О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 370 гр. София, 21.06.2022г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на четиринадесети март през две хиляди двадесет и втора година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА изслуша докладваното от съдия Николова т.д. № 1222 по описа за 2021г., и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Застрахователно дружество Евроинс“ АД срещу решение № 243/19.03.2021г. по гр.д. №3757/2020г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 14 състав, с което е потвърдено решение № 5073/21.08.2020г. по гр.д. № 9281/2018г. на Софийски градски съд, I ГО, 26 състав, в частта, с която касационният жалбоподател е осъден да заплати на основание чл.432, ал.1 от КЗ на Н. М. Т., И. Левент Т. и М. К. М. обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на Левент Р. Т. /техен съпруг и баща/, настъпила при ПТП на 08.06.2017г., както следва: за разликата над сумата 80 000 лв. до присъдения размер от 120 000 лв. за Н. М. Т.; за разликата над сумата 60 000 лв. до присъдения размер от 100 000 лв. за И. Левент Т. и за сумата от 100 000 лв. за М. К. М., ведно със законната лихва върху обезщетенията, считано от 08.11.2017г. до окончателното им изплащане. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Касационният жалбоподател счита, че неоснователно съдът е оставил без уважение искането за спиране на гражданското дело до приключване на висящото наказателно производство с влязъл в сила акт. Изразява несъгласие с извода на съда, че липсата на свидетелство за управление на МПС на водача, при който е пътувал починалият Левент Т. и превишената скорост не са в причинна връзка с процесното ПТП. Счита, че неправилно не е отчетено наличието на съпричиняване от страна на пострадалия за настъпилия вредоносен резултат, като не са взети предвид констатациите на вещото лице по съдебно – медицинската експертиза,че по тялото на пострадиля не са установени типични следи от поставен предпазен колан. Поддържа, че не е доказана духовна връзка между претендиращите обезщетение и починалия, обосноваваща присъждането на обезщетения в завишен размер. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касационният жалбоподател поддържа основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК за достъп до касация. Сочи като обуславящи следните въпроси: 1/ Следва ли съдът, независимо от направеното от застрахователя няколкократно искане за спиране на гражданското производство до приключване на висящото наказателно производство с влязъл в сила акт, да не се съобрази със същото и да реши делото, включително като се произнесе по въпроса за наличието/липса на вина?; 2/ Следва ли съдът при безспорно установени по делото – неправоспособен водач и движение с превишена скорост, да се произнесе в посока липса на виновно поведение, тъй като е счел, че тези факти не са в причинна връзка с ПТП, и не е ли свидетелството за управление на МПС гарант за наличие на базови познания за шофьорски умения, респективно липсата му – за отсъствие на такива?; 3/ Следва ли съдебното решение да излага мотиви, основани на експертни заключения, дадени като предположения, поради липса на достатъчно данни по делото? Следва ли въз основа на подобни предположения от експертни заключения съдът да отхвърли възраженията за съпричиняване у пострадалия – липса на поставен предпазен колан и знание за факта, че се е качил да пътува при неправоспособен водач?; 4/ Следва ли духовната връзка между претендиращите обезщетение за неимуществени вреди лица и починалия да се установи по безспорен и категоричен начин, без да почива на предположения? Следва ли пълнолетните низходящи да получават обезщетение, равно по размер на обезщетението на малолетни/непълнолетни низходящи, присъждано от съдилищата? Следва ли при неустановена с категоричност духовна връзка между починал и негов доведен син обезщетението за неимуществени вреди да е равно по размер на обезщетението на роден син? Поддържа, че въпросите са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, както и че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ответниците по касационната жалба Н. М. Т., И. Левент Т. и М. К. М. оспорват същата, като твърдят липса на предпоставките за допускане на касационно обжалване, респективно неоснователност на жалбата по същество. Претендират присъждане на разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови въззивното решение, Софийски апелативен съд е приел за безспорно, че на 08.06.2017г. е настъпило ПТП между лек автомобил „Тойота Авенсис“, управляван от В. И. В., и лек автомобил „Мазда 323Ф“, управляван от А. Н. Р.; в последния автомобил е пътувал на предна дясна седалка до водача Левент Р. Т. – съпруг на Н. М. Т., баща на И. Левент Т. и доведен баща на М. К. М.. По спорния въпрос за съпричиняването на вредоносния резултат от пострадалия въззивният съд е съобразил заключението на допуснатата автотехническа експертиза, като е изтъкнал приетото от вещото лице, че причината за настъпване на ПТП се дължи единствено на действията на водача на лек автомобил „Тойота Авенсис“, който е навлязъл в насрещното пътно платно за движение в нарушение на чл.16, ал.1, т.1 от ЗДвП. Отчел е и обстоятелството, че А. Н. Р. е неправоспособен водач на МПС, като няма данни да му е издавано СУМПС от органите на МВР, както и че в кръвта му не е установено наличието на алкохол. При тези констатации решаващият състав на САС е споделил извода на първоинстанционния съд за липсата на причинна връзка между действията на водача на лек автомобил „Мазда“ и настъпилото ПТП, като е приел, че липсата на свидетелство за управление на МПС не се намира в пряка причинно – следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат, тъй като А. Н. Р. се е движел правомерно, в права посока, в своята лента за движение. Приел е още, че не се намира в пряка причинно – следствена връзка с настъпване на ПТП и превишената скорост само с 5 км/ч - при движение със скорост от 95 км/ч и максимално допустима 90 км/ч, тъй като действията на водача са били правилни и адекватни – предприел е аварийно спиране, но не е успял да избегне удара. По спорния въпрос за съпричиняването на вредоносния резултат от починалия въззивният съд е съобразил заключението на допуснатата съдебно – медицинска експертиза, като е изтъкнал невъзможността на вещото лице да каже с категоричност дали починалият е бил с поставен предпазен колан или не, както и становището на вещото лице, че дори и при наличие на предпазен колан, при много висока скорост могат да се получат тежки травматични увреждания, които да доведат до смърт. С оглед на това е заключил, че макар и пострадалият да е бил без поставен предпазен колан, предвид механизма на ПТП, високата кинетична скорост и факта, че ударът между двата автомобила е бил челен, дори и при правилно поставен колан, биха настъпили същите по вид и степен увреждания, несъвместими с живота. В обобщение, апелативният съд е приел за недоказана пряката причинно – следствена връзка между нарушението на ЗДвП и вида и обема на вредите. По спорния въпрос за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди решаващият съдебен състав е съобразил свидетелските показания на В. А. Х., А. К. А. и С. Х. Х.. Приел е, че починалият и Н. М. Т. са живели в едно домакинство повече от 25 години и са се разбирали добре; Левент Р. Т. е приел като свое родно дете М. К. М., полагал е грижи за отглеждането и възпитанието на децата, без да ги дели, демонстрирал е еднакво обич и загриженост към двамата. Според съда внезапната смърт се е отразила изключително тежко на всички, но главно и най – вече на преживялата съпруга. По отношение на децата апелативният съд е приел, че между тях и починалия е съществувала близка емоционална връзка, взаимна подкрепа и дълбока привързаност. Изложил е съображения, че връзката родител-дете няма само едно измерение и най – силна проява при низходящите в детска възраст, като моралната подкрепа, приятелството, емоционалната близост и пр. могат да обогатят тази връзка и след израстването на децата. Отчел е още, че към датата на смъртта на бащата синовете са били еманципирани и са създали свои собствени семейства. С оглед на тези съображения и предвид социално – икономическите условия на живот в страната към 2017г. въззвивният съд е приел за правилен извода на първоинстанционния съд, че справедливото обезщетение за Н. М. Т. възлиза на 120 000 лв., а за И. Левент Т. и М. К. М. – в размер на по 100 000 лв., без да бъдат разграничавани доведен син и биологично роден. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като въведените въпроси не отговарят на общия селективен критерий по чл.280, ал.1 от ГПК. Първият въпрос относно приложението на чл.300 от ГПК е поставен с оглед оплакването на касатора, че съдът не е спрял производството въпреки наличието на висящо наказателно производство, образувано срещу водача В. И. В., чиято гражданска отговорност е застрахована при дружеството касатор. Въззивният съд не е допуснал отклонение от правилото на чл.300 от ГПК, че влязлата в сила присъда, е задължителна за съда, разглеждащ гражданскоправните последици от конкретното деяние, по отношение на факта дали деянието е извършено, дали е противоправно и дали е извършено виновно от дееца. В случая решението на първоинстанционния съд, с което исковете по чл.432 от КЗ са уважени, не е било обжалвано изцяло, съответно е влязло в сила в частта, с която исковете са уважени до размер съответно от 80 000 лева и от 60 000 лева. Поставеният въпрос не отчита същественото за спора обстоятелство, че във влязлата в сила негова част първоинстанционното решение формира сила на пресъдено нещо относно наличието на деликт, извършен от застрахования при касатора водач В. В. и причинната връзка на деликта със смъртта на Левент Р. Т.. С оглед изложеното въпросът не се явява обуславящ за изхода на производството и не изпълнява общото изискване за достъп до касация. Посредством останалите поставени въпроси касаторът възпроизвежда повторно изложените в касационната жалба оплаквания за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон, допуснати от съда процесуални нарушения и необоснованост. В този смисъл, по своята същност въпросите съставляват единствено обобщение на въпроса дали присъдените обезщетения са справедливи по смисъла на чл.52 от ЗЗД. Както е прието с т.1 от Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, касационната инстанция допуска до разглеждане по същество касационни жалби, съдържащи произнасяне по конкретно формулиран правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил или подготвил изхода на делото, по отношение на който е налице и някое от допълнителните основания по чл.280, ал.1, т.1 – 3 от ГПК. Въпросът трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Последното означава, че касационното обжалване не може да се допусне въз основа на доводи за наличие на нарушения на материалния закон и на процесуалните правила, тъй като те имат отношение именно към правилността на акта и подлежат на обсъждане, само ако бъде допуснато касационното обжалване. Такива доводи и произтичащите от тях въпроси не могат да бъдат предмет на производството по селектиране на касационните жалби и не могат да обосноват допускане на обжалването. Отделно от това, касаторът само формално се позовава на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК, доколкото не сочи задължителна практика на ВКС и ВС или на практика на ВКС, в противоречие с която е постановено обжалваното решение, както и не обосновава защо счита, че отговорът на въпросите е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Следва да се отбележи, че по втория и третия въпроси относно основанията за приложение на чл.51, ал.2 от ЗЗД при определяне на размера на дължимото обезщетение, е налице практика на ВКС, обективирана в решение № 16/04.02.2014г. по т.д. №1858/2013г. на ВКС, I т.о., съгласно която само по себе си нарушението на установените в ЗДвП и ППЗДвП правила за движение по пътищата не е основание да се приеме съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, водещо до намаляване на дължимото се за същия обезщетение. Необходимо е нарушението да е в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, т.е. последният да е негово следствие, тъй като приложението на правилото на чл.51, ал.2 от ЗЗД е обусловено от наличието на причинна връзка между вредоносния резултат и поведението на пострадалия, с което той обективно е създал предпоставки и/или възможност за настъпване на увреждането. Прието е, че приносът трябва да е конкретен – да се изразява в извършването на определени действия или въздържане от такива от страна на пострадалото лице, както и да е доказан, а не хипотетично предполагаем. В случая, въззивният съд е установил липса на правоспособност за управление на МПС на водача А. Н. Р., при който е пътувал пострадалият Левент Т. и превишаване на допустимата скорост с 5 км/ч от същия водач, но е приел, че не е налице съпричиняване, позовавайки се на извода на автотехническата експертиза, че всички действия на А. Р. са били правилни и няма данни с поведението си той да е станал причина за настъпване на ПТП. При фактическите констатации, че с оглед начина на настъпване на събитието, липсата на правоспособност за управление на МПС на водача, при който е пътувал пострадалият, не е обусловила настъпването на вредите, правният извод за липса на причинна връзка на поведението на пострадалия и вредоносния резултат не е в противоречие с практиката на ВКС. Също така в съответствие с постоянната практика на ВКС е и изводът,че макар и пострадалият да е бил без поставен предпазен колан, не е доказано съпричиняване, тъй като не са налице данни, че при поставен колан не биха настъпили същите по вид и степен увреждания, несъвместими с живота. Според разрешенията в решение №206 от 12.03.2010г. по т.д.№35/2009г. на ВКС, ІІ т. о., решение №98 от 24.06.2013г. по т.д.№596/2012г. на ВКС, ІІ т.о., решение №171 от 10.10.2013г. по т.д.№629/2012г. на ВКС, ІІ т.о., решение №169 от 02.10.2013г. по т.д. №1643/2013г. на ВКС, ІІ т.о., само обстоятелството, че пострадалият при ПТП пътник не е ползвал предпазен колан, не е достатъчно, за да се приложи разпоредбата на чл.51 ал.2 от ЗЗД. В тези случаи намаляването на обезщетението за вреди на основание чл.51 ал.2 от ЗЗД е допустимо само ако са събрани категорични доказателства, че вредите не биха настъпили или биха били в по-малък обем, ако по време на произшествието пострадалият е ползвал предпазен колан, като тежестта за установяване на тези обстоятелства е върху страната, която твърди, че е налице съпричиняване. Във връзка с четвъртия въпрос следва да се отбележи, че конкретният размер на обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане зависи от преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело. В този смисъл са задължителните указания в ППВС №4/23.12.1968г., с които въззивният съд се е съобразил, като е взел предвид всички установени по делото факти и е оценил значението им при определяне на дължимото обезщетение. Въпросът изразява тезата на касатора за липса на доказана по категоричен начин духовна връзка между пострадалия и неговия доведен син. След преценката на фактическия и доказателствен материал по делото, въззивният съд е формирал извода, че между Левент Т. и ищеца М. М. са съществували отношения, сходни на тези между баща и син, като покойният е полагал грижи за отглеждането и възпитанието на ищеца. Несъгласието на касатора с този извод има отношение към правилността на обжалваното решение и не може да обуслови допускането на касационното обжалване при приложение на критериите по чл.280 ал.1 от ГПК По тези съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не следва да се присъждат разноски за касационното производство. На основание чл.38, ал.2 от ЗА на Адвокатско дружество „Чаталбашев, П. и И.“ следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение за настоящото производство в общ размер на 4792,50 лв. /1072,50 лева за ищцата Н. М. Т., 1072,50 лева за ищеца И. Левент Т. и 2647,50 лв. за ищеца М. К. М./, определено съобразно Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, с оглед обжалваемия интерес пред настоящата инстанция. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд О П Р Е Д Е Л И: НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №243/19.03.2021г. по гр.д. № 3757/2020г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 14 състав. ОСЪЖДА „Застрахователно дружество Евроинс“ АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], да заплати да заплати на Адвокатско дружество „Чаталбашев, П. и И.“ с адрес: [населено място], [улица], №2А, ет.8, адвокатско възнаграждение в размер на 4792,50 лв. /четири хиляди седемстотин деветдесет и два лева и петдесет стотинки/, на основание чл.38, ал.2 от ЗА. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.