Ключови фрази


11
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 135
гр. София, 14.03.2022 година

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на втори февруари през две хиляди двадесет и втора година в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ

изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 869/2021 година и за да се произнесе, взе предвид следното :



Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Банка ДСК“ АД със седалище в [населено място] срещу решение № 10004 от 06.01.2021 г., постановено по в. гр. д. № 4891/2019 г. на Апелативен съд - София. Решението е обжалвано в частта, с която след частична отмяна на решение № 1482 от 06.03.2017 г. по гр. д. № 655/2015 г. на Софийски градски съд е отхвърлен предявеният по реда на чл.422, ал.1 ГПК от „Банка ДСК“ АД против Д. М. Л. установителен иск за съществуване на парично вземане, за което е издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК в производството по ч. гр. д. № 32962/2013 г. на Софийски районен съд, за разликата над сумата 113 516.76 евро /сбор от неплатени падежирани вноски по първоначален погасителен план към договор за банков ипотечен кредит от 27.06.2008 г., в т. ч. част от 51-ва вноска - 225.83 евро, и изцяло следващите вноски до 149-та включително/, ведно със законната лихва върху вноски от 51-ва до 60-та за периода от 02.08.2013 г. до окончателното плащане, а за останалите вноски от датата на падежа на всяка вноска - 30-то число на съответния месец, до окончателното плащане, до сумата 651 596.79 евро, претендирана като предсрочно изискуема главница по договор за банков ипотечен кредит от 27.06.2008 г., ведно със законната лихва от 02.08.2013 г. до окончателното плащане, както и за сумата 2 352.98 евро - неустойка /наказателна лихва/ по т.20.2 от общи условия към договора за кредит за периода от 19.07.2013 г. до 01.08.2013 г., и в зависимост от изхода на спора във въззивното производство е преразпределена отговорността на страните за разноски в заповедното и в исковото производство.
В касационната жалба се сочат основания по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на въззивното решение в обжалваната част и се прави искане за неговата отмяна, за уважаване на иска по чл.422, ал.1 ГПК в поддържания пред въззивната инстанция размер и за присъждане на разноски за всички съдебни инстанции. Касаторът навежда оплаквания, че въззивният съд е приложил разпоредбата на чл.47, ал.1 ГПК в редакция, която не е била действаща към релевантния за спора момент, и в резултат на това е достигнал до необоснован и незаконосъобразен извод, че ответникът - длъжник не е уведомен надлежно за обявената предсрочна изискуемост на кредита. Излага доводи, че при постановяване на решението е допуснато съществено нарушение на чл.235, ал.3 ГПК като не е съобразено обстоятелството, че към връчения на ответника препис от искова молба е приложено копие от нотариалната покана, съдържаща изявление на банката за превръщане на кредита в предсрочно изискуем. Според касатора, с получаване от ответника на нотариалната покана като част от доказателствата в исковото производство са настъпили последиците на предсрочната изискуемост и предвид трайната практика на ВКС, този факт е следвало да бъде зачетен от въззивния съд съгласно чл.235, ал.3 ГПК.
С касационната жалба е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК се поддържа по отношение на въпросите „Може ли обявяването на кредита за предсрочно изискуем да бъде извършено чрез връчване на препис от исковата молба по чл.422, ал.1 ГПК и приложеното към нея изявление за обявяване на кредита за предсрочно изискуем; Представлява ли това факт, който трябва да бъде съобразен от съда по чл.235, ал.3 ГПК“ с твърдение, че поставените въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 8/02.04.2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 10/25.02.2020 г. по т. д. № 16/2019 г. на ВКС, II т. о., и решение № 147/26.01.2021 г. по т. д. № 2256/2019 г. на ВКС, II т. о. Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК се поддържа по отношение на въпроса за предпоставките за редовност на връчването на адресата по реда на чл.47 ГПК в редакцията преди изменението от ДВ бр.86/2017 г./, като едновременно с аргументите за значение на въпроса за точното прилагане на закона и за развитието на правото се препраща към практиката на ВКС в решение № 14/20.04.2015 г. по гр. д. № 5741/2014 г. на I г. о. и в решение № 233/03.07.2014 г. по гр. д. № 7723/2013 г. на IV г. о. В изложението като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване се сочи и очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
Ответникът по касация Д. М. Л. от [населено място] изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационен контрол в обжалваната от банката - ищец част и за неоснователност на касационната жалба по съображения в писмен отговор от 14.04.2021 г. Претендира разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, Апелативен съд - София е достигнал до извод, че предявеният по реда на чл.422, ал.1 ГПК от „Банка ДСК“ АД против Д. М. Л. установителен иск е основателен за сумата 113 516.76 евро, формирана като сбор от неплатени погасителни вноски от 51-ва /частично/ до 149-та включително, съгласно първоначален погасителен план към договор за банков ипотечен кредит от 27.06.2008 г., чиято изискуемост е настъпила до датата на приключване на съдебното дирене пред въззивната инстанция - 03.12.2020 г., ведно със законната лихва от 02.08.2013 г. до окончателното плащане, и за сумата 31 855.23 евро - възнаградителна лихва за периода от 04.08.2012 г. до 01.08.2013 г., а за разликата над сумата 113 516.76 лв. до сумата 651 596.79 евро, претендирана като предсрочно изискуема главница по кредита, и за сумата 2 382.82 евро - неустойка по т.20.2 от ОУ към договора за кредит за периода от 02.08.2013 г. до окончателното плащане, искът е неоснователен поради необявена на длъжника предсрочна изискуемост на кредита преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК.
От фактическа страна въззивният съд е приел за установено, че с договор за банков ипотечен кредит от 27.06.2008 г. ищецът „Банка ДСК“ АД е предоставил на ответника Д. Л. ипотечен кредит в размер на 700 000 евро със срок на издължаване 360 месеца. Кредитът е усвоен изцяло на 30.06.2008 г. по посочена в договора разплащателна сметка на кредитополучателя. В договора е уговорено, че кредитополучателят ще погасява задълженията си по кредита съгласно погасителен план на месечни погасителни вноски от 4 196.85 евро, платими на 30-то число от съответния месец, при лихва в размер на БЛП за съответния вид кредит, определян периодично от банката, заедно с надбавка - чл.7. Към датата на сключване на договора БЛП е 4.19 %, а преференциалната надбавка - 1.81 процентни пункта, или лихвен процент по кредита общо 6.00 % за целия срок на кредита, без право на допълнителни лихвени преференции при изпълнение на условията по програма „ДСК Уют“. Договорът е сключен при действието на Общи условия за предоставяне на ипотечни кредити на физически лица. В т.9.1 на общите условия е предвидено, че банката има право да променя базовия лихвен процент, за което уведомява кредитополучателя по подходящ начин, и лихвата се начислява ежемесечно върху усвоената и непогасена част от кредита. Съгласно т.20.1 от общите условия при забава на плащането на месечна вноска от деня, следващ определената в договора за кредит падежна дата, частта от вноската, представляваща главница, се олихвява с договорената лихва, увеличена с наказателна надбавка от 3 процентни пункта, а съгласно чл.20.2, при допусната забава в плащанията на главницата и/или лихвата над 90 дни целият остатък от кредита става предсрочно изискуем и се отнася в просрочие, като остатъкът от кредита се олихвява с договорения лихвен процент с надбавка от 10 пункта.
За безспорни от фактическа страна въззивният съд е приел обстоятелствата, че на 24.06.2013 г. банката - кредитор е изпратила чрез нотариус М. Г. с рег. № 622 адресирана до ответника нотариална покана с рег. № 10457/24.06.2013 г., съдържаща уведомление за настъпила към 04.12.2012 г. автоматична предсрочна изискуемост на задълженията по договора за кредит на основание т.20.2 от общите условия вр. чл.60 ЗКИ, предвид непогасяване в срок на дължимите месечни вноски и забава на плащанията над 90 дни, и покана за доброволно изпълнение на непогасените задължения в 7-дневен срок. Според отбелязването в поканата, тя е връчена на адресата по реда на чл.47 ГПК чрез залепване на уведомление на 04.07.2013 г., като в указания двуседмичен срок за получаване на книжата лицето не се е явило при нотариуса и съгласно чл.47, ал.5 ГПК следва да се счита за уведомено на 19.07.2013 г. Към нотариалната покана е приложена разписка от 04.07.2013 г., в която връчителят е удостоверил, че адресът на ответника е посетен на 26.06.2013 г., на 02.07.2013 г. и на 04.07.2013 г., но ответникът не е открит, а при посещението на 04.07.2013 г. лице, представило се за майка на Д. Л., е отказало да получи нотариалната покана, поради което е залепено уведомление с известие до ответника да се яви в двуседмичен срок в кантората на нотариуса, за да получи нотариалната покана. След изтичане на двуседмичния срок от страна на „Банка ДСК“ АД е инициирано заповедно производство и срещу ответника е издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК за предсрочно изискуема към 09.07.2013 г. главница, дължими договорни и законни лихви и неустойка /наказателна лихва/ по т.20.2 от договора за кредит. Заповедта е оспорена от ответника в срока по чл.414 ГПК и в едномесечния срок по чл.415, ал.1 ГПК кредиторът „Банка ДСК“ АД е предявил иск по реда на чл.422, ал.1 ГПК за установяване съществуването на отразеното в заповедта за изпълнение вземане, позовавайки се в исковата молба на настъпила преди 19.07.2013 г. предсрочна изискуемост на кредита.
В хода на първоинстанционното и на въззивното производство са изслушани съдебносчетоводни експертизи за установяване действителния размер на непогасените задължения на ответника по договора от 27.06.2008 г. Според заключението на експертизата от въззивното производство към 19.07.2013 г. непогасената главница по кредита, изчислена съобразно първоначалния погасителен план към договора, е в размер на 659 858.36 евро, а просрочената главница е в размер на 8 475.70 евро, включваща част от непогасена 51-ва вноска с падеж 30.09.2012 г. - 225.83 евро, и падежирани вноски до 60-та включително; Непогасените вноски за възнаградителна лихва към 19.07.2013 г. са в размер на 29 521.78 евро; Към 19.07.2013 г. са съществували и непогасени задължения за санкционна лихва по т.20.1 от общите условия към договора в размер на 98.33 евро. Санкционната /наказателна/ лихва по т.20.2 от общите условия за периода 19.07.2013 г. до 01.08.2013 г., изчислена върху главница от 659 858.36 евро, е в размер на 2 382.82 евро. В експертните заключения е посочено, че ответникът е започнал да изпада в забава през 2012 г., като погасителната вноска с падеж 30.07.2012 г. е платена със закъснение от 75 дни, а вноската за м. август 2012 г. /50-та вноска/ не е платена, и с оглед продължилата 94 дни забава към 04.12.2012 г. банката е осчетоводила кредита като предсрочно изискуем.
С отговора на исковата молба ответникът е оспорил настъпването на предсрочната изискуемост на кредита, а с въззивната жалба е въвел оплаквания за неправилност на извода на първоинстанционния съд, че преди подаване на заявлението за издаване на заповед по чл.417 ГПК са осъществени всички елементи от фактическия състав на предсрочната изискуемост. За да се произнесе по оплакванията, въззивният съд е изходил от разясненията в т.18 от Тълкувателно решение № 4/2013 по тълк. д. № 4/2013 г., че в хипотезата на предявен иск по чл.422, ал.1 ГПК за вземане, произтичащо от договор за банков кредит с уговорка, че целият кредит става предсрочно изискуем при неплащане на определен брой вноски или при други обстоятелства и кредиторът може да събере вземането си, без да уведоми длъжника, вземането става изискуемо с неплащането или настъпването на обстоятелствата, след като банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната изискуемост. Като е взел предвид заключенията на съдебносчетоводните експертизи, въззивният съд е приел за осъществени обективните предпоставки на предсрочната изискуемост, визирани в т.20 от общите условия към договора за кредит. Във връзка с обективните предпоставки на предсрочната изискуемост въззивният съд е взел предвид факта, че с първоинстанционното решение е призната за нищожна като неравноправна по смисъла на чл.143 вр. чл.146 ЗЗП клаузата на чл.7 от договора за кредит във вр. т.9.1 от общите условия, даваща право на банката да променя едностранно лихвения процент по кредита. С оглед на обстоятелството, че при изготвяне на заключението във въззивното производство вещото лице е работило по първоначалния погасителен план към договора за кредит, т. е. без да отчита предприетото впоследствие от банката изменение на лихвата по кредита, въззивният съд е основал изводите си за проявление на обективните предпоставки на предсрочната изискуемост на посоченото заключение. По отношение на субективния елемент на предсрочната изискуемост обаче въззивният съд не е възприел извода на първоинстанционния съд, че изявлението на банката - кредитор за обявяване на предсрочната изискуемост, отправено с изпратената на 24.06.2013 г. нотариална покана, е достигнало до длъжника на 19.07.2013 г. при условията на чл.47, ал.5 ГПК. Позовавайки се на практиката на ВКС, въззивният съд е изразил становище, че макар правилото на чл.47, ал.1 ГПК /в актуалната редакция към датата на постановяване на въззивното решение/ да не е било действащо към м. юли 2013 г., съдебната практика безпротиворечиво е приемала, че за да се пристъпи към връчване на съобщение чрез залепване на уведомление по чл.47, ал.5 ГПК, връчителят трябва да е посетил адреса на длъжника най-малко три пъти в рамките на един месец по различно време и при тези посещения да не открил адресата. С аргумент, че в конкретния случай изготвената от връчителя на нотариалната покана разписка удостоверява три посещения на адреса на ответника, но в рамките на кратък период от девет дни и без отразяване на времето на извършването им, въззивният съд е формирал извод, че отсъствието на ответника от адреса /постоянен и настоящ/ не е надлежно установено и не са били налице предпоставките за връчване на нотариалната покана по реда на чл.47, ал.5 ГПК. Оттук е направен и извод, че изявлението на банката за предсрочна изискуемост на кредита не е достигнало валидно до длъжника на 19.07.2013 г., поради което към датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК не е настъпила предсрочна изискуемост на целия кредит.
В зависимост от извода, че предсрочната изискуемост не е настъпила преди подаване на заявлението по чл.417 ГПК, въззивният съд е преценил, че следва да намери приложение т.1 от Тълкувателно решение № 8/02.04.2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС и искът по чл.422, ал.1 ГПК да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, т. е. към 03.12.2020 г., когато е приключено съдебното дирене пред въззивната инстанция. При така възприетото разрешение и въз основа на заключението на съдебносчетоводната експертиза от въззивното производство въззивният съд се е произнесъл, че искът по чл.422, ал.1 ГПК е основателен за сумите 113 516.76 евро - изискуема към 03.12.2020 г. главница, ведно със законната лихва от 02.08.2013 г. върху вноските с настъпил падеж до 01.08.2013 г. /от 51-ва до 61-ва включително/, а за останалите вноски - от падежа на всяка вноска /30-то число на съответния месец по първоначалния погасителен план/ до окончателното плащане, и за сумата 31 855.23 евро - възнаградителна лихва за периода 04.08.2012 г. - 01.08.2013 г. /изчислена при съобразяване на признатата нищожност на клаузата на чл.7 от договора за кредит вр. т.9.1 от общите условия и отчитане на факта, че първоинстанционното решение не е обжалвано от ищеца и е влязло в сила в частта, с която искът за възнаградителна лихва е отхвърлен за разликата над сумата 31 855.23 евро/. По отношение на включеното в заповедта за изпълнение вземане за наказателна лихва въззивният съд е приел, че то не е възникнало изобщо, тъй като според клаузата на т.20.2 от общите условия наказателна лихва се начислява при обявена предсрочна изискуемост, каквато в случая не е обявена валидно на длъжника до датата на заявлението по чл.417 ГПК.
При постановяване на решението си въззивният съд е съобразил констатациите в заключението на счетоводната експертиза за погасяване на част от спорното вземане чрез събрани в хода на образуваното срещу ответника изпълнително дело в размер на 335 371.75 евро, но предвид разрешението в т.9 от Тълкувателно решение № 4/2013 по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС е счел, че тези погашения не следва да се вземат предвид при разглеждане на иска по чл.422, ал.1 ГПК.
По основанията за допускане на касационно обжалване :
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът „Банка ДСК“ ЕАД е обосновал приложното поле на касационното обжалване с основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и с основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
Настоящият състав на ВКС намира за неоснователно искането за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона „contra legem” - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора „extra legem” - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението на въззивния съд ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика и не може да бъде установена само въз основа на мотивите, попада в хипотезите на чл.281, т.3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само по реда на чл.290, ал.2 ГПК в случай, че въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол на някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК.
В конкретния случай касаторът е аргументирал очевидната неправилност с доводи, че въззивният съд не е съобразил настъпилата в хода на процеса предсрочна изискуемост на кредита, с което е допуснал нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Доводите са идентични със заявените в касационната жалба основания по чл.281, т.3 ГПК и не насочват към нито една от възможните проявни форми на очевидната неправилност, изведени в практиката на ВКС. В рамките на правомощията по чл.288 ГПК съставът на ВКС не преценява въззивното решение като очевидно неправилно и не намира за необходимо да го допуска до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
Касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска и на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, поддържано по отношение на формулирания в изложението въпрос „за предпоставките за редовност на връчването на адресата по реда на чл.47, ал.5 ГПК в редакцията преди изменението с ДВ бр.86/2017 г.“. Въпросът е значим за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като разрешението му от въззивния съд е обусловило решаващия извод, че предсрочната изискуемост на кредита не е обявена „валидно“ /според използваната от въззивния съд терминология/ на длъжника преди датата на подаване на заявлението за издаване на заповед по чл.417 ГПК и искът по чл.422, ал.1 ГПК подлежи на отхвърляне за част от сумите по заповедта, претендирани като последица от твърдяната в исковата молба предсрочна изискуемост. За поставения въпрос обаче не е изпълнено допълнителното изискване по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК - да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото в аспекта на разясненията, дадени от ОСГТК на ВКС в т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. По въпроса за предпоставките за връчване на съобщение чрез залепване на уведомление по реда на чл.47 ГПК /редакция преди изменението с ДВ бр.86/2017 г./ е формирана константна практика на ВКС, обективирана в цитираните от въззивния съд актове по чл.290 ГПК и чл.274, ал.3 ГПК - решения по т. д. № 2171/2017 г. на ІІ т.о. и по гр. д. № 7723/2013 г. на ІV г. о. и определение по ч. т. д. № 719/2010 г. на ІІ т. о., както и в служебно известните на съдебния състав решение № 298/10.07.2020 г. по гр. д. № 505/2011 г. на ІV г. о., определение № 642/25.10.2012 г. по ч. т. д. № 520/2012 г. на І т. о., определение № 284/21.06.2016 г. по ч. гр. д. № 2273/2016 г. на ІV г. о., решение № 147/26.01.2021 г. по т. д. № 2256/2019 г. на ІІ т. о. и др. В посочените актове е възприето разрешението, че при действието на разпоредбата на чл.47 ГПК в редакцията, предхождаща изменението от ДВ бр.86/2017 г., когато при първото посещение на известния по делото постоянен и/или настоящ адрес на ответника връчителят не намери адресата или друго лице, което е съгласно да приеме съобщението, той трябва да потърси сведения дали адресатът пребивава на този адрес; Ако установи, че адресатът /ответникът/ пребивава на адреса, връчителят трябва да положи усилия да узнае по кое време може да бъде намерен там и да направи следващо посещение по това време; Ако и при второто посещение не може да се осъществи връчване, връчителят трябва да направи най-малко още едно посещение, като времевият отрязък между първото и последното посещение следва да е повече от един месец; В случай, че и при последното посещение връчителят не намери адресата, той поставя уведомление и попълва в него датата на поставянето му, след което го подписва, с което са изпълнени условията за редовност на процедурата по връчване чрез залепване на уведомление. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е съобразил константната практика на ВКС и в съответствие на нея е приел, че след като връчителят е посетил адреса на ответника три пъти, но в кратък отрязък от време - 9 дни, не може да се приеме, че са били налице предпоставките за залепване на уведомление и за връчване на уведомлението за обявяване на предсрочна изискуемост на длъжника по реда на чл.47, ал.5 ГПК. Настоящият състав на ВКС не споделя доводите на касатора, че създадената от ВКС практика по прилагане на разпоредбата на чл.47, ал.5 ГПК в редакцията преди изменението от ДВ бр.86/2017 г. е резултат от неточно тълкуване на закона и се нуждае от промяна, поради което намира, че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по поставения от касатора въпрос относно обявяването на предсрочна изискуемост по договор за банков кредит и конкретно може ли обявяването на предсрочната изискуемост да бъде извършено чрез връчване на длъжника на препис от исковата молба по чл.422, ал.1 ГПК и приложеното към нея изявление на кредитора за обявяване на кредита за предсрочно изискуем и представлява ли това факт, който трябва да бъде съобразен от съда по чл.235, ал.3 ГПК. За да отхвърли иска по чл.422, ал.1 ГПК за претендираната като предсрочно изискуема част от главницата по договора за кредит и за наказателната лихва по т.20.2 от общите условия към договора, въззивният съд е приел, че предсрочната изискуемост не е обявена на длъжника до датата на подаване на заявлението за издаване на заповед по чл.417 ГПК. Въззивният съд не е съобразил факта, че волята на кредитора за превръщане на кредита в предсрочно изискуем е обективирана в исковата молба, с която е предявен искът по чл.422, ал.1 ГПК, и че едновременно с препис от исковата молба на ответника е връчено и копие от приложената към молбата нотариална покана рег. № 10457/24.06.2013 г., съдържаща изявление на банката - кредитор за обявяване на предсрочната изискуемост. С оглед мотивите към обжалваното решение посоченият въпрос отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационно обжалване. Осъществена е и специфичната за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК допълнителна предпоставка, тъй като решението на въззивния съд е постановено в противоречие с практиката на ВКС в цитираното от касатора решение № 10/25.02.2020 г. по т. д. № 16/2019 г. на ІІ т. о., възприета и в решение № 147/26.01.2021 г. по т. д. № 2256/2019 г. на ІІ т. о. и решение № 60009/02.06.2021 г. по т. д. № 2891/2019 г. на ІІ т. о., в която е даден положителен отговор на обсъждания въпрос - както относно възможността предсрочната изискуемост да бъде обявена на длъжника с връчване на препис от исковата молба по чл.422, ал.1 ГПК с приложенията към нея /ако са били налице предвидените в договора за кредит обективни предпоставки/, така и относно значението на обявената по този начин предсрочна изискуемост на правнорелевантен факт, който трябва да бъде съобразен от съда на основание чл.235, ал.3 ГПК. Позоваването от страна на касатора на задължителната съдебна практика в Тълкувателно решение № 8/02.04.2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС не обосновава основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като значимият за конкретното дело правен въпрос относно обявяването на предсрочната изискуемост не е предмет на обсъждане в тълкувателното решение - обстоятелство, констатирано и в мотивите към решението по т. д. № 16/2019 г. на ВКС, ІІ т. о.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 10004 от 06.01.2021 г., постановено по в. гр. д. № 4891/2019 г. на Апелативен съд - София, в частта, с която след частична отмяна на решение № 1482 от 06.03.2017 г. по гр. д. № 655/2015 г. на Софийски градски съд е отхвърлен предявеният по реда на чл.422, ал.1 ГПК от „Банка ДСК“ АД против Д. М. Л. установетелен иск за съществуване на парично вземане, за което е издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК в производството по ч. гр. д. № 32962/2013 г. на Софийски районен съд, за разликата над сумата 113 516.76 евро, ведно със законната лихва след 02.08.2013 г. до окончателното плащане, до сумата 651 596.79 евро, претендирана като предсрочно изискуема главница по договор за банков ипотечен кредит от 27.06.2008 г., ведно със законната лихва от 02.08.2013 г. до окончателното плащане, както и за сумата 2 352.98 евро - неустойка /наказателна лихва/ по т.20.2 от общи условия към договора за кредит за периода от 19.07.2013 г. до 01.08.2013 г., както и в частта за разноските и държавната такса съобразно отхвърлената част от иска.

УКАЗВА на касатора „Банка ДСК” ЕАД с ЕИК[ЕИК] със съдебен адрес [населено място], [улица], ет.2, в едноседмичен срок от уведомяването да представи доказателства за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 21 139.90 лв. /двадесет и един хиляди сто тридесет и девет лв. и деветдесет ст./, на основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. При неизпълнение на указанията производството ще бъде прекратено.
След внасяне на таксата делото да се докладва на председателя на Второ отделение при Търговска колегия на ВКС за насрочване в открито заседание.


ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ :