Р Е Ш Е Н И Е                                                                №  410                           София, 19.07.2010 г.                                                    В ИМЕТО НА НАРОДА                Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в открито заседание на двадесет и девети април две хиляди и десета година, в състав:                   Председател: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА   Членове: МАРГАРИТА СОКОЛОВА                                                                         ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА                  при секретаря Емилия Петрова, като разгледа докладваното от съдия Генчева гр.д.№389 по описа за 2009г., за да се произнесе, взе предвид следното:             Производството е по чл.290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. Д. Г., Р. В. М. и П. В. М. срещу решението от 24.10.08г. по гр.д. №940/04г. на Софийски градски съд. В жалбата са развити оплаквания за допуснати от въззивния съд съществени процесуални нарушения, както и нарушения на материалния закон – касационни основания по чл.281, т.3 от ГПК. Ответниците в производството В. Н. , И. Н. и В. П. М. оспорват жалбата. Подробни доводи излагат в писмени отговори и защити. Ответницата М. С. М. не взема становище по жалбата. С определение №654 от 10.07.09г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.2 от ГПК по два въпроса - кой следва да установи обстоятелството, че решението за продажба на държавен имот по реда на НПЖДЖФПНС е утвърдено от зам.министър, при условията на заместване на министъра на финансите, както и дали във всички случаи утвърждаването на продажбата от лице, различно от посоченото в чл.13, ал.1 от НПЖДЖФПНС /отм/, води до нейната нищожност. За да се произнесе по жалбата, съдът взе предвид следното: С обжалваното решение състав на Софийски градски съд е отменил решението от 09.05.02г. по гр.д. №54/93г. на СРС и е отхвърлил предявените искове по чл.7 от ЗВСОНИ за установяване нищожност на договора за продажба на държавно жилище от 09.04.1965г., сключен между Л. В. съд е приел, че ищците са наследници на Н. Н. , който е бил собственик на процесния апартамент, отчужден по реда на ЗОЕГПНС. Този апартамент е продаден от ЛРНС на първоначалния ответник П. Е. М. през 1965г. Продажбата е утвърдена от зам.министър Г. М. /погрешно в решението е посочено зам.мин. Генов/. П. е, че продажбата не е нищожна на заявените от ищците основания. Липсата на съгласие между П другия наемател кой от тях да закупи процесното жилище не опорочава продажбата, тъй като наемното правоотношение с другия наемател се е запазило в съответствие с чл.5, ал.4 от НПЖДЖФПНС. Не представлява нарушение на наредбата утвърждаването на продажбата от зам.министър, вместо от министър, тъй като с ПМС №424/1956г. е дадена възможност на министрите да възлагат изпълнението на правата им върху други длъжностни лица, а с правилника на МФ от 1959г. е предвидена възможност министърът на финансите да може да прехвърля свои права на зам.министри. В случая със заповед от 29.12.1962г. министърът е възложил на зам.министър М. подготовката по въпросите за държавните имоти. Прието е, че в конкретния случай утвърждаването на решението за продажба на процесното жилище от зам.министър М. не е действие, извършено при условията на делегиране на права, а действие по заместване на министъра в условия на отсъствието му. В тежест на ищците е да установят, че към момента на утвърждаването на продажбата зам.министърът не е имал право да замества министъра при отсъствието му, а такива доказателства по делото няма. Прието е, че е вписана законна ипотека върху жилището, но дори това да не е било сторено, сделката не е опорочена, тъй като вписването не е елемент от фактическия и състав. Липсата на някои от реквизитите в молбата за закупуване на жилището не опорочава сделката, също и липсата на мотиви при вземането на решение. Няма данни купувачът да е използвал служебно и партийно положение при покупката на жилището. Само от това, че е бил офицер в МВР, не може да се направи извод за злоупотреба със служебно положение, след като е бил наемател в процесното жилище и е отговарял на условията за закупуването му, а и няма данни да е ползвал служебно и партийно положение при закупуването му. Решението е правилно като резултат. По въпросите, по които е допуснато касационно обжалване, настоящият състав приема следното: Въпросът чия е тежестта на доказване на обстоятелството, че при утвърждаване на решението за продажба на държавно жилище по реда на чл.13, ал.1 от НПЖДЖФПНС зам.министърът е действал при условие на заместване /а не на делегиране на права/ е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение №2022/17.10.2005г. по гр.д. №1305/04г. на ВКС, ІV ГО, в което е прието, че тежестта да установи правомерност на одобряването на продажбата от зам.министъра е на касаторите /ответниците по предявения иск по чл.7 ЗВСВОНИ/, а не на ищците. Настоящият състав намира за правилна практиката, израз на която е решение №2022/17.10.2005г. по гр.д. №1305/04г. на ВКС, ІV ГО. Правилото на чл.127, ал.1 от ГПК /отм./, сега чл.154, ал.1 от ГПК, гласи, че всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания или възражения. Оттук следва, че при определяне на тежестта на доказване следва да се изхожда от това дали спорното обстоятелство е част от твърденията на страната или на възраженията на насрещната страна. В конкретния случай ищците следва да установят твърдението си за нарушение на изискването по чл.13, ал.1 от НПЖДЖФПНС - решението за продажба на държавното жилище да бъде утвърдено от министъра на финансите, а ответниците – възражението си, че правният ред е допускал в определени случаи решението да бъде утвърдено от зам.министъра и че при конкретната продажба тези изключения са били налице. Като е приел, че е в тежест на ищците да установят обстоятелството, че зам.министър М. не е действал в условие на заместване на министъра при утвърждаване на продажбата, въззивният съд е нарушил правилата на доказателствената тежест и е постановил решението си в противоречие с посоченото по-горе решение №2022/17.10.2005г. по гр.д. №1305/04г. на ВКС, ІV ГО, което настоящият състав намира за правилно. Вторият въпрос е дали във всички случаи утвърждаването на продажбата от лице, различно от посоченото в чл.13, ал.1 от НПЖДЖФПНС, води до нейната нищожност. В преобладаващата част от практиката на ВКС се приема, че органът, на когото е възложено правомощието да утвърждава решението за продажба на държавни жилища по чл.13, ал.2 от НПЖДЖФПНС и по чл.14, ал.3 от НПЖДЖФ, в редакцията преди изменението от 1969г., може да го делегира на други държавни органи въз основа на принципната възможност, предвидена в нормативен акт с по-висока степен – ПМС №424/31.10.56г. и У. №415/10.11.1956г., както и на П. на МФ, приет с РМС №1338/17.08.1959г. Това са решения №16/21.02.06г. по гр.д. №3210/04г. на ІV ГО; решение №581/01.07.09г. по гр.д. №874/08г. на ІІІ ГО; решение №31 от 03.02.99г. по гр.д. №455/98г. на 5 чл. с-в; решение №818 от 24.04.97г. по гр.д. №159/97г. на ІV ГО. В други съдебни решения се приема, че липсата на утвърждаване на решението за продажба от компетентния орган води до нищожност на сделката, без да се разисква възможността за делегиране на това правомощие – решение №1051 от 16.06.99г. по гр.д. №1233/98г. и др. В обжалваното в настоящото производство решение на СГС са разисквани актовете за делегиране на права – ПМС №424/56г. и правилника на МФ от 1959г., но като резултат е прието, че в случая зам.министър М. е действал при условията на заместване, а не на делегиране на права. Настоящият състав намира, че в случая няма същинско противоречие в съдебната практика, а по-скоро колебания, свързани с това доколко прецизно е осъществено делегирането на права и кога то може да бъде зачетено. Тези колебания личат най-вече в обжалваното въззивно решение, в което въпросът за делегирането е избягнат. Съставът на ВКС намира за правилна практиката, отразена в първата група решения на ВКС, със следните уточнения, произтичащи от решението от 15.03.07г. на ЕСПЧ по делото Великови и др. срещу България по жалби №№ 43278/98г.; 45437/99г.; 48014/99г. и др. Възможността за делегиране на правомощието по чл.13, ал.2 от НПЖДЖФПНС и чл.14, ал.3 от НПДЖЖФ /преди изменението от 1969г./ е предвидена в нормативен акт с по-висока степен - ПМС №424/56г., Указ №415/10.11.1956г. и П. на МФ, приет с РМС №1338/17.08.1959г. Конкретното делегиране се осъществява със заповеди. При наличието на тези условия няма съмнение в съдебната практика, че липсва нарушение, което да обуслови нищожност на продажбата и съответно – уважаване на иска по чл.7 от ЗВСОНИ. Но дори да не е имало делегиране на права, например в хипотезата на чл.14, ал.2 от НПЖДЖФ след измененията от 1969г., когато председателят на ИК на ОНС не е прехвърлил с нарочен акт правата си на други органи, а те са действали от негово име по силата на служебното си положение и вътрешното разпределение на функциите, или пък когато поради по-общите формулировки има съмнения за това дали в акта за делегация се включва и конкретното правомощие за одобряване на продажбите на държавни жилища по чл.13, ал.2 от НПЖДЖФПНС или чл.14, ал.2 и 3 от НПЖДЖФ, следва да се приеме, че нарушаването на буквата на закона не води до нищожност на продажбите. Съображенията за това са следните: Резултат от успешното провеждане на иска по чл.7 от ЗВСОНИ е лишаването от собственост на лицата, придобили държавни жилища, които се възстановяват на бившите собственици по силата на чл.1 и чл.2 от ЗВСОНИ. Този резултат следва да бъде в съответствие с чл.1 по протокол №1 към ЕКЗПЧОС, който гласи, че никой не може да бъде лишен от своята собственост, освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право. Протоколът е ратифициран от България със закон, приет от Н. събрание на 31 юли 1992 г. - ДВ, бр. 66 от 1992 г., в сила за Република България от 7 септември 1992г. и е част от вътрешното ни законодателство. Следва да бъде съобразена и практиката на ЕС по правата на човека, свързана с прилагането на този протокол и по-специално - посоченото по-горе решение от 15.03.07г. по делото Великови и др. срещу България. От това решение следва, че при прилагането на чл.7 от ЗВСОНИ трябва да се преценява във всеки конкретен случай дали има баланс между обществения интерес, наложил приемането на този законов текст и конкретния резултат, който води до лишаване от собственост на ответниците. В случай на добросъвестност на ответниците по иска, придобили държавното жилище без да се възползват от положението, което са заемали в обществото, както и когато няма съществено нарушение на материалноправни разпоредби, а само дребни административни пропуски, за които вина носи администрацията, а не приобретателите, те не могат да бъдат лишавани от своята собственост. Това означава, че при тълкуването на чл.7 от ЗВСВОНИ и по-конкретно – при преценка на допуснатите нарушения на нормативни актове винаги следва да се отчита тежестта на нарушението, както и дали ответниците са били добросъвестни от гледна точка на това дали са могли да влияят върху условията на сделката. След като принципно се приема, че правомощието по чл.13, ал.2 от НПЖДЖФПНС и чл.14, ал.2 и 3 от НПЖДЖФ е могло да се делегира от титуляра на други държавни органи, които по силата на служебното си положение и вътрешното разпределение на работата са се занимавали с въпросите на държавните имоти и след като по делото няма данни тези лица да са действали в нарушение на правомощията си, с цел да облагодетелстват конкретния купувач на държавния имот, следва да се приеме, че той е бил добросъвестен и че продажбата на държавното жилище не е нищожна. В този смисъл е и решението по гр.д. №4134/2007г. на ВКС, ІІ ГО. По съществото на касационната жалба: Неоснователно е оплакването на жалбоподателя, че въззивното решение е недопустимо, тъй като от жалбоподателите-ответници не е била събрана дължимата държавна такса. По принцип пропускът на съда да събере държавна такса при подаване на исковата молба или при подаване на въззивна жалба не води до порок на самото решение, а се отстранява ч. постановяване на осъдителен диспозитив, с който таксата се присъжда. В случая обаче се касае до иск с правно основание чл.7 от ЗВСВОНИ, по който производството е безплатно и за двете страни. Допуснатото процесуално нарушение в мотивите на съда при разпределение на доказателствената тежест, обсъдено по-горе в настоящото решение, не е съществено, тъй като не води до промяна на крайния резултат по делото. По изложените по-горе съображения като резултат е правилен и изводът на въззивния съд, че в случая няма съществено нарушение на чл.13, ал.2 от НПЖДЖФПНС, което да доведе до уважаване на предявения иск по чл.7 от ЗВСВОНИ. Дори да е имало някакви пропуски при делегирането на права от министъра на зам.министъра, те са несъществени и не могат да разколебаят извода, че ответниците са добросъвестни и не следва да понасят последствията от тези нарушения. Същото се отнася и за останалите твърдения за нарушения на нормативни актове. Правилен е изводът на въззивния съд, че вписването на законна ипотека, изискуемо съгласно чл.4, ал.2 от НПЖДЖФПНС, не е от кръга на нарушенията, които има предвид чл.7 от ЗВСОНИ, тъй като не е елемент от самата продажба, а е гаранция за събиране на неизплатената част от продажната цена. Законосъобразен е изводът, че липсата на реквизити в молбата за закупуване на жилището – местожителство, занятие и точна месторабота на молителя, както и данни за съпругата му, не представляват съществено нарушение, водещо до нищожност на продажбата, след като молителят е отговарял на изискванията на наредбата за закупуване на жилището, още повече, че е бил и наемател на това жилище. Законосъобразен е изводът, че няма нарушение на чл.9, ал.1 от НПЖДЖФПНС, тъй като в случая е извършена преценка на семейното, материално и социално положение на кандидатите, съдържаща се в доклада на председателя на ИК на ЛРНС, към който препращат мотивите на изготвеното решение за продажба. Не е нарушен и чл.5, ал.4 от НПЖДЖФПНС, тъй като за другия наемател на същото жилище е запазено правото да ползва заеманата до тогава площ, в съответствие с изискването, предвидено в този текст. И на последно място – законосъобразен е изводът на съда, че няма данни договорът за продажба да е сключен при използване на служебно и партийно положение на купувача. Видно от доклада на председателя на ЛРНС, който е бил обсъждан в ИК при вземане на решението за продажба и към който препраща текстът на самото решение, решаващо се е оказало обстоятелството, че този наемател има четиричленно семейство, за разлика от другия наемател, който е бил с тричленно семейство. Характеристиката на П. М. , съдържаща данни за неговите трудови и обществено-политически прояви, се е изисквала съгласно чл.9, ал.1 от НПЖДЖФПНС, но не е включена като мотив за предпочитането му пред другия кандидат за закупуване на същото жилище. По изложените съображения обжалваното решение следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на делото в настоящата инстанция, жалбоподателите следва да заплатят направените от ответниците разноски за производството пред ВКС. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решението от 24.10.08г. по гр.д. №940/04г. на Софийски градски съд. ОСЪЖДА А. Д. Г., Р. В. М. и П. В. М. да заплатят на И. В. Н. сумата от 2000лв., а на В. И. Н. – 1300лв. – разноски за производството пред ВКС. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: