Р Е Ш Е Н И Е
№ 176 София, 20.12.2018 г. В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в открито заседание на двадесет и втори ноември две хиляди и осемнадесета година, в състав:
Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
Членове: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
при секретаря Емилия Петрова, като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. № 5111 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационни жалби на българската държава, представлявана от МРРБ, чрез областния управител на област Б.; Министерство на културата и Н. Света Митрополия срещу решение № 2507 от 05.05.2017 г. по в. гр. д. № 813/2016 г. на Благоевградския окръжен съд.
Българската държава счита въззивното решение за процесуално недопустимо, тъй като е постановено по иск на неправосубектна страна – главно встъпилото лице църква „Св. Св. Т. Т. и Т. С.“. Освен това въззивното решение е постановено в нарушение на съществени съдопроизводствени правила и на материалния закон. Съдът уважил иска на главно встъпилото лице на непредявено основание - § 5 от ПЗР на Закона за вероизповеданията и при неуточнен в законния срок период на давностното владение, осъществено преди възникване на това основание; при неправилно установена фактическа обстановка относно периода на владение на спорния храм и по въпросите, от значение за правосубектността на главно встъпилото лице; при неотчитане на нормативната уредба, която придава на спорния имот характер на публична държавна собственост.
Министерство на културата счита, че процесният храм е придобил статут на паметник на културата с национално значение още през 1977 г. и затова той е публична държавна собственост, което изключва възможността да бъде собственост на Българската православна църква. Съдът не се произнесъл и по евентуалното възражение на българската държава, че е владяла имота и го е придобила по давност. Необоснован бил и изводът, че главно встъпилото лице църква „Св. Св. Т. Т. и Т. С.“ е владяло спорния имот и го е придобило по давност.
Н. Света Митрополия поддържа, че след като искът по чл.108 ЗС на главно встъпилото лице църква „Св. Св. Т. Т. и Т. С.“ не е уважен в осъдителната му част, не е отпаднал нейният правен интерес от този иск. Счита, че пасивно легитимирано по иска за ревандикация е Министерство на културата, което владее имота чрез Националния исторически музей /Н./.
Църква „Св. Св. Т. Т. и Т. С.“ и Н. исторически музей не вземат становище по жалбите.
С определение № 314 от 12.06.2018 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение поради възникнало съмнение за неговата частична недопустимост и свързания с това въпрос: 1. С какви доказателства се установява правосубектността и валидно учреденото процесуално представителство на поместна православна църква, както и на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпросите: 2. Обявяването на иконостаса на един храм за паметник на културата с национално значение придава ли това качество и на самия храм и възниква ли на това основание публична държавна собственост върху храма и 3. Кой е пасивно легитимиран да отговаря по иск с правно основание чл.108 ЗС за имот, за който е съставен акт за държавна собственост - министерството, на което имотът е предоставен от държавата за управление или юридическото лице на негова бюджетна издръжка, на което министерството е предоставило имота за управление.
По поставените въпроси настоящият състав приема следното:
По първия въпрос:
На първо място следва да се направи едно терминологично уточнение. Терминът „поместна православна църква“ неправилно е употребен при формулиране на първия въпрос по чл.280, ал.1 ГПК и следва да бъде заместен с израза „църквата, като местно поделение на Българската православна църква /Б./“. При тази терминологична редакция въпросът придобива следния вид: „С какви доказателства се установява правосубектността и валидно учреденото процесуално представителство на църквата като местно поделение на Б.“.
С ТР № 1/23.11.2010 г. по тълк. д. № 2/2010 г. на ОСТК на ВКС е прието, че местните поделения на Българската православна църква – Българска патриаршия /Б.-БП/ не подлежат на пререгистрация по реда на § 2, ал.4 ПЗР на Закона за вероизповеданията /ЗВ/. Правосубектността на Б.-БП и нейните местни поделения със статут на юридически лица произтича от закона – чл.10, ал.2 ЗВ. Представителната власт на лицата, които ги представляват, се доказва с актовете за избор или назначение, издадени от органите, които са ги избрали или назначили.
Местните поделения на Б. са митрополиите, църквите и манастирите и те имат статут на юридически лица – чл.13, ал.1 от Устава на Б..
Църквата, като местно поделение на Б., е обединение на православни християни от една или повече енории, където се намира храмът – чл.140, ал.1 от Устава на Б.. Църквата представлява юридическо лице, което се управляват от църковно настоятелство, състоящо се от 4 - 6 души и се представлява от енорийския свещеник, който е и председател на църковното настоятелство – чл.140, ал.2 и ал.4 от Устава. В определени случаи по решение на настоятелството председателят може да упълномощава и други лица да го представляват. При църкви с повече от един енорийски свещеник председателят на църковното настоятелство се назначава със заповед на епархийския митрополит – чл.141, ал.2. Изборът на църковно настоятелство се извършва на всеки 4 години, по реда на чл.146-чл.148. За проведения избор се съставя протокол по чл.148, ал.1, както и акт на епархийския митрополит, който потвърждава проведения избор. Църквата без енория се управлява от църковно настоятелство, назначено от епархийския митрополит – чл.150, ал.1 от Устава.
Следователно – правосубектността и валидно учреденото процесуално представителство на църква, която има енория, се удостоверяват с протокола по чл.148, ал.1 от Устава на Б. за избор на църковно настоятелство и акта на епархийския митрополит за утвърждаването му, а когато църквата е с повече от един енорийски свещеник – и със заповедта по чл.141, ал.2 от Устава. По отношение на църкви без енория доказателство за правосубектност и представителна власт е актът на епархийския митрополит по чл.150, ал.1, вр. чл.140, ал.4 от Устава за назначаване на църковно настоятелство, имащо за председател и представител енорийски свещеник.
Отношение към поставения въпрос за правосубектността на църквата като местно поделение на Б. има и разпоредбата на чл.154, т.12 от Устава на Б.. Съгласно този текст църковните настоятелства вземат решения и с одобрение от епархийския митрополит завеждат дела пред съдилищата и упълномощават лица, които да ги представляват при извършването на нотариални действия; завеждат съдебни дела относно вещни права върху недвижими имоти след съгласието на епархийския митрополит и го уведомяват за заведените срещу тях съдебни дела относно вещни права върху недвижими имоти. Оттук следва, че активната процесуална легитимация на църквите като местни поделения на Б. възниква само при наличие на одобрение или съгласие на епархийския митрополит, в случаите, при които те сами завеждат съдебни дела.
Съгласно чл.149, ал.1, т.1 от Устава на Б. в имуществото на църквата като юридическо лице се включват храмът (зданието) и принадлежностите му, както и други храмове и параклиси към него. Следователно църквата като юридическо лице може да предявява искове за собственост на съответния храм (здание).
Съгласно чл.95, т.17 от Устава на Б. епархийският митрополит може да завежда съдебни дела относно вещни права върху недвижими имоти в интерес на църкви и епархийски манастири, както и да взема участие по такива дела. Следователно в този случай той действа като процесуален субституент по смисъла на чл.26, ал.2 ГПК, вр. чл.10, ал.2 от Закона за вероизповеданията /ЗВ/, като съответната църква също участва като страна в процеса на основание чл.26, ал.4 ГПК. Това правно положение изключва възможността църквата, като местно поделение на Б., да встъпи главно по иск за собственост на православния храм (здание), предявен от епархийския митрополит срещу трето лице. В този случай епархийският митрополит действа в интерес на местната църква, а поради корпоративното устройство на Б. – и в интерес на Българската православна църква като цяло. Липсата на противоречиви интереси между митрополията и намиращата се в нейната епархия църква по спора за собственост с трето лице изключва процесуалната фигура на главното встъпване по чл.225 ГПК, която предполага противоречиви интереси между главните страни по делото от една страна и главно встъпилото лице от друга.
По втория въпрос – дали обявяването на иконостаса на един храм за паметник на културата с национално значение придава това качество и на самия храм и възниква ли на това основание публична държавна собственост върху храма:
Паметниците на културата са обект на правна уредба в Закона за паметниците на културата и музеите /ЗКПМ/, обн., ДВ, бр.29 от 11.04.1969 г., отм., ДВ, бр. 19 от 13.03.2009 г. Съгласно първоначалната редакция на чл.3 от този закон паметници на културата са произведения на човешката дейност, които документират материалната и духовната култура и имат научно, художествено и историческо значение или са свързани с историческите и революционните борби и събития, с живота и дейността на видни обществени, културни и научни дейци, като: а) селища, квартали, улици, сгради, крепости, кули, ровове, огради; б) манастири, църкви, джамии, светилища, гробища, некрополи, могили, паметни плочи; в) паметници, скулптури, фонтани и чешми, картини, икони, резби, стенописи, мозайки, ценни ръкописи, редки книги, оръжия, накити, монети и г) оръдия на труда, съдове, други предмети, ръкописи и художествени произведения след включването им във фондовете на музеите. Паметниците на културата могат да бъдат от световно, национално и местно значение, както и паметници за сведение, като класификацията се извършва от централните органи по опазването им – чл.19 ЗПКМ /отм./. Паметниците на културата подлежат на обявяване. Според чл.4, ал.1 ЗПКМ /отм./ обявяването се извършва от Министерство на културата по предложение на Националния институт за паметниците на културата /НИПК/. Според чл.11, ал.1, т.2 от Правилника за устройството и задачите на НИПК, обн., ДВ, бр. 102/1976г., отм., ДВ, бр. 28/2000 г., НИПК регистрира, документира и обявява в ДВ недвижимите паметници на културата, а според чл.12, ал.1 от Правилника – НИПК извършва научна класификация на паметниците на културата в зависимост от тяхното историческо, архитектурно и художествено значение.
След отмяната на ЗПКМ и приемането на Закон за културното наследство /ЗКН/, обн., ДВ, бр.19/13.03.2009 г., заварените и обявени по стария ред недвижими паметници на културата запазват своя статут и категория като културни ценности по смисъла на новия закон - § 10, ал.1 ПЗР на ЗКН.
При тази правна уредба следва да се приеме, че паметник на културата / културна ценност / е само тази вещ или част от вещ, на която административният орган е придал такъв статут с извършената по съответния ред регистрация и обявяване. След като за паметник на културата е обявен само иконостасът на храма, то само той има такъв статут, независимо от това, че е изграден като неразделна част от храма.
Иконостасът на църквата „Св. Св. Т. Т. и Т. С.“ в [населено място] е обявен за паметник на културата с национално значение съгласно списък, обнародван в ДВ бр.52/05.07.1977 г. Той е тухлен, зидан върху каменна основа и е разположен на линията на източните стълбове, завършващи с арки, които подпират покрива. Той е част от църквата като функция и като художествено оформление. Независимо от неговата неразделност от целия храм като вещ и като художествено значение, именно той е обявен за паметник на културата с национално значение и само той има този статут, а не и целият храм.
Изложеното разделение обаче не важи по отношение на въведения от компетентния административен орган режим за опазване на паметника на културата. В. от НИПК режим за опазване на иконостаса като паметник на културата с национално значение важи за целия храм поради естеството на мерките, които следва да бъдат предприети и които не могат да бъдат различни за храма и за иконостаса. Този режим следва да бъде съблюдаван независимо от това кой е собственик на храма – държавата или църквата „Св. Св. Т. Т. и Т. С.“.
По отношение на собствеността:
Законодателната уредба на собствеността върху паметниците на културата в България е последователна. Както в чл.2 от Закона за старините от 1911 г., така и в чл.16, ал.1 от ЗПКМ /отм./ и в чл.2а от Закона за културното наследство, за държавна собственост са обявени само онези паметници на културата /старини, културни ценности/, които са открити при археологически разкопки. Всички останали паметници на културата, независимо от това дали са с национално или световно значение, могат да бъдат собственост както на държавата и общините, така и на Б., другите регистрирани вероизповедания, физически и юридически лица. Това изрично е прогласено в чл.2, ал.3 от действащия Закон за културното наследство, но по силата на § 10, ал.1 от ПЗР на ЗКН се отнася и за заврените от този закон паметници на културата, обявени при действието на ЗПКМ /отм./. Отделно от това от разпоредбата на чл.28, ал.1 на ЗПКМ /отм./ индиректно може да се приеме, че този закон също допуска паметници на културата с национално и световно значение да бъдат частна собственост. П. на тази разпоредба за противоконституционна с решение на КС № 5/21.03.1996 г. по к. д. № 4/96 г. е по съображения, че частната собственост е неприкосновена и е недопустимо с акт на Националния институт за паметниците на културата и музеите /НИПК/ държавата да ограничава правото на гражданите свободно да се разпореждат със свой недвижим имот, представляващ паметник на културата. Това решение също потвърждава, че ЗКПМ /отм./ не изключва частната собственост върху паметниците на културата с национално и световно значение.
Разпоредбата на чл.2, ал.2, т.3 от Закона за държавната собственост /ЗДС/ в първоначалната редакция по ДВ, бр.44/1996 г., гласи, че публична държавна собственост са „държавните имоти и вещи, обявени по установения ред за паметници на културата от световно или национално значение“. След отмяната на този текст /ДВ, бр.128/1998 г./ и приемането на новата т.4 на чл.2, ал.2 ЗДС, формулировката е по-обща и обхваща всички обекти с национално значение, но те отново трябва да са заварени от закона като държавна собственост, за да им се придаде статут на публична държавна собственост. Едва с последващото изменение на закона – ДВ, бр.32/2005 г., е въведена различна редакция, според която публична държавна собственост са имотите от национално значение, предназначени за трайно задоволяване на обществени потребности от национално значение чрез общо ползване, определени от Министерския съвет. Понастоящем това е действащата редакция на чл.2, ал.2, т.5 ЗДС.
Следователно – както чл.2, ал.2, т.3 на ЗДС, редакция ДВ, бр.44/1996 г., така и чл.2, ал.2, т.4 ЗДС, редакция ДВ, бр.128/1998 г., не са първично придобивно основание /ex lege/ за държавата по отношение на паметниците на културата с национално значение. Обстоятелството, че един имот или част от имот е обявен за паметник на културата с национално значение по предвидения в закона ред не го прави автоматично държавна собственост, а оттук не може да му се придаде и статут на публична държавна собственост. При липса на акт на Министерския съвет, такъв имот не може да стане държавна собственост и по силата на действащата редакция на чл.2, ал.2, т.5 ЗДС.
Запазването на автентичния вид на църкви или части от църкви, обявени за паметници на културата с национално значение, е отговорност както на държавата, така и на Б., ако тя е техен собственик. Тази отговорност налага сътрудничество между държавата и Б. с цел предприемането на подходящи мерки, които от една страна да гарантират запазването на онези елементи, заради които на храма или част от него е придаден статут на паметник на културата с национално значение и от друга страна – запазването на църквата /зданието/ като православен храм, с всички канонични забрани, които важат за един такъв храм, каквато например е забраната за влизане на жени в олтара. Такава форма на сътрудничество е предвидена в закона – чл.15, ал.6 ЗДС, според който имоти - публична държавна собственост по смисъла на чл. 2, ал. 2, т. 4, могат да се предоставят от Министерския съвет за управление на вероизповедания, регистрирани по реда на глава трета от Закона за вероизповеданията, по предложение на министъра на регионалното развитие и благоустройството. Въпрос на отговорно отношение и добра воля е да се намерят и други подходящи форми на сътрудничество за всеки конкретен случай.
Придаването на сградата на православния храм на статут на музей е недопустимо поради ограничения достъп за посетители /въвеждане на входна такса/ и поради невъзможността да се следи за спазването на ограничението за допускане на жени в олтара.
По третия въпрос - кой е пасивно легитимиран да отговаря по иск с правно основание чл.108 ЗС за имот, за който е съставен акт за държавна собственост - министерството, на което имотът е предоставен от държавата за управление, или юридическото лице на негова бюджетна издръжка, на което министерството е предоставило имота за управление:
Държавните имоти се управляват от министрите и ръководителите на други ведомства – чл.14, ал.1 ЗДС, а те от своя страна могат да ги предоставят за управление на териториалните си административни звена и на други юридически лица на бюджетна издръжка към тях – чл.15, ал.3 ЗДС. Освен тази обща хипотеза, в определени случаи държавни имоти могат да бъдат предоставяни за управление на общини и на регистрирани вероизповедания, както и на концесия – чл.15, ал.2 и ал.6 и чл.15а ЗДС.
Лицата, които упражняват правото на държавна собственост, могат да бъдат страни по заведени от тях или срещу тях съдебни дела, като в този случай те имат качеството на процесуални субституенти на държавата – в този смисъл решение № 6 от 1.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 833/2009 г., IV г. о., решение № 565 от 28.01.2010 г. на ВКС по гр. д. № 2932/2008 г., II г. о.
Когато министерство е възложило управлението на държавен имот на свое юридическо лице на бюджетна издръжка, ответници по предявения ревандикационен иск за държавния имот могат да бъдат и двете лица, независимо от това че фактическата власт се упражнява пряко от юридическото лице на бюджетна издръжка. Правото на управление върху държавния имот принадлежи както на министерството, така и на бюджетното учреждение, затова и двете лица са процесуални субституенти на държавата. Положението е сходно с предявяването на иск по чл.108 ЗС едновременно срещу владелеца и държателя на вещта, с тази разлика, че за имоти, считани за държавни, е достатъчно искът да бъде насочен само срещу министерството. При уважаването на този иск бюджетното учреждение, което не участва в процеса, не може да противопостави собствени права на управление върху имота и да осуети изпълнението на влязлото в сила решение. Когато искът по чл.108 ЗС е насочен само срещу министерството, при уважаването му в осъдителната част следва да бъде отбелязано изрично в диспозитива на съдебното решение, че министерството се осъжда да предаде владението на имот, предоставен за управление на конкретното негово бюджетно учреждение. По същите съображения, когато искът е насочен единствено срещу бюджетното учреждение, в диспозитива следва да се отбележи, че правото на управление принадлежи на министерството.
По съществото на касационните жалби:
Н. Света Митрополия е предявила срещу държавата, представлявана от МРРБ, чрез областния управител на област Б., и срещу Министерство на културата иск по чл.108 ЗС за установяване на собствеността и предаване владението върху УПИ I-230 от кв.26 по плана на [населено място], [община], заедно с построената в него масивна едноетажна сграда – православен храм „Св.Св. Т. Т. и Т. С.“.
В хода на висящия процес съдът е приел за разглеждане по реда на чл.225 ГПК /главно встъпване/ искове на църква „Св. Св. Т. Т. и Т. С.“ срещу ищеца Н. Света Митрополия и срещу ответниците - държавата и Министерство на културата, за собственост на същия имот, като срещу Н. Света Митрополия и държавата исковете са установителни, а срещу Министерство на културата – осъдителен по чл.108 ЗС.
Н. исторически музей е конституиран като трето лице помагач на страната на Министерство на културата.
С обжалваното в настоящото производство въззивно решение № 2507 от 05.05.2017 г. по в. гр. д. № 813/2016 г. на Благоевградския окръжен съд, след частична отмяна на решение № 3788 от 21.06.2016 г. по гр. д. № 1542/2012 г. на Разложкия районен съд, е уважен в установителната му част искът на църква „Св. Св. Т. Т. и Т. С.“ срещу българската държава, Министерство на културата и срещу Н. Света Митрополия – признато е за установено, че главно встъпилото лице е собственик на процесния имот на основание придобивна давност, изтекла до 1972 г., както и на основание § 5, ал.1 и ал.2 ПЗР на Закона за вероизповеданията. Отхвърлителното решение на първата инстанция по искането на главно встъпилото лице срещу Министерство на културата за предаване на владението върху храма на основание чл.108 ЗС е потвърдено от въззивния съд. Първоинстанционното решение е обезсилено в частта, с която е бил отхвърлен предявеният от главния ищец Н. Света Митрополия срещу българската държава и Министерство на културата иск по чл.108 ЗС за същия имот и производството по този иск е прекратено. Решението е постановено при участието на третото лице помагач Национален исторически музей.
Въззивният съд е приел, че искът на главно встъпилото лице църква „Св. Св. Т. Т. и Т. С.“ е процесуално допустим. Правосубектността на това лице произтича от чл.140, ал.2 от Устава на Б., според който всяка църква, като местно поделение на Б., е юридическо лице. Наименованието на църквата като юридическо лице е наименованието на съответния православен храм - чл.140, ал.3. Църквата, като местно поделение на Българската православна църква, може да извършва чрез представляващите я лица действия за придобиване на право на собственост върху храмове и други недвижими имоти и движими вещи. Това обуславя и процесуалната легитимация на главно встъпилото лице да предяви иск за собственост на процесния храм.
От фактическа страна е прието, че храм „Св. Св. Т. Т. и Т. С.“ в [населено място] е построен през 1614 г. с дарения на миряни – православни християни. Х. се е ползвал за извършване на богослужения до 1950-1952 г., след което е бил изоставен. След този период богослуженията са се извършвали само в по-новия храм „С. господне“, строен през 1860 г. Процесният храм е бил обект на реставрация от страна на държавата чрез Националния институт за паметниците на културата /НИПК/ през периода 1972-1974г. С протокол на Националния съвет за опазване на паметниците на културата, обн., ДВ, бр.52/1977 г., за паметник на културата с национално значение е обявен иконостасът на храм „Св. Св. Т. Т. и Т. С.“. След реставрацията служби в храма са извършвани само три пъти годишно – на храмовия празник, на Р. Х. и на Възкресение Х., в съответствие с утвърдения от НИПК режим за опазване на храма. От 2004 г. храмът е само с музейни функции, като на 23.09.2004г. е съставен акт за публична държавна собственост №414/23.09.2004 г., включително и за дворното място. В акта е посочено, че съгласно чл.12, ал.1, б.“а“ от Закона за паметниците на културата и музеите /ЗПКМ, отм./ имотът притежава статут на художествен паметник на културата с национално значение, а със заповед № РД-09-813/11.12.2007 г. на министъра на културата храмът и дворното място са предадени за управление на третото лице-помагач- Национален исторически музей.
При тези данни от правна страна е прието следното:
Главно встъпилото лице църква „Св.Св. Т. Т. и Т. С.“ е придобило правото на собственост върху процесния имот чрез придобивна давност, изтекла преди извършване на реставрационните работи през 1972-1974 г. Имотът се намира в територия, която е станала част от свободна България след приключване на Б. война с Лондонския мирен договор от 17.05.1913 г. и М. война с Б. мирен договор от 28.07.1913г. Имотът е владян от църквата след 1913 г. спокойно, несъмнено и непрекъснато за период повече от изискуемите 20 години по действащия към този момент Закон за давността /отм./. При отсъствието на данни за извършено отчуждително производство по чл.26 от Закона за старините от 1911 г. /отм./ и по чл.7 от Наредба-закон за запазване на старинните постройки в населените места, ДВ, бр.135/1936 г., държавата не е станала собственик на процесния имот въз основа на посочените нормативни актове. Липсва акт на Министерство на културата за обявяване на храма за паметник на културата по реда на чл.4, ал.1 и 2 ЗПКМ /отм./, а и от чл.12, чл.16, чл.19 и чл.20 следва, че по силата на закона държавна собственост са само откритите при археологически разкопки паметници на културата. Само иконостасът на храма е включен в списъка на паметниците на културата, обнародван в ДВ, бр.52/1977 г. Имотът не е отчуждаван от държавата и по друг законен ред. Актуването му като публична държавна собственост няма конститутивно действие. Макар да е започнала процедура за обявяване на процесния църковен храм за паметник на културата с национално значение, тя не е финализирана с акт на министъра на културата по реда на чл.21 т.3 от действалата към момента на съставяне на А. Наредба № 5 от 14.05.1998 г. за обявяване на недвижимите паметници на културата, обн., ДВ, от 27.05.1998 г., изм., бр. 20 от 6.03.2001 г., отм., бр. 98 от 11.12.2012 г. По отношение на поземления имот не е налице дори и формално основание за актуването му като публична държавна собственост. Това налага извод, че А., с който имотът е актуван като публична държавна собственост, е съставен без да е налице посоченото в него законово основание по чл.12 от ЗПКМ /отм./. Обратно – ответниците не са оборили констатациите на нотариалния акт по обстоятелствена проверка от 2003 г., с който храмът е признат за църковна собственост. Предвид фактическото отнемане на имота без правно основание, реституцията му настъпва по силата на § 5 ПЗР на Закона за вероизповеданията – ДВ, бр.120/2002 г., вр. чл.3, ал.2 и чл.2, ал.2 ЗВСОНИ. Към момента на влизане в сила на този закон процесният имот не е заварен като публична държавна собственост. Затова искът по чл.108 ЗС на главно встъпилото лице е основателен в установителната му част. В осъдителната част обаче той не може да бъде уважен, тъй като имотът се владее не от ответниците, а от третото лице помагач – Н.. Искът на главно встъпилото лице срещу Н. е предявен несвоевременно, затова то не е надлежно процесуално легитимирано да отговаря по този иск.
За да обезсили частично първоинстанционното решение и да прекрати производството по иска за собственост на първоначалния ищец Н. Света Митрополия, съдът е приел, че с уважаването на иска на главно встъпилото лице е отпаднал правният интерес на Митрополията от същия иск, тъй като е постигната целта да се защити правото на собственост на Българската православна църква върху спорния имот. Прието е, че според Устава на Б. имотите на Б. –Българска Патриаршия, се придобиват чрез местните й поделения – митрополии, църкви и манастири, които могат да предприемат действия по защита на собствеността съгласно чл.95, т.17 и чл.154, т.12.
Върховният касационен съд приема следното:
На първо място – предвид изложеното при отговорите на въпросите по чл.280, ал.1 ГПК следва да се приеме, че допустимият иск по чл.108 ЗС е предявен от Н. Света Митрополия. Този иск е предявен на основание чл.95, т.17 от Устава на Б., в интерес на църква „Св. Св. Т. Т. и Т. С.“. Н. Света Митрополия действа като процесуален субституент на посочената църква, под формата на процесуално застъпничество, съгласно чл.26, ал.2 ГПК, вр. чл.10, ал.2 от Закона за вероизповеданията. Участието на църквата в процеса е в качеството й на носител на спорното материално право, на основание чл.26, ал.4 ГПК, а не като главно встъпило лице на основание чл.225 ГПК.
Правилен като резултат е изводът на въззивния съд, че църква „Св. Св. Т. Т. и Т. С.“ е правосубектна страна и че е надлежно представлявана в процеса. Касае се за църква без енория по смисъла на чл.150, ал.1 от Устава на Б.. Затова доказването на правосубектността не се извършва с протоколи за избор на църковно настоятелство по реда на чл.148, ал.1 и акт на епархийския митрополит за одобряването му по чл.148, ал.3 от Устава, както неправилно поддържа държавата. Достатъчно е акт на епархийския митрополит по чл.150, ал.1 за назначаване на църковно настоятелство и председател на това настоятелство, който е енорийски свещеник. В настоящия случай такъв акт представлява заповед № 29 от 12.02.2014 г. на Н. митрополит С.. С тази заповед е назначен енорийският свещеник Н. Л. В. като председател на църковните настоятелства при църквите „С. господне“ и „Св. Св. Т. Т. и Т. С.“ в [населено място], както и на църква „У. Б.“ [населено място]. Въпреки непрецизната формулировка, съдът приема, че с тази заповед се изразява воля църковното настоятелство на църква „С. господне“ в [населено място], която е действаща църква с енория, както и нейният енорийски свещеник и председател на църковното настоятелство, да изпълняват функциите на църковно настоятелство с председател енорийски свещеник и по отношение на църква „Св. Св. Т. Т. и Т. С.“, която е без енория. Свещеник Н. В. има валидно учредено процесуално представителство и за тази църква. Отделно от това има и дадено съгласие на епархийския митрополит по чл.154, т.12 от Устава на Б., въпреки че в случая то не е необходимо, тъй като митрополията участва в процеса на основание чл.95, т.17 от Устава.
Правилен е изводът на въззивния съд, че църква „Св. Св. Т. Т. и Т. С.“ е придобила собствеността върху процесния православен храм по силата на изтекла придобивна давност при действието на Закона за давността /ЗД/ от 1898 г., отменен 1951 г. Църквата е придобила правосубектност по силата на Екзархийския устав от 1871 г., утвърден в Княжество България с княжески указ от 1895 г. При присъединяване на [населено място] към територията на Царство България след Първата световна война действащите нормативни актове в царството се прилагат и по отношение на това населено място – в частност – Закон за имуществата, собствеността и сервитутите /ЗИСС/ от 1904 г. /отм./ и Закон за давността от 1898 г. /отм./. В чл.27 от ЗИСС е предвидено, че имуществата на църковните учреждения принадлежат на тези учреждения, ако законите в царството им признават право да придобиват и владеят имущества, т.е. ако са правосубектни. Това условие в случая е налице, доколкото в чл.148, т.10 от Екзархийския устав е предвидено, че църковното настоятелство може да получава по дарение или завещание движими и недвижими имущества в полза на църквата. Конкретният придобивен способ по отношение на процесния имот е давността, като нейният срок е посочен в чл.34 ЗД /отм./ - двадесет години. Безспорно е установено, че църквата е осъществявала владение върху имота в периода 1913 г. до 1933 г. Въззивният съд не е допуснал процесуални нарушения при установяване на фактите, които са от значение за придобивната давност. Обсъдено е обстоятелството, че спорният имот е имал предназначението на православен храм, който се е използвал за нуждите на православното вероизповедание. Отчетени са и свидетелските показания, че макар и не постоянно, поради наличието на по-нов храм в съседство, в процесния храм са извършвани богослужения до 09.09.1944 г., а според един от свидетелите - до смъртта на митрополит Б. Неврокопски /1948 г./. Налице са и писмени доказателства за деклариране на храма от църковното настоятелство през 1936 -1940 г. Отчетено е и това, че след реставрацията на храма са извършвани служби на храмовия празник, както и на празниците „Р. Х.“ и „Възкресение Х.“, съобразно установения от НИПК ред за опазване на храма, като след избора на Н. митрополит Н. /1994 г./ той е служил в храма на тези празници преди превръщането му в музей. Служби са извършвани и преди това – в този смисъл свидетелката К.. Законосъобразен е изводът на въззивния съд, че до 09.09.1944 г. са изтекли необходимите според чл.34 от Закон за давността /отм./ двадесет години на давностно владение. Обстоятелството, че службите в процесния храм не са били редовни, се дължи на наличието на по-нов храм в съседство, а след 1972 г. – и на специалния режим на опазване на стария храм, въведен от НИПК. Това обаче не води до изгубване на правото на собственост от страна на църквата, нито до придобиване на право на собственост от страна на държавата.
Неоснователни са доводите в касационните жалби на държавата и на Министерство на културата, че държавата е станала собственик на процесния имот ex lege, по силата на чл.2, ал.2, т.3, т.4 и т.5 ЗДС в различните му редакции. Съображения за това са изложени при отговорите на въпросите по чл.280, ал.1 ГПК. Към момента на приемане на ЗДС /ДВ, бр. 44/1996 г./ процесният имот не е бил държавна собственост на някакво придобивно основание, затова не е могъл да придобие статут на публична държавна собственост. Същото важи и за последващото изменение – ДВ, бр. 128/1998 г. Само фактът, че иконостасът на храма има статут на паметник на културата с национално значение, не води до включването му в патримониума на държавата на посоченото основание. Същото би било и ако целият храм имаше такъв статут. Същият извод следва и от действащата понастоящем редакция на чл.2, ал.2, т.5 ЗДС, тъй като в случая не е налице акт на Министерския съвет.
Неоснователно е виждането на държавата, че е придобила процесния имот по давност. Едва след 2004 г., когато е издаден акт за публична държавна собственост и впоследствие през 2007 г., когато имотът е предаден за стопанисване на Н. и е превърнат в музей, като същевременно не е допускано извършване на църковни служби в него /свидетеля Б./, е налице установяване на владение с намерение за своене от страна на държавата, но до предявяване на иска за собственост по настоящото дело през 2012 г. десетгодишният срок по чл.79, ал.1 ЗС не е изтекъл. Извършваните преди това действия по реставрация на храма целят неговото опазване, но не могат да се квалифицират като владение по смисъла на чл.68, ал.1 ЗС – упражняване на фактическа власт с намерение за своене.
Основателна е касационната жалба на Н. Света Митрополия, която действа като процесуален субституент в интерес на носителя на материалното право църква „Св. Св. Т. Т. и Т. С.“, затова може да обжалва въззивното решение в интерес на църквата. Въззивният съд не е имал основание да отхвърли предявения иск по чл.108 ЗС в осъдителната му част по съображения, че Министерство на културата не е пасивно легитимирано да отговаря по него. Макар фактическата власт върху имота да се осъществява от Н., който е специализирана бюджетна организация към Министерство на Културата /съгласно чл.1, т.7 и чл.2 от ПМС № 128 от 11.07.1994 г. за определяне статута и финансирането на държавни културни институти с национално значение, вр. § 1 от Наредба за придобиване и отнемане на статут на държавен културен институт с национално значение/, имотът може да бъде ревандикиран от Министерство на културата по изложените по-горе съображения.
Независимо от уважаване на иска по чл.108 ЗС и в осъдителната част, в спорния имот се запазва режимът за опазване на храма, установен от НИПК, за което църква „Св. Св. Т. Т. и Т. С.“ и Н. Света Митрополия следва да създадат необходимата организация.
При разглеждане на иск на процесуалния субституент по чл.26, ал.2 ГПК съдът дължи постановяване на диспозитив, с който спорното материално право се признава или отрича по отношение на неговия носител по чл.26, ал.4 ГПК. Неправилно въззивният съд е приел, че искът на Н. Света Митрополия е недопустим, като е обезсилил първоинстанционното решение по този иск и е прекратил производството по него. Предвид изводите на настоящата инстанция въззивното решение следва да бъде отменено в тази част и искът за собственост на митрополията да бъде уважен в полза на носителя на материалното право църква „Св. Св. Т. Т. и Т. С.“, включително и в осъдителната му част срещу Министерство на културата, като в диспозитива се отбележи, че имотът е предаден за управление от министерството на Националния исторически музей.
Въззивният съд недопустимо се е произнесъл по иск с правно основание чл.108 ЗС, предявен от църква „Св. Св. Т. Т. и Т. С.“ по реда на чл.225, ал.1 ГПК, като главно встъпило лице. Процесуалното отношение между тези църква от една страна и Н. Света Митрополия от друга се определя от чл.26, ал.2 и ал.4 ГПК, което изключва възможността те да бъдат насрещни страни в процеса по спор за собственост на православен храм. Искът по чл.225, ал.1 ГПК е процесуално недопустим, затова въззивното решение по този иск следва да бъде обезсилено и производството по него – прекратено.
При този изход на делото на Н. Света Митрополия следва да се присъдят поисканите разноски за въззивната и касационната инстанция, общо в размер на 80 лв., а на църква „Св. Св. Т. Т. и Т. С. – разноски за първите две инстанции в размер на 77 лв.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 2507 от 05.05.2017 г. по в. гр. д. № 813/2016 г. на Благоевградския окръжен съд в частта, с която е обезсилено решение № 3788 от 21.06.2016 г. по гр. д. № 1542/2012 г. на Разложкия районен съд и е прекратено производството по иска с правно основание чл.108 ЗС, предявен от Н. Света Митрополия срещу държавата и срещу Министерство на културата и вместо него постановява:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иска с правно основание чл.108 ЗС, предявен от Н. Света Митрополия по реда на чл.26, ал.2 ГПК, вр. чл. 95, т.17 от Устава на Б.-БП и чл.10, ал.2 ЗВ срещу държавата и срещу Министерство на културата, че църква „Св. Св. Т. Т. и Т. С.“ [населено място] е собственик на следния недвижим имот: УРЕГУЛИРАН ПОЗЕМЛЕН ИМОТ № I-230 от кв.26 по ПУП-РП на [населено място], [община], целият с площ от 1100 кв.м., при граници - от три страни улици, заедно с построената в този имот масивна едноетажна сграда – православен храм „Св. Св. Т. Т. и Т. С.“, състояща се от притвор с площ 33,82 кв. м. и трикорабна част с площ от 58,10 кв. м. и ОСЪЖДА Министерство на културата да предаде чрез Националния исторически музей /на когото имотът е предаден за управление със заповед № РД-09-813 от 11.12.2007 г. на министъра на културата/ на църква „Св. Св. Т. Т. и Т. С.“ [населено място] владението на описания имот, при запазване на установения от НИПК режим за опазване на храма – стр.310 по гр. д. № 1542/2012 г. на Разложкия районен съд.
ОБЕЗСИЛВА решение № 2507 от 05.05.2017 г. по в. гр. д. № 813/2016 г. на Благоевградския окръжен съд в останалата част, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение е уважен в установителната му част иск по чл.108 ЗС, предявен по реда на чл.225, ал.1 ГПК от църква „Св. Св. Т. Т. и Т. С.“ [населено място] срещу Н. Света Митрополия, срещу държавата и срещу Министерство на културата, както и в частта, с която искът е отхвърлен в осъдителната му част и прекратява производството по този иск.
ОСЪЖДА държавата, представлявана от Министерство на регионалното развитие и благоустройството, чрез областния управител на област Б., и Министерство на културата, да заплатят сумата от 80 лв. разноски на Н. Света Митрополия, както и сумата от 77 лв. разноски на църква „Св. Св. Т. Т. и Т. С.“.
Решението е постановено при участие на третото лице помагач Национален исторически музей.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: |