4 Р Е Ш Е Н И Е № 45 гр. София, 18.03.2016 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и трети февруари две хиляди и шестнадесета година в състав: Председател: Ценка Георгиева Членове: Илияна Папазова Майя Русева При секретаря Анжела Богданова, като изслуша докладваното от съдията Ц. Георгиева гр.д. № 3231/2015 г., за да се произнесе взе пред вид следното: Производството е по чл. 290 и сл. ГПК. С определение № 1069 от 13.11.2015г., постановено по настоящото дело № 3231/2015 г. на ВКС, ІІІ г.о., е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд, ГК, ІV В с-в, № 861 от 06.02.2015г. по в.гр.д. № 2356/2014г., с което СГС е потвърдил решението на Софийски районен съд, 69 с-в, от 13.09.2013 г. по гр.д. № 39717/2012 г., с което е отхвърлен предявеният от К. К. С. против Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ към МВР иск за заплащане на обезщетение за прослужени години в системата на гражданска защита след прекратяване на служебното правоотношение с директора на ГД „Гражданска защита” при МВР. Ответникът по касация Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението” при МВР чрез пълномощника си юрисконсулт Д. изразява становище за неоснователност на касационната жалба и моли същата да бъде оставена без уважение. Излага доводи, че трудовият стаж на касатора за периода 01.05.2000 г. до 28.12.2010 г. не попада в нито една от хипотезите на чл. 253 ЗМВР /отм./. Касационно обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, по въпроса „при какви предпоставки се присъжда еднократно парично обезщетение на държавен служител от органите на МВР – на основание чл. 252, ал. 1 ЗМВР /отм./ във вр. § 57 ЗИД ЗМВР /ДВ 44/2012г./, респ. на основание чл. 106, ал. 3 ЗДСл или чл. 222, ал. 3 КТ”. С обжалваното решение е отхвърлен предявеният от К. К. С. против Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението” при МВР иск по чл. 252, ал. 1 ЗМВР по съображения, че нормата на § 57 ПЗР ЗИД ЗМВР от 2006г. (ДВ, бр. 44 от 2012г., в сила от 01.07.2012г.) е материалноправна, действието й във времето е от 01.07.2012г. и на тази фикция относно стажа няма придадено действие спрямо прекратените към този момент служебни правоотношения, каквото е това на ищеца. Тази норма няма и връзка с хипотезата на нормата на чл. 252, ал. 1 ЗМВР (отм.), за която релевантни са само прослужените години в МВР. На основание чл. 252, ал. 1 ЗМВР при прекратяване на служебното правоотношение на ищеца, ответникът е следвало да заплати само едно месечно възнаграждение на основание чл. 252, ал. 1 вр. чл. 253 ЗМВР от 2006 г. (отм.) за една година прослужено време, което е безспорно по делото, че той е изпълнил. За прослужените години по трудово правоотношение в системата на Гражданска защита ищецът има правата на служител по това правоотношение, регламентирани в КТ, при съобразяване на вече платеното, доколкото прекратяването на служебното правоотношение е извършено от правоприемник на работодателя без да се заличават правните последици на трудовото правоотношение, съответно да се отнемат права, присъщи на това правоотношение. Освен обезщетението по чл. 252 вр.чл. 253 ЗМВР от 2006 г. (отм.), на служителя се дължи поначало и разликата в съответния брой заплати до пълния размер на обезщетението, което той би получил по ЗДСл или по КТ – в зависимост от вида на правоотношението до преназначаването в МВР, от основанието за прекратяването на правоотношението с него и от наличието на съответните предпоставки за възникването на вземането и за размера на съответното обезщетение съгласно съответната правна норма от ЗДСл или от КТ, действала към момента на прекратяването на служебното правоотношение с МВР. В случая правоотношението на ищеца с ГД „Гражданска защита” към МВР е прекратено по собствено желание на служителя и при липса на твърдения, че същият е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, той не е кредитор на вземане за обезщетение по трудовото правоотношение, надхвърлящо по размер едно месечно възнаграждение. По тези съображения съдът е приел, че предявеният иск за заплащане на обезщетение за прослужени години в размер на осем месечни възнаграждения, е неоснователен. По поставения въпрос ВКС намира следното: По този въпрос са постановени по реда на чл. 290 ГПК няколко решения /№ 330/2014г. ІV г.о. ВКС, № 217/2015г. ІІІ г.о. ВКС, № 211/14г. ІІІ г.о. ВКС/, с които е прието, че при проследяване на поредицата от универсални правоприемства в резултат на законодателни промени, трудовите и служебни правоотношения на служителите в системата на гражданска защита са преминали към различни държавни учреждения и държавни органи – техни работодатели или органи по назначаване, което не е ставало по волята на страните. Поради това и в доразвитие на принципното разрешение, дадено в ТР № 2/11г. ОСГК на ВКС, с ТР № 10/14г. ОСГК на ВКС се изтъкна като приложимо правилото на чл. 123 КТ и чл. 87а ЗДСл за тези случаи. Волята на законодателя не е служителите, работили без прекъсване в системата на гражданска защита да получат при прекратяване на последното им /служебно по ЗМВР от 2006г.-отм./ правоотношение, единствено и само обезщетението, полагащо им се съгласно чл. 252 вр. 253 от този закон, като бъдат лишени от съответното обезщетение, което те биха получили по КТ или ЗДСл, ако не бяха универсалните правоприемства, настъпили независимо от волята на страните. По тези съображения ВКС приема, че при прекратяване на служебното правоотношение с МВР, на тези служители от системата на гражданска защита се дължи освен обезщетението по чл. 252 и чл. 253 ЗМВР от 2006г. /отм./ и разликата в съответния брой заплати до пълния размер на съответното обезщетение, което те биха получили по ЗДСл или по КТ – в зависимост от вида на правоотношението им, при наличието на съответните предпоставки за възникване на вземането. По основателността на касационната жалба: Въззивният съд е отговорил на поставения въпрос в съответствие с посочената съдебна практика на ВКС, но неправилно е отхвърлил иска по съображения, че правоотношението на ищеца с ГД „Гражданска защита” е прекратено по собствено желание на служителя и липсват твърдения, че същият е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Действително в исковата молба само е споменато, че при прекратяване на правоотношението при пенсиониране се дължат обезщетенията по ЗМВР, без да е обоснована подробно тази предпоставка, но са представени доказателства в тази насока – Образец УП-2 от 28.12.2010г., който се изготвя от работодателя при пенсиониране, и това обстоятелство се признава от ответника както в писмения му отговор от 05.10.2012г. пред първоинстанционния съд така и в писмената му защита пред ВКС. По изложените съображения въззивното решение следва да се отмени и спорът да се реши по същество от настоящата инстанция. От фактическа страна е установено, че ищецът е работил в различни формирования на Гражданска защита като е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст на 28.10.2010г., към който момент е изпълнявал длъжността главен спасител в ОУ „Гражданска защита – М. към ГД „Гражданска защита”-МВР. На тази длъжност К. К. С. е работил една година преди прекратяване на служебното правоотношение и му е изплатено на основание чл. 252 ЗМВР обезщетение от една брутна месечна заплата. В предходния период от 23.04.1992г. до 28.12.2009г. ищецът е полагал труд по трудово правоотношение в „Гражданска защита” – М., първоначално като инспектор по организационно изграждане и подготовка, впоследствие като ръководител на спасителна група и главен специалист спасител. При тези обстоятелства предявеният иск намира правно основание в чл. 222, ал. 3 КТ. Ако ищецът бе работил и последната година преди пенсионирането си по трудово правоотношение, при придобиване на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст би имал право на обезщетение в размер на 6 брутни месечни възнаграждения, тъй като е имал стаж при последния си работодател над 10 години. С оглед дадения по-горе отговор на поставения въпрос, на него му се дължи обезщетение в размер на разликата между изплатената една заплата и дължимите му се шест заплати. Така определеното обезщетение в размер на 5 брутни заплати е в размер на 4 480 лв. /896 лв. х 5/. В този размер предявеният иск е основателен и следва да се уважи ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска 22.08.2012г. до окончателното изплащане. За разликата до пълния размер искът е неоснователен и въззивното решение следва да се потвърди. На касатора следва да се присъдят и 2637 лв. разноски по делото, изчислени съобразно уважената част на иска. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивното решение на Софийски градски съд, ГК, ІV В с-в, № 861 от 06.02.2015г. по в.гр.д. № 2356/2014г. и потвърденото с него решение на Софийски районен съд, 69 с-в, от 13.09.2013 г. по гр.д. № 39717/2012 г. В ЧАСТТА, с която е отхвърлен предявеният от К. К. С. против Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ към МВР иск за сумата 4480 лв. и вместо това ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението” при МВР да заплати на К. К. С., ЕГН: [ЕГН], [населено място],[жк][жилищен адрес] сумата 4480 лв., ведно със законната лихва, считано от 22.08.2012г. до окончателното изплащане, както и 2637 лв. разноски по делото, а на Върховния касационен съд да заплати 179,20 лв. държавна такса. ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение в останалата обжалвана част. РЕШЕНИЕТО е окончателно. Председател: Членове: