Р Е Ш Е Н И Е № 59 гр. София, 10.05.2016 ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, второ отделение в открито заседание на 20.04. хиляди и шестнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА и при участието на секретаря Ирена Велчева като изслуша докладваното от съдия Боян Балевски търговско дело №623/15 г. и за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по чл. 290 от ГПК. По жалба на Б. К. Б. е допуснато касационно обжалване с определение № 20 /11.01.2016 г. на ВКС,Второ т.о. на решение №264 от 16.10.2014 г. на АС-Варна, ТК по т.д. №408/2014 г., САМО В ЧАСТТА, с която е отменено първоинстанционното решение, постановено на 12.03.2014 по т.д. №13/2013 г. на ОС-Разград и вместо него е постановено друго, в частта , с която е признато за установено по иск предявен по реда на чл.422 ГПК във връзка с чл.417 т. 2 ГПК , че Б. К. Б. дължи на ищеца ДФ“ЗЕМЕДЕЛИЕ“- [населено място] сумата от 9 317,51 лева , лихва–обезщетение за забава за периода 26.10.2006 г. -08.09.2008 г.. В касационната жалба се навеждат оплаквания за необоснованост и нарушение на материалния закон при произнасяне на въззивното решение в обжалваната част. Ответната страна по касационната жалба ДФ „Земеделие“-София не изпраща представител и не депозира писмен отговор. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение , като констатира, че решението е въззивно и цената на иска е над 10 000 лева намира, че касационната жалба е допустима , редовна и подадена в срок. За да постанови обжалваното решение, с което е счел за основателен и доказан иска на ДФ“ЗЕМЕДЕЛИЕ“- [населено място], предявен по реда на чл.422 ГПК във връзка с с чл.417 т. 2 ГПК, въззивният съд е приел, че Б. К. Б. в качеството си на едноличен търговец [фирма] в последствие заличен в ТР, се явява ползувател на безвъзмездна финансова помощ по програма С. въз основа на сключения между този ищец и ответника ДФ „Земеделие” договор за финансова помощ №493/05.06.2003 г.. Налице е доказано неизпълнение от страна на ползувателя на финансовата помощ на задължението, поето с уговорката в чл.4.18 от договора. Съгласно съдържанието на последната, последният се задължава да не прехвърля за срок от пет години придобитите със средствата от финансовата помощ активи, което задължение е нарушено със сключването между ответника в качеството му на ЕТ и [фирма] договор за продажба на търговско предприятие, вписан под №168 т. 9 рег.№ 95547/26.10.2006 г. на ОС-Разград с предмет активите като част от търговското предприятие. Самата цитирана уговорка в договора, сключен с ДФ „Земеделие” възпроизвежда съдържанието на чл.27 ал.1, т.2 от Наредба №15/18-01.2001 г на МЗГ. Съгласно разпоредбата на чл.31 от цитираната наредба и съобразно съдържанието на уговорката в чл.8.1 от самия договор при неизпълнение на посоченото по-горе свое задължение ползувателят дължи връщане на финансовата помощ, ведно със законната лихва от датата на извършване на нарушението. С оглед изложеното искът е уважен по отношение само на ответника Б. К. Б., срещу когото в качеството му на ЕТ е издадена и самата заповед за незабавно изпълнение по чл.417 т.2 ГПК. Съдебният състав се е позовал на т.9 от ТР 4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС , за да обоснове неоснователността на възражението на ответника, че искът по чл.422 ГПК е неоснователен, тъй като вземането е погасено след образуването на изпълнително производство въз основа на издадената заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист. Според решаващия въззивен състав, върху главницата се дължи и лихва-обезщетение за забавено плащане , считано от датата на неизпълнение от страна на едноличния търговец-ползувател на финансовата помощ на задължението да не прехвърля за срок от пет години придобитите със средствата от финансовата помощ активи. Допуснато е касационно обжалване на съдебното решение САМО В ЧАСТТА, с която е отменено първоинстанционното решение и вместо него е постановено друго, с което е признато за установено по иск предявен по реда на чл.422 ГПК във връзка с чл.417 т. 2 ГПК , че Б. К. Б. дължи на ищеца ДФ“ЗЕМЕДЕЛИЕ“- [населено място] сумата от 9 317,51 лева –лихва-обезщетение за забава за периода 26.10.2006 г. -08.09.2008 г.. Касационното обжалване е допуснато, поради недопустимост на съдебното решение в тази част. В своята задължителна практика –т. 4а от ТР №4/18.06.2014 г. по тълк.дело №4/13 ОСГТК на ВКС приема,че не може да бъде издадена заповед за незабавно изпълнение за законната лихва за периода от датата на падежа на главното вземане до подаване на заявлението. В случая, въпреки, че в заявлението до заповедния съд се е твърдяло от страна на молителя ДФ“ЗЕМЕДЕЛИЕ“, че се претендира договорна лихва в действителност става въпрос именно за лихва за забава по чл.86 ЗЗД за периода до подаване на заявлението/това следва от съдържанието на уговорката в т.8.1 от процесния Договор за финансова помощ №493/05.06.2003 г., в която се препраща към законната лихва като обезщетение за забава/.Следователно е било недопустимо издаването от заповедния съд на заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК за законната лихва за периода от датата на падежа на главното вземане / настъпване на основанието за връщане на паричната помощ/ до подаване на заявлението. Съдебната практика на ВКС по чл. 290 ГПК - Р №176/10.02.2016 година по т.д. №2621/14 на Второ т.о. приема, че в този случай е недопустимо и съдебното решение, с което съдът се произнася по иск по реда на чл.422 ал.1 ГПК с предмет законната лихва за периода от датата на падежа на главното вземане до подаване на заявлението. Ето защо обжалваното решение в тази част, с която е признато за установено по иск предявен по реда на чл.422 ГПК във връзка с чл.417 т. 2 ГПК , че Б. К. Б. дължи на ищеца ДФ“ЗЕМЕДЕЛИЕ“- [населено място] сумата от 9 317,51 лева –обезщетение за забава за периода 26.10.2006 г. -08.09.2008 г. следва да се обезсили и производството да се прекрати в тази част като недопустимо. Съгласно указанията в т.13 на ТР №42013 от 18.06.2014 година издадените от СРС,ГО,66 състав по ч.гр.д. № 27226/2008 г. заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК и изпълнителен лист въз основа на нея следва да се обезсилят в частта за сумата от 9 317,51 лева –обезщетение за забава за периода 26.10.2006 г. -08.09.2008 г.. По отношение на разноските : Ответникът по касация следва да заплати разноски на касатора пред ВКС в размер на 186,36 лева-внесена държавна такса за разглеждане на касационната жалба. Водим от горното ВКС, състав на второ търговско отделение Р Е Ш И: ОБЕЗСИЛВА въззивно решение №264 от 16.10.2014 г. на В., ТК по т.д. №408/2014 г. САМО В ЧАСТТА, с която е отменено първоинстанционното решение, постановено на 12.03.2014 по т.д. №13/2013 г. на ОС-Разград относно отхвърляне на иска за установяване на вземането за сумата от 9 317,51 лева –обезщетение за забава за периода 26.10.2006 г. -08.09.2008 г. и вместо него е постановено друго, в частта , с която е признато за установено по иск предявен по реда на чл.422 ГПК във връзка с чл.417 т. 2 ГПК , че Б. К. Б. дължи на ищеца ДФ“ЗЕМЕДЕЛИЕ“- [населено място] сумата от 9 317,51 лева –обезщетение за забава за периода 26.10.2006 г. -08.09.2008 г и ПРЕКРАТЯВА производството по този иск като недопустимо. ОБЕЗСИЛВА издадените от СРС, ГО, 66 състав по ч.гр.д. № 27226/2008 г. заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК и изпълнителен лист въз основа на нея в частта за сумата от 9 317,51 лева –обезщетение за забава за периода 26.10.2006 г. -08.09.2008 г.. ОСЪЖДА ДФ“ЗЕМЕДЕЛИЕ“- [населено място] да заплати на Б. К. Б. разноските пред ВКС в размер на сумата от 186,36 лева-внесена държавна такса за разглеждане на касационната жалба.. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.