2 Р Е Ш Е Н И Е № 300 гр. София, 14.10. 2014 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и пети септември през две хиляди и четиринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА БОЯН ЦОНЕВ при участието на секретаря Стефка Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 1442 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Ц. Н. К. срещу решение № 655/05.12.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 1027/2013 г. на Плевенския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение е обезсилено решение № 1139/27.06.2013 г. по гр. дело № 527/2013 г. на Плевенския районен съд, с което е отхвърлен, като погасен по давност, предявен от жалбоподателя срещу П. В. М. и И. Т. И., иск, квалифициран като такъв с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 2 от ЗЗД – за заплащане на сумата 6 000 лв., като получена с оглед неосъществено основание; и въззивният съд е върнал делото на първоинстанционния съд за разглеждане на действително предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД. В касационната жалба се излагат оплаквания и съображения за неправилност на обжалваното решение, поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила (касационно основание по чл. 281, т. 3 от ГПК) – относно изводите на въззивния съд за произнасяне по непредявен иск от първоинстанционния съд и за недопустимост на първоинстанционното решение. Ответниците П. В. М. и И. Т. И. не са подали отговори на жалбата в срока за това, не заявяват становище по нея и в течение на касационното производство. С определение № 752/03.06.2014 г. по настоящото дело касационното обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по следния процесуалноправен въпрос: съставлява ли несъответствието между дадената от първоинстанционния съд в доклада по чл. 146 от ГПК и в решението му по спора правна квалификация на спорното право, с неговото действително правно основание, порок, обуславящ недопустимост на решението, или това несъответствие следва да се квалифицира като нарушение на съдопроизводствените правила, което въззивната инстанция следва да отстрани. В определението по чл. 288 от ГПК е намерено, че този процесуалноправен въпрос е разрешен с обжалваното въззивно решение, в противоречие с разясненията и задължителните указания по приложението на закона, дадени с т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Там е прието, че когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация на спорното право е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, като даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства. С това е възприето принципното становище, застъпвано и преди това в практиката на ВКС по чл. 290 от ГПК, че при погрешна правна квалификация на иска, съдебното решение е неправилно, а не е недопустимо, поради което въззивната инстанция не следва да го обезсилва, а да реши правния спор по същество. В допълнение следва да се изтъкне, че съгласно същата константна задължителна практика на ВКС (включително цитираното тълкувателно решение), неправилната правна квалификация на иска съставлява нарушение на материалния закон, което, когато е допуснато още в доклада по чл. 146 от ГПК на първоинстанционния съд, поначало води и до нарушения на съдопроизводствените правила – относно надлежното съдържание на доклада по делото. Именно поради това в цитираното тълкувателно решение е прието, че въззивният съд в тези случаи следва да даде указания на страните относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства, съобразно действителната правна квалификация на спорното по делото материално право, респ. – на предявения иск. В противоречие с тази задължителна практика на ВКС и в нарушение на съдопроизводствените правила, окръжният съд е приел в мотивите към обжалваното въззивно решение, че като е изложил съображения (по възражението на ответниците) за изтичане на давностния срок и неговия начален момент, с оглед приетата от него – неправилна правна квалификация на иска – по чл. 55, ал. 1, предл. 2 от ЗЗД, че като не е изложил съображения и не е обсъдил фактическите твърдения (изявление) в исковата молба на касатора за разваляне на процесния предварителен договор за покупко-продажба във връзка с основанието на исковата претенция за заплащане (връщане) на процесната сума 6 000 лв., както и че тъй като разсъжденията му относно началния момент на давностния срок са неотносими към действителното правно основание на иска – по чл. 55, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, първоинстанционният съд се бил произнесъл по непредявен иск, респ. – не се бил произнесъл по предявения. Това е довело до неправилност и на крайния извод на въззивния съд – за процесуална недопустимост на първоинстанционното решение. Последното обаче, не е постановено извън предмета на спора по делото, въведен с исковата молба на касатора, а при несъобразяване още в доклада по чл. 146 от ГПК на всички твърдения и изявления на ищеца в нея – относно развалянето на процесния предварителен договор, което процесуално нарушение на първоинстанционния съд е довело и до неправилно дадената от него правна квалификация на предявения осъдителен иск за съдебна защита на спорното субективно гражданско право за връщане на даденото по процесния предварителен договор, т.е. – в нарушение на материалноправните норми на чл. 55, ал. 1 от ЗЗД. Допуснатите във въззивното производство по делото нарушения на съдопроизводствените правила са съществени, тъй като с обжалваното решение окръжният съд не е разрешил по същество материалноправния спор между страните, като не им е дал и указания в хода на производството пред него относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства, съобразно действителната правна квалификация на спорното по делото материално право – съгласно разясненията и задължителните указания по приложението на закона, дадени с т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Горното налага, съгласно чл. 293, ал. 2, пр. 2 и ал. 3 от ГПК, отмяна на неправилното въззивно решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, който – след изпълнение на цитираните по-горе задължителни указания, дадени с т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, следва да разреши по същество материалноправния спор между страните, с който е сезиран. Предвид изхода на настоящото касационно производство, съгласно чл. 294, ал. 2 от ГПК, при повторното разглеждане на делото въззивният съд следва да се произнесе – съобразно крайния изход на материалноправния спор, и по направените от страните претенции за присъждане на разноските по делото, включително за воденето му пред ВКС. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 655/05.12.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 1027/2013 г. на Плевенския окръжен съд; ВРЪЩА делото на Плевенския окръжен съд за ново разглеждане от друг негов въззивен състав. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.