Р Е Ш Е Н И Е
№ 117
Гр.София, 27.03.2023 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесети март, 2023 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА
ЧЛЕНОВЕ:ПЕТЯ КОЛЕВА ДИМИТРИНА АНГЕЛОВА
При участието на секретаря ИВАНОВА
В присъствието на прокурора ЛЮБЕНОВ
Изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д.189/23 г.
и за да се произнесе, взе предвид следното:
С присъда №10/18.01.23 г., постановена от ГС-София /СГС/, НО, 13 въззивен състав, по В.Н.О.Х.Д.5164/22 г., е отменена в определена част оправдателна присъда по чл.310,ал.1 вр.чл.309,ал.1,пр.1 вр.чл.26,ал.1 НК, постановена на 10.10.22 г.от РС-София /СРС/, НО, 19 състав, по Н.О.Х.Д.18586/19 г., и вместо нея подсъдимата Г. Н. Ц. е призната за виновна за извършено от нея престъпление по чл.316 вр.чл.309,ал.1,пр.1 вр.чл.26,ал.1 НК. Във връзка с чл.81,ал.3 вр.чл.80,ал.1,т.4 НК наказателното производство е прекратено по давност. В останалата част съдебният акт е потвърден.
Срещу присъдата на второинстанционния съд е постъпила жалба от подсъдимата чрез нейния защитник с оплаквания за допуснати нарушения на чл.348,ал.1,т.1 и т.2 НПК. Иска се отмяна в частта по признаване на Ц. за виновна и оправдаването й. Оплакванията са развити в допълнително писмено изложение, приложено по делото.
В съдебно заседание пред ВКС подсъдимата и нейният защитник поддържат жалбата и допълнението към нея, с изложените в тях аргументи и искане.
Представителят на ВКП настоява присъдата да бъде оставена в сила.
Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид жалбата и допълнението към нея и изразените в тях съображения, като прецени становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с всички материали по делото в рамките на компетенциите си по чл.347 и сл.НПК, намира за установено следното:
ОБЩИ ПОСТАНОВКИ:
Преди да се вземе отношение по съществото на допустимите за обсъждане възражения, очевидно се налага разясняване на някои обстоятелства, повод за което дават съдържанието на касационната жалба и допълнението към нея.
Първо, видно от разпоредбата на чл.346,т.2 НПК предмет на разглеждане пред ВКС са новите присъди, постановени от окръжен съд по дела от общ характер освен тези, с които деецът е бил освободен от наказателна отговорност с налагане на административно наказание по силата на чл.78 А НК. В настоящия случай е точно така,доколкото първостепенната цялостна оправдателна присъда е постановена от СРС, а новата въззивна осъдителна такава- от СГС. И при това обаче ВКС следва да се произнася в рамките на касационните основания, заложени в нормата на чл.348,ал.1 НПК, без да се превръща в съд по същество.
На второ място, върховната съдебна юрисдикция по наказателни дела поначало е такава по правото и не се занимава с оплаквания за необоснованост и недоказаност. Последните не са касационни основания, защото са относими към решаващи съдилища. При липса на предпоставките на чл.354,ал.5,изр.2 НПК ВКС не следва да бъде приканван да се произнася по доказателствената съвкупност в нейната същина и в тази връзка да стигне до целените от съответната страна фактически изводи по престъпната деятелност, защото тогава би се намесил в суверенната преценка на решаващата инстанция и би се занимавал с необоснованост. Същото би било, ако третира доказателствата в тяхната същина и стигне сам до извод за недоказаност на деянието.
Ролята на съда по правото е да прецени доколко процедурно вярно контролираният състав е достигнал до изводи за годност на разглежданите от него материали, а оттам- до извеждането на фактическите положения и правилното приложение на материалното право. И ако разкрие процесуална негодност-било на доказателствените източници, било на съдебния подход при допускане,събиране, проверка на доказателствата и/или техния разбор- вследствие на която незаконосъобразно е изведена фактологията, не да оправдае директно подсъдимия, а да отмени решението или присъдата и да върне делото за ново разглеждане.
Ето защо всякакви оплаквания, явно или прикрито подведени под формата на допуснато съществено нарушение на процесуалните правила, но в същината си очертаващи доводи за необоснованост, а и за недоказаност, няма да бъдат разглеждани от този съд. Именно на такава плоскост се иска оправдаване на Ц. от ВКС впрочем, със залагане на преразглеждане на доказателствената съвкупност и извеждане на заключения за непрестъпна фактология. Защото очевидно по атакувания съдебен акт са приети престъпни за касаторката фактически обстоятелства. А целяното оправдаване от ВКС, каквато възможност се предвижда в нормата на чл.354,ал.1,т.2,пр.посл.вр.чл.24,ал.1,т.1 НПК, има предвид възприети от контролирания съд непрестъпни фактологически обстоятелства, въпреки които е постановен осъдителен съдебен акт.
ПО СЪЩЕСТВОТО НА ЖАЛБАТА:
Погледната в частите, в които това е допустимо, жалбата на подсъдимата, допълнена по съответен ред, е неоснователна.
1/ Съществено място в очертаване на приетата от СГС фактическа обстановка е отдадено на показанията на свидетеля А., който безспорно е замесен в престъпната документация и комуто на практика подсъдимата поради твърдяната от нея вяра в колега, прехвърля определени действия, относими в сериозна степен към приетото нейно престъпно поведение. Важно в процесуален план е оплакването, заложено в жалбата и допълнението, че въззивната инстанция е спестила в мотивите си показанията на свидетеля М. А., депозирани пред друг състав на първоинстанционния съд /не пред този, чийто акт е подлежал на разглеждане от СГС/, в които се разказвали цитирани от защитата определени обстоятелства. За същите се твърди, че е дадено съгласие за ползването им при постановяване на присъдата в съдебно заседание на 14.05.19 г.
Казаното току-що очевидно се нуждае от по-задълбочено пояснение. Първоначално пред СРС е било образувано Н.О.Х.Д.18470/18 г. по описа на СРС, НО, 112 състав. В съдебно заседание на 05.04.19 г. е определено първо-инстанционното производство да протече по реда на чл.371,т.2 и сл.НПК- подсъдимата е признала изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, съгласявайки се да не се събират доказателства за тях. Необяснимо поради казаното е пристъпено към разпит на Ц. по съществото на осъществената деятелност /която тя е признала вече по обстоятелствената част на обвинителния инструмент, сама желаейки делото да се разглежда в посочената диференцирана процедура/. Снетите й обяснения пък са провокирали разпит на свидетеля А. пред съдебния състав, отново по съществото на вменените фактически положения. И всичко това е направено все в рамките на реда по чл.371,т.2 и сл.НПК. На 20.06.19 г.е постановена оправдателна присъда, атакувана от представител на държавното обвинение и отменена от СГС с решение №964/20.11.19 г.по В.Н.О.Х.Д.3750/19 г.по описа на 15 въззивен състав на НО.
Въз основа на това на 26.11.19 г. е образувано Н.О.Х.Д.18586/19 г., по което в крайна сметка е постановена присъдата, ревизирана от контролирания понастоящем състав на СГС. Видно от материалите по посоченото първоинстанционно дело пък, показанията на свидетеля А. са били присъединени /наред с тези на други свидетели/ към ценимата доказателствена маса по реда на чл.371,т.1 и сл.НПК. Това означава,че страните са дали съгласие да не се разпитва този свидетел, а при постановяване на присъдата непосредствено да се ползва съдържанието на съответния протокол за разпит на А. от досъдебното производство. Поради липсата на непосредствено изслушване пред решаващия съдебен състав не се и налагал прочит на показанията на коментирания свидетел, депозирани при предходното първоинстанционно разглеждане на делото.
Няма как следователно упрекваният въззивен съд да обсъди съществото на показания, които не са били приобщени по съответен процесуален ред към годната за ценене доказателствена съвкупност в пределите на разглежданата от него процедура по постановена първоинстанционна втора присъда. Ако подсъдимата и защитникът й биха желали да се ползват цитираните в жалбата показания на свидетеля А. по същество, то редът по чл.371,т.1 и сл.НПК, по който е текло първоинстанционното производство за другите свидетели, не би ги препятствал да претендират личен разпит на свидетеля, а при наличие на предпоставки- да настояват за прочит на депозираните от него показания пред предходния съдебен състав на СРС. Нищо такова не е сторено.
Иначе казано, след като разпоредбата на чл.13,ал.2 НПК установява обективната истина да се разкрива по реда и със средствата, предвидени в този кодекс и след като подсъдимата и защитата й са се ползвали от коментираната вече диференцирана процедура за показанията на свидетеля А., няма никакво значение какво е било отношението им към лично дадените от него изявления в съдебно заседание, проведено по производство с отменена присъда на СРС, вследствие на което делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на същия съд. Решаващата понастоящем първа инстанция не е снела лично изявления на А. в съгласие с чл.18 НПК, ерго, тя и последващият въззивен съд няма как да ползват неприобщени по надлежен процесуален ред показания на този свидетел, дадени пред предходен състав на СРС.
Ето защо възражението, изложено в жалбата и допълнението към нея в този смисъл, се явява несъстоятелно. Да не говорим, че в принципен план иде реч за показания, изслушани незаконосъобразно от съд в диференцирана проццедура, а и поради това-доста спорно получили съгласие за ползване, според защитата, каквото пък няма отразено в протокола от съдебно заседание на 14.05.19 г. Категорично е ясно, че не е схваната същността на реда на диференцираните процедури по чл.371 НПК, всяка с нейните особености, както и последиците в тази връзка.
2/ На следващо място, в допълнението към жалбата се говори за противоречивост на доказателствата относно това дали свидетелят Ш. е бил клиент на съответния мобилен оператор, към който е работила подсъдимата, както и че съдът бил спестил справка от този мобилен оператор, че не е имал клиент с такова име. Показанията на свидетеля Ш. впрочем,дадени на ДП, също са били ползвани по реда на чл.371,т.1 и сл.НПК. Той никога не е бил разпитан лично пред съда. В този смисъл трябва само да се заяви, че СГС е имал предвид заявеното от обсъжданото лице, като го е съпоставил с всички останали доказателствени материали и мотивирано е отразил становището си, че Ш. не е бил клиент на мобилния оператор. Установено е освен това,че именно той е сигнализирал за неблагополучия по дължими според оператора суми от негова страна, откъдето е тръгнало разплитането на случая с документите, които несъмнено Ц. е изготвила от името на потребител-т.е.,негово.
Оттам насетне огромната част от разсъжденията по жалбата и допълнението към нея представляват собствен за подсъдимата и нейния защитник прочит на доказателствения материал, какъвто биха искали да бъде приет от съда с оглед постановяване на цялостна оправдателна присъда. Както вече бе казано, ВКС няма да ги обсъжда, защото те съставляват откровени оплаквания по необоснованост. Това,което може да съобщи, е, че въззивната инстанция е изписала разбираеми и достатъчни съображения относно разискваната от нея доказателствена наличност, при което не е допуснала процедурни грешки. Възприела е и съответната фактология, законосъобразно формулирана като престъпна. На нейна база е определена и дължимата наказателноправна квалификация.
3/Въпреки твърденията, че подсъдимата не е извършила престъплението,за което е осъдена, защитата отправя упрек към СГС, че липсват мотиви относно лансираната от нея теза за приложимост на разпоредбата на чл.9,ал.2 НК. И се критикува инстанцията за взетото от нея отношение по въпроса, като по нарочен начин в светлината на прекратяване на наказателното производство поради изтекла абсолютна давност, в жалбата е изразено съгласие със същото.
Поставеният проблем има две измерения, едното е процесуално,другото-материалноправно. За да бъдат изяснени те обаче, трябва да се дадат определени пояснения. И така, както бе казано в началото на настоящото изложение, с обжалваната присъда подсъдимата е останала оправдана по първоначално повдигнатото й с обвинителния акт обвинение, но е призната за виновна от СГС за извършено от нея престъпление по чл.316 вр.чл.309,ал.1 вр.чл.26,ал.1 НК, като на основание чл.81,ал.3 вр.чл.80,ал.1,т.4 НК е приложен законът за давността. Според контролирания съд „ в тази връзка….намери, че и не следва да излага съображения по мотивите на защитата за приложението на чл.9,ал.2 от НК, доколкото делото не е приключило с осъдителна присъда, поради което и съдът не е решил въпросите посочени в чл.301,ал.1 от НПК.“ На това в допълнението към жалбата е възразено, че с постановяване на присъдата на СГС е отговорено на въпросите по чл.301, ал.1,т.1,т.2 и т.3 НПК.
Тази инстанция няма да засяга проблематиката относно приложението на чл.317 вр. чл.289,ал.2 вр.чл.24,ал.1,т.3 НПК, съобразявана, разбира се, с постановен първоинстанционен акт, и прилагане закона за давността след преквалификация на деянието от страна на СГС; с неясна воля на подсъдимата по отношение на това как да продължи наказателното производство. В крайна сметка в позицията на Ц. и нейния защитник е било формулирано желание за потвърждаване на цялостно оправдателната присъда на СРС и действията на контролирания съд не се явяват незаконоъсобразни.
Що се касае до самата приложена разпоредба за давността, тя е съобразена с признаването на подсъдимата за виновна в извършване на по-леко от първоначално вмененото й престъпно деяние- това по чл.316 НК, не по чл.310 НК. Прогласеното от защитата съгласие с прекратяване на производството поради изтекла абсолютна давност би следвало да наведе на извод за споделяне на съдебните тези. Затова би било възможно да се заключи, че поставеният въпрос за липса на мотиви за малозначителност на стореното от Ц. и атакуването на позицията на СГС в тази връзка се прави по принципни съображени.
Разпоредбата на чл.9,ал.2 НК визира формално наличие на признаци на престъпно деяние, което поради своята малозначителност не е общественоопасно или обществената опасност е явно незначителна. Следователно, ако се стигне до извод за присъствие на някоя от хипотезите на този текст, подсъдимият се оправдава, защото липсват два от елементите на кое да е престъпление- обществена опасност и противоправност. Давността от своя страна се прилага, след като е преценено,че не са налице условията за оправдаване /включително и на третираното основание/ и деецът е признат за виновен в извършване на съответното престъпление. Постановената присъда се води осъдителна със съответно прилагане на последиците от изтекла погасителна давност, което включва в себе си и неналагане на наказание. Произнасянето обаче остава в рамките на чл.301,ал.1,т.1-3 НПК.
Ето защо буквално цитираното по-горе изявление на въззивната инстанция е дълбоко неправилно. То не държи сметка за същността на въпросите, решаеми по чл.301 НПК от всеки съд. Интересно защо всъщност, след като СГС твърди,че делото не е приключило с осъдителна присъда, в неговата такава подсъдимата е призната за виновна, макар и впоследствие да е приложен законът за давността. И защо, при същите предпоставки,оправдателната присъда на СРС е отменена за определени обстоятелства и е постановена нова такава. Макар и да не е спомената процесуалната норма, на основание на която това е сторено, простият прочит установява, че става дума за прилагане на правомощия на въззивния съд по чл.336,ал.1,т.2 НПК, изискващи осъждане на оправдан подсъдим.
Въпреки че ВКС се съгласява с оспорването на от страна на защитата по обсъжданото дотук обстоятелство, липсата на съдебни мотиви по въпроса за наличие или не на чл.9,ал.2 НК от страна на СГС се явява обяснимо, независимо че е неправилно при структуриране на последователността на дължимото произнасяне. То не може самостоятелно да доведе до отмяна на атакувания съдебен акт.
Само в сферата на пълнота на изследването трябва да се каже, че настоящият съд сам не намира предпоставки за експлоатиране на тази разпоредба, като е нужно да се уточни и че не е приканван да стори това. Що се касае до позицията, изразена в допълнението към жалбата, относно криминалистическата регистрация на подсъдимата, която не се заличава при прилагане на закона за давността /явно това сериозно занимава касаторката и нейния защитник/, този проблем не може да намери удобно за нея разрешение чрез незаконосъобразно оправдаване от страна на висшата съдебна юрисдикция по наказателни дела.
Водим от изложените съображения и на основание чл.354,ал.1,т.1 НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА присъда №10/18.01.23 г.,постановена от ГС-София, НО, 13 въззивен състав, по В.Н.О.Х.Д.5164/22 г.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1/ 2/