Р Е Ш Е Н И Е № 434 гр. София, 31.01.2014 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Наказателна колегия, II н.о., в съдебно заседание на двадесет и първи октомври двехиляди и тринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Лиляна Методиева ЧЛЕНОВЕ: Биляна Чочева Галина Захарова при секретар Надя Цекова и в присъствието на прокурора Искра Чобанова изслуша докладваното от съдията Лиляна Методиева н.дело № 1465/2013 год. Производството по чл. 346 т.1 от НПК е образувано по касационна жалба на подсъдимия Н. А. К., подадена в срок чрез служебно назначения му защитник адв. Д. И., против въззивно решение № 170 от 23.05.2013 год. постановено по ВНОХ дело № 306/2013 год. на Софийски апелативен съд. В жалбата и в съдебно заседание от служебния защитник се поддържат всички касационни основания по чл. 348 от НПК, като се излагат съображения за неправилно приложение на материалния закон с осъждането му без доказателства и за деяние, което е несъставомерно като престъпление по възведеното обвинение и за явна несправедливост на наказанието. В условията на алтернативност се иска въззивното решение да бъде отменено и да бъде оправдан или делото върнато за ново разглеждане от друг състав, или да бъде изменено чрез намаляване по размер на наказанието. Представителят на Върховната касационна прокуратура изразява становище, че жалбата е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, като взе предвид доводите на страните и в пределите по чл. 347 от НПК изцяло провери правилността на обжалваното въззивно решение, за да се произнесе по жалбата съобрази следното: С присъда № 70 от 27.02-2013 год. постановена по НОХ дело № 2716/2012 год. Софийският градски съд е признал подсъдимия Н. А. К. за виновен в това, че за времето от 18 до 29 юни 2009 год. в гр.С. и гр. Вр., в условията на продължавана престъпна дейност, чрез използване на неистински документ – нотариално заверено пълномощно, издадено от името на Г. М. В., с което се упълномощава Н. А. К. да го представлява пред банка ДСК ЕАД, като тегли, внася, превежда и оперира с личната сметка на В. в евро получил без правно основание чуждо движимо имущество, собственост на Г. В., в размер на 26 796.76лв и 25 000евро с левова равностойност 48 895.75лв, общо на стойност 75 692.51лв, като присвояването е в големи размери, поради което и на основание чл. 212 ал.4 във вр. с ал.1, във вр. с чл. 26 ал.1 и чл. 54 от НК го е осъдил на десет години лишаване от свобода, конфискация на два леки автомобила, подробно индивидуализирани в диспозитива на присъдата и лишаване от право “да заема държавна длъжност, изискваща боравене с материални ценности” и от право да “се упражнява професия или дейност” за срок от по десет години, като го е опрадвал по обвинението по чл. 212 ал.5 от НК - деянието да е извършено в особено големи размери и за разликата в общата левова равностойност от 75 692.51 до 75 731.34лв На основание чл. 25 ал.1 от НК съдът е комулирал наказанието лишаване от свобода с наказанията лишаване от свобода по НОХ дело № 172/2005 год. на РС Враца и НОХ дело № 356/2010 год. на РС Бяла Слатина, като е определил за изтърпяване най-тежкото наказание десет години лишаване от свобода. На основание чл. 25 ал.1 във вр. с чл. 23 ал.1 от НК съдът е комулирал наказанията по НОХ дело № 419/2004 год., НОХ дело № 696/2004 год. и НОХ дело № 578/2005 год. , всички на РС Враца и НОХ дело № 146/2006 год. на РС Кнежа, като му е определил общо наказание десет месеца лишаване от свобода, към което е присъединил наказанието глоба в размер на 500лв. Постановил е отделно изтърпяване на наказанието “пробация”, наложено му по НОХ дело № 68/2010 год. на РС Враца. Определил е наказанието лишаване от свобода да бъде изтърпяно в затвор при първоначален строг режим. С въззивно решение № 170 от 23.05.2013 год. постановено по ВНОХ дело № 306/2013 год. Софийският апелативен съд е потвърдил присъдата на първата инстанция. Касационната жалба е неоснователна. Оплакването за постановяване на въззивното решение при наличието на касационните основания по чл. 348 ал.1т.1 и 2 от НПК се мотивира с нарушения при формиране вътрешното убеждение на съда по фактите. В този смисъл са изложените съображения, че въззивният състав е нарушил правилата за разкриване на обективната истина, като е възложил на подсъдимия да докаже своята невинност, не е направил анализ и оценка на доказателствата, не е констатирал, че част от доказателствата, въз основа на които контролирания от него съд е признал за установени фактите и обстоятелствата, включени в предмета на доказване по чл. 102 от НПК, не са изготвени по реда и на мястото предвидено от закона, а останалите са противоречиви и недостатъчни за осъждането му. С тях по същество се релевира неизпълнение задълженията на съда по чл. 103, чл.105, чл. 305 ал.3 и чл. 339 ал.2 от НПК. Такива нарушения, довели до потвърждаване на осъдителната присъда, постановена в отклонение с изискванията по чл. 303 ал.2 от НПК, по делото не са допуснати. Производството пред Софийски апелативен съд е образувано по жалба на подсъдимия срещу постановена от първата инстанция осъдителна присъда, в която са поддържани доводи за неправилно приложение на материалния закон, като последица от превратна преценка и тълкуване на доказателствения материал. От жалбоподателя не е поискано попълването на делото с нови доказателства, а съдът служебно не е констатирал неизяснени обстоятелства от съществено значение за правилното му решаване, поради което е извършил въззивната проверка въз основа на събраните в първата инстанция доказателства. При нея е преценил, че първоинстанционният съд, в условията на непосредственост и с активното участие на обвинението и защитата е събрал необходимите и допустими доказателствени източници, подробно ги е анализирал в логическата им връзка и е направил от тях точни фактически и правни изводи. Не е имал основание да направи различна преценка за допустимостта и достоверността им и да възприеме тезата на подсъдимия, че в съзнанието му липсвал умисъл, че ползваното пълномощно за изтегляне на паричните средства от сметката на пострадалия е неистинско и да го оправдае. В мотивите на въззивното решение, изготвени по реда на чл. 339 ал.2 от НПК, е обсъдил оплакванията му против правилността на присъдата и е посочил основанията, поради които не приема изложените в тяхна подкрепа доводи. Като е потвърдил присъдата не е постановил съдебният си акт при поддържаното от жалбоподателя основание за отмяна. Въззивният състав без основание е упрекнат, че не е констатирал и отстранил нарушенията на правилата за формиране волята на първоинстанционния съд, който е възложил тежеста за доказване на подсъдимия и го е осъдил защото не е успял да докаже възраженията си, възприел е недопустимото позоваване и кредитиране на доказателствени средства, събрани и изготвени в отклонение с изискванията на процесуалния закон и е приел за доказани фактически обстоятелства, за които липсвал доказателства. Такива нарушения по делото не са допуснати, поради което настоящият състав приема, че доводите са неоснователни. Първоинстанционният съд не е допуснал нарушения в дейността си при установяване на подлежащите на доказване факти. Събирането и проверката на доказателствата е извършил в откритото съдебно следствие, с активното участие на страните и без игнориране и промяна на специфичните им функции по обвинението и защитата в процеса. Тежестта за доказване, която по наказателни дела от общ характер е възложена на прокурора, по делото не е нарушена и подсъдимият не е поставен в положение да доказва своята невинност, в какъвто смисъл са твърденията му. Към обвинителният акт, изготвен по реда на чл. 246 от НПК, са посочени доказателствата, в подкрепа на фактите за обективния и субективен състав на престъплението по предявеното обвинение. В хода на събирането им прокурорът е констатирал, че в него не са включени събрани в досъдебното производство необходими доказателствени средства и е поискал да бъдат разпитани посочените от него свидетели, като е направил и други доказателствени искания, в това число и за проверка твърденията на подсъдимия, че е извършвал услуга на свой приятел и е действал със съзнание, че титуляра на сметката знае и е съгласен да оперира със средствата по нея. Нито едно от доказателствените средства, съдържащи фактически данни за обективното изясняване на делото, не е изготвено и събрано в отклонение с установения в закона ред, в какъвто смисъл е неподкрепеното с данни твърдение на жалбоподателя. Подсъдимият не е ограничен в правото си във всеки момент до приключване на съдебното следствие да дава обяснения и упражнявайки това свое, регламентирано в чл. 55 от НПК право, не е поставен при условие да доказва своята невинност. С еднаква задълбоченост и при съблюдаване на ръководната си роля в процеса, съдът е снел обясненията на подсъдимия и показанията на всички свидетели. Положил е максимални усилия за издирване на посоченото от подсъдимия лице, което също е допуснал и разпитал в качеството на свидетел. Констатирал е съществените противоречия между обясненията на подсъдимия и показанията на посочения от него свидетел Ю. К. за участието на свидетеля в престъпната схема и се е опитал да ги изясни чрез извършването на очна ставка между тях. Съдържащите се в показанията на свидетелите и обясненията на подсъдимия фактически данни не са превратно оценени и избирателно кредитирани. Показанията на свидетелите са последователни и безпротиворечиви, като всеки от тях, под страх от наказателна отговорност, е установил фактите, които лично е възприел или са му станали известни по делото. Не са игнорирани като източник на доказателства и обясненията на подсъдимия. Още първоинстанционният съд на стр.6 от мотивите към присъдата, отчитайки двуяката им същност от една страна на доказателствено средство, а от друга страна на средство за защита, е изложил убедителни съображения, поради които е преценил, че са нелогични и недостоверни. Въззивната инстанция не е констатирала пороци при формиране волята му при оценката на доказателствата и не е имала основание да промени вътрешното му убеждение. Въпросът за достатъчността на доказателствените източници в полза на обвинителната теза относно умисъла на подсъдимия, като елемент от субективния състав на престъплението, е поставян при разглеждане на делото в двете съдебни инстанции и не е решен в отклонение със задължението на съда по чл. 107 ал.5 от НПК. Както първоинстанционният, така и въззивният състав са направили собствен анализ на всички доказателствени средства, констатирали са частичното противоречие между обясненията на подсъдимия и показанията на свидетелите по въпросите имало ли е и кои са третите лица, участвали в схемата по източване на паричните средства от сметката на титуляра и дали подсъдимият е съзнавал че липсва действително изразена от него воля да се разпореди по такъв начин с тях. Двете групи противоречиви доказателствени средства са обсъдени и по реда на чл. 305 ал.3 изр.2 от НПК е мотивирано решението кои от тях се кредитират. Изложените съображения, че е нелогично възрастният титуляр на банковата сметка, чиито физически и психически възможности не са възпрепятствали възможността му сам да се грижи за имуществото си, в това число и за финансите си, да упълномощи напълно непознато лице по същество да източи цялата наличност по конкретната банковата сметка, за да я предаде и то не пряко, а чрез посредник, на неговия внук, при това срещу заплащане на услугата, не са произволни и направени във вреда на подсъдимия. Установено е и прието по делото, че пострадалият е имал двама внуци, с които очевидно е бил в добри отношения, като закупил на единия жилище, а на другия лек автомобил и не е имал мотив да лиши някой от тях точно със средствата от тази сметка, като ги предостави на другия. Касае се до негови лични средства, с които е могъл да се разпорежда, включително и да упълномощи лицето, което желае да евентуално да облагодетелства лично да ги изтегли. Малко вероятно е лицето, за което подсъдимият е твърдял, че са били предназначени средствата да изпълнява ролята на страничен наблюдател и да не ги получи лично след изтеглянето. От друга страна е неправдоподобно упълномощителя, който е бил добре ориентиран в действителността и никога не се е срещал с подсъдимия, да се отнесе безразлично към пълномощното, в което освен опериране с конкретната банкова сметка е изразена воля за извършване от упълномощения на редица други дейности, свързани с личната и имуществената му сфера, като се съгласи да остане в него. При приетите за установени от кредитираните доказателства фактически обстоятелства, че без знанието и съгласието на титуляра на инкриминираната банкова сметка Г. В., подсъдимият се снабдил с нотариално заведено пълномощно, на което бил придаден вид, че изхожда от В. и което му давало право да се разпорежда със средствата от сметката, че за периода 18- 29.06.2009 год. използвал пълномощното пред служители на банка ДСК, като извършил общо четири тегления – две в [населено място] и две в [населено място] на обща стойност 75 692.51лв, материалният закон е приложен точно и деянието е квалифицирано като документна измама. Налице са съставомерните признаци от състава на престъплението, в това число и приетия пряк умисъл като форма на вината. За всички приети по делото факти, включени в състава на престъплението, в това число и за наличието на умисъл в действията му са изложени убедителни и логически съображения от кои доказателтвени източници се приемат за установени. Умисълът е установен от действията, в които се е обективирало деянието. Интелектуалният капацитет на подсъдимия не е възпрепятствал възможността му да съзнава, че документа, който представя пред банковите слежители е неистински и въпреки това го е използвал за да получи чуждите средства. Подсъдимият е признат за виновен и осъден по обвинението, не защото не е успял да докаже твърденията си за липса на умисъл в действията му, а защото тези твърдения за дискредитирани от посочените в съдебните актове доказателства. Оплакването за постановяване на въззивното решение при наличието на касационното основание по чл. 348 ал.1т.3 от НПК, което се мотивира с неправилна преценка на обстоятелствата от значение за определяне обема на наказателната принуда, е неоснователно. Наказанието е справедливо когато е съответно на извършеното деяние и данните за личността на дееца и когато е достатъчно за постигане на целите по чл. 36 от НК. Принципите за законосъобразност и справедливост при индивидуализацията му налагат върху подсъдимия да бъде упражнен такъв обем наказателна принуда, който да не надхвърля необходимото за неговото поправяне и превъпитание, а от друга страна да не създава в дееца и останалите членове на обществото чувство за ненаказуемост. По делото тези принципни разпоредби, от които се ръководят съдилищата при решаване на въпроса по чл. 301 ал.1 т.3 от НПК, не са нарушени. При установената фактическа обстановка и приложен материален закон, наложеното на подсъдимия наказание не е явно несправедливо завишено и като е отказала да го коригира в поискания от жалбоподателя смисъл въззивната инстанция не е постановила съдебният си акт при наличието на основание за изменяване. Наказанието е индивидуализирано в рамките на закона, малко над средния размер предвиден в чл. 212 ал.4 от НК и точно е преценена относителната тежест на всички обстоятелства по чл. 54 от НК, от значение за определяне на размера му, в това число и здравословното му състояние, което е отчетено като единствено смекчаващо обстоятелство. Независимо от оправдаването на подсъдимия по предложената с обвинителния акт квалификация “особено тежък случай” правилно е прието, че деянието не разкрива ниска степен на обществена опасност. Размера на причинената щета за титуляра на сметката надхвърля по-вече от два пъти необходимата стойност за квалификацията “особено големи размери”, а отделно от това деянието накърнява и доверието на гражданите към банковите институции. Личната му обществена опасност също правилно е преценена като изключително завишена. Не е имал такова процесуално поведение, което да е спомогнало за разкриване на деянието и неоснователно се поддържа, че самопризнанието му и изразената в настоящия момент готовност за съдействие за разкриване съставителя на схемата за източване на сметката на пострадалия следва да бъдат отчетени като смекчаващо обстоятелство. Имал е възможност да посочи евентуално другите лица, участващи в престъплението, но не се е възползвал от нея, като в двете фази на процеса е сочел различни свои съучастници. Това му процесуално поведение не може да бъде преценявано в негова вреда, защото не е длъжен да съдейства за разкриване на деянието, но от друга страна очевидно е израз на стремеж да смекчи наказателното си положение, а не на започнала корелация в поведението му. При обремененото му с осем влязли в сила присъди съдебно минало, наказанието десет години лишаване от свобода не е явно несправедливо завишено. Налаганите му предходни сравнително леки наказания не са постигнали желания поправителен и превъзпитателен ефект и са създали в него чувство за ненаказуемост. Очевидно не се е възползвал от предоставената му възможност да докаже, че е променил поведението си с налаганите му наказания лишаване от свобода без ефективно изтърпяване и е извършил инкриминираното деяние по време на изпитателния срок, за който е отложено изтърпяването на наказанието по една от предходните присъди и по време на съдебното производство по друго обвинение. Начина му на живот и изразения стремеж да си набавя парични средства по неправомерен начин, налагат извода, че целите по чл. 36 от НК не биха се постигнали с налагане на по-малко по размер наказание. По изложените съображения настоящият състав при второ наказателно отделение на Върховния касационен съд приема, че при постановяване на въззивното решение на Софийски апелативен съд не са допуснати поддържаните от жалбоподателя Н. А. К. нарушения и следва да бъде оставено в сила, поради което и на основание чл. 354 ал.1т.1 от НПК Р Е Ш И: Оставя в сила въззивно решение № 170 от 23.05.2013 год. постановено по ВНОХ дело № 306/2013 год. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдена присъда № 70 от 27.02.2013 год. по НОХ дело № 2716/2012 год. на Софийски градски съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: