Р Е Ш Е Н И Е № 454 Гр.София, 07.11.2013 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и трети октомври, две хиляди и тринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЮРИЙ КРЪСТЕВ ЧЛЕНОВЕ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА При участието на секретаря ПАВЛОВА В присъствието на прокурора ЛАКОВ Изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д. 1803/13 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл.422,ал.1,т.5 НПК. С присъда № 97/23.05.12 г.,постановена от РС-Пирдоп /ПрРС/ по Н.О.Х.Д. 261/11 г., П. Г. Б. е признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл.129,ал.2 вр.ал.1 НК и вр.чл.54 НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от една година, търпимо в затвор или затворническо общежитие от закрит тип при първоначален строг режим. Той е осъден да заплати на гражданската ищца Х. П. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 6 400 лв., като искът е отхвърлен в останалата част до пълния претендиран размер от 12 400 лв. С решение, постановено на 03.06.13 г. от ОС-София /СОС/ по В.Н.О.Х.Д. 442/12 г., цитираната присъда е потвърдена. В предвидения в процесуалния закон шестмесечен срок от влизане на съдебния акт в сила, на 01.08.13 г. е постъпило искане за възобновяване на наказателното производство, с релевирани основания по чл.348,ал.1,т.1-3 НПК. Иска се отмяна на присъдата и решението и връщане на делото за ново разглеждане или приемане на явна несправедливост на наложеното наказание. В съдебно заседание пред ВКС осъденият, редовно призован,не се явява. Упълномощеният от него защитник поддържа искането с изложените в него доводи. Представителите на ВКП и на частната обвинителка и гражданска ищца молят същото да бъде оставено без уважение. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид искането и изложените в него доводи, като съобрази становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото в рамките на настоящата процедура, намира за установено следното: ПО ОПЛАКВАНИЯТА ЗА НАРУШЕНИЯ НА чл.348,ал.1,т.2 НПК: 1/ Съществените оплаквания, направени по повод допуснати процесуални нарушения, се отнасят основно до такива, установени според защитата на досъдебното производство и последователно изброени като накърняващи правото на защита. Те са поставени на разглеждане за първи път. Въпреки това обаче са отправени упреци към решаващите съдилища, че не са съзрели сами отразените неблагополучия и са постановили своите актове. Подобно оплакване е налице и спрямо изготвилия обвинителния акт прокурор. Вярно е, че упражнявайки правото си на защита, обвиняемият, респективно подсъдимият, а в тази процедура и осъденият, може да прецени кога да предяви оплаквания за нарушени права. Но също така е вярно, че като сам не е предизвикал размисъл у съдилищата по фактите по третирани от него самия процесуални недопущения като съществени, е некоректно да ги укорява, че не са подложили на оценка по допустимост за разглеждане на делото в съдебно заседание факторите, изложени едва пред върховната съдебна инстанция по наказателни дела, и то в извънредна процедура. Огледани по същество, оплакванията са такива,че абсолютно обезмислят разпоредбата на чл.7 НПК за централното място на съдебното производство в наказателния процес. Все едно, че не е имало съдебно следствие и допълнително въззивно съдебно следствие, в рамките на които осъденият е бил защитаван от адвокат и доказателствата по които са били предмет на преценка от съдилищата по същество. По-нататък, очевидно е отправеното послание по съдържанието на искането делото да бъде върнато на досъдебното производство, след като най-напред се говори за отстранимо съществено нарушение на процесуалните правила на тази фаза, довело до ограничаване правото на защита. Такива правомощия, предвид разпоредбите на чл.426 вр.чл.422,ал.1, т.5 вр.чл.354,ал.3 НПК, ВКС няма. Вероятно затова се претендира отмяна на въззивното решение и първоинстанционната присъда и връщане на делото за ново гледане, без уточнение на кой стадий. В контекста на казаното току-що, на първо място се ангажира нарушение на разпоредбата на чл.227,ал.3 НПК, изискваща призовката за предявяване на разследването да се връчи не по-късно от три дни преди датата на предявяването. В конкретния случай, първото предявяване на разследване на осъдения е било на 20.07.11 г. Обвинението срещу него не налага назначаване на задължителна служебна защита и предявяването е станало без адвокат. С постановление на прокурора от 04.08.11 г. /въпреки че може да се спори доколко носи реквизитите на такъв прокурорски акт/, делото е върнато за доразследване. На 18 и 19.08.11 г.са разпитани свидетели, като разпитът на последния е приключил на 19.08.11 г.в 16.35 ч. Предявено е отново разследването на Б., лично, между 16.40 и 16.50 ч. /л.52 от ДП/. В протокола за това действие е отразено, че на основание чл.226,ал.1 НПК делото е докладвано на наблюдаващия прокурор при РП-Пирдоп. Това поведение е счетено по искането за формално, понеже в рамките на пет минути не било възможно да се провери дали разследването е проведено законосъобразно, обективно, всестранно и пълно по реда на чл.226,ал.2 НК. Пропуска се моментът, че докладът не изисква лично носене на делото, че става дума за допълнително разследване и запознаване на прокурора с доказателствени материали, събрани след негово задълбочено първоначално познание за тях от по-рано. Преценявайки характера на новосъбраните доказателства, тази инстанция намира, че не може да се говори за формалност, а за възможност за бърза преценка, незабранена от процесуалния закон. В кориците на делото не присъстват доказателства кога е призован осъденият за повторно предявяване на материалите по ДП. Предвид връщане на ДП от прокурора на 04.08.11 г.и съответно призоваване на лицата и планиране на действията по разследване и необходимите процесуални действия, не може да се изключи той да е призован не по-късно от три дни преди 19.08.11 г. Трябва да се отбележи, че законът не обвързва този срок с последното действие по разследването, което е проведено. Такава по същество е претенцията по искането, предвид позоваване на необходимост от тридневен срок след разпита на свидетеля Г., приключил на 19.08.11 г. в 16.45 ч. Оттук насетне, осъденият се оплаква от формално разясняване на правата му в края на работното време и лишаване от обективна възможност да прецени дали има нужда от адвокатска защита и допълнителни обосновани искания, бележки и възражения по смисъла на чл.229 НПК. Като оставим настрана, че става дума за повторно предявяване на материали, формалността на разясняване на правата не може да бъде декларирана, както се прави в случая, а трябва да бъде доказана. Процесуалният закон не обвързва процедурите с началото и край на работно време на съответната институция, свързана с наказателно преследване и правораздаване. Не е имало пречка за Б. да прецени дали му е нужен защитник на този финален етап, при липса на необходимост от назначаване на служебен такъв /последното обстоятелство е станало ясно в хода на цялото досъдебно производство/. В този ред на мисли никога на ДП деецът не е взел решение да ангажира защитник, а същевременно се оплаква от нарушено право на професионална защита. Ако е имал искания, възражения и бележки, е можел да ги направи устно след запознаване с материалите по делото /със съответно вписване в протокола/ или да ги предостави в писмен вид за произнасяне от страна на прокурора, включително и без защитник. Още повече, е последвал пълноценен съдебен процес, в рамките на който той е можел да отправя всякакви претенции. Категорично не може да се приеме, че предвид гореизложеното, му е ограничено правото на участие в процеса и в частност да организира ефективно защитата си- нарушение по чл.348,ал.3,т.1 вр.ал.1,т.2 НПК. 2 Към съдилищата по същество е отправен укор, че не са изложили аргументи за възможността от субективна страна извършеното от осъдения да се дължи на непредпазливост като форма на вината, обуславяща съставомерност по чл.133 НК. Наистина е така, но не може да се говори за неспазване изискванията на чл.107,ал.3 и 5 НПК. От една страна никога по повод вменената и приета фактология на престъпната дейност, ПрРС и СОС не са имали основания да се съмняват във формата на вината, за която са изложили мотиви. От друга- процесуалните усилия на осъдения и защитата му в хода на съдебните дирения са се фокусирали върху отричане на авторство и върху оспорване на причиненото на пострадалата телесно увреждане. Точно върху тези фактори са концентрирани съдебните процесуални и аргументационни усилия. ПО ОПЛАКВАНЕТО ЗА НАРУШЕНИЕ НА чл.348,ал.1,т.1 НПК: То се състои в претенция за незаконосъобразно прилагане на материалния закон с осъждане на Б. за умишлено нанесена телесна повреда, а не за непредпазлива такава, което би наложило преквалификация на деянието в по-леко наказуемо престъпление по чл.133 НК. Първо, по фактологията по престъпната дейност е прието, че осъденият ударил три пъти силно в лицето пострадалата. При всеки удар главата й отскачала в касата на вратата, след което при падането си на земята, жената ударила главата си в шкаф. Наред с леки телесни повреди,получила и мозъчно сътресение. Последното определя формулираната средна телесна повреда по чл.129 НК. За да стигнат до извод, че тази увреда е нанесена умишлено, съдилищата по същество са преценили гласните доказателствени средства /самата потърпевша заявява, че след третия шамар не помни нищо/, както и разясненията на вещото лице-медицински експерт по приложената към делото медицинска експертиза. Според същата, мозъчното сътресение, обусловило разстройство на здравето, временно опасно за живота, е получено от удар в областта на главата /лицето/. Удари представляват както тези, нанасяни на жената от самия деец, така и съприкосновението й с касата на вратата, до която е стояла и шкафа при падането на земята. Затова финалният извод на заключението е, че констатираните увреждания /всички/ е възможно да са получени от удари с ръка в лицето и последващи удари в касата на вратата. Последните удобно са спестени в искането за възобновяване и се говори само за шкафа, в който осъденият не бил подозирал, че потърпевшата може да се удари при падането си /сякаш то се дължи на нейно лично поведение/ и да получи мозъчно сътресение. Второ, молителят, употребил алкохол, под влияние на който е действал, както вече бе казано, ударил няколко пъти пострадалата в лицето. Още след първия удар установил, че тя си удря главата в касата на вратата, но въпреки това продължил демонстрацията на мъжка сила. Главата на пострадалата продължавала да се удря в касата на вратата, докато най-накрая жената паднала на земята, влизайки в съприкосновение и с шкаф. Не може да се сподели изводът на решаващите съдилища, че обективните действия на Б.- удари с отворена длан в лицето, самостоятелно са довели до мозъчно сътресение. Единствено тогава би следвало да се приеме наличие на пряк умисъл, защото такъв би бил резултатът, пряко целен от молителя. В общата логика на събитията и познанието за физическия облик на Б., той е преследвал неправомерна цел- с ударите в лицето да нанесе на пострадалата телесно увреждане. Но е бил със съзнанието, че от действията, които извършва в съпътстващата ги обстановка, има конкретна вероятност да настъпи друг страничен по-тежък общественоопасен резултат- реално причинената средна телесна повреда. За постигане на целта си осъденият не се е отказал да извърши намисленото или да го осъществи така, че да избегне този допълнителен резултат /Р.172-73-1 н.о.на ВС на РБ/. Налице е следователно евентуален умисъл. Трето, макар и да не е направен анализ на формите на непредпазливост в искането за възобновяване, изказът навежда на извод,че като основание за желание за преквалификация на извършеното по чл.133 НК, се претендира небрежност. Въпреки това ВКС се счита задължен да заяви, с оглед приетото за присъствие на евентуален умисъл, че в интелектуалния момент на виновното поведение на молителя не се е съдържало предвиждане на последици от определен вид, а вероятно настъпване на конкретни такива,като не е отсъствало и съзнание за общественоопасния характер на деянието. При преценка на волевия момент и с оглед обективираните действия на следва да се приема необоснована увереност, че вредоносните последици няма да настъпят, тъй като Б. е считал, че ще съумее да ги предотврати. Ето защо не е налице престъпно лекомислие- самонадеяност- като форма на непредпазливата вина. По-нататък, за да е налице престъпна небрежност, деецът не следва да предвижда настъпването на общественоопасните последици, но да е бил длъжен и да е могъл да го направи. Без да повтаря изцяло отразеното по въпроса за наличието на евентуален умисъл, но предвид него /обективно поведение на дееца, възприемане на ударите на жената в касата на вратата и нестабилността й, физическа неравнопоставеност между извършителя и потърпевшата и т.н./ не може да се приеме, че у Б. е отсъствала онази интелектуална дейност, която води до познанието за възможно настъпване на престъпния резултат /Р.767-91-1; Р.659-93-1 н.о.на ВС на РБ/ и поради това в съзнанието му да не са се отразявали свойството на деянието, престъпните последици и причинната връзка между тях. Затова е безпредметно да се оценява липсата или наличието на положителния момент на несъзнаваната непредпазливост. С оглед казаното за непредпазливостта въобще, се извежда заключението, че престъплението не може да се субсумира под нормата на чл.133 НК. В насока на защита на своята позиция за наличие на данни за обсъжданата форма на вина, осъденият чрез своя адвокат посочва в искането си за възобновяване решение № 511/ 01.12.10 г., постановено по Н.Д.528/10 г.по описа на 3 н.о. на ВКС на РБ. Простият прочит на същото говори за различна фактическа обстановка, при която е възприета съставомерност на престъпление по чл.133 НК. Казусите не са буквално относими един към друг. По-интересно обаче е обстоятелството, което този съд изрично желае да подчертае, че член на състава на ВКС, 3 н.о., съвсем не безкритично е споделил тезата по приложението на материалното право и при тази разнородна фактология, изготвяйки особено мнение за наличие на евентуален умисъл. Предвид изложеното, действително е допуснато нарушение на материалния закон от решаващите съдилища с възприемане на извършване на процесното деяние по чл.129 НК при пряк, а не при евентуален умисъл. Това разрешение на правото обаче не води до промяна в квалификацията и до самостоятелно основание за възобновяване на наказателното производство. ПО ОПЛАКВАНЕТО ЗА НАРУШЕНИЕ на чл.348,ал.1,т.3 НПК: Според искането неправилно съдилищата по фактите са приели, че липсват смекчаващи отговорността обстоятелства, които да бъдат отчетени при индивидуализация на наказанието, а за отегчаващи били приети предишни осъждания. Предходните осъждания били за извършени престъпления против собствеността, не против личността, а това, което не е, било осъществено преди 30 години. Поначало е вярно казаното, че ПрРС и СОС са разсъждавали по отговорността, която Б. следва да понесе, изцяло на плоскостта на утежняващи несъставомерни елементи, при липса на каквито и да е смекчаващи такива. При това обаче, при предвидено в санкционната част на нормата на чл.129,ал.1 НК наказание лишаване от свобода за срок до шест години, на молителя е наложена една година. Следователно е нарушена разпоредбата на чл.54,ал.2 НК, изискваща при отегчаващи обстоятелства да бъде определено по-високо наказание. В конкретния случай то би трябвало да е по-скоро към максимума- шест години. В този смисъл и доколкото е несъстоятелно искането на осъдения за наличие на смекчаващи обстоятелства, без да се сочи нито едно такова, действително е допуснато нарушение на чл.348,ал.5,т.1 вр.ал.1,т.3 НПК. То обаче е в полза на Б., комуто не се дължи никаква по-нататъшна снизходителност, налагаща възобновяване на наказателното производство, изменение на въззивния съдебен акт и намаляване на наказанието лишаване от свобода, отмерено близко до минимума. Що се касае до довода за несъобразена степен на обществена опасност на деянието, което е извършено непредпазливо, поради невъзприемане на подобна позиция липсва и база, върху която да се стъпи, за по-нататъшно обсъждане на наказанието. Водим от изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането за възобновяване на Н.О.Х.Д. 261/12 г.по описа на РС-Пирдоп, В.Н.О.Х.Д.442/12 г.по описа на ОС-София. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/