12 Р Е Ш Е Н И Е
№167
гр. София, 29 октомври 2019 година
Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и пети септември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУМЕН ПЕТРОВ ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЯ РУШАНОВА
НЕВЕНА ГРОЗЕВА
при участието на секретаря Марияна Петрова и в присъствието на прокурор Симов, изслуша докладваното от съдията Рушанова дело № 765/2019 година и съобрази следното:
Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по касационен протест и касационни жалби на защитниците на подсъдимия Д. П. П. срещу решение на Апелативен съд – Бургас № 183/03.04.2019г., постановено по внохд № 94/2018г. по описа на същия съд.
С касационния протест се релевира основанието по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК - „явна несправедливост на наложеното наказание”. Твърди се, че същото не съответства на вида, характера и тежестта на извършеното престъпление, като въззивният съд е игнорирал значението на редица обстоятелства, свързани с начина на извършване на деянието, преживените от пострадалия болки и морални страдания в немалък период от време, упоритостта на подсъдимия при преследване на целта му да умъртви пострадалия и хладнокръвието, с което е действал. Оспорва се отдаденото значение на смекчаващите отговорността на подсъдимия обстоятелства и се поставя акцент на личността на пострадалия. На последно място се възразява срещу приложения от съда компенсаторен механизъм поради продължителността на наказателното производство наказанието на подсъдимия да бъде определено при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК, като се твърди, че са подценени обстоятелствата, свързани с укриването на подсъдимия, липсата на съдействие за разкриване на истината и укриването му от компетентните органи. Като допълнителен аргумент се сочи, че намаляването на наказанието е неоправдано, тъй като съществува компенсаторен механизъм за нарушението на правото делото да се разгледа в разумен срок, предвиден в чл.2 б от ЗОДОВ. В заключение се иска отмяна на въззивното решение и връщане на делото за новото му разглеждане на апелативния съд за увеличаване размера на наложеното наказание.
С жалбите на защитниците на подсъдимия се ангажират всички касационни основания по чл. 348, ал.1, т. 1 - 3 от НПК. Фактическите изводи за авторството и механизма на деянието били основани на противоречиви факти, а съдът не обсъдил възраженията на защитата относно: липсата на други очевидци извън пострадалия за нанасянето на ударите с нож; съществените противоречия в показанията на св. К. и св. М. относно действията на подсъдимия и лицата, които са го придружавали; заинтересоваността у св. И., установена и чрез показанията на св. К.. Заявява се, че съдът е игнорирал показанията на св. К., св. И.. Оспорва се правният извод за наличието на квалифициращите признаци опитът за убийство да е извършен „по особено мъчителен начин” за жертвата и с „особена жестокост”, като се претендира, че тази част съдебният акт страда от съществен порок, изразяващ се в липса на мотиви. Справедливостта на наложеното наказание се атакува със съображения за липса на мотиви относно определяне на наказание, позволяващо приложението на чл. 66, ал.1 от НК, както и на несъобразяването на изключително смекчаващо отговорността обстоятелство (доброволното явяване на подсъдимия при повторното разглеждане на делото), и неправилното заключение, че забавянето на производството се дължи и на поведението на подсъдимия. Твърди се, че наказанието от 5 (пет) години и 6 (шест) месеца лишаване от свобода е несъответно на извършеното и личността на подсъдимия, като въззивният съд не се е съобразил с данните за здравословното състояние на близки на подсъдимия. При условията на алтернативност се правят искания за отмяна на съдебния акт и връщане на делото за новото му разглеждане от въззивния съд; за намаляване на наложеното наказание или за намаляване на наказанието с приложение на чл. 66, ал.1 от НК.
В срока по чл. 351, ал. 4 от НПК защитата е депозирала възражение срещу касационния протест.
В съдебно заседание на касационната инстанция прокурорът поддържа касационния протест и доводите, изтъкнати в него.
Защитниците на подсъдимия поддържат касационните жалби и молят за тяхното уважаване.
Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното:
По внесен на 11.11. 2015г. в Окръжен съд - Бургас обвинителен акт срещу Д. П. П. за престъпление по чл. 116, ал.1, т. 6, пр. 2 и пр. 3, т. 9 и т. 11 във връзка с чл.115 във връзка с чл.18, ал.1 от НК е образувано нохд № 1138/2015г. по описа на Бургаски окръжен съд. Производството било разгледано и решено в отсъствието на подсъдимия на осн. чл.269, ал.3, т.2 и т.4, б.”а” от НПК, като с присъда № 113/31.05.2016г. подсъдимият Д. П. бил признат за виновен в това, че на 30.08.2005 г., в [населено място], направил опит умишлено да умъртви П. П. М., като деянието е извършено предумишлено, по особено мъчителен начин за пострадалия и с особена жестокост, при което смъртта на П. М. не е настъпила по независещи от дееца причини-своевременно оказана квалифицирана медицинска помощ, поради което на осн. чл.116, ал.1, т. 6, пр. 2 и пр. 3, т. 9 във връзка с чл.115 във връзка с чл.18, ал.1 във връзка с чл. 58,б.”а” във връзка с чл. 55, ал.1, т.1 от НК е осъден на 6 (шест) години лишаване от свобода. Подсъдимият е оправдан по повдигнатото обвинение по т.11 на чл.116, ал.1 от НК. Постановено е наказанието лишаване от свобода да се изтърпи при първоначален строг режим на изтърпяване в затвор.
Подсъдимият П. е осъден да заплати на П. П. М. сумата от 35 000 (тридесет и пет хиляди) лева - обезщетение за причинени от деянието неимуществени вреди, ведно със законната лихва от 30.08.2005г. до окончателното й изплащане, като до пълния предявен размер от 90 000 лв. гражданският иск бил отхвърлен.
Съдът се произнесъл по разноските и по вещественото доказателство по делото.
По жалба на защитника на подсъдимия и на повереника на гражданския ищец и частен обвинител (с искане за увеличаване на наказанието и уважаване на гражданския иск в пълния му размер) е образувано внохд № 179/2016г. по описа на Бургаски апелативен съд. С решение № 161/19.10.2016г. по внохд № 179/2016г. въззивният съд отменил първоинстанционната присъда в наказателно и гражданско-осъдителната й част, като върнал делото за новото му разглеждане от стадия на разпоредителното заседание.
Второто по ред първоинстанционно производство – нохд № 1076/2016г. по описа на БОС финализирало с постановяване на присъда № 12/16.01.2018г., с която подс. Д. П. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 116, ал.1, т. 6, пр. 2 и пр. 3, т. 9 във връзка с чл. 115 във връзка с чл.18, ал.1 от НК, като при условията на чл. 54 от НК му е наложено наказание 15 (петнадесет) години лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяване на наказанието. Съдът приспаднал на осн. чл. 59, ал.1 от НК времето, през което подсъдимият П. е бил с мярка за неотклонение „Домашен арест”, считано от 29.05.2017 година.
Съдът се произнесъл по разноските и вещественото доказателство по делото.
По жалба на подсъдимия П. и жалба на частния обвинител М. (с искане за намаляване на наказанието) е образувано внохд № 94/2018г. по описа на Апелативен съд- Бургас. С атакуваното пред ВКС решение № 183/03.04.2019г. по внохд № 94/2018г. по описа на АС-Бургас, първоинстанционната присъда била изменена, като въззивният съд:
-признал подсъдимия Д. П. за невинен и го оправдал по обвинението по чл.116, ал.1, т.9 във връзка с чл.18, ал.1 от НК- за предумишлено извършен опит за убийство;
-намалил на осн. чл.55, ал.1, т.1 от НК размера на наложеното на подсъдимия наказание от 15 (петнадесет) на 5 (пет) години и 6 (шест) месеца лишаване от свобода;
-оставил без разглеждане въззивната жалба на частния обвинител П. М. срещу първоинстанционната присъда;
-потвърдил присъдата в останалата част;
- осъдил подсъдимия да заплати направените във въззивното производство разноски в размер на 644,36 лева.
Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като се запозна с доводите и възраженията на страните и с материалите по делото, намери за установено следното:
Протестът и жалбата са неоснователни.
На първо място, с оглед изтъкнатите в касационната жалба основания за незаконосъобразност на съдебния акт, ВКС намира за необходимо да се произнесе по наличието на касационните основания по чл. 348, ал.1, т.2 и т.1 от НПК, доколкото въпросът за правилното приложение на процесуалния и материалния закон предпоставя разрешаването на въпроса и за справедливостта на наложеното на подсъдимия наказание.
І. По оплакването за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила.
Основното възражение на защитника на подс. П. се отнася до аналитичната дейност на решаващия съд във връзка с обосноваването на фактическите изводи за авторството и механизма на деянието, като се твърди, че те са основани на противоречиви, неясни и тенденциозни доказателствени източници, при игнориране възраженията на защитата и при неотчитане на действителното съдържание на част от депозираните свидетелски показания. Възраженията не могат да се споделят, тъй като в аналитичната дейност на съда не се наблюдават съществени пороци, които да обусловят съществено процесуално нарушение, обуславящо отмяна на атакувания съдебен акт. Въззивната инстанция е оценила доказателствените материали по делото съобразно изискванията на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК, поради което не възниква съмнение в осъдителните изводи на съда. Приетите за установени от Бургаски апелативен съд фактически положения са изведени в резултат на задълбочен анализ и са мотивирани с обективно наличната по делото доказателствена съвкупност. В мотивите към проверяваното решение са изтъкнати подробни аргументи защо съдът се е отнесъл с доверие към показанията на пострадалия П. М., приети правилно като последователни, логични, цялостни и кореспондиращи с останалия доказателствен материал. Вярно е, че съдът основно е изграждал фактическите си изводи на основата на показанията на М., но същевременно е подложил тези показания на детайлна и внимателна преценка за достоверност, именно съобразявайки, че те са единствения пряк източник на доказателства за конкретно осъщественото от подсъдимия поведение, насочено към умъртвяването на пострадалия. Като последица съдът е съпоставил показанията на св. М. не само от гледна точка на тяхната хронологическа последователност (проследявайки казаното от него на досъдебната и на съдебната фаза на процеса), но и в контекста на корелацията им с показанията на св. Д. И., Г. К. и Г. П., заключението на съдебномедицинската експертиза и категоричността му във всеки един момент от наказателното производство, че именно подс. П. е лицето, нанесло му множество удари с нож. Липсата на други очевидци извън пострадалия за нанасянето на ударите с нож не променя извода за достоверност на показанията на св. М., убедително защитен от въззивния съд. Принципно липсата на други свидетели очевидци на престъплението извън пострадалия, не е основание да се счете, че фактическите изводи по авторството и механизма са основани на предположения, щом съдът е изпълнил задължението си да подложи на сериозна и критична проверка показанията на единствения очевидец, пострадал от престъплението, отчитайки както качеството на пострадал, така и корелацията на обсъжданите показания с останалия доказателствен материал. Точно така е постъпил въззивният съд, като към оценъчната му дейност не може да се отправи упрек, поради което възражението на защитата в тази насока е неоснователно. Известно е, че за доказаността на обвинението е важно не количеството на доказателствата и доказателствените средства, а тяхното съдържание. При положение, че показанията на свидетеля не са схематични, колебливи, неясни, непоследователни или нелогични и се отнасят до факти, които той лично е възприел, няма процесуална пречка те да бъдат поставени в основата на осъдителна присъда. Това принципно положение е било съобразено от контролираната инстанция при анализа на заявеното от свид. М. относно действията на подсъдимия, изразили се в неколкократното нанасяне на удари с нож по тялото му. При наличието на категоричните твърдения на пострадалия, че е възприел хронологията на инцидента, както и своя нападател, който е познавал от преди, съответно не е имал колебание относно самоличността му, съдът не би могъл да отхвърли показанията му единствено с аргумента, че липсват други свидетели очевидци, тъй като това би означавало да изопачи по недопустим начин съдържанието на обсъжданите показания. На следващо място, апелативният съд не се е задоволил да очертае правно - значимата фактология единствено на убедителните показания на пострадалия, но се е спрял и на показанията на св. К. и И., подробно обсъждайки тяхната последователност и логичност, както и евентуалната им заинтересованост. Констатираните съществени противоречия в показанията на св. И. относно обстановката в инкриминираната нощ, довели до прочитане на дадените на досъдебното производство и пред друг състав на съда показания, резонно са обяснени с изтеклия 12 годишен период от време и оправданата липса на ясен спомен относно отделни детайли на обстановката. По-важно е друго и на него правилно въззивният съд е поставил акцент - че свидетелят еднопосочно и категорично потвърждава няколко обстоятелства, все в подкрепа на обвинителната теза и в частност на показанията на св. М. - че подс. П. е последвал пострадалия в храстите и се е биел с него; че преди да предприеме нападението подс. П. е поискал от св. И. да си сменят тениските; че след нападението двамата отново разменили тениските, като подсъдимият му казал да „я захвърли в някой казан”. Паралелно с това, след прочитане показанията му, дадени в предходен момент на наказателното производство, свидетелят последователно е потвърждавал казаното вече от него, като в нито един момент не е проявил колебание по съществените въпроси, за които е депозирал свидетелските си показания. Не кореспондира на съдържанието на мотивите възражението, че съдът не е отчел евентуалната заинтересованост на св. И., тъй като на л.365 от внохд № 94/18г. Бургаският апелативен съд подробно е защитил извода си, че по делото липсват данни от които да се заключи, че св. И. е имал мотив да осъществи нападение над пострадалия М., както и данни, че е налице заинтересованост да свидетелства във вреда на подсъдимия. Друг е въпросът, че дори и да се приеме заинтересованост от страна на св. И., с оглед съдържащите се данни, че той също е участвал във физическия конфликт между групата лица, придружаващи подс. П. и пострадалия М. и придружаващия го св. Г. К., то корелацията между показанията на св. И. и св. М. изключва заключението за недостоверност на заявеното от св. И.. Показанията на св. К. не са игнорирани, а също са подложени на детайлен анализ, като съдът подробно е разяснил в мотивите си(л.365 на гърба-л.366 от внохд № 94/2018г. на БАС) защо се доверява на първоначално дадените показания на свидетеля на досъдебното производство(л.16,т.1 от ДП), приобщени по реда на чл. 281, ал.5 във връзка с ал.1, т. 2 от НПК. Обстоятелството, че съдът се е отнесъл с недоверие към едни или други доказателства и доказателствени средства не означава, че те са игнорирани. Изцяло в преценката на решаващия съд е да кредитира или не доказателствата по делото, стига да изтъкне сериозна аргументация защо те не могат да бъдат оценени като достоверни и отговарящи на обективната истина. Решаващите инстанции не са задължени при аналитичната си дейност във всички случаи да отхвърлят или възприемат определени гласни доказателствени средства в зависимост от съдържащите се в тях неясноти и противоречия – противното би означавало на тези доказателствени средства да се придаде формална доказателствена сила в нарушение на забраната на чл.14, ал.2 от НПК. В конкретния случай показанията на св. К., дадени на досъдебното производство на 30.08.2005г., непосредствено след деянието, правилно са били възприети като съдържащи най-пълна и точна информация с доказателствено значение, още повече че сам свидетелят е пояснил че ги поддържа и в този момент спомените му са били най-изчерпателни и ясни.
В заключение, във въззивното решение е възпроизведена приетата от първоинстанционния съд фактология, кореспондираща с доказателствените източници и тяхната вярна оценка. Липсата на съществени непълноти в мотивировката на въззивния съдебен акт дава възможност на касационния съд безпрепятствено да установи действителната воля на въззивния съд и да проконтролира правилността на вътрешното му убеждение, като гарантира и правото на страните да разберат ясно и недвусмислено съображенията на въззивната инстанция, въз основа на които е утвърдена възприетата от първоинстанционния съд фактическа обстановка. Ето защо твърденията в касационната жалба за наличие на необсъдени противоречия в доказателствените източници, неправилното им обсъждане и игнориране в мотивите, са неоснователни. С оглед изтъкнатото ВКС не констатира да са били допуснати съществени процесуални нарушения, включително и такива от категорията на абсолютните, поради което не намери да е налице основанието по чл. 348, ал.1, т.2 от НПК.
ІІ. По доводите за нарушение на материалния закон- касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК.
В касационната жалба на подсъдимия се оспорва правният извод за наличието на квалифициращите признаци опитът за убийство да е извършен „по особено мъчителен начин” за жертвата и с „особена жестокост”, като на първо място се претендира, че тази част съдебният акт страда от съществен порок, изразяващ се в липса на мотиви. Твърдяните нарушения не са налице. В рамките на вярно установената фактология законът е приложен правилно. Относимо към касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК възражението за липса на мотиви по отношение правната страна на деянието е неоснователно, тъй като не намира обективна опора в съдържанието на мотивите към атакувания съдебен акт. Известно е, че липсата на мотиви е от категорията на абсолютните нарушения и е налице както в хипотезите на пълна липса на мотиви, така и при схематична, повърхностна, непълна, неясна и вътрешно противоречива аргументация на съда. И в двата случая липсата на мотиви касае порок в дейността на решаващия съд, който от една страна рефлектира на правото на страните да получат обоснован отговор на поставените от тях въпроси, а от друга страна - на възможността да се разбере действителната воля на съда по същество. За това, независимо дали се съгласява напълно или не с фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, за въззивния съд, съгласно установения в чл. 339, ал.2 от НПК регламент, е налице задължение да изтъкне съображенията си във връзка с фактологията на деянието, правната й оценка, както и да даде отговор на поставените от страните възражения в контекста на упражняване на контролните си функции по повод проверката на атакувания пред нея първоинстанционен съдебен акт. В настоящия случай, ВКС констатира, че в атакуваното решение е изпълнен дължимия стандарт по чл. 339, ал. 2 от НПК. Съдът подробно се е спрял на приетите от него фактически обстоятелства относно осъщественото конкретно поведение от подс. П., реализирало се в нанасянето на седем прободно-порезни рани по тялото на пострадалия М., като първият от ударите с нож е бил насочен към коремната област, като подробно се е занимал с възраженията на защитата относно липсата на квалифициращите признаци „по особено мъчителен за жертвата начин” и „с особена жестокост”, като на л. 371-372 от въззивното производство им е дал задълбочен и обоснован отговор, съответен на утвърдените в съдебната практика принципни постановки за наличието на посочените квалифициращи признаци. В рамките на вярно изведената фактология на деянието правилно въззивният съд е счел, че от обективна и субективна страна подсъдимият П. е осъществил престъпният състав на чл.116, ал.1,т.6, пр. 2 и пр.3 във връзка с чл.115 във връзка с чл.18, ал.1 от НК. Вярно е, че последващите деянието действия на подсъдимия не биха могли сами по себе си да обосноват заключението, че при извършването на деянието той е действал с „особена жестокост”, но фактите относно механизма на осъществяване на престъплението, интензивността на насилието, броят на ударите, фактът че деецът е продължил нанасянето на удари с нож след падането на пострадалия на земята и при невъзможността му да се защитава ефективно, несъмнено обуславят извода, че подсъдимият е проявил тази степен на ярост, ожесточение и коравосърдечност, която да предпостави извода, че деянието е извършено с особена жестокост. По подобен начин, на базата на механизма на деянието и интензивността на насилието, както и конкретния му вид - нападение, реализирало се с нож, насочеността на ударите с нож и тяхната многократност и сила, краткия времеви диапазон на нанасянето им, правилно въззивният съд е обосновал и заключението, че деянието е извършено по особено мъчителен начин за жертвата. Без значение за наличието на този квалифициращ признак са обстоятелствата, че част от причинените при ударите с нож наранявания са леки, както и че след първите удари пострадалият паднал на земята като в последстващ момент колабирал, тъй като несъмнено са установени преживяните от жертвата болки, страдания и възприятията й за настъпващата й възможна смърт. Щом избраният от дееца начин на извършване на престъплението, способът за реализирането му и интензивността и силата на увреждащите удари обективно са причинили на жертвата морално и физическо страдание, носещо белезите на изключителност поради многобройността на нараняванията и очакването на възможното настъпване на смъртта, с основание въззивният съд е счел, че е налице квалифициращия признак относно това, че деянието е извършено „по особено мъчителен за жертвата начин”.
ІІІ. Настоящата инстанция не констатира наличие на касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК.
Конкретните доводи в касационната жалба на подсъдимия в насока на твърдяното нарушение са на плоскостта, че наложеното наказание от 5 (пет) години и 6 (шест) месеца е несъразмерно тежко, несъответно на престъплението и на личността на подсъдимия и при подценяване действителното значение на констатираните смекчаващи отговорността обстоятелства, някои от които с изключителен характер. В протеста се изтъкват съображения в противоположна посока - че наказанието е в занижен размер, а съдът е надценил значението на срока на воденото наказателно производство, третирайки привилегировано подсъдимия при данните, че той сам, с процесуалното си поведение е станал причина за забавяне на производството и надхвърляне на разумния срок за неговото разглеждане и решаване. Поради съдържанието и насочеността на развитата аргументация в касационната жалба и касационния протест, ВКС намира за уместно общото им обсъждане, като прие, че развитите съображения са неоснователни.
Въззивният съд е бил изключително внимателен, когато е ревизирал дейността на първоинстанционния съд по индивидуализация на наказанието. С основание е отправил упрек към окръжния съд, че в разрез с изискванията на чл. 56 от НК е отчел като отегчаващи отговорността обстоятелства тези, които са взети предвид от закона при определяне на престъплението и неговите елементи. Детайлно са посочени и отчетени редица смекчаващи отговорността обстоятелства - млада възраст към момента на деянието, чисто съдебно минало, липса на други престъпни прояви или такива, характеризиращи подсъдимия като личност със завишена степен на обществена опасност, семейната среда, в която е израснал, данните за употреба на наркотици, проблемите му в социалната адаптация- все обстоятелства, които характеризират личността му, като резонно са отчетени всяко от тях със действителната си тежест на смекчаващо отговорността обстоятелство. Обстоятелствата, на които е поставен акцент в касационния протест- начин на извършване на деянието, оставянето на П. М. от подсъдимия в безпомощно състояние и процесуалното поведение на подсъдимия съвсем не могат да се третират по начина, предложен в протеста. Първо, начинът на извършване на престъплението е съобразен от решаващия съд, на следващо място - последващото поведение на подсъдимия, включително и процесуалното му такова, не са сред кръга обстоятелства по чл. 54 от НК в настоящия случай, тъй като не разкриват тези специфики, които да предпоставят налагането на по-тежко наказание. Основният спор между страните е за действителната тежест и правилното отчитане на обстоятелството, че срокът на наказателното производство понастоящем е над 14 годишен и доколко той е „разумен” по смисъла на чл. 6 §1 от ЕКПЧ и налага ли се компенсиране на подсъдимия чрез значително намаляване размера на наказанието, което следва да понесе за извършеното от него. Без съмнение разрешаването на въпроса за „разумния срок” на наказателното производство пряко рефлектира на въпроса какво би било справедливото наказание на подсъдимия. Срокът на настоящето наказателно производство е над 14 - годишен и той без колебание следва да бъде дефиниран като „неразумен“, независимо от данните, че подсъдимият се е намирал в чужбина за известен период от време. Предприетите от страна на държавното обвинение процесуални действия са били неадекватни и ненавременни, сам подсъдимият е инициирал производство по чл. 369, ал. 1 във връзка с чл. 368 (отм), като едва след развитието на тази процедура се е стигнало до съдебната фаза на процеса. Независимо от издаването на Европейска заповед за арест от 21.12.2013г., подсъдимият сам се е завърнал на територията на страната, като с молба от 18.04.2017г. по нохд № 1076/2016г. по описа на ОС-Бургас (л. 100, т. 1 от нохд № 1076/2016г. на БОС) е уведомил съда за адреса, на който може да бъде намиран за нуждите на наказателното производство и е поискал възобновяване на спряното производство. Следователно правилно въззивният съд е заключил, че забавянето на производството се дължи преимуществено на бездействията на органите на досъдебното производство, без подсъдимият съществено да е допринесъл за неразумния срок на производството със собственото си процесуално поведение. Това обстоятелство съгласно практиката на ЕСПЧ по приложението на чл. 6 § 1 от ЕКПЧ предпоставя необходимост от приложението на ефективен компенсаторен механизъм за поправянето на нарушението, каквато мярка е възможността наказанието на осъденото лице да бъде намалено. За начина и вида на компенсацията, чрез намаляване размера на наказанията, както практиката на ЕСПЧ, така и трайната съдебна практика на върховната съдебна инстанция е последователна и еднопосочна (вж. дело Д. и Х. срещу България, жалби №№48059/06 и 2708/09 от 10.05.2011г; Решение № 78 от 3.06.2016 г. на ВКС по н. д. № 100/2016 г., II н. о; решение № 299/12.06.2013г. по н. д. № 906/2013 г. по описа на ВКС, III н. о.). При всички случаи, констатацията за допуснато нарушение на правото на разглеждане на делото в разумен срок се „преценява като смекчаващо обстоятелство със съответната тежест и значение в зависимост от конкретния срок на забавата и причините за допускането й, включително и като такова с изключителен характер“, като компенсацията чрез редуциране на наказанието, следва да се прилага за всички наказателни производства, без значение конкретната обществена опасност на престъплението и неговата относителна тежест. Компенсацията е за подсъдимия, тъй като целта й е постигането на справедливо обезщетяване на ограниченията, неизбежно понесени от него по време на продължителния период на неяснота на наказателноправното му положение. В разглеждания случай, неразумната продължителност на наказателното производство се дължи изцяло на неефективно използваните процесуални средства за издирване на подсъдимия, както и на забавянето на процесуално-следствени действия, неизискващи неговото присъствие. Забавянето не е по причини, произтичащи от поведението на подсъдимите или защитата и е станало преимуществено в досъдебната фаза на производството, като до съдебна фаза се е стигнало едва след реализиране на процедурата по чл. 369, ал.1 във връзка с чл. 368 от НПК (отм. ДВ бр. бр. 63 от 4.08.2017 г., в сила от 5.11.2017 г.)- „Разглеждане на делото в съда по искане на обвиняемия”. Затова правилно въззивният съд е решил, че на подсъдимия се дължи компенсация за обстоятелството, че процесът срещу него е продължил извън разумната си продължителност за подобен вид престъпление, а като компенсаторно средство-намаляване наказанието поради наличието на изключително смекчаващо отговорността му обстоятелство, изразило се в прекомерна и неразумна продължителност на воденото срещу него наказателно производство. Доводът в касационния протест, че подсъдимият разполага с възможността по чл.2б от ЗОДОВ да търси отговорност за нарушеното му право по чл. 6 §1 от ЕКПЧ от действия или бездействия на държавни органи, не елиминира утвърденият в съдебната практика и възприет компенсаторен механизъм за намаляване на наказанието. Това е така, доколкото на първо място възможността по чл.2б от ЗОДОВ е свързана неразривно с упражняването на права от страна на защитения субект –носител на правото по чл.6 §1 от ЕКПЧ и поради това не е задължително да се стигне до реализиране на процедурата. На следващо място, касае се за два алтернативно предвидени способа за компенсиране на различен по вид защитени блага-докато в процедурата по чл. 2б от ЗОДОВ се дължи обезщетяване на причинени морални вреди, резултат от нарушение на защитено право по Конвенцията, то при компенсаторния механизъм в наказателното производство компетентните органи са задължени да го приложат, щом констатират нарушение на правото делото да се разгледа в разумен срок и то така, че в крайна сметка да се стигне до по-благоприятно наказателно-правно третиране на подсъдимия, чрез намаляване срока на наказанието, което следва да понесе.
Обобщено, при отчитане на конкретното своеобразие на извършеното престъпление и смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства за подсъдимия, ВКС счете, че отмереното на подсъдимия П. наказание от 5 (пет) години и 6 (шест) месеца лишаване от свобода е съответно на престъплението и е справедливо, поради което не се налага неговата корекция - било чрез допълнителното му намаляване, или пък чрез упражняване на правомощието по чл. 354, ал.3, т.1 от НПК.
Единствено за пълнота на изложението следва да се посочи, че ВКС не разполага с възможност да се произнесе по гражданско-осъдителна част на присъдата, респ. на въззивното решение, доколкото първоинстанционният съд при постановяване на присъдата не се е произнесъл по предявения граждански иск. Касае се процесуален пропуск, който е неотстраним, доколкото липсата на диспозитив по предявения граждански иск в присъдата не е била предмет на жалба от страна на конституирания като граждански ищец при първото разглеждане на делото П. М..
Предвид изложеното настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания, изводими от материалите по делото да упражни правомощията си по чл. 354, ал.1, т. 2 – т. 4 от НПК и въззивното решение следва да бъде оставено в сила.
По изложените съображения, ВКС, първо наказателно отделение
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 183 от 03.04.2019г. на Апелативен съд – Бургас, постановено по внохд № 94/2018 г. по описа на същия съд.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
|