Р Е Ш Е Н И Е № 196 София,16.03.2017 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България,второ отделение, Търговска колегия в съдебно заседание на 22.11.2016 година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАРИЯ ПРОДАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА НИКОЛАЙ МАРКОВ при участието на секретаря Л.Златкова изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА т.дело № 1887 /2015 година за да се произнесе, взе предвид: Производството е по чл.290 и сл. ГПК. Образувано е по касационната жаба на ТД [фирма]/ в ликвидация/, гр. Г. Д. против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 120 от 19.01.2015 г., по т.д.№ 3195/2012 г., с което е потвърдено решение № 10 от 17.07.2008 г., по т.д.№ 1410/2005 г. на Софийски градски съд, Търговско отделение за отхвърляне на предявения от настоящия касатор, срещу АГЕНЦИЯ ЗА ДЪРЖАВНИ ВЗЕМАНИЯ,/с правоприемник НАЦИОНАЛНА АГЕНЦИЯ ЗА ПРИХОДИТЕ,/ иск по чл.87, ал.3 ЗСДВ/ отм./ за признаване на установено, че ищцовото търговско дружество не дължи сумата 1 969 366.52 лв. и 17 736.44 щатски долара - изискуемо вземане на Държавата по акт за установяване на частно държавно вземане № 26 от 19 10.2005 г., издаден от изпълнителния директор на ответното ЮЛ. С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното въззивно решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. Позовавайки се на възприетото разрешение в постановеното по реда на чл.290 и сл. ГПК решение № 191 от 28.08.2012 г., по т.д.№ 1140/05.08.2016 на второ търговско отделение на ВКС, обусловило отмяна на предходното решение на въззивния съд № 1140/ 05.08.2009 год., по гр.д.№ 2518/2008 г. и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд с конкретни указания по приложението на закона, жалбоподателят оспорва процесуалната законосъобразност на извода на въззивния съд, че позоваването на изтекла погасителна давност не е допустимо във всяка положение на делото, поради което когато ищецът твърди несъществуване на задължението, вкл. и поради изтекла погасителна давност трябва да заяви всяко от самостоятелните основание за несъществуване на дълга в посочения в закона срок, т.е. 14 дни от връчване на акта за частно държавно вземане. Счита, че дадените с горепосоченото отменително решение указания на състава на ВКС, според които в производството по иск с правно основание чл.87, ал.3 ЗСДВ / отм./ е допустимо позоваване на изтекла погасителна давност, вкл. при заявяването му за първи път във въззивното производство, а настъпване изискуемостта на претендираното по този ред вземане на Държавата, в хипотезата на разсрочването му с договора по ЗУНК, на отделни погасителни вноски и срокове за тяхната престация - е поетапна - с падежа на всяка отделна вноска, са свързани с приложението на закона и са задължителни за въззивната инстанция при новото разглеждане на делото, съобразно процесуалното правило на чл.294, ал. 1, изр. второ ГПК и разясненията в т.2 на ТР № 1/ 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Ответникът по касационната жалба - НАЦИОНАЛНА АГЕНЦИЯ ЗА ПРИХОДИТЕ, [населено място]/ правоприемник на АДВ по силата на § 38, ал.1 ПЗР на ЗИДДОПК/, чрез процесуалния си представител К.С., е възразил по основателността на въведените касационни основания, излагайки подробни правни съображения както в писмените си бележки, приложени по делото, така и в проведеното открито съдебно заседание. С определение на ВКС, ТК № 565 от 11.07.2016г. е допуснато касационно обжалване на горепосоченото въззивно решение на Софийски апелативен съд, на осн. чл.280, а.1, т.1 ГПК по отношение на определения за значим за изхода на делото въпрос на процесуалното право, свързан с приложението на чл.294, ал.1 ГПК и правомощията на въззивния съд в производството при новото разглеждане на делото, след отмяна на първоначално постановеното въззивно решение по спора и за обвързващата сила на дадените от ВКС, с отменителното му решение, указания по приложението на материалния и процесуален закони, респективно на отговора на разрешен по реда на чл.290 и сл. ГПК конкретен правен въпрос, който е обусловил и необходимостта от новото разглеждане на делото. Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи, във вр. с инвокираните оплаквания и провери данните по делото, съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК, намира: ТД [фирма]/ в ликвидация/, гр. Г. Д. е предявило обективно съединени искове по чл. 87, ал.3 ЗСДВ / отм./ за признаване на установено по отношение на АГЕНЦИЯ ЗА ДЪРЖАВНИ ВЗЕМАНИЯ, че недължи сумите 1 969 366.55 лв. и 17 736.44 щ.д. - изискуемо вземане на Държавата, установено с акт за установяване на частно държавно вземане № 26 от 19.10.2005 г. и по чл.26, ал.1 ЗЗД за прогласяване недействителността на договор от 10.01.1995 г. за уреждане задълженията към Държавата по ЗУНК. Първоинстанционният съд е отхвърлил предявените отрицателни установителни искове, като недоказани. Приел е, че основание за възникване на процесното вземане, което ищцовото търговско дружество оспорва като недължимо, е валидно сключеният между Министерство на финансите, Министерството на промишлеността и ТД [фирма]/ в ликвидация/ договор от 10.01.1995 г., въз основа на който е издаден акт за установяване на частно държавно вземане № 26/19.10.2005 г. на изп. директор на АДВ по чл.87, ал.2 ЗСДВ и чл.12в ЗУНК и с оглед извършените плащания от страна на ищеца и неговия праводател, вкл. съобразно безспорно предприетото разсрочване на дълга, последният все още съществува и не е погасен. Позовавайки се на приложената по делото заповед на министъра на финансите, с която зам. министър Д.К. е упълномощен да представлява Министерството на финансите при сключване на договорите в изпълнение на чл.12, ал.1 ЗУНК, решаващият съд е преценил като неоснователно правопогасяващото възражение за нищожност на процесния договор по ЗУНК, обосновано с липса на съгласие от страна на Министерството на финансите, поради подписването му от лице без надлежна представителна власт. С решение № 1140/ 05. 08. 2009 г., по гр. д.№ 2518/2008 г. Софийски апелативен съд, уважавайки наведения за първи път във въззивното производство довод на ищеца за изтекла погасителна давност по отношение на процесното вземане, изискуемостта на което е счел за настъпила шест месеца след датата на сключване на договора по чл.12 от ЗУНК - 10.01.1995 г., е отменил отхвърлителното решение на първостепенния съд. Приел е за установено, че ищцовото търговско дружество - в ликвидация не дължи на Държавата сумите предмет на горепосочения акт за установяване на частно държавно вземане, произтичащо от преоформени по ЗУНК несъбираеми негови задължения, възникнали от необслужван валутен инвестиционен кредит, предоставен на праводателя му завод „Анещи У.” през 1985 г., по силата на кредитен договор между Б. „М.” и Д. ”Р.”, в чиято система структурно е бил включен последният. С решение на състав на второ търговско отделение на ВКС № 191 от 28.08.2012 г., по т.д.№ 460 / 2010 г., въззивния съдебен акт на Софийски апелативен съд е отменен и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на същия съд, на осн. чл.293, ал.3 ГПК. С отменителното решение на касационната инстанция е възприето разрешението на Софийски апелативен съд и е даден и положителен отговор на процесуалноправния въпрос, обусловил достъпа до касационен контрол – дали в производството по иск, основан на чл.87, ал.3 ЗСДВ/ отм./ е допустимо позоваване от страна на ищеца на изтекла погасителна давност, направено за първи път във въззивното производство и извън определения от закона преклузивен срок за предявяване на иска.. Посочено, че възражението за изтекла давност в хипотезата на чл. 87, ал.3 ЗСДВ/ отм./ не е ново самостоятелно основание на този иск, а отбранително защитно средство за опровергаване дължимостта на процесното вземане, чрез което се избягва преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо. Следователно, както е прието и в т.6 на ТР №1/04.01.2004 г. на ОСГТК на ВКС, възраженията за погасителна давност, заявени за първи път във въззивната инстанция са допустими и подлежат на разглеждане. Разрешен е и поставеният от касатора материалноправен въпрос, свързан с изискуемостта и началото на давностния срок в хипотезата на преоформено по ЗУНК разсрочено задължение на длъжника. Изразеното от състава на касационната инстанция становище е, че разпоредбата на чл.13, ал.1, във вр. с чл.10, ал.2 ЗУНК не следва да се тълкува изолирано и независимо от чл. 12 ЗУНК и създадената с тази норма възможност за уговаряне конкретни срокове за погасяване на задълженията, обстоятелство, което въззивната инстанция не е съобразила. С оглед възприетите разрешения с отменителното решение, постановено по реда на чл.290 и сл. ГПК касационната инстанция е дала и изрични указания на Софийски апелативен съд при новото разглеждане на делото да изясни размера и момента на изискуемост на процесното вземане, при съобразяване постигнатите между страните уговорки за разсрочено плащане и последвалото ги изменение на приетия с договора по чл.12 от ЗУНК погасителен план - факт несъобразен от въззивната инстанция при разглеждане на спора. Игнорирайки даденото от състава на ВКС,ТК разрешение на значимия за изхода на делото процесуалноправен въпрос решаващият състав на Софийски апелативен съд е счел, че погасителната давност представлява самостоятелно основание за несъществуване на дълга и при ограничения със срок установителен иск по чл.87,ал.3 ЗСДВ /отм./ е отрекъл да е допустимо позоваването на изтекла погасителна давност от страна на ищеца във всяко положение на делото. Позовал се е на изразеното от състав на ВКС становище по т.д.№ 341/2004 г. , според което предвид установения в чл.87, ал.3 ЗСДВ/ отм./ предишна ал. 2 -ДВ бр. 46 / 2002 г./преклузивен срок за предявяване на иска, всички основания на които ищецът твърди несъществуване на задължението, вкл. погасителната давност следва да бъдат посочени в 14 –дневен срок от връчване на акта за установяване на частно държавно вземане, за предявяване на иска пред компетентния съд. Въз основа на изразеното разбиране, че в разглеждания случай погасителната давност представлява самостоятелно основание за несъществуване на дълга, което се въвежда като предмет на спора от ищеца, а не средство за защита на ответника по предявен срещу него иск, както е прието в отменителното решение на ВКС, е оставил без разглеждане наведеното с въззивната жалба на ищцовото търговско дружество „възражение” за изтекла погасителна давност и събраните във вр. с него доказателства. І. По правния въпрос, обусловил достъпа до касация: Съгласно ч.294, ал.1, изр.2 ГПК указанията на Върховния касационен съд по прилагането и тълкуването на закона са задължителни за съда, на който е върнато делото. С формираната по реда на чл.290 и сл. ГПК съдебна практика, обективирана в решения на ВКС: № 750 от 04.11.2010 г., по гр. д. № 579/2011 г. на ІV г.о., № 217 от 03.07.2012 г., по гр.д. № 579/11 на ІV г.о. № 128 от 29.04.2011 г., по гр.д.№ 1356/2009 г. на ІV г.о., № 88 от 09.05.2011 г., по гр.д.№ 1062/2009 г. на ІІ г.о.; № 387 от 17. 05.2010 г., по гр.д.№ 3956/2008 г. на ІІІ г.о.; № 115 от 30.04.2013 г., по т.д.№ 805/2011 г. на ІІ т.о.; № 193 от 04.07.2011 г., по гр.д.№ 1649/2009 г. на ІV г.о. и мн.др. е прието, че с разпоредбата на чл.294, ал.1, изр.2 ГПК е въведено изрично задължение за въззивния съд, на който делото е върнато за ново разглеждане, да зачете процесуалните действия/ на съда и на страните/, посочени от касационната инстанция като надлежно извършени и да не зачете тези, посочени като ненадлежно осъществени, както и да извърши предписаните с отменителното решение на ВКС процесуални действия и да не извърши указаните му като недопустими. Задължението, вмененото с чл.294, ал.1, пр.2 ГПК означава още, че въззивният съд е не може да приеме по съответния материалноправен въпрос, свързан с тълкуването и приложението на конкретна материалноправна норма различно от даденото от касационната инстанция разрешение, щом този въпрос бъде поставен при новото разглеждане на делото. Следователно несъобразяване с указанията на касационната инстанция по тълкуването и прилагането на материалния и/ или процесуален закон е съществено нарушение на процесуалното правило на чл.294, ал.1, пр.2 ГПК и води до процесуална незаконосъобразност на постановеното при новото разглеждане на делото въззивно решение, който порок, ако се е отразил на крайния правен резултат по делото обуславя и отмяната му. Съгласно ТР № 2/28.09.2011 г. на ОСГТК на ВКС, обаче, даденото в отменителното решение на ВКС разрешение, според което в производството по предявен отрицателен установителен иск по чл.87, ал.3 ЗСДВ/ отм./ е допустимо ищецът да се позове на изтекла погасителна давност за първи път във въззивното производство и извън определения от закона преклузивен срок за предявяване на иска не е задължително за настоящия съдебен състав, който не го споделя. Принципно правилно, но извън хипотезата на чл.87, ал.3 ЗСДВ/ отм./, която не е била предмет на обсъждане и в ТР № 8/2012 г. на ОСГК на ВКС, становището, застъпено в отменителното решение на ВКС, несъответства на последователната практика на ВКС по приложението на сочената разпоредба, формирана при действието на ГПК/ отм./ и изразена в пълнота в решение по т.д.№ 341/ 2004 г.. Тази практика е в смисъл, че с оглед установения в чл.87, ал.3 ЗСДВ преклузивен срок за предявяване на този отрицателен установителен иск, всички основания, на които ищецът твърди несъществуване на задължението, вкл. и изтекла погасителна давност следва да бъдат заявени именно в рамките на този прекратителен срок. Допускането да бъдат навеждани нови основания в хода на производството по иск, основан на чл. 87, ал.3 ЗСДВ/ отм./, в същността си означава заобикаляне на императивната норма, с която законодателят изрично е установил преклузивен срок за предявяването му от длъжника. Поради това не може да се счете, че както при всеки отрицателен установителен иск, при който е разместена доказателствената тежест, ищецът, в съгласие с т.6 на ТР № 1/ 2001 г. на ОСГК на ВКС може да въведе възражение за давност и във въззивната инстанция, щом производството по делото се е развило по реда на ГПК/ отм./, както е в разглеждания случай. В хипотезата на чл.87, ал.3 ЗСДВ / отм./ ограничението за заявяване на възражение за погасителна давност се свърза не с характера на иска, а с установените от законодателя задължителни предпоставки за неговата допустимост - прекратителен срок за предявяването му. Ето защо погасителната давност в сочената хипотеза представлява самостоятелно основание за несъществуването на дълга, което се въвежда от ищеца като предмет на спора, а не е средство за защита срещу предявения иск. ІІ. По същество на касационната жалба: Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. Съобразно отговора на релевантния правен въпрос, обусловил допускане на касационното обжалване, въззивно решение на Софийски апелативен съд – валидно и допустимо, е постановено в нарушение на процесуално правило на чл.294, ал.1, пр.2 ГПК. Допуснатото нарушение на процесуалния закон, обаче, не се е отразило на крайния правен резултат по делото, с оглед практиката по приложението на чл.87, ал.3 ЗСДВ/ отм./ и възможността за заявяване в образувано по него производство на възражение за давност от ищеца едва във въззивното производство -основен спорен въпрос в процеса след връщане на делото за ново разглеждане, която настоящият съдебен състав споделя и която е съобразена от решаващия състав на Софийски апелативен съд. Поради това не е налице и въведеното с касационната жалба основание за отмяна на обжалвания въззивен съдебен акт по чл.281, т.3 ГПК. Следователно изложеното позволява да бъде обобщено, че обжалваното въззивно решение следва да бъде потвърдено. С оглед изхода на делото в касационната инстанция и процесуалното правило на чл.78, ал.8, във вр. с ал.3 ГПК на ответната по касационната жалба страна се следват направените от нея и своевременно претендирани деловодни разноски, възлизащи на сумата 200 лева, съгласно чл.25, ал.1 от Наредбата за заплащането на правната помощ, във вр. с чл.37 от Закона за правната помощ. Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение на Софийски апелативен съд № 120 от 19.01.2015 г., по т.д.№ 3195/2012 г., по описа на с.с.. ОСЪЖДА ТД [фирма]/ в ликвидация/, със седалище [населено място] да заплати на Национална агенция за приходите сумата 200 лв./ двеста лева/, деловодни разноски за касационното производство. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: