Р Е Ш Е Н И Е № 205 гр. София, 08 април 2020 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на четиринадесети ноември през 2019 г. в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНТОАНЕТА ДАНОВА ЧЛЕНОВЕ: МИЛЕНА ПАНЕВА ДАНИЕЛ ЛУКОВ при участието на секретаря Илияна Петкова и в присъствието на прокурора Кирил Иванов разгледа докладваното от съдия Панева касационно наказателно дело № 973 по описа за 2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на защитника на подсъдимия Р. Р. срещу присъда № 8 от 14.02.2019 г. по ВНОХД № 36/2019 г. на Русенския окръжен съд. С жалбата и с представено в срока по чл. 351, ал. 4 НПК допълнение към нея се поддържа наличие на касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1-3 НПК, като е направено искане за отмяна на оспорената присъда и за връщане на делото за повторното му разглеждане от друг състав на въззивния съд. В алтернатива и съответно на възражението за явна несправедливост на наказанието, е направено искане за изменяване на присъдата и за определяне на приложимото по отношение на подс. Р. наказание при условията на чл. 55 НК. В съдебното заседание пред настоящия състав защитникът на подсъдимия поддържа подадената жалба, изложените в нея съображения и направените искания. Представителят на Върховната касационна прокуратура пледира за отхвърляне на жалбата като неоснователна. Счита, че оспореният съдебен акт е правилен, мотивиран съобразно с доказателствата по делото, като липсват процесуални нарушения при формирането на съдебната воля по постановяването му. Наказанието счита, че е справедливо и моли присъдата да бъде оставена в сила. Подсъдимият заявява солидарност с доводите на защитника си и с направените от него искания. Настоява, че никой не е бил ощетен от действията му и че самият той не е взел нищо от никого. В последната си дума моли жалбата да бъде уважена. Настоящият състав, след като обсъди доводите на страните и извърши дължимата проверка на оспорения съдебен акт, установи следното: С присъда № 124 от 26.10.2018 г., постановена по НОХД № 977/2018 г. състав на Русенския районен съд е признал подсъдимия Р. Д. Р. за невиновен в това през м. юли 2014 г., в [населено място] в съучастие като съизвършител с Е. Д. Т. и с цел да набави за себе си и за Т. имотна облага да е възбудил заблуждение у М. Х. М. и с това да му е причинил имотна вреда в размер на 6700 лева, поради което и на осн. чл. 304 НПК го е оправдал по обвинението по чл. 209, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 НК. Със същата присъда подс. Р. е признат за невиновен и е оправдан и по обвинението за това на 30.07.2014 г. в [населено място], чрез измама да е склонил М. Х. М. да подпише частен документ - пълномощно, рег. № /номер/дата/ по описа на нотариус С. В., със съдържание, което не съответства на волята му, поради което и на осн. чл. 304 НПК го е оправдал по обвинението по чл. 315, ал. 2 вр. чл. 309, ал. 1 НК. С тази присъда съдът е признал подсъдимата Е. Д. Т. за невиновна в това през м. юли 2014 г., в [населено място] в съучастие като съизвършител с Р. Д. Р. и с цел да набави за себе си и за Р. имотна облага да е възбудила заблуждение у М. Х. М. и с това да му е причинила имотна вреда в размер на 6700 лева, поради което и на осн. чл. 304 НПК я е оправдал по обвинението по чл. 209, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 НК. С оспорения по касационен ред въззивен съдебен акт състав на Русенския окръжен съд е отменил посочената присъда в частта, с която подс. Р. Р. е признат за невиновен и е оправдан по обвинението по чл. 315, ал. 2 вр. чл. 309, ал. 1 НК, като вместо това го е признал за виновен по това обвинение и при условията на чл. 54 НК му е наложил наказание от осем месеца лишаване от свобода, изпълнимо при първоначален строг режим. На осн. чл. 68, ал. 1 НК въззивният съд е привел в изпълнение наказанието от две години и осем месеца лишаване от свобода, наложено на Р. с присъда № 92 от 22.04.2013 г. на Русенския районен съд по НОХД № 890/2013 г. и в негова тежест е възложил заплащане на направени по делото разноски. В останалата й част първоинстанционната присъда е потвърдена. Преди всичко необходимо е да бъде очертан обхватът на настоящия касационен контрол, доколкото заявените с жалбата отменителни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 НПК са механично отнесени от касатора до цялата въззивна присъда. Съгл. чл. 347, ал. 1 НПК касационната инстанция проверява присъдата или решението само в обжалваната част и по отношение на обжалвалите лица. Отнесено към настоящия случай, това правило означава, че оспорената въззивна присъда може да е предмет на касационна проверка единствено в частта, с която е отменен първоинстанционния акт и подс. Р. е признат за виновен и е осъден по чл. 315, ал. 2 НК. В останалата й част тази присъда не подлежи на касационен контрол, предвид ограничението по чл. 346, т. 2 НПК, доколкото в тази й част, несъдържаща пререшаване на въпросите относно вината и отговорността на Е. Т. и на Р. Р. по чл. 209, ал. 1 НК, тя носи характеристиките на постановено от окръжен съд като въззивна инстанция решение, изключено от предметния обхват на касационното обжалване, съгл. чл. 346 НПК. При извършената в тези предели касационна проверка настоящият състав констатира, че жалбата е неоснователна. Тезата за допуснато в дейността на въззивния съд нарушение на принципите, на които е основан наказателния процес, се поддържа в тази жалба с твърдение за игнориране на част от доказателствата при формирането на съдебните изводи по фактите. Същевременно касаторът не е посочил онези от доказателствата, които според него и във вреда на обективната истина не са съобразени при решаването на делото. Така възприетият подход на обжалване е очевидно дистанциран от императивното указание в чл. 347, ал. 1 НПК относно пределите на касационната проверка, изключващи служебния касационен контрол. Липсата на изложени конкретни съображения изправя върховната инстанция пред риска, ангажирайки се с отговор на формулираното по предложения от касатора общ и абстрактен начин несъгласие, извън правомощията си да подложи на тълкуване неговата воля, а и да ощети действителния неин смисъл и точния й обхват. Поради това настоящият състав единствено ще отбележи, че извършената касационна проверка не дава основания за укор към въззивния съд за изкуствен подбор на фактите и установяващите ги доказателства. Като част от доказателствения материал, обосновал убеждението му този съд е акредитирал, както писмените доказателства и приетите експертни заключения, така и изложенията на разпитаните по делото лица, но е признал достоверност на част от тях и по-специално на съобщеното от свидетелите М., Х., С., Т., Т., преценявайки, че твърденията на подсъдимия и предназначените да подкрепят тези твърдения показания на свид. П. не съответстват на истината. Това не означава, че посочените доказателствени източници са пренебрегнати. В НПК не се съдържа забрана за постановяване на осъдителен акт, когато отделни източници на доказателства са с противоположна насоченост, стига да са спазени изискванията на чл. 13, чл. 14, ал. 1, чл. 107, ал. 3 и ал. 5 НПК и фактическите изводи на съда да са основани на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото. В случая изводите на въззивния съд относно обстоятелствата, при които е било осъществено санкционираното деяние са основани на точен и прецизен прочит на всички доказателства и на ползваните като средство за проверката им експертни заключения. Твърди се на следващо място, че въззивната инстанция е анализирала доказателствата повърхностно, едностранчиво и по превратен начин, формирайки в резултат на това фактически изводи, които не съответстват на установяващото се от тях. Но аргументацията, изложена във връзка с това възражение насочва единствено към собствената на касатора преценка за правилност на предложената от самия него интерпретация на доказателствата и фактите по делото, но не и към назоваване на конкретни пороци в дейността на съда. С такъв характер е и настояването за парадоксалност в съдебните изводи, че свид. М. не е разбрал, че е отведен в нотариална кантора, а на мястото е гледал като на лекарски кабинет, както и оспорването на заложената във въззивната присъда констатация за неспособност на този свидетел да проучи текста на предоставеното му от свид. Б. пълномощно. Ползваният във връзка с това оспорване аргументативен прийом е свързан с придаване на генерална значимост на индивидуалния социален опит на касатора и на собствената му преценка за това, което е възможно и невъзможно, а не се касае за назоваване на допуснат от съда процесуален порок при интерпретирането и ползването на доказателствата. В доказателствения процес достойнствата на субективната житейска логика не са достатъчни за установяването на истината относно фактите, поради това не може да се абсолютизират. Истината в наказателното производство е формална – тя се установява чрез следване на установените процесуални правила за достигането й, на правилата на формалната и аргументативната логика. В случая въззивната присъда е основана на извършено от съда качествено опознаване на фактите чрез успешно прилагане на основните процесуални правила и логически похвати за формиране на вътрешната съдебна убеденост – анализа и синтеза. Въззивният съд е приел, че свид. М. не е бил ориентиран относно мястото, на което се намира и относно характера на документите, които подписва, като преди това е утвърдил като заслужаващи доверие заключенията на приетите по делото съдебно-медицинска и съдебно-психиатрична и психологична експертизи за него и показанията на свидетелите М., Т., Х. и Т.. Чрез съждения, основани на тази информационна основа съдът е назовал действителните факти – че подсъдимият е злоупотребил с доверчивостта на самотния, страдащ от редица заболявания и нуждаещ се от грижа и внимание 90-годишен М. М.. Изводът на съда, че макар да е държал в ръцете си предоставеното му от свид. Б. пълномощно, М. не е имал обективна възможност да проучи съдържанието му не е произволен. Той е изведен като логическо следствие от конкретни предпоставки - съдържащите се в показанията на горепосочените свидетели доказателства, че към инкриминирания период М. е чувал тежко, бил е с увредено зрение, като е можел да чете единствено букви с едър шрифт и заключенията на съдебно-медицинската и съдебно-психиатричната и психологична експертизи, потвърдили, че приживе той е имал нарушения в когнитивната сфера, страдал е от паркинсонова болест, загуба на слуха, равностойна на практическа глухота, като способността му да чува е изисквала много силен говор и от близко разстояние, страдал е и от старческа нуклеарна катаракта, като визуса на лявото око е бил равностоен на практическа слепота. Така установената чрез посочените експертни изследвания научна истина относно физическото и менталното здраве на М. по времето на процесните събития не може да бъде компрометирана като й се противопоставят субективните представи на касатора. Въззивният съд правилно е преценил, че направената от вещите лица интерпретация на здравното състояние на М. е с доминиращо значение и пред тази, предложена от лица, които са имали спорадични контакти с него и съответно бегли представи относно здравето му. Поначало фактът, че М. е положил отпечатък от палеца си върху пълномощното в присъствието на нотариус би трябвало да означава, че действието му е било съзнателно и акт на безпорочно формирана воля, както се настоява в касационната жалба. Конкретно установените по делото обстоятелства обаче, при които това се е случило не са дали възможност на въззивния съд да заключи, че е налице истинност на направеното в пълномощното удостоверяване. Коректно от гледище на доказателствата този съд е приел, че свид. Б. не е направил нужното, за да се увери, че М. е узнал естеството на предложените му за подпис документи (пълномощно и декларации) и тяхното съдържание и че е бил съгласен с него. Фактът, че той е предоставил на свид. М. пълномощното, за да го прочете, идва да покаже, че сам Б. се е убедил в невъзможността за осъществяване на нормален словен контакт с възрастния човек, но въпреки това не е изпълнил докрай предписанието на чл. 589, ал. 2 вр. чл. 583, ал. 1 ГПК, като не е изискал М. да прочете на глас съдържанието на документа (което неизбежно би показало и зрителните проблеми на възрастния човек), макар това да се е налагало предвид наличната при него загуба на слуха. В тази връзка следва да се припомни практиката на ВКС по граждански дела, според която за приложението на чл. 583, ал. 1 ГПК е достатъчно да се касае за загуба на слуха, при която с лицето не може да бъде осъществен нормален словен контакт, за който не се изискват някакви специални условия – говор от близко разстояние, ясно, отчетливо, високо и пр. Прилежно и точно е коментирана от въззивния съд и възможността да се приеме, че показанията на свидетелите П. и Б. гарантират, че М. е изразил воля за упълномощаване на подсъдимия да продаде собствените му земеделски земи. В тази връзка не е излишно да се изтъкне още един, установен чрез показанията на Б. факт, показателен за отношението на П. към процесните събития - настояването му пред помощник-нотариуса да впише в текста на пълномощното неверния факт, че на М. е платена сума от 9000 лева за описаните в пълномощното земеделски земи. Като цяло вътрешното убеждение на въззивната инстанция е основано на правилно лансирани доводи, които преценени в контекста на доказателствата и експертните изводи по делото, са безукорни. Даден е обстоятелствен и аргументиран отговор на всички съществени възражения на страните, като по ясен начин са заявени причините за отхвърляне на оправдателните изводи на първата инстанция в конкретно коментираната част от обвинението срещу Р.. Отсъствието на твърдяните процесуални нарушения има за последица неоснователност и на възражението за неправилно приложение на материалния закон, доколкото това възражение е направено единствено в контекста на непотвърдената при настоящата проверка претенция за установяване на фактите по делото в отклонение от основни принципи на наказателния процес. Въззивният съд не е допуснал грешка като не е преценил, че „деянието е несъставомерно, респ. недоказано“. Преди всичко подобен силогизъм е лишен от юридически контекст, тъй като недоказаността и несъставомерността не са съответни , нито се отнасят като причина и следствие помежду си. По­-важно е в случая, че при така доказаната истинност на фактите по конкретно коментираната част от обвинението материалният закон е приложен точно с осъждането на подсъдимия по чл. 315, ал. 2 НК. Изводът, че тези факти съответстват на признаците от обективния състав на това престъпление е верен, доколкото със собственото си поведение подсъдимият е съдействал за подвеждането на М., че се намира в лекарски кабинет, а не в нотариална кантора, а документа, върху който полага отпечатък от десния си палец е медицински документ, а не инкриминираното пълномощно. В това именно е същностната характеристика на склоняването по измамлив начин на другиго да подпише несъответстващ на волята му документ по чл. 315, ал. 2 НК - преодоляване на несъответствието между съдържанието на документа и действителната воля на лицето, което го подписва чрез въвеждане на това лице в заблуждение или чрез използване на заблуждението му, на неговата неопитност или неосведомеността му относно действителното съдържание на документираното изявление. Без основание касаторът настоява за малозначителност на деянието, като предлага преценката в тази насока да се сведе до факта на липсващите последици за имуществените интереси на М. М. от деянието на подсъдимия. В(К)С е разяснявал в практиката си, че когато се преценява приложимостта на чл. 9, ал. 2 НК, следва да се обсъждат съвкупно всички елементи от състава на съответното престъпление (Р-409-73г., І н.о. на ВС). Възникването или видоизменението на отношения, основани на престъпно създадения документ, настъпването на последици за имуществените или за други интереси на лицето, склонено чрез измама да подпише документ, не са сред обективните признаци от състава по чл. 315, ал. 2 НК. Съставът на това престъпление е изпълнен и престъплението е довършено с подписването на документа от лицето, от чието име този документ изхожда и чиято воля е манипулирана. Липсата на последици за имуществените негови интереси може да предопредели невъзможност за търсене на наказателна отговорност по друг текст от Наказателния кодекс, както е в случая, но не отнема от обществената опасност на инкриминираното деяние, а още по-малко може да я изключи въобще. При преценката за приложимостта на чл. 9, ал. 2 НК от значение може да бъде характерът на самия инкриминиран документ и важността на твърдяните в него факти. А в случая, наред със засягането на правната сигурност, която документите поначало са предназначени да гарантират, създаването на инкриминирания документ е предпоставяло засягане на отношения със сериозна важност, предвид правното значение на пълномощното в принципен план, а в случая и съобразно с намерилите израз в това пълномощно права и интереси. Що се касае до възможността извършеното да бъде определено като маловажен случай, наред с горепосочените обстоятелства, от значение за съдебната преценка са и механизма на деянието, личността на дееца и всички останали смекчаващи и отегчаващи обстоятелства (арг. от чл. 93, т. 9 НК). Фактът на проявеното от подсъдимия упорство в преследването на престъпната цел, фактът, че обект на манипулативното негово въздействие е бил безпомощен поради преклонната си възраст, самотен, страдащ от редица хронични заболявания човек, с чиято нужда от помощ и подкрепа, доброта, почтеност и предопределената от характера му, но и от възрастовите изменения негова доверчивост Р. е злоупотребил, фактът на подетата активност за снабдяване с удостоверение за наследници и ангажирането и на други лица в тази дейност, съчетани с данните за личността на подсъдимия, изводими от съдебното негово минало и това, че престъплението е реализирано в изпитателния срок, за който е отложено изпълнението на предходно наложено му наказание, не позволяват деянието да бъде квалифицирано като маловажен случай, както се настоява с жалбата. Неоснователно е и възражението за явна несправедливост на наложеното наказание. Несъгласието на защитата със съдебните изводи по този въпрос е подкрепено с изтъкване на факта, че не са били предприети от страна на подсъдимия действия, увреждащи имуществените интереси на М. М.. Настоява се, че не е оценена в достатъчен обем степента на обществена опасност на деянието, както и личната обществена опасност на подсъдимия, обусловена от установените смекчаващи обстоятелства. Наказанието от осем месеца лишаване от свобода не може да бъде смекчено. Съставът на въззивния съд е направил обстойна и качествена съпоставка на обстоятелствата с действителна значимост за отмерването на приложимата санкция, отчитайки като смекчаващи отговорността обстоятелства данните за трудова ангажираност на подсъдимия и времевия интервал, делящ времето на процесните събития и постановяването на въззивния акт, а като отегчаващо обстоятелство - предходните осъждания на подсъдимия. Надценено е обаче доказателственото значение на дадените от подсъдимия обяснения, в които Р. практически е изложил собствена, обслужваща персоналния му интерес версия на събитията. Наред с това, останали са неоценени от стана на състава на ОС горепосочените обстоятелства, несъмнено влияещи върху отговорността на този подсъдим, а именно предприетите от него действия въз основа на инкриминираното пълномощно за снабдяване с удостоверение за наследниците на наследодателя на М., показващи, че това пълномощно не е самоцелно създадено, интензивността на упражненото въздействие върху този свидетел и спецификите на неговата личност, съответно обстоятелствата, при които е било осъществено манипулативното въздействие над него, фактът, че деянието е извършено само година след влизане в сила на присъдата за друго, извършено от него престъпление от общ характер и в изпитателния срок, за който е отложено изпълнението на наложеното му наказание. При наличието на тези обстоятелства адекватна би била санкция около средния законоустановен за извършеното престъпление размер, но липсата на протест на прокурора прави възможна единствено констатацията в тази насока. Смекчаване на наложеното на Р. наказание не би било адекватно, както от гледище на посочените обстоятелства, така и от гледище на същността на наказанието да бъде средство за индивидуално въздействие и за стимулиране на подсъдимия към спазване и на отговорностите, които има като член на обществото. Водим от изложеното и на осн. чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА присъда № 8 от 14.02.2019 г., постановена по ВНОХД № 36/2019 г. на Русенския окръжен съд. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.