1 Р Е Ш Е Н И Е № 50008 гр. София, 05.03.2025 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение, в открито съдебно заседание на двадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ ГАЛИНА ИВАНОВА при участието на прокурора …………………………………………. при участието на секретаря Лилия Златкова като изслуша докладваното от съдия Галина Иванова т.дело № 1367 по описа за 2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 от ГПК. И. С. Т. и Р. Златкова Т. чрез адв. С. Е. обжалват решение № 260103 от 09.12.2020 г. по в.т.д. 318/20 г., Апелативен съд – Варна, Търговско отделение в частта, с която е потвърдено решението на ОС – Варна, постановено по т.д. 336/18 г. и са осъдени да заплатят солидарно на „Юробанк България“ АД сумата от 54 278,24 шв. фр., част от общо дължима предсрочно изискуема главница в размер на 104 326,66 шв.фр по договор за потребителски кредит № HL33096 от 29.01.2008 г., 783,38 шв. фр. - дължими такси на основание чл. 4 от договора за периода от 12.05.2015 г. – 27.02.2018 г., 176,89 шв.фр. - застраховки на обезпечението, на основание чл. 14 от Договора, за периода 19.02.2016 г. - 27.02.2018 г., 540,19 лв разноски за подновяване на ипотека на основание чл. 13, ал. 2 от Договор за периода 13.12.2017 г – 27.02.2018 г., ведно със законната лихва върху главниците, считано от депозиране на исковата молба до окончателното изплащане чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 430 и сл. ТЗ и чл. 99 ЗЗД. Излагат съображения за нарушение на материалния закон, основание за отмяна съгласно чл. 281, т. 3, пр. 1 от ГПК, като сочат оплаквания относно това, че договорът не бил изготвен на ясен и разбираем език, като нямало яснота по отношение на условията за издължаване на кредита. Считат, че договорът е недействителен изцяло. Изрично касаторите в касационната жалба са направили оплакване за това, че съдът не се е съобразил с изискванията на закона за условията за промяна на разходите за кредита, всички разходи за кредита и размера на задължението за връщане на получената на основание договора за кредит сума; разходите, които следва да се направят от потребителя, оценката на общата стойност на кредита. Твърдят, че е нарушено изискването на чл. 7, т. 8 от ЗПК от 2006, договорът да бъде изготвен на ясен и разбираем език. Както и не били спазени изискванията на чл. 6, чл. 7, т. 4-14 , чл. 8, ал.1 и чл. 9, ал. 1 и чл. 10 от ЗПК от 2006 г, което правело договора недействителен. Излагат съображения за наличие на допуснати процесуални нарушения от въззивния съд, основание за отмяна съгласно чл. 281, т. 3 , пр. 2 от ГПК. Въззивният съд бил нарушил задължението си да се произнесе служебно като извърши проверка налице ли са неравноправните клаузи в договора за потребителски кредит. Не били правилно преценени доказателствата според доказателственото им значение. Сочат наличие на основание съгласно чл. 281, т. 3, пр. 3 от ГПК, решението било необосновано, като не било отчетено, че липсва погасителен план, подписан от двете страни, както и Приложение 1. Липсата на погасителен план автоматично водела до извод, че договорът е нищожен. Изводът за наличие на договорна ипотека бил необоснован. Неправилен бил изводът за наличие на цесия. Молят да се отмени решението в обжалваната част. Ответникът „Юробанк България“ АД оспорва касационната жалба. Счита, че не се прилага ЗПК от 2006 г (отм.), тъй като договорът предвиждал обезпечение, ипотека. Липсвала нищожност на целия договор и на отделни негови клаузи. Позовава се на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД и сочи, че дори и да се приеме нищожност на отделни части от договора, то не е налице нищожност на целия договор. Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: За да постанови обжалваното решение, с което е потвърдено решението на първоинстанционния съд за осъждане на касаторите И. С. Т. и Р. Златкова Т. да заплатят солидарно на банката сумата от 54 278,24 шв.фр, част от общо дължима предсрочно изискуема главница в размер на 104 326,66 шв. фр, по договор за потребителски кредит No HL33096/29.01.2008 г. , 783,48 шв. фр., дължими такси на основание чл. 4 от Договора, за периода 12.05.2015 г. до 27.02.2018 г., 540,19 лв, разноски за подновяване на ипотека на основание чл. 13, ал. 2 от договора за периода 13.12.2017 г. - 27.02.2018 г., ведно със законната лихва върху главниците, считано от подаване на исковата молба 01.03.2018 г. до окончателното изплащане, на основание чл. 79, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 430 и сл. ТЗ и чл. 99 ЗЗД, въззивният съд е приел, че са предявени обективно кумулативно съединени осъдителни искове от банка - кредитодател спрямо кредитополучателите - солидарни длъжници, за заплащане дължима предсрочно изискуема главница по договор за кредит, банкови такси, дължими застраховки по договора и сторени от кредитора разноски за подновяване на ипотека. Претендираната главница е посочено, че се претендира като част от дължима главница във валутата на договора - швейцарски франкове. За безспорни и ненуждаещи се от доказване са приети обстоятелствата за подписване между страните на Договор за потребителски кредит No HL 33096/29.01.2008г., по силата, на който между банката - „Юробанк и Еф Джи България“ АД (понастоящем с фирма „Юробанк България“ АД), кредитодател и от друга страна, касаторите, кредитополучатели, е сключен договор за потребителски кредит, по силата, на който е предоставена сумата от 60 000 евро, в равностойността й в швейцарски франкове, по курс купува на швейцарския франк към еврото на банката към деня на усвояване на кредита. Кредитополучателите били поели задължение да върнат сумата в срок от 240 месеца, считано от датата на усвояване на кредита, при БЛП за жилищни кредити в шв. франкове и договорна надбавка 1,65 пункта, като към момента на сключване на договора е 4,5 %. Страните били договорили, че при просрочие на погасителни вноски и при предсрочна изискуемост, кредитополучателите дължат лихва в размер на сбора на лихвата за редовна главница по чл. 3, плюс наказателна надбавка от 10 пункта /чл.3, ал.3/. Уговорено било и задължение на кредитополучателя за заплащане на дължими такси за управление - 1.5 %, годишна такса за управление в размер на 0.3 % върху непогасената главница и административна такса в размер на 40.00 лв. /чл. 4/, а в чл. 14 от договора е предвидено задължение за застраховане на обезпечението по договора, вкл., подновяване на полиците. В чл. 18, ал. 2 страните били уговорили условия за обявяване на предсрочна изискуемост на договора – при неиздължаване на три последователни месечни погасителни вноски, като ищецът поддържал, че отнемане преимуществото на срока е сторено към 07.11.2017 г. Въззивният съд е намерил за установено усвояването на сумата по кредита от страна на кредитополучателите. С оглед заключението на вещото лице е посочено, че е заверена сметката на получателя Т., като е предоставен кредит швейцарски франка в размер на 98 998 шв. фр., с равностойност 60 000 евро, както и комисиона за управление - 1 484,97 шв . фр., като реално бил усвоен остатък от 97 513,03 шв. фр. Сумата е превалутирана в евро с курс на равностойността от 59 100,02 евро, която е прехвърлена по посочена банкова сметка на кредитополучателя И. Т., в евро. Възражението на кредитополучателите за недействителност на договора за банков кредит в неговата цялост е прието за неоснователно. Прието е, че договорът съдържа неравноправни клаузи, а именно тези, които представляват договаряне на кредита във „виртуална валута“ и наложеното от това превалутиране, което се явявало в ущърб на потребителя като по-слаба икономически страна – чл. 2, ал.3, ал. 5, чл. 6, чл. 20 – 22 от договора. Прието е, че е констатиран анатоцизъм, уговорен и констатиран в първоинстанционното решение, приложен с допълнителните споразумения към договора за банков кредит, като е прието, че това обстоятелство не се отразява на действителността и изискуемостта на съдебно предявените вземания. Прието е, че клаузите не са индивидуално договорени. Относно валутата на кредита и валутния риск, въззивният съд се позовава на тълкуването на чл. 144, ал. 3 ЗЗП съответно на правата, предоставени на потребителите с директива 93/13, така както е тълкувана в трайната практика на СЕС и на ВКС. Въззивният съд е приел също така, че промяната на лихвения процент от банката не съответства на общите норми на ЗЗД и ЗЗП и следва между страните да се приложи първоначално уговорения лихвен процент. Въз основа на изслушаното пред тази инстанция заключение на вещото лице от съдебно-счетоводната експертиза, съдът е приел, че като се отчетат първоначалните уговорки между страните в договора, сключване на договора на стойност 60 000 евро и тяхната равностойност в швейцарски франкове при курс купува на банката 1,6499 лв за 1 шв.фр, както и извършените плащания, чиято равностойност е определена в швейцарски франкове по курса на швейцарския франк към еврото, към момента на сключване на договора за потребителски кредит и е преценил плащанията, направени в евро, щатски долари и лева, преизчислени в швейцарски франк по курса към сключване на договора и при спазване уговореното в договора и при приложение на чл. 76 от ЗЗД, е приел, че при първоначално дължима сума от 98 998 швейцарски франка, погасената главница е 12 593,42 шв. франка, погасените лихви, при първоначално уговорен лихвен процент са на стойност 39 149,47 шв. франка, съответно остатъчна непогасена главница е общо 87 042,58 шв. фр. към 14.04.2015 г. Прието е, че с оглед заключението на вещото лице, погасена е 50 вноска за главница и частично 51 вноска с падеж 30.04.2012 г. След последното погашение, на 14.04.2015 г. бил налице непогасен остатък от 87 042,58 шв. фр., падежирала и непадежирала главница. Било налице задължение за главница в по-висок размер от претендирания. Приема, че са били налице обективни предпоставки за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, като това не е извършено с връчване на съобщение от съдия- изпълнител, а едва с препис от исковата молба по реда на чл. 47 от ГПК на 03.10.2018 г., когато са били налице предвидените условия в договора за предсрочна изискуемост – да има неизпълнение на задълженията на кредитополучателите да внесат повече от 3 непогасени вноски. По отношение на дължимата годишна такса управление по чл. 4 от договора, е възприето допълнителното заключение, изслушано пред първата инстанция, в което се посочва като дължима сума, съобразно първоначално договореното и отнесените по кредита погасявания, сумата в колона 15 от приложение №1 към експертизата, в размер на 783.38 шв.франка. Въззивният съд е възприел за адекватен този размер на таксата с оглед на изложените по-горе мотиви за недействителност на клаузи от договора. Поради изложеното, за разликата над 783.38 франка до претендираните 1004.55 шв.франка, въззивният съд е приел, че искът се явява неоснователен и подлежи на отхвърляне. По отношение цедиране на вземанията от банката към „Бългериън Ритейл сървисиз“ АД и към „Юробанк България“ АД (съответно 2008 г. и 2017 г.) въззивният съд е приел, че с оглед доклада по делото това обстоятелство било безспорно. Въззивният съд е ценил и допълнителни споразумения заедно с погасителни планове, доколкото документите били заверени и на основание чл. 32 от ЗАдв. следвало да се ценят като официално заверени преписи. Съдът е приел, че не може да се приеме за неизвършена цесията, доколкото със сключените допълнителни споразумения, представени пред въззивния съд, потребителите са договаряли с цесионера „Бългериън ритейл сървисиз“ АД. Направен е извод, че дори и да липсва цесия, е налице сключен първоначален договор между страните, от който следва легитимацията на ищеца. Приел е, че е легитимирана банката да получи сумите, дори на основание първоначално сключения договор. В обобщение е приета дължимостта на посочената главница, като част от цяло вземане, както и на дължими такси и застраховки. Вследствие на изложените съображения е потвърдено решението на първоинстнационния съд за присъждане на сумите в швейцарски франка, така както е претендирано от банката. Решението на въззивния съд е допуснато до касационно обжалване, на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, поради очевидна неправилност, изразяваща се в явна необоснованост на въззивното решение и нарушение на императивните правни норми относно защитата на потребителите, каквито са касаторите. В хода на процеса от ответниците по иска с правно основание чл. 430 от ТЗ са направени възражения за наличие на неравноправни клаузи, сключени в нарушение на посочените норми от ЗПК и възражение, че процесният договор за потребителски договор е нищожен. С оглед на така формулираните възражения настоящият съдебен състав взема предвид следното.равото на ЕС е собствен правопорядък, установен на територията на държавите членки, приложим между субектите на правото във всяка държава членка по повод предмета на техните отношения, така както е разяснено в делото на СЕС – Costa/Enel. С оглед чл. 5 от ДЕС в областта на защита на потребителите е налице споделена компетентност между ЕС и държавите членки. С чл. 169 ДФЕС е предвидена засилена защита на икономическите интереси на потребителите от ЕС. Предвидено е, че Съюзът взема мерки при доизграждане на вътрешния пазар и мерки, които подкрепят и допълват политиката на държавите членки. Съгласно чл. 38 от Хартата на основните права и свободи, в политиките на съюза се предвижда висока защита на потребителите. Установено е в процеса, че касаторите са потребители и спрямо спорното правоотношение, с предмет – иск за изпълнение на договорно задължение, сключен между банка и потребител, са приложими правилата, предвидени в правото на ЕС. С решението по дело Van Gеnd en Loos СЕС е извършил тълкуване спрямо целта, предвидена в Договорите за създаване на европейските общности, като е посочено, че целта е да се установи един общ пазар в ЕО, чието функциониране засяга пряко правните субекти в Общността, а договорът предвижда взаимни задължения между договарящите държави. Поради това общността е нов правен ред, в полза, на който държавите-членки са ограничили своите суверенни права. Изводът в посоченото решение е, че независимо от вътрешното законодателство на държавите-членки, общностното право налага задължения на частноправните субекти и същевременно е предназначено да поражда права, които стават част от техния патримониум. Такива права възникват не само когато са предоставени с договорите, също и когато по силата на договорите се пораждат задължения, както за частноправните субекти, така и за държавите членки. Съгласно решенията на СЕС по дела Von Colson и Marleasing задължението на държавите членки за постигане на резултат, предвиден в директивата е задължение на всеки орган на държавите членки, включително съдилищата. При прилагане на националното право, съдът, призован да тълкува националните норми, е длъжен да направи това, „доколкото е възможно в светлината на формулировката и целта на директивата, за да се постигне преследваният от последната резултат“. Следователно, както и на основание чл. 267 от ДФЕС, правото на ЕС следва да се прилага от националния съд, включително и настоящия съдебен състав, само с оглед задължителното тълкуване на СЕС, включително и в посочената област на защита на потребителите. Изхождайки от посочените принципи, настоящият съдебен състав намира, че следва да се приложат нормите, изведени в практиката на СЕС по отношение на договорите за кредит, сключени между потребители и банки за придобиване на недвижим имот, с оглед правната регламентация на директива 93/13/ЕИО на Съвета, както вече бе посочено. СЕС в множество решения C-240/98—C-244/98, т., C-168/05, т. 25, C-40/08, т. 29, решение С618/10, както и делото Aziz e приел, че посочената система за защита, предвидена с Директива 93/13 се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика от гледна точка както на преговорните си възможности, така и на степента си на информираност, като това го принуждава да приема предварително установените от продавача или доставчика условия, без да може да повлияе на съдържанието им. С оглед на това положение на по-слаба страна, СЕС е приел тълкуване на чл. 6 от директивата, че е налице система от защита, предоставяща субективни права на потребителите спрямо доставчиците, конкретно посочената директива предвижда, че неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя. Нормата е императивна и се цели замяна на формалното равновесие, което договорът установява между правата и задълженията на съдоговорителите, с действително равновесие. (дело С-453/10 и много други). Следователно директивата е приложима към правоотношенията между субектите, както в конкретния случай, потребители и банка. Така както е разяснено в решение на СЕС по дело C-483/16 г., Директива 93/13 се прилага в отношенията между банка и потребител при сключен договор за банков кредит за придобиване на недвижим имот в светлината на разпоредбата на чл. 47 от Харта за основните права (ХОП), регламентираща правото на ефективна съдебна защита. Според Съда, правилата, съдържащи се в правна уредба на Съюза, която хармонизира определена правна област в отделните държави членки, се прилагат независимо от изцяло вътрешния характер на разглеждания в главното производство случай (т. 58). Всяко тълкуване, изразено в практика на национален съд и всяко приложение, не в предвидения смисъл на директно приложимите норми от директивата, противоречи на правния ред, предвиден в ДЕС и ДФЕС. Следва да се отбележи, че и съгласно чл. 99 от Процедурния правилник на съда, когато Съдът се е произнесъл с определение, са налице посочени задължителни решения на СЕС, към които е препратено с посоченото определение и в този смисъл съдът е длъжен да се съобрази с изразената в определението по дело С-117/23 г. практика при приложение на относимите правни норми и при разрешаване на спора в настоящия случай. В практиката на СЕС по приложение на директива 93/13, относно договорите за предоставяне на кредит за придобиване на недвижим имот, изразена в решения по дела С-26/13 г., С-96/14 г. и С-143/13 г., Съдът е посочил, че навсякъде на територията на ЕС, понятието „основен предмет на договора“ и „съответствие на цената и възнаграждението от една страна и на доставените стоки или предоставените услуги, от друга“, съгласно чл. 4, пар. 2 от Директива 93/13, трябва да се тълкува самостоятелно и еднакво, което следва да се установи с оглед целта на правната уредба. По отношение на категорията клаузи на договора, които попадат в обхвата на понятието „основен предмет на договора“, по смисъла на член 4, параграф 2 от Директива 93/13, Съдът е постановил също, че тези клаузи трябва да се разбират като клаузи, които определят основните престации по договора и които сами по себе си го характеризират. Обратно, клаузите, които имат акцесорен характер спрямо клаузите, определящи самата същност на договорното отношение, не попадат в обхвата на това понятие (решение Kiss и CIB Bank, C-621/17, т. 32). С оглед тълкуването на СЕС, т. 60 от решение по съединени дела С-776/19 и С-782/19, чл. 4, пар. 2 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че клаузите на договора за кредит, които водят до възлагане на валутния риск върху кредитополучателя, попадат в обхвата на тази разпоредба, когато тези клаузи определят съществен елемент, който характеризира посочения договор. Нормата на чл. 3 пар. 1 от Директива 93/13, според СЕС, следва да се тълкува в смисъл, че са неравноправни по смисъла на тази разпоредба, клаузите в договор за кредит, по силата, на които заеманата сума е деноминирана в чуждестранна валута и банката първо я превежда в тази валута по блокирана сметка, а след това я превалутира в националната или резервната валута и заверява с нея разплащателната сметка на кредитополучателя, когато като в резултат от такива клаузи, от една страна се прехвърля изцяло валутния риск върху потребителя при съществено покачване на чуждестранната валута, а от друга, кредиторът получава неконкретно уговорена облага. В т. 55-57 от същото решение са определени критериите относно определяне на основния предмет на договора. Съдът е постановил, че следва да се приеме, че договор за кредит, при който погасителните вноски се изчисляват единствено по курса, по който се конвертира чуждестранната валута, в която е изразена, без при това срещу това изчисляване да се предоставя услуга и съответно срещу това възнаграждение не се получава престация, не може да се приемат за договори, които не съдържат неравноправни клаузи. С т. 56 от посоченото решение, препращаща и към решение по дела С-51/17, С-118/17 г., както и в т. 38 от решение С-186/16 г., Съдът е посочил, че когато договорите за кредит са деноминирани в чуждестранна валута и подлежат на погасяване в същата валута, клаузите, които се отнасят до валутния риск, определят основния предмет на договора. Съдът изрично е подчертал, че „с договор за кредит, кредитодателят се задължава основно да предостави на разположение на кредитополучателя определена парична сума, а последният от своя страна основно се задължава да възстанови същата, поначало с лихви, съгласно предвидения за целта график. Основните престации по този договор при това положение са свързани с парична сума, която трябва да се определи в уговорените в договора за предоставяне и възстановяване валути. При това положение фактът, че кредитът трябва да бъде погасен в определена валута, по принцип не се отнася до акцесорни условия на плащане, а до самото естество на задължението на длъжника, поради което представлява съществен елемент от договора за кредит“. „Всъщност фактът, че на определени падежи страните имат възможността да изменят една от съществените клаузи на договора, позволява на кредитополучателя да измени условията по кредита си ex nunc, без наличието на такава възможност да има пряко отражение върху преценката на основната престация, която характеризира разглеждания договор.“ Преценката относно неравноправния характер на клаузите, които не са индивидуално договорени, по принцип се извършва към момента на сключване на договора, при отчитане на всички обстоятелства, които кредиторът е можел да знае и са от естество, че да могат да се отразят върху последващото изпълнение на договора, конкретно свързани с промяна на обменните курсове на валутата по време на изпълнение на договора. (т. 58 от решение по дело С-186/16). В тези случаи когато валутният риск е поет изцяло от кредитополучателите и не може да се установи точно еквивалентността на престациите, между предоставения кредит и подлежащата на връщане сума, главница и по определение възнаградителна лихва на вноски съгласно график с определени падежи, е налице неравнопоставеност на престациите и уговорени в ущърб на потребителя клаузи, оформящи основния предмет на договора. Когато определи основния предмет на договора, съдът няма право да премине към определяне неравноправност на уговореното с договора, ако клаузите са изразени на ясен и разбираем език. Съгласно решение по дело С-186/16 на СЕС, изискването договорните клаузи да са изразени на ясен и разбираем език, освен езиковото и граматическо изразяване, изисква изясняване на икономическите и финансови последици от сключването на договора за потребителя. Точният механизъм, за който се отнася съответната клауза, следва да е задължително, прозрачно изложен в договора. Евентуално, договорът трябва да изяснява и отношението между този механизъм и механизма, предвиден в други клаузи, така че потребителят да може да прецени въз основа на ясни и разбираеми критерии произтичащите за него икономически последици. Този въпрос трябва да бъде разглеждан от националния съд от гледна точка на всички относими фактически обстоятелства, сред които са рекламите и информацията, предоставена от кредитодателя при договарянето на договора за кредит (т. 45 и 46). По-конкретно, националният съд следва да проверява дали потребителят е бил уведомен за всички обстоятелства, които са могли да дадат отражение върху обхвата на неговото задължение и му позволяват да изчисли общата цена на своя заем (т. 47). В този контекст, Съдът пояснява, че финансовите институции трябва да предоставят на кредитополучателите достатъчна информация, която да им позволява да вземат решения, основани на добра информираност и благоразумие. Информацията трябва да се отнася не само до възможността за поскъпване или обезценяване на чуждестранната валута, но и до последиците за погасяването на кредита в резултат на движенията на обменния курс и евентуалното покачване на лихвения процент за валутата на кредита (т. 49). Така, от една страна, кредитополучателят трябва да е добре осведомен, че със сключването на договор за кредит в чуждестранна валута той се излага на определен риск, свързан с обменния курс, който евентуално ще му бъде икономически трудно да понесе при обезценяване на валутата, в която получава доходите си. От друга страна, банковата институция трябва да представи възможните промени в обменните курсове и рисковете, свързани с вземането на кредит в чуждестранна валута, по-специално когато потребителят-кредитополучател не получава доходите си в тази валута. Изразяването на клаузите на ясен и разбираем език, предполага, че кредитополучателят е получил достатъчно информация, която да обуслови информирано и благоразумно решение. В случаите когато кредитът се уговаря в чуждестранна валута и погасяването се уговаря в същия вид валута, средният потребител, относително уведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен, следва да може да установи дали ще има поскъпване или обезценяване на валутата спрямо валутата, в която кредитът е бил договорен, както и да прецени икономическите последиците за финансовите му задължения. С т. 62 от решение по дела С-776/19 –С-782/19, СЕС е посочил, че следва да е ясно излагането на валутния риск и преценката дали ще бъде икономически трудно да се понесе изменението на валутния курс, при обезценяване на валутата, в която кредитополучателят получава доходите си. Съгласно т. 63 и т. 64 от решения по дела С-776/19 г. изискването за прозрачност на договорните клаузи, произтичащи от чл. 4 и 5 на директива 93/13 г. не се свежда само до формално и граматическо значение. Системата на защита, предвидена в директива 93/13, се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика, по отношение на степента на информираност. Това означава, че среден потребител, относително осведомен и в разумни граници наблюдателен, и съобразителен да може да разбира конкретното функциониране на тази клауза и да прецени въз основа на точни и понятни критерии потенициално значимите икономически последици от такава клауза за финансовите му задължения. С оглед нормата на чл. 3 от директива 93/13, след като е преценено, че клаузите в договора относно основния предмет не са на ясен и разбираем език, съдът, разглеждащ спора по същество, следва да направи преценка дали клаузите са индивидуално договорени и въпреки изискването за добросъвестност създават за потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора. Преценката, която прави съдът, разрешаващ спора, е дали всички данни (релевантни за определяне на валутния риск) са съобщени на кредитополучателя. Съгласно чл. 3, пар. 1 и чл. 5 от директивата, така както е тълкувана в решения по дела С-776/19 и С-782/19 г., следва преценката за неравноправния характер на клаузите да се прави с оглед добросъвестността, равнопоставеността и прозрачността. Дали една клауза е прозрачна се преценява от съда, разглеждащ спора по същество. Относно изискването за добросъвестност следва да се преценява дали потребителят е подтикнат да сключи такава клауза. Въпросът за добросъвестност се преценява с оглед обстоятелството дали клаузата създава в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между произтичащите от съответния договор права и задължения като преценката на съда, разрешаващ спора, се свежда до това освен това дали създава в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията на страните и дали това е справедливо за потребителя (би ли могло да се очаква, че потребителят, при индивидуални преговори би се съгласил със сключването на такава клауза). Съдът преценява дали при сключване на договора доставчикът е действал добросъвестно. Преценката, която се прави относно прозрачността не е само с оглед индивидуалните качества, специалните познания на потребителя или неговата професионална квалификация в областта на финансите. На изследване подлежи въпросът дали е наясно потребителят с възможността от промяна на курса на чуждестранната валута през време на целия договор с оглед определения в договора срок за връщане на заетата сума. В случай, че съдът установи наличието на неравноправна клауза съгласно чл. 6, пар. 1 от Директива 93/13, следва да приеме, че същата не обвързва потребителите. Преценката засяга възможността договорът да се изпълнява без неравноправната клауза. Съдът следи и служебно, като не зависи от упражняването на правата на потребителите. Нормата е императивна, като целта е възстановяване на равновесието между страните, така както е разяснено в решение по дело С-511/17 и решение по дело С- 147/16 г. В решението по съединени дела C-224/19 и C-259/19, т. 50 и т. 51 и решенията, към които препраща е прието, че неравноправните клаузи следва да останат неприложени, така че да престанат да пораждат последици за потребителите. Съдът не може да замества клаузите на договора с други, като изменя тяхното съдържание, тъй като това ще намали предвидената с директива 93/13 защита и това не би действало възпиращо върху доставчиците и би застрашило постигане на предвидените цели. Поради това не може да приема, че кредитът е сключен в друга валута. По този начин би се изгубил ефекта от възпиращо действие спрямо доставчиците, кредитодатели. СЕС е постановил, че „…при това положение трябва по принцип да се счита, че обявената за неравноправна договорна клауза никога не е съществувала, така че тя няма как да породи последици за потребителя. Ето защо установяването по съдебен ред на неравноправността на такава клауза поначало трябва да води до връщането на потребителя в правното и фактическо положение, в което той би се намирал при липсата на посочената неравноправна клауза. Съдът изрично е подчертал, че член 6, параграф 1 от Директива 93/13 изисква неравноправните клаузи да не са обвързващи за потребителя и тази последица да не може да бъде отложена или подчинена на условия, които са установени в националното право или произтичат от националната съдебна практика.“ По съединени дела C-776/19—C-782/19, т. 37 е посочено, съдът е заключил, че установяването по съдебен ред на неравноправността на такава клауза, поначало трябва да води до връщането на потребителя в правното и фактическо положение, в което той би се намирал при липсата на тази клауза, поради което задължението на националния съд да изключи действието на неравноправната договорна клауза, която налага плащането на суми, оказали се недължими, по принцип поражда съответния реституционен ефект по отношение на тези суми. Въпреки всичко, тъй като нормата на чл. 6 от директивата е създадена в полза на потребителя, СЕС изрично подчертава, че потребителят може да се ползва от неприложението на неравноправните клаузи. СЕС сочи, че „съгласно член 6, параграф 1 от директива 93/13 националните юрисдикции трябва да не прилагат неравноправните клаузи, така че те да нямат задължителна сила за потребителя, освен ако потребителят се противопостави на това (решение по дело C-70/17 и C-179/17 г.). За целта, потребителят следва да бъде информиран от националния съд относно наличието на неравноправни клаузи, за да вземе информирано решение, съгласие за приемане на спорната клауза. Възможността да се упражни това право, което представлява отказ от позоваване на предвидената в директива 93/13 защита, сама по себе си предполага, че потребителят се ползва изначално от тази защита (решение С-260/18). За тази цел на потребителя следва да се даде възможност да заяви дали ще се ползва от предоставената му защита или ще извърши отказ от предоставените му права. В случай, че не заяви отказ от предоставените му права, според разясненията на СЕС и съдът следва да остави неприложен договора в негова цялост, съдът следва да провери какви неблагоприятни последици възникват за потребителите. Правоотношението, след прогласяване на клаузите за неравнопоставени и установяване, че засягат основния предмет на договора, обосноваващ извод за неприложение на договора в неговата цялост, се урежда изцяло от националното законодателство. Съгласно българското право това правоотношение се регулира от правните норми, недопускащи наличието на неоснователно обогатяване. В този случай съдът, разглеждащ спора по същество, следва да прецени дали ще е особено неблагоприятно положението на потребителите след като ще настъпи изискуемост на вземането на банката за връщане на получената сума от потребителите. СЕС изрично е подчертал, че потребителите се ползват от защитата, предвидена в директива 93/13 г. и след обявяването на договора за неприложим в неговата цялост поради наличието на неравноправни клаузи, засягащи основния предмет (т. 21 и т. 22 от решение по дело С-6/22). Това тълкуване е вследствие на предвиденото в директивата, че потребителите следва да се върнат в положението, в което биха се намирали, ако неравноправните клаузи не биха съществували. След като установи наличието на неравноправни клаузи, съдът следва да прецени неприложението на сключените неравноправни клаузи или на договора в неговата цялост, като установи и фактическите отношения между страните. Следва да се прецени наличието на реституционен ефект следствие на нищожност на договора в неговата цялост. Установяването на действителните отношения включва установяване размера на получените от потребителите суми и внесените от тях суми в полза на банката. С оглед наличието на реституционен ефект (с оглед недействителността на договора неговата цялост), по отношение на внесените суми, следва с тях да се приеме, че може да се извърши погасяване на получените и дължими за връщане към банката от потребителите суми. Определянето на правата и задълженията, съответно погасяване на получените суми е от значение за формиране у потребителя на информирано съгласие и преценка дали да заяви отказ от защита срещу неравноправни клаузи. Само в случай, че съдът установи, че потребителите ще са изложени на особено неблагоприятни последици, с оглед размера на дължимите от потребителите суми, той може да замени клаузите, които са неравноправни с диспозитивни норми от националното законодателство. Целта е да се възстанови формалното равновесие между страните. Съгласно т. 82 от решение С-260/18 заместването на неравноправна клауза с диспозитивна разпоредба от националното право съответства на целта на член 6, параграф 1 от Директива 93/13, доколкото съгласно постоянната съдебна практика посочената разпоредба цели замяната на формалното равновесие, което договорът установява между правата и задълженията на съдоговорителите, с действително равновесие, което може да възстанови равенството между тях, а не да обяви недействителността на всички договори, съдържащи неравноправни клаузи. Диспозитивната норма от вътрешното право следва да е специална, такава каквато урежда конкретно отношенията между страните, в случай, че между тях не е постигнато съгласие, т.е. относно същия предмет, произтичаща от правната регулация на същите обществени отношения. Недопустимо е да се прилагат общи разпоредби. (т. 56 решение С-6/22 и решение С-269/19). Този извод следва от правилото, че специалният закон изключва общия, директива 93/13 е специална по отношение на потребителската защита и поради това общите разпоредби не са приложими. Още повече, че не може да прилага общи разпоредби, които не са били предмет на специална преценка от страна на законодателя относно защита на потребителите. Следователно, съдът може да приложи съществуваща диспозитивна правна норма, уреждаща отношенията между страните, след отстраняване на неравноправните клаузи, ако установи съществуването на такава. В случай, че липсва диспозитивна правна уредба, може да се приложи разпоредба по съгласие на страните, като изберат приложима правна норма, която регламентира възникналите договорни отношения и в този случай, нормата следва да е специална, такава каквато урежда правата на потребителите. Тази хипотеза ще е налице когато неравноправните клаузи засягат договора в неговата цялост, излагайки по този начин потребителя на особено неблагоприятни последици, поради което последният би се оказал наказан. Така е прието в решения по дела C-26/13, т. 80—84 и C-70/17 и C-179/17 т. 64. Този избор може да бъде направен само след като съдът обяви последиците от обявяване на неприложимостта, недействителността на договора в неговата цялост. Едва след информирания избор на страните относно последиците от обявяването на клаузите за неравноправни, съдът може да се произнесе относно дължимостта на сумите. В случай, че страните не изразят воля за приложение на специални правни норми, които по тяхно съгласие да уредят отношенията им или потребителите заявят отказ от потребителска защита, съдът, разглеждащ спора по същество, в този случай е длъжен да вземе всички мерки, така че да възстанови действителното равновесие между правата и задълженията на страните. При приложение на тези правила следва да съблюдава и вземе такива мерки, предвидени в цялото национално законодателство. С оглед правната уредба към посочения по-горе момент на възникване на отношения между страните, е налице действие на ЗПК от 2006 (отм.) Съгласно чл. 14, ал. 2 от този закон, е налице специална норма, съгласно която когато договорът бъде признат за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, не дължи лихви и други разходи по кредита. Съгласно чл. 3, ал. 3, т. 5 и ал. 5, т. 1 от същия закон, ЗПК от 2006 г (отм.), не се прилага към договори на стойност над 40 000 лв и договори за кредит, обезпечени с ипотека. Въпреки ограничението на закона, настоящият съдебен състав намира, че и в случая въпреки размера на потребителския кредит и целта, за която е отпуснат, нормата на чл. 14 , ал. 2 от ЗПК от 2006 (отм.) следва да се приложи по следните съображения. Както бе посочено по-горе, в случай, че клаузи относно договор за потребителски кредит са приети за недействителни и следва да не се прилагат и договорът в неговата цялост е недействителен, неприложим между страните, целта на законодателя, съгласно цитираната по-горе практика на СЕС по приложение в чл. 6 от директива 93/13 г. е да се приложат такива норми от вътрешното законодателство, които съответстват на въведената с директивата защита на потребителите. Поради това в случая следва да се приложи също чл. 14 от ЗПК от 2006 (отм.). Тази норма от вътрешното законодателство, на основание чл. 46, ал. 2 от ЗНА следва да се приложи и при наличие на неприложение на клаузите на договор за потребителски кредит, предназначен за закупуване на недвижим имот с учредяване на ипотека и при стойност на предоставения кредит над посочената в закона от 40 000 лв. Въведената правна уредба с чл. 14 от ЗПК от 2006 (отм.) е относно сходни случаи, предвидената в посочените по-горе норми цел, е именно да се уредят отношенията между страните след установяване на неравноправния характер на сключения между тях договор и уреждане на правните последици от връщане на сумата от потребителя на кредитодателя. Така предвидената възможност съответства на целта на закона, така както е разяснена по-горе, да даде защита на потребителя и да възстанови равновесието между страните преди сключване на договора, на чието основание потребителят е получил сумата. Следва да се приеме, че при получаване на сумата, на основание договор за кредит, за който е признато, че е засегнат от неравноправни клаузи основния му предмет и следва да бъде признат за нищожен, не следва да бъде приложен в неговата цялост и непородил правни последици с обратна сила, то отношенията между страните следва да се уредят съгласно посочената норма. Това тълкуване е и в съответствие с целите на директива 93/13 , така както е разяснено в трайната практика на СЕС, обективирана и в решение по дело С-520/21 г. Необходимостта от реституция се налага, с оглед разпоредбите на чл. 6 пар. 1 чл. 7 , пар. 1 от директивата, клауза, която е призната за неравноправна трябва да бъде оставена неприложена и да води до възстановяване на правното и фактическото положение на потребителя преди сключване на договора, като даде възможност на потребителя да си върне облагите, които кредиторът е получил на основание сключения договор, в ущърб на потребителя. Реституционният ефект се налага, за да се осъществи възпиращия ефект спрямо кредитора. Съгласно разясненията в решение по дело С-520/21 г. банката не би имала право на възнаграждение за ползване на сумата от потребителите, защото това би препятствало премахването на възпиращия ефект , който обявяването на кредита за недействителен би имал за всички търговци. Следователно при приложение на чл. 14, ал. 2 от ЗПК от 2006 г. (отм.), следва да се приеме, че на потребителите се дължи връщане на всички заплатени от тях такси, разноски и внесените за погасяване на лихвите и главницата погасителни вноски, съответно потребителите дължат заплащане само на чистата стойност на кредита, сумата, която реално са получили. Дължимостта на сумата, представляваща чистата стойност на кредита от потребителя, е от момента на превеждането й, поради което е настъпила нейната изискуемост. Предвид особено неблагоприятните последици, в случай, че потребителят не заяви, че ще се ползва от неравноправните клаузи и изискуемост на вземането на банката, ще следва съдът да вземе всички общи и специални мерки съобразно националното законодателство, така че потребителите да не търпят особено неблагоприятни последици. С оглед на посоченото и както вече бе прието в определението за допускане на касационно обжалване, решението на въззивния съд в обжалваната част е неправилно поради неправилно приложение на материалните норми, както са разяснени по-горе, като това от своя страна е довело и до противоречие в мотивите на въззивния съд, обуславящи извод за необоснованост на въззивното решение. На първо място, видно от договора за потребителски кредит HL33096 от 29.01.2008 г., в чл. 1 страните са уговорили следното: „Банката предоставя на кредитополучателя потребителски кредит за текущи нужди в швейцарски франкове, в размер на равностойността в швейцарски франкове на 60 000 евро, по курс „купува“ за швейцарския франк към евро на „Юробанк И ЕФ Джи България“ АД в деня на усвояване на кредита, а кредитополучателят се задължава да върне ползвания кредит, заедно с дължимите лихви, в сроковете и при условията на настоящия договор.“ Ал. 2. „В деня на усвояване на кредита страните подписват приложение 1 към настоящия договор, представляващо неразделна част от него, в което посочват приложимия към същата дата курс „купува“ за швейцарския франк на „Юробанк И Еф Джи България“ АД, както и конкретно определения съобразно този курс размер на кредита в швейцарски франкове.“ Уговорена е солидарна отговорност на кредитополучателите. В чл. 2 е уговорено, че „Разрешеният кредит се усвоява по блокирана сметка в швейцарски франкове на кредитополучателя И. Т. в същата банка. Съгласно ал. 3, на чл. 2 усвоеният кредит в швейцарски франкове по сметката по ал. 1 се превалутира служебно от банката в евро по търговски курс „купува“ на швейцарския франк към евро на банката в деня на усвояването като се превежда по открита в банката сметка на кредитополучателя, в евро. Съгласно чл. 3, ал. 1 за усвоения кредит кредитополучателят дължи на банката годишна лихва в размер на сбора на базовия лихвен процент на „Юробанк и Еф Джи България“ АД за жилищни кредити в швейцарски франкове (БЛПЧ), валиден за съответния период на начисляване на лихвата плюс договорна надбавка от 1, 65 пункта. Към момента на сключване на договора БЛП за жилищни кредити в швейцарски франкове е 4,5 %. Съгласно чл. 6 кредитополучателят погасява кредита на месечни вноски, включващи главница и лихва, с размер на всяка вноска съгласно погасителен план, Приложение 2, към договора. Съгласно чл. 6, ал. 2 погасяването на кредита се извършва във валута, в която е разрешен – швейцарски франкове. В случай, че на съответния падеж на погасителна вноска по главницата и/или лихвата кредитополучателят не е осигурил дължимата сума в швейцарски франкове по сметката си по чл. 2, ал. 1 , но има средства в лева или евро по своите сметки в банката, погасяването на кредита може да се извърши от банката освен във валутата на кредита и в лева или евро, след служебното превалутиране на средствата в швейцарски франкове по курс „продава“ на „Юробанк И Еф Джи“ АД. В чл. 6, ал. 4 от договора е уговорено, че курс „продава“ на швейцарския франк към евро на банката се формира от официален курс „купува“ за евро към лева на банката, разделен на официален курс продава за шв. франк към лева на банката за съответния ден. Следва да се приеме, така както и правилно е приел въззивният съд, че кредитополучателите са потребители, физически лица, договорът е сключен за задоволяване на техни лични нужди. Договорът е сключен без индивидуално договаряне на потребителите с банката, при предварително изготвени от банката условия, стойността на кредита е над 40 000 лв. Въззивният съд е приел, че е предоставен кредит в швейцарски франкове, равностойни на 60 000 евро. Въпреки този извод съдът неправилно не е преценил основния предмет на договора. С оглед така очертаните уговорки между страните, настоящият съдебен състав намира, че съгласно чл. 430 от ТЗ между страните е постигнато съгласие, банката като кредитодател да отпусне на кредитополучателите посочената сума пари, последните са поели задължение да ползват отпуснатата сума и да върнат същата с уговорената възнаградителна лихва, съгласно погасителен план на вноски, включващи главница и лихви. Основната престация по договора на банката е предоставянето на паричната сума на разположение на кредитополучателите, като е породено и задължение за фактическото предоставяне на сумата на разположение кредитополучателите, за използване съобразно предвидената в договора цел, за закупуване на недвижим имот. Насрещното задължение по този двустранен договор, на кредитополучателите е връщане на получената сума, по реда и в уговорените срокове, съгласно погасителен план за разсрочено плащане на вноски, както и заплащане на възнаградителна лихва съгласно уговореното, част от погасителните вноски. Следователно, основният предмет на договора е свързан както с определяне на паричната сума, за която е постигнато съгласие, така и с определяне на сумата, подлежаща на връщане сума заедно с уговорената възнаградителна лихва. Съгласно уговореното между страните, в чл. 1 и чл. 6 от договора, съгласието е постигнато за отпускане на сумата в швейцарски франкове, с уговорена равностойност в евро. Сумата на кредита е в швейцарски франкове и само равностойността е определена в евро, съгласието е постигнато за швейцарски франкове, които ще са равни на 60 000 евро. Не може да се приеме, че договорът е относно предоставянето на сумата в евро, макар и да има уговорка, че по сметка на кредитополучателя ще бъде преведена сумата в евро. Не съществува позитивна норма, която да позволява да се приеме, че договорът е сключен в лева или в евро. Съгласно представения по делото договор за потребителски кредит, сключен между страните от 29.01.12008 г.,в чл. 3, ал. 1 е посочено, че кредитополучателите дължат на банката годишна лихва в размер на сбора на Базовия лихвен процент на Юробанк и Еф джи България АД (понастоящем с фирма „Юробанк България“ АД) за жилищни кредити в швейцарски франкове (БЛП), валиден за съответния период на начисляване на лихвата плюс договорена надбавка от 1,65 пункта, която към момента на сключване на договора е в размер на 4,5 %. Постигнатото съгласие за заплащане на възнаградителна лихва е съответно за валутата швейцарски франкове. Следователно, съгласието е за даване на сумата във валута, швейцарски франкове и връщане на същата на определени вноски в същия вид валута, включващи главница и уговорената възнаградителна лихва за този вид валута. Разчетната валута е евро, само като равностойност на посочената сума в швейцарски франкове. Именно това приравняване към евро и наличието на пазарен механизъм за обмен между швейцарския франк и еврото, изискват освен установеното граматическо значение на уговореното между страните и яснота по отношение на основния предмет на договора, получената сума и подлежащата на връщане сума, съответно икономическото значение на стойностите и цената на отпуснатия кредит. С оглед сключване на договора за банков кредит, на основание чл. 430 от ТЗ и като се вземе предвид същността на този договор, следва да се приеме, че договорът за кредит изисква и в случая това е сторено, уговаряне на връщането на отпуснатата в кредит сума, заедно с възнаградителна лихва. Договорът за банков кредит е двустранен и възмезден, на основание чл. 430 от ТЗ е налице задължение за връщане на кредита в швейцарски франкове, респ. при наличие на евро или лева, или друга валута, преизчисление към швейцарския франк. Уговореното връщане на кредита и приетия в договора погасителен ефект на вноските в друга валута (лева, евро, щатски долари) и превалутирането им само в швейцарски франкове, изключва възможността да се признае, че кредитът е уговорен в евро или български лева. Тази уговорка, предвидена в чл. 6, ал. 2 от договора, изключва извод, за това , че кредитът може да е уговорен в български лева или евро. Наличието на уговорка в чл. 1 от договора е относно основната престация на кредитора към потребителите-кредитополучатели относно отпуснатата в заем сума. С оглед на така определения предмет на договора, следва да се приеме, че съгласно тълкуването на чл. 3 от директива 93/13 г, така както е разяснена в цитираната практика на СЕС (С-776/19 и С-782/19), С-51/17 и СІ118,/17 и т. 38 от решение С-186/16), клаузите в договор за кредит, по силата, на които сумата е предоставена в чуждестранна валута и банката първо я превежда в тази валута по блокирана сметка, а след това я превалутира в националната или резервната валута на държавата по местосключване на договора и заверява с нея разплащателната сметка на кредитополучателя, изцяло се прехвърля валутния риск върху потребителя. Предвид определението на договора за банков кредит, видно, че с чл. 1 , чл. 2 и чл. 3 от процесния договор, клаузата за валутния риск определя основния предмет на договора. Именно определянето на предоставянето на сумата в деноминирана чуждестранна валута и начина на погасяване чрез осигуряване на същата валута, на вноски в определен срок, съгласно погасителен план, определят основния предмет на договора. Следва да се добави, че от значение е и срокът за връщане на кредита и начина на връщане. Страните в договора са уговорили, че срокът за връщане на кредита е 240 месеца, на месечни вноски съгласно погасителен план. Именно дългият срок на връщане на кредита, както и определянето от банката на приложимия курс за превалутиране на средствата и отчитането им в швейцарски франкове относно погасяване на задължението, водят до неопределеност на задължението във времето и невъзможността към момента на сключване на договора да се определи точно стойността на дължимите суми от потребителя. С оглед формулирането на задължението на потребителите в договора като задължение за заплащане на получения кредит с уговорената лихва в швейцарски франкове по определен едностранно от банката курс, следва да се приеме, че изцяло върху потребителите е възложен валутният риск. Валутният риск се изразява във възможността в течение на срока на действие на договора за кредит, да се покачи стойността на швейцарския франк спрямо националната валута, български лев или резервната валута, евро. По този начин престацията на потребителите придобива алеаторност и не е установена към сключване на договора. Въззивният съд е приел частичен извод за наличие на неравноправни клаузи, като не е отчел основния предмет на договора, както е посочен тук. Това разрешение е в отклонение от приложението на чл. 3 от директива 93/13 и представлява постановяване на решението в нарушение на закона. Съгласно заключението на вещото лице, водените в счетоводството на банката задължения са за наличие на заем в размер 98 998 CHF. Това означава, че към момента на сключване на договора стойността на еврото към швейцарския франк е бил 1,649996 евро за 1 шв.фр. Съгласно табл. 2 към заключението на вещото лице, при внасяне на сумата е определен текущ курс евро 1,54409 към 5.3. п, като е внесена сумата от 718,46 шв.фр, преизчислена вноска 767,72 лв и разликата е 49,26 шв.фр. Съответно не е известен размера на задължението към момента на сключване на договора, същият е определяем съобразно критерии, които ще бъдат определени едностранно от банката и ще настъпи изменение в договорното правоотношение по воля на банката. Този извод следва от определяне на валутния курс за швейцарския франк към всяка падежна дата и преизчисляване на дължимата вноска от лева в швейцарски франкове, по курс, определен едностранно от банката. Видно е и от заключението на вещото лице, изслушано пред въззивния съд, че в течение на изпълнение на договора, стойността на швейцарския франк спрямо еврото, е нараснала, като до момента, до който са извършени последните плащания, е достигнала стойност 1,8492 лв до 1,922 лв за 1 шв.фр., при първочанална равностойност определяема при 1 евро равно на 1,64 швейцарски франка. Съответно това променя задължението на потребителите, като увеличава размера на задължението за връщане на заетата главница и лихви. Това увеличение не е предвидено или посочено в договора. Кредиторът е отпуснал една парична сума, като стойността за ползването й от потребителите е нараснала с оглед промяната на валутния курс. Това обуславя извод за уговаряне на клаузи, с които се засяга основния предмет на договора, създаващ неравноправна уговорка в ущърб на кредитополучателите-потребители. Изводът за наличие на неиндивидуално уговорени неравноправни клаузи, с прехвърляне на валутния риск на потребителите-кредитополучатели, изискват установяване дали посочените клаузи са на ясен и разбираем език, както е посочено в решение на СЕС по дело С-186/16). В случая липсват твърдения и доказателства, които да установяват изпълнение на задължението на банката да изясни съдържанието на задълженията на потребителите на ясен и разбираем език, включително финансовият смисъл и отражението върху задълженията на потребителите, обременяване на имуществото им, като да е посочен как ще се увеличи размера на задължението по време на действие на договора. Няма данни за информация, съдържаща се в договора или допълнително предоставена на потребителите. Липсват данни за това да се изясни механизма за съотношение между двата вида валути, посочени в договора, швейцарски франкове и евро. Представени са погасителни планове за дължимите суми след 27.04.2011 г. пред въззивния съд, като от тях не може да се направи извод за уведомяване на потребителите за прогнозите за нарастване на валутата в течение на изпълнение на задължението за връщане на сумите, отпуснати в кредит, до края на срока на договора. Изрично в касационната жалба, касаторите са се позовали на неизпълнение на задължението на съда да посочи дали клаузите на договора са изразени на ясен и разбираем език, като една от предпоставките, предвидени в чл. 4, пар. 2 от директивата, определящи изключването на проверката за неравноправни клаузи. Въззивният съд не е преценил правилно предпоставките, очертани в директивата и непрецизно е посочил основанието за наличие на неравноправни клаузи. Това нарушение е довело и до неправилния извод, че са налице неравноправни клаузи в процесния договор, които не засягат основния предмет на договора. Този извод води и до липсата на преценка относно необходимостта да се провери дали потребителите са запознати на ясен и разбираем език, с оглед икономическата същност на клаузата на чл. 6, ал. 2 от договора, относно последиците и отражението на клаузите за техните задължения и стойността на кредита. Следва да се приеме, че изразеното от кредитополучателите съгласие към момента на сключване на договора не е информирано. Изразяването е само формално и въззивният съд необосновано не е отразил, че липсата на точна представа за изменение на валутата, в която е уговорен кредита, спрямо валутата/валутите, в които кредитополучателите, физически лица, получават доходите си може да доведе до възникване на задължение в по-голям размер, при нарастване на цената на швейцарския франк спрямо валутата, в която кредитополучателите получават доходите си. По делото липсват доказателства кредитополучателите да получават доходите си в друга валута, извън български лев. Няма данни по делото кредитополучателите да са уведомени как ще се изразява движението на курса на швейцарския франк към еврото или лева, както и че това ще доведе до изменение на стойността на отпуснатия кредит, както и няма данни, че в стойността на кредита като разход следва да се включи и стойността на разходите за осигуряване на валутата, в която е уговорен кредитът, швейцарски франк. Дори наличието на специални знания у потребителя, не са достатъчни, за да определят възможността да се предвиди развитието в съотношението на валутите. Това обуславя извод, че липсва информирано съгласие на потребителя за сключване на договора. Липсата на възможност на потребителите да влияят върху валутния курс или да определят кои фактори могат да влияят върху промяната, обуславят извод, че не биха могли да имат достатъчно информация, за да изразят съгласие, правновалидна воля да се обвържат от посочените клаузи. По делото липсват доказателства тези клаузи и общия смисъл на поетите задължения от кредитополучателите да са им разяснени на ясен и разбираем език, така както е посочено изискването на чл. 4, пар. 2 от директивата. Липсват данни потребителите да са уведомени, че ще нараства или ще се променя изобщо валутният курс и как ще се изменя цената на валутите за целия период от 240 месеца или 20 години. Освен това липсват данни да се приеме, че потребителите са уведомени за това как ще нараства размера на разноските по кредита, като се имат предвид разходите за закупуване на швейцарски франка за обезпечаване на задължението за връщане на швейцарски франка. Не може да се приеме, че потребителите, като относително уведомени и в разумни граници наблюдателни, са били уведомени на ясен и разбираем език относно икономическите последици от сключения договор, размерът на задълженията им и съответствието им с насрещната престация на кредитодателя по предоставяне на банков кредит в определената парична сума. Отсъствието на посочените разяснения изключва възможността потребителите да са получили информация, която да им позволи да вземат благоразумно и информирано решение. При липсата на данни и единствено общозначимото знание за възможно нарастване на стойността на швейцарския франк спрямо лева, не може да се приеме, че кредитополучателите в разглеждания случай са могли като в разумни граници наблюдателни и съобразителни да преценят икономическите последици и възможността задълженията им да се увеличат и да не са в размера, посочен към сключване на договора. Въззивният съд е направил извод, че са налице неравноправни клаузи, чл.2, ал.3, ал. 5, чл. 6, ал. 20-22 от договора, които могат да не се прилагат, но да се приеме, че не обуславят недействителност на целия договор. Този извод е направен както с оглед оспорването, изразено от ответниците в процеса, така и с оглед задължението на съда и служебно да извърши проверка за евентуална неравноправност на клаузите в договор за кредит, сключен за закупуване на недвижим имот с потребител, така както е разяснено в практиката на СЕС и в практиката на ВКС. Касаторите са формулирали оплакване за нарушение на материалния закон, като настоящият съдебен състав намира, че това основание е налице. Въззивнният съд не е извършил пълна преценка на неравноправните клаузи от договора, като по този начин не е приложил нормата на чл. 3 от директива 93/13, така както бе разяснено. Изводите на въззивния съд за наличие на неравноправни клаузи не са в пълно съответствие с посочената норма, доколкото не са приложени правилно материалноправните норми относно основния предмет на договора. Това е довело и до необоснован извод за възможност договорът да продължи да съществува между страните и да се изпълнява след премахване на неравноправните клаузи. Предвид направеното оспорване на договора относно неговата действителност, изрично следва да се приеме, че клаузите на чл. 1, чл. 2, ал. 3, чл. 6 от договора определят основния предмет на договора. Мотивите на въззивния съд са непоследователни, не е преценен основният предмет на договора, за да може да бъде определено, че именно приетата за неравноправна клауза на чл. 6, ал. 2 от договора, не може да обуслови извод за приложимост на договора в неговата цяло. Изцяло в противоречие с чл. 3 и чл. 4 от посочената директива, разяснена в цитираната практика на СЕС, е изводът за възможността да се запази договора в неговата цялост. Мотивите са противоречиви именно с оглед приетото, че клаузата на чл. 6, ал. 2 от договора е нищожна на основание чл. 143, т. 19 вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП, но след премахването й договорът може да продължи да се изпълнява между страните. Предвид така констатираната неравноправност на клаузата на чл. 6, ал. 2 от договора, въззивният съд е следвало да прецени, че тя определя основното задължение на потребителите, като приложи тълкуването на чл. 4 от директивата, така както е тълкувана от СЕС. Именно поради това следва да се приеме, че е налице вътрешно противоречие в мотивите, което обосновава извод за необоснованост на съдебното решение, представляващо основание за отмяна съгласно чл. 281, т.3, пр. 3 от ГПК. Освен посоченото относно недействителност на клауза на договора, определяща основния му предмет, трябва да се посочи, че съгласно договора е предвидена възможност за едностранно изменение на договора, само по воля на банката, която може да определи конкретния валутен курс към падежа за връщане на кредита на всяка месечна вноска. Тази клауза също нарушава изискванията за прозрачност и добросъвестност. С оглед въведените задължения на потребителите не може да се приеме, че те биха сключили договор при посочените условия, ако бяха индивидуално уговорени. Невъзможността да се изчисли стойността на кредита с оглед връщане на неопределени вноски след превалутирането (определянето на равностойността в швейцарски франкове на всяка погасителна вноска при промяна на курса на евро спрямо швейцарския франк), не могат да определят общото задължение. От друга страна дори да се приеме, че договорът е сключен с оглед по-ниския размер на възнаградителните лихви, представляващи цената на предоставените парични средства в швейцарски франкове, то не може да се прецени при посочените условия каква е стойността на кредита, с оглед всички породени задължения за кредитополучателите. Посочените условия изключват извода, че при индивидуално уговаряне, потребителите биха ги приели. Освен това не е направена преценка дали са спазени изискванията за добросъвестност, прозрачност и равнопоставеност, така както е разяснено вече съгласно решение по съединени дела С-776/19 г. и C-782/19 г, съдът дължи да прецени дали при сключване на договора е налице добросъвестност, като и дали клаузата е в ущърб на потребителя като създава значителна неравнопоставеност между произтичащите от съответния договор права и задължения на страните. Наличието на значителна неравнопоставеност се изразява именно във влиянието на кредитодателя в едностранно изменение на договора чрез определяне на курса за превалутиране на валутата, съответно в изразената от него воля, да получава в чуждестранна валута погасяване на задълженията. Липсата на спазване на изискването за прозрачност, възложеният несъразмерен риск върху потребителя, който следва да понесе разходите при разлика на обменния курс, както и възможността да се увеличат задълженията му поради промяна на курса, изключва спазване на изискването за равнопоставеност на страните и създава неравнопоставеност в ущърб на потребителя. Предвидените задължения на потребителите са извън основния предмет на договора за банков кредит като наименован договор, съгласно който задължение на кредитополучателя е да върне сумата, отпусната от кредитодателя, по начало със заплащане на възнаградителна лихва. Произтичащото задължение от процесния договор е свързано със задължение за кредитополучателите, несъразмерно на задължението на кредитодателя. Съответно не може да се приеме, че потребителите биха сключили договора при посочените условия и след индивидуално договаряне. Предвид този извод и и на основание чл. 6, ал. 1 от директива 93/13 г. следва да се остави неприложен договора в неговата цялост. Установената неприложимост на договора в цялост, обявяването на неговата недействителност, означава, че следва да се приеме, че договорът не е провел правно действие от момента на неговото сключване. Съответно банката не би могла да прехвърли вземания на основание този договор. Съответно не може да се приеме, че представените допълнителни споразумения са породили правно действие. Липсва възможност клаузите относно основния предмет на договора да бъдат заменени от норми, които са диспозитивни, уреждащи отношенията между потребител и доставчик, тъй като липсва такава позитивна правна уредба във вътрешното законодателство. Следва да се приеме, с оглед изложеното тълкуване, на основание чл. 267 от ДФЕС на чл. 6 от директива 93/13 г., посочено по-горе, че потребителят следва да бъде уведомен относно дължимостта на сумите, като последица от неприложение на договора, обявяването му за недействителен, за да може информирано да заяви дали ще се ползва от потребителската защита, с оглед евентуалното възникване на особено неблагоприятни последици за него. Особено неблагоприятните последици ще се определят от дължимите от него суми, като на изследване подлежи въпросът за това каква е чистата стойност на кредита, при приложение на чл. 14 от ЗПК от 2006 отм. по аналогия на закона и каква сума подлежи на връщане. Изрично следва да се подчертае, че с оглед тълкуването на СЕС на чл. 6 от директивата, така както е посочено в т. 21 и 22 от решение по дело С-6/22 г., целта на разпоредбата е да се защитят потребителите и след като бъде установена неприложимостта на договора. Потребителите следва да се върнат в правното и фактическо положение, в което потребителят би се намирал, ако не би била налице неравноправната или неравноправните клаузи. Както вече бе посочено, ще се приложи специалната норма на чл. 14, ал. 2 от ЗПК от 2006 г. (отм.), като липсва основание да се приеме, че произнасянето е на различно основание от претендираното от ищеца. В този смисъл е и трайната практика на ВКС, съгласно решение № 50056 от 29.05.2023 г. по т. д. № 2024/2022 г., I ТО на ВКС и посочената в това решение практика на ВКС. Размерът на задължението ще е стойността на получената главница, която може да подлежи на връщане, във валутата, която реално е получена. Съгласно основното заключение на изслушаната пред първоинстанционния съд експертиза, на 30.01.2008 г. сметката на Т. е заверена със стойност 59 100,02 евро. Това следва да се приеме, че е чистата стойност на кредита, тъй като видно от същото заключение е удържана еднократна комисионна по договора за управление в размер на 1,5 %, върху 98 998 шв.фр. Тази клауза, относно определяне на това възнаграждение е неравноправна и следва да остане неприложена (решение С-520/21 г. и С-776/19 и С-782/19 г.). Следователно чистата стойност на кредита е 59 100,02 евро. Предвид изводите за наличие на неравноправност на договора между страните, както и сключените въз основа на него допълнителни споразумения, следва да се възстанови фактическото положение на потребителите към момента на получаване на сумата. Липсата на договор води до извод за липса на основание между страните и наличие на реституционен ефект по отношение на платените от потребителите суми (С-776/19 и С-782/19, С-520/21 и ). Налице са данни от експертизите за това как са отнасяни внесените суми за погасяване на дължимите застраховки, такси, лихви и главница. Изчисленията са направени в швейцарски франкове и внесените суми са отнесени в същата валута като вещите лица са давали заключение за внесените суми в швейцарски франкове. В случая, предвид разликата между дължимата валута на чистата стойност на кредита, на основание чл. 14, ал. 2 от ЗПК (отм.), както бе посочено, получена в евро, следва да се прецени дали подлежи на връщане, след като се установи недължимост на застраховки, такси, разноски и възнаградителната лихва съгласно уговорените и с допълнителните споразумения размери. Следователно е необходимо да се прецени каква е стойността на извършените погасявания от длъжниците към дължимата сума, подлежаща на връщане, така както е установена в настоящето производство. Този въпрос ще се реши след като се установи какви плащания за погасяване на всички задължения са извършвали потребителите като се прецени настъпилия реституционен ефект по отношение на платените от потребителите разноски, лихви, главница. Следва всяко едно плащане да се отнесе към дължимата главница като на изследване подлежи и валутата, в която е извършено плащането. Ако реалното плащане е в евро, ще се отчете настъпилият реституционен ефект на всяка вноска, погасяваща такси, разноски, лихви и част от главницата. Ако реалното плащане, внесената сума е в лева, следва да се определи стойността на вноската в евро, което с оглед посоченото действие на чл. 29 от ЗБНБ отм., е фиксираният курс на лева към еврото. Съгласно чл. 29 от ЗБНБ от 1997 г. (отм.), официалният валутен курс на лева към германската марка е 1 лв за 1 германска марка, когато законно платежно средство във ФРГ стане общата валута на ЕС – евро официалният валутен курс на лева към еврото се определя чрез умножаване на курса по официалния курс, по който германската марка се е конвертирала към еврото. При приемането на еврото от Германия през 2002 г., курсът на лева към евро е 1,95583, какъвто е и към момента сключване на договора, 2008 г. Ако реалното плащане е в швейцарски франкове, следва да се определи нейната еквивалентност по курс на швейцарския франк към еврото, към момента на размяна на осъщественото плащане. Доколкото банката е превалутирала всяка вноска по курс „купува“, посочен в чл. 2, ал. 3 и 4 и 5 от договора между страните, ще следва да се определи по-благоприятен курс за потребителите. Този извод се налага с оглед тълкуването, извършено от СЕС, че следва да се заличат всички неблагоприятни последици и потребителите да се върнат в положение преди сключване на договора. На изследване ще подлежи курса за обмяна на валута, включително чрез използване на официалния курс на БНБ за лева към швейцарски франк или кръстосания курс швейцарски франк към евро, като се установи най-благоприятното положение за потребителите. Този извод следва от задължението, последиците от неприлагане на договора между страните да не създаде затруднително положение за потребителите и да ги върне в положение към момента на сключване на договора. Ако това не е възможно, то следва да е поне това положение, което би било, ако неравноправните клаузи не съществуваха. Последният извод следва от посоченото вече правило, че всяка облага на банката следва да се отнема, за да се осъществи неприложение на договора, на основание чл. 6 и чл. 7 от директивата. Размерът на задължението след премахване на неравноправните клаузи следва да се определи в размера на чистата стойност на кредита, като се остави договора за неприложен в цялост. От задължението следва да се приспаднат всички суми, внесени от потребителите за погасяване на задълженията за заплащане на месечни погасителни вноски, като се отчете наличието на реституционен ефект. Формираният извод за дължимост на сумата, следва да се прецени дали ще е особено затруднително да бъде възстановена от потребителите. Ако се обоснове извод, че е особено затруднително за потребителите да възстановят сумата, ще следва да се премине към предвидената защита на потребителите съгласно чл. 6 от директивата. В случай, че потребителите не заявят отказ от потребителска защита, страните общо следва да заявят избор на норма съгласно, която да се уредят процесните правоотношения между тях. Нормата следва да е специална и да създава правна уредба на отношенията между доставчик и потребител, а не обща норма. Посочените изявления на потребителя, при липса на отказ от защита, общо изявление на страните за избор на приложими правни норми от вътрешното право, са условие за разглеждане на претенцията на банката на посоченото основание - чл. 14, ал. 2 от ЗПК от 2006 г (отм.). Не е допустимо преценката по посочените критерии без наличие на експертиза, която да е основа за информираност на потребителите и изслушване на страните. От значение е на потребителите да се съобщят последиците от прогласяване на нищожност на договора, като се определи конкретната чиста стойност на кредита, от която се приспаднат сумите, внесени от тях, за които настъпва реституционен ефект. След получаване на тези данни, съдът следва да даде възможност на потребителите да заявят дали ще се ползват от защитата, която е предвидена, на основание директивата. Едва след осъществяване на тези предпоставки, съдът ще следва да установи дали следва да не прилага последиците съгласно чл. 6 от директивата, както са разяснени по горе и да определи основанието и размера на задължението на потребителите. След установяване на последиците за страните ще следва да се извърши преценка дали размерът на задължението няма да е в такъв размер, че да представлява особено неблагоприятна последица за потребителите, по такъв начин, че да ги санкционира. Ако съдът прецени, че размерът на задължението ще е изключително неблагоприятен за лицето, то ще следва да вземе всички общи и специални мерки, предвидени в законодателството, за да осигури защита на потребителите (решение по дело С-6/22). По отношение на сочените в касационната жалба, на основание чл. 281, т. 3, пр. 2 от ГПК, нарушения на процесуалните правила, настоящият съдебен състав намира, че вече бе изяснено, че претенциите на банката са основани на договора. С оглед установяване неравноправността на договора, неговата недействителност, следва да се приеме, че банката е легитимирана да търси сумите и с оглед последиците от прогласяване недействителността на договора. В този смисъл сочените в касационната жалба процесуални нарушения, не могат да повлияят върху легитимацията на банката. С оглед посоченото тълкуване на ПЕС при преценка правата на страните в процеса, съдът следва да вземе предвид, че следва да остави неприложени всички правни норми от националното законодателство, както и тълкуване, каузално и задължително, което не позволява да се приложи правото на ЕС, така както е тълкуван от СЕС в неговата практика. С оглед изложените мотиви решението на въззивния съд следва да бъде отменено в обжалваната част. Предвид необходимостта от извършването на нова експертиза делото, на основание чл. 293, ал. 3 от ГПК, делото следва да се върне за ново разглеждане. При новото разглеждане на делото съдът ще се произнесе по дължимите разноски и за настоящето производство, на основание чл. 294, ал. 2 от ГПК. По изложените съображения ВКС Р Е Ш И ОТМЕНЯ решение № 260103 от 09.12.2020 г. по т.д. 318/20 г., по описа на Апелативен съд – Варна, ТО в обжалваната част и ВРЪЩА делото за ново разглеждане на същия съд от друг състав. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: