29 Р Е Ш Е Н И Е № 123 гр. София, 07 юли 2017 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на петнадесети май две хиляди и седемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Капка Костова ЧЛЕНОВЕ: Евелина Стоянова Ружена Керанова при участието на секретаря Марияна Петрова и на прокурора Тома Комов, изслуша докладваното от съдия Капка Костова касационно дело № 419 / 2017 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалби на подсъдимия В. С. Д. - саморъчно изготвена, на неговия защитник адвокат В. Й. от АК – [населено място] и на частните обвинители и граждански ищци М. Н. И. и Д. И. И., чрез повереника им адвокат П. Н. от същата АК, срещу решение № 32 от 06 март 2017 година на Варненския апелативен съд (ВАС), НО, по внохд № 286 / 2016 година, с което е изменена само относно определянето на вида на затворническото заведение за изтърпяване на наказанието и потвърдена в останалата й част присъда № 51 от 04 май 2016 година на Варненския окръжен съд (ВОС), постановена по нохд № 1405 / 2014 година по описа на този съд. Като основания за касационното обжалване, в жалбата на подсъдимия Д. и четирите допълнения към нея и в жалбата на защитника на подсъдимия, са заявени допуснати на досъдебното производство и в съдебната фаза на процеса съществени нарушения на процесуалните правила в доказателствената дейност, осуетили разкриването на обективната истина по делото и взимането на решение по вътрешно убеждение и довели до неправилно приложение на материалния закон. Оспорена е изцяло доказателствената дейност на съда по анализ и оценка на доказателствените източници, най-вече гласните такива и на експертните изследвания и заключения и формираните в резултат на тази дейност изводи по фактите във връзка с авторството на инкриминираното деяние, а това има за последица неправилно ангажиране на наказателната отговорност на подсъдимия Д.. Твърди се също, че въззивният съд не е обсъдил задълбочено и в тяхната пълнота изложените в подкрепа на въззивната жалба доводи и като не е посочил по изискуемия от разпоредбата на чл. 339, ал. 2 от НПК начин основанията за отхвърлянето им, не е дал убедителен отговор на възраженията срещу осъждането на подсъдимия. Заявено е също, че като е оставил без уважение направени доказателствени искания (за повторен разпит на свид. Н.), съдът е ограничил процесуалните права на подсъдимия. Въззивният съдебен акт не съдържа ясна аргументация относно приетите за установени факти и обстоятелства от предмета на доказване по чл. 102 от НПК, доказателствата, въз основа на които те са формирани и правните съображения за взетото решение. Релевираните нарушения на процесуалните правила са от категорията на съществените, предпоставящи отмяна на атакувания съдебен акт. Така направените възражения ангажират отменителните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК. Конкретните възражения на подсъдимия и защитата ще бъдат обобщени и обсъдени по-долу в решението. Отправеното до ВКС искане е за отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг съдебен състав. Подсъдимият е депозирал и писмено възражение срещу жалбата на частните обвинители и граждански ищци, прието по реда на чл. 351, ал. 3 от НПК, заедно с допълненията към касационната му жалба. Жалбата на частните обвинители и граждански ищци М. И. и Д. И. съдържа оспорване на наложеното на подсъдимия Д. наказание „доживотен затвор” и искане за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане за увеличаване на тежестта на определената санкция и налагане на наказание „доживотен затвор без замяна”, което ангажира отменителното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. В съдебното заседание пред касационната инстанция жалбоподателят-подсъдим В. С. Д. участва лично и със служебния си защитник адвокат Й.. Всеки от двамата поддържа касационните жалби и изложените в тях и в писмените допълнения доводи, както и отправените до съда искания. Намират жалбата на частните обвинители и граждански ищци за неоснователна. В рамките на упражненото си право на лична защита и в последната си дума подсъдимият Д. излага подробни съображения в подкрепа на направените в жалбата оплаквания и заявява своята невинност по повдигнатите му обвинения. Частните обвинители и граждански ищци М. И. и Д. И. не участват лично в заседанието пред ВКС. Представляват се от повереника си – адвокат Н., който поддържа касационната жалба и изразява становище за неоснователност на касационните жалби на подсъдимия и неговия защитник. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбите на страните и оставяне в сила на атакувания съдебен акт като правилен и законосъобразен. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното: С постановената по делото присъда първоинстанционният съд е признал подсъдимия В. С. Д. за виновен в това, че: - на 23. 11. 2013 година, в [населено място], при условията на опасен рецидив, умишлено умъртвил повече от едно лице – Н. И. К. и Е. С. П., за което и на основание чл. 116, ал. 1, т. 4, предл. 3 и т. 12 във вр. чл. 115 от НК и при условията на чл. 54 от НК, го е осъдил на доживотен затвор и - на същата дата и същото място, при опасен рецидив, отнел чужди движими вещи – три мобилни телефона на обща стойност 110 лева, от владението на Н. К. и Д. И., без тяхно съгласие и с намерение противозаконно да ги присвои, поради което и на основание чл. 196, ал. 1, т. 1 във вр. чл. 194, ал. 1 от НК и при условията на чл. 54 от НК, го е осъдил на шест години и шест месеца лишаване от свобода. На основание чл. 23, ал. 1 от НК съдът е определил на подсъдимия Д. за двете престъпления едно общо наказание – доживотен затвор, което да изтърпи при първоначален „специален” режим в затвор. Приспаднал е времето, през което подсъдимият е бил задържан, считано от 29. 01. 2014 година. Осъдил е подсъдимия Д. да заплати на гражданските ищци Д. И. и М. И. съответно сумите от 150 000 лева и от 120 000 лева, представляващи обезщетение за всяка от тях за претърпени неимуществени вреди от престъплението по чл. 116 от НК, заедно със законните последици. Присъдил е направените по делото разноски в полза на държавата и на частните обвинители и граждански ищци, както и дължимата държавна такса, като ги е възложил в тежест на подсъдимия Д.. Извършил е надлежно разпореждане с веществените доказателства по делото. В производство, инициирано по протест на прокурора за явна несправедливост на наложеното наказание, по жалба на частните обвинители и граждански ищци със същото оплакване и по жалби на подсъдимия и неговия защитник, е извършена въззивната проверка по делото и е постановен атакуваният сега по касационен ред съдебен акт. Въззивният съд е провел съдебно следствие, в рамките на което е назначил и изслушал петорна Комплексна съдебно-психиатрична и психологична експертиза за свид. Д. И. (експерти Д., Д., П., М. и М.), допълнителна единична и впоследствие тройна дактилоскопна експертиза (експерти А., В. и Ф.), допълнителна видео-техническа и лицево-идентификационна експертиза (ВТЛИЕ, експерт Ж.), провел е повторни разпити на свид. К., чрез видеоконферентна връзка, относно депозираната от свидетеля декларация и на свид. Н.. С постановеното решение въззивният съд е изменил атакуваната присъда само в частта относно определянето на място за изтърпяване на наказанието доживотен затвор като тип затворническо заведение, във връзка с изменение на разпоредбата на чл. 301, ал. 1, т. 6 от НПК (ДВ, бр. 13 / 2017 година), като я е отменил в тази й част. Произнесъл се е по дължимите разноски в полза на съдебната власт и в полза на частните обвинители и граждански ищци. Присъдата е потвърдена в останалата й част. По жалбите на подсъдимия Д. и на защитника му адвокат Й.: Акцентът в жалбата на подсъдимия Д. е поставен върху доказателствената обезпеченост на фактическите изводи на съда за авторството на инкриминираното деяние. Твърди се, че такава не е налице поради допуснати нарушения на процесуалните правила и в двете фази на процеса. Възраженията в жалбата и в изключително пространните четири допълнения към нея следва да бъдат обобщени така: - на подсъдимия не е връчен надлежно препис от касационната жалба на частните обвинители и граждански ищци, послужила като основание за образуване на настоящето касационно производство (Допълнение 1); - снемането на отпечатък от дактилоскопната следа е извършено в нарушение на процесуалните правила (чл. 125 от НПК, Инструкция № 1 от 22. 03. 2004 година за работата и взаимодействието на органите на предварителното разследване, наричана по-нататък Инструкция № 1) поради липса на заснемане на мястото, откъдето е снета. Затова тя няма легален произход и извършената дактилоскопна експертиза следва да бъде изключена от доказателствената съвкупност по делото; - заключението на одорологичната експертиза също следва да бъде изключено от доказателствената маса като противоречащо на останалите доказателства и затова неправдоподобно; - заключението на съдебно-техническата експертиза (СТЕ) относно местонахождението на телефона на подсъдимия по време на инкриминираното деяние е необосновано; - на досъдебното производство е допуснато нарушение на процесуалните правила във връзка с удължаването на сроковете за разследване (чл. 234, ал. 4 от НПК); - показанията на свидетелката Д. И. са противоречиви и неубедителни, поради което не следва да се кредитират за достоверност, но това възражение не е получило надлежен отговор в решението на въззивния съд; - неправилно са кредитирани за достоверност и показанията на свид. К., като се твърди, че същият е лъжесвидетелствал за редица факти и обстоятелства; - неправилно са разпитани като свидетели полицейските служители Н., Г., Б. и В., защото са участвали, според подсъдимия, в извършване на процесуално-следствени действия; - не е установено наличието и принадлежността на огнестрелното оръжие, както и съдържанието на предаваната „бележка”, също и съдбата на трите инкриминирани мобилни телефона; - като е отказан повторен разпит на свид. Н., не е утвърдено алибито на подсъдимия за времето на извършване на престъплението и е ограничено правото му на защита; - техническото изследване на записите от охранителните камери борави с „вероятност”; - съдебният състав на ВОС е бил предубеден, но това възражение е останало без отговор; - по делото липсват веществени доказателства – оръжието на престъплението, ключовете от жилището, бележката, телефоните, листата формат А4 и пр. (Допълнение 2); - коментира се решение на съдебен състав на ВАС по друго наказателно производство, в което се твърди участие на свид. В. (Допълнение 3); - атакуваното сега решение на ВАС съдържа предположения, превратност в оценката на доказателствата и отклонения от принципа на обективната истина (чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК), което на практика означава липса на мотиви (Допълнение 4). Идентични са възраженията в касационната жалба, изготвена и подадена от защитника на подсъдимия, с акцент върху: съдържанието на показанията на свидетелите Д. И. и Ив. К., заключенията на дактилоскопната и лицево-идентификационната експертизи, приетите факти относно обвинението за кражба на три мобилни телефона, отказа за повторен разпит на свид. Н.. Тази идентичност позволява общото обсъждане на подадените жалби. Иначе казано, според подсъдимия Д. и защитника му, нарушенията на процесуалните правила при събирането и оценката на доказателствата, са компрометирали изводите на предходните инстанции по фактите, най-вече тези относно участието на подсъдимия Д. в причиняването на смъртта на пострадалите К. и П.. С оглед изложеното, проверката по жалбите на подсъдимия и неговия защитник следва да бъде извършена преди проверката по другите релевирани касационни основания, тъй като последната е възможна само при констатации за отсъствие на допуснати процесуални нарушения, злепоставящи изводите на решаващия съд по фактите. Няма как да се избегне общата констатация, че касационната жалба на подсъдимия Д. има характера и съдържанието на въззивна такава, като в голямата си част възпроизвежда вече направени пред въззивния съд възражения. Това би било оправдано, но само ако въззивният съд не е изпълнил задълженията си по чл. 314, ал. 1 и чл. 339, ал. 2 от НПК за цялостна и задълбочена проверка на първоинстанционната присъда и аналитичност и изчерпателност при отхвърляне доводите срещу първоинстанционния съдебен акт, какъвто извод в случая ВКС няма основания да направи. Известно е, че поначало за въззивния съд не съществува задължението да обсъжда всичко онова, което е задължително за мотивите на присъдата, ако не формира различни изводи по фактите от тези на първия съд въз основа на доказателствата по делото и мотивите на присъдата са достатъчно аналитични и убедителни, за да позволят на страните и на контролните инстанции да проследят начина, по който е формирано вътрешното убеждение на съда. А настоящият случай е именно такъв. Няма съмнение, че начинът на структуриране на съдебния акт и последователността на изложението изцяло са усмотрение на съдебния състав по делото, стига да съдържат изискуемите от закона анализ и оценка на доказателствата, а не просто пресъздаване на тяхното съдържание, какъвто подход е налице по отношение на част от съдържанието както на мотивите на присъдата, така и на въззивния съдебен акт. Така, съдилищата подробно са изброили и пресъздали съдържанието на всички извършени по делото експертизи (с. 10 – с. 18 от мотивите на присъдата, с. 21 – с. 37 от решението). Това по принцип не е погрешно, но е напълно безполезно от гледна точка на необходимия доказателствен анализ като съдържание на съдебния акт. Експертните заключения, съдебните протоколи, писмените доказателства и пр. са налични по делото и съдържанието на доказателствените източници може да бъде установено от тях. Фрагментарното изброяване на част от доказателствата не само че не е доказателствена дейност, но и лишава съдебния акт от аналитичност и оценъчност на доказателствената съвкупност. И проблемът не е в изброителното посочване, а в това, че то не е част от онзи доказателствен анализ и оценка, които правната доктрина, законът и съдебната практика очертават като задължение на съда във връзка със съдържанието на съдебния акт (в този смисъл вж. и Ст. П., „Наказателен процес”, изд. 1979г., с. 660 и сл.). Независимо от тази констатация, направена единствено с оглед пълнота на изложението, в рамките на подробните и изчерпателни отговори на направените от подсъдимия възражения (с. 37 – с. 55 от решението), въззивният съд е обсъдил, анализирал и оценил събраните по делото доказателства от всички доказателствени източници, с оглед тяхната годност, относимост, взаимовръзка и достоверност, както това ще бъде коментирано по-долу в решението. Изводите си по фактите предходните съдебни инстанции са формирали на базата на три основни групи доказателствени източници – гласните доказателствени средства – показанията на свидетелите Д. И., М. И., Ив. К., Р. Д., Д. Д., Л. Д., Ст. Б., резултатите от експертните изследвания - дактилоскопни, лицево-идентификационни, технически, психологични и психиатрични, ДНК-изследвания, както и многобройните писмени доказателства – протоколи, вкл. за огледи на веществени доказателства, разпечатки от телефонни разговори и пр. Извършената от ВКС проверка по възраженията в жалбите на подсъдимия и неговия защитник констатира, че в процесуалната дейност на съда по установяване на обстоятелствата от предмета на доказване, не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила по смисъла, вложен в чл. 348, ал. 3, т. 1 от НПК. Изводите си по фактите въззивният съд е формирал след извършена проверка и анализ на цялата доказателствена съвкупност и провеждане на съдебно следствие за събиране на нови доказателства. В неговите правомощия е да провери фактическата правилност на издадената присъда, което въззивният съд е сторил по предписания от закона начин. Следвайки поначало хронологията на изложението в касационните жалби на подсъдимия и на защитника му, настоящият състав извърши проверка и установи следното: 1. Възражението за незаконен съдебен състав на първоинстанционния съд поради предубеденост на участвалите в него съдии Д. и Ш., следва да бъде разгледано преди останалите. Постановяването на съдебния акт от незаконен състав (чл. 348, ал. 3, т. 3 от НПК) е нарушение от категорията на т. нар. „абсолютни” нарушения на процесуалните правила и наличието му винаги предпоставя безусловна отмяна на съдебния акт и прави безпредметно обсъждането на останалите възражения срещу него. В случая, възражението на подсъдимия Д. (л. 21 от Допълнение 2 към касационната му жалба) е подкрепено с доводи, свързани с действия на член на съдебния състав - съдия Ш. по нчд № 521/2014 година с предмет искане за налагане на възбрана върху недвижим имот, собственост на подсъдимия и неговата съпруга. Възбраната е наложена като обезпечителна мярка на гражданските искове, впоследствие предявени и приети за съвместно разглеждане в наказателния процес. Твърди се също, че съдия Ш. не е предоставила възможност на подсъдимия да се запознае с материалите по това нч дело. Идентични доводи се съдържат в молбата на подсъдимия от 28. 09. 2015 година до ВОС (л. 338, т. 1 от нох дело), с която той заявява предубеденост на съдия Ш. по смисъла на чл. 29, ал. 2 от НПК и иска отвеждането й от съдебния състав по делото. Молбата е разгледана от състава в открито съдебно заседание на 30. 11. 2015 година (л. 421, т. 2 от нох дело) и след съвещание и с подробна аргументация е оставена без уважение. Въззивният съд, на с. 51 – с. 53 от решението си, е изложил подробни съображения в отговор на такова възражение, направено и пред него от подсъдимия Д.. Всички фактически и правни аргументи за отхвърлянето му като неоснователно се базират на данните по делото и на закона и няма причини да не бъдат споделени изцяло. Известно е, че законността на съдебния състав е в основата на валидността на действията на съда и на постановените от него решения. За да е законен съдебният състав, е необходимо не само той да е формиран по предписания от закона начин, но и по отношение на членовете му да не са налице обективни или субективни основания за отводи и самоотводи, т. е. „... в състава не бива да участват лица, по отношение на които съществуват определени основания да се очаква, че няма да действат с необходимата обективност и безпристрастност и участието им ще постави под съмнение в очите на гражданите обективността и правилността на постановения съдебен акт.” (Ст. П., „Наказателен процес”, изд. 1979 г., стр. 203). Предубеждението, в условията на чл. 29, ал. 2 от НПК и извън т. нар. „безусловни” основания за отвод по ал. 1 на нормата, може да се изрази по различен начин, но винаги означава, че вътрешното убеждение на член от състава не може да се формира свободно и само въз основа на обсъждането и оценката на събрани и проверени по делото доказателствени източници. Изводите в тази насока се основават предимно на съдържанието на постановения съдебен акт, който обективира вътрешното убеждение на съда и позволява на контролните инстанции и на страните по делото да проследят начина, по който то е формирано. В конкретния случай, съдържанието на контролирания съдебен акт недвусмислено сочи на липсата на такова опорочаване на вътрешното убеждение на съдебния състав, защото не обективира негова предубеденост и пристрастност при формирането му. Тази констатация на ВКС касае както дейността на съда в рамките на действията му по проведеното съдебно следствие, така и в изпълнение на изискванията към съдържанието на съдебния акт по чл. 305 от НПК. Произнасянето на съдия Ш. по надлежно отправеното до съда искане за допускане на обезпечение на гражданските искове е в изпълнение на регламентирана в НПК процедура за това, както и проведените от нея съдебни разпити на досъдебното производство в условията на чл. 223 от НПК. Тези действия не биха могли сами по себе си да бъдат ценени като обстоятелства, пораждащи съмнения в обективността и безпристрастността на съдията, както твърди подсъдимият. Поради това и законодателят не ги е предвидил като основания за оценка на тази плоскост и за отвеждане от разглеждане на делото. 2. Възражението на подсъдимия за неизпълнена надлежно процедура по връчване на преписи от жалбите не намира опора в данните по делото. На л. 10 от касационното дело е приложено съобщение за връчване лично на подсъдимия, на 21. 03. 2017 година, на „препис от подадена в срок касационна жалба № 1599/16. 03. 2017 г. от Д. И., М. И., П. Н. срещу решение № 32/06. 03. 2017 г.”. Съобщението е изпратено от Варненския апелативен съд, чрез който се подава касационната жалба (чл. 350, ал. 3 от НПК). На 20. 04. 2017 година, в 9.30 часа, на подсъдимия е връчена призовка за явяване в съдебното заседание пред ВКС, насрочено на 15. 05. 2017 година, 9.00 часа. Призовката е връчена лично на подсъдимия, който е отразил и желанието си да присъства в заседанието по делото (л. 38 от касационното дело). 3. Основно място в жалбите на подсъдимия и неговия защитник заема оспорването на процесуалната годност на снетия отпечатък от установена на местопрестъплението дактилоскопна следа. С оглед пълното изясняване на обстоятелствата, свързани с намирането и фиксирането на следата и при направено от подсъдимия Д. напълно идентично възражение, въззивният съд е назначил допълнителна дактилоскопна експертиза (експерти А., В. и Ф., на л. 313 от внох дело), изслушал е експертите в съдебно заседание на 21. 12. 2016 година, предявил е чрез възпроизвеждане на видеозапис от извършения оглед на местопрестъплението и е поставил пред експертите всички зададени от страните въпроси във връзка с експертното изследване (л. 444 – 450 от внох дело). Съображенията си относно оценката на доказателствената годност на така събраното веществено доказателства, съдът е изложил на с. 38 – с. 40 от решението си. Настоящата инстанция не намира причини да не сподели изцяло тези съображения, с акцент върху следното: Данните по делото относно установяването на следата, снемането на отпечатъка и неговото изследване, позволяват извода за надлежното й изземване при извършения първоначален оглед на местопроизшествието на 23. 11. 2013 година и съответното отразяване на това действие в протокола за оглед (т. 1, л. 16 от ДП). Към този начален момент, извършването на престъплението по никакъв повод не е свързвано със съпричастност под някаква форма на подсъдимия Д. или на свид. К., който за първи път е разпитан в това качество след повече от два месеца. Следата е установена върху врата в помещението, в което е извършено престъплението. Направено е необходимото за нейното приобщаване по делото, съгл. чл. 110, ал. 2 от НПК, при взети мерки за спазване на изискването тя да не бъде повредена или изменена. Това е сторено чрез снемането на отпечатък от следата, според разпоредбата на чл. 125, ал. 1 от НПК. Отпечатъкът е приложен на л. 47, т. 4 от ДП. Първоначално извършеното изследване е установило годност на следата и липса на идентичност с дактилоскопните отпечатъци на конкретно посочените в справката лица и с тези на въведените в електронната система „АФИС” (справка № 595 от 29. 11. 2013 година, т. 5, л. 38 от ДП). Причините за неустановяването на идентичност на следата при първоначалната справка подробно са изяснени от експерта А. още при изслушването му пред първоинстанционния съд (л. 166 от нох дело), а впоследствие и от експертите от разширената тройна дактилоскопна експертиза (л. 444 от внох дело), като това е сторено по изчерпателен и убедителен начин. Оценката и анализът на съда относно това веществено доказателствено средство са подробни и убедителни и позволяват направения извод за годност и достоверност на вещественото доказателство. Тъй като (според легалната дефиниция на чл. 109 от НПК) веществените доказателства винаги са предмети от физическия мир, които са предназначени или послужили за извършване на престъплението или върху тях има следи от него или са били негов предмет, тяхното приобщаване и узнаването им от страните може да стане единствено чрез прилагането им по делото, когато това е възможно. В останалите случаи това става опосредствено, чрез веществени доказателствени средства, посочени в чл. 125 – 126 от НПК, в случая – чрез снемане на отпечатък от следата. От съществено значение е, че приложеното по този начин веществено доказателство впоследствие е било предмет на допълнително изследване от единична и тройна експертизи и без да се засегне неговата идентичност. Твърденията на подсъдимия и защитата за компрометиране на връзката между иззетата дактилоскопна следа и тази, която е изследвана от експертите и обсъждана от съда, не намират подкрепа в данните по делото и поставят изисквания за задължително фотографиране на намерената следа, каквито процесуалният закон не съдържа – според чл. 110, ал. 1 от НПК веществените доказателства по възможност следва да бъдат фотографирани, а според чл. 125, ал. 1 от НПК – фотоснимките са само едно от възможните веществените доказателствени средства, наред с диапозитиви, кинозаписи, видеозаписи, звукозаписи, планове, схеми, отливки, отпечатъци и др. В тази връзка е и многократното позоваване от страна на подсъдимия на Инструкция № 1 от 2004 година, изискваща, според него, изготвянето във всички случаи на фотоснимки от следата. Това твърдение е получило подробен отговор в решението на въззивния съд (с. 38 – с. 39). Следва да се добави, че според чл. 7, ал. 3 от ЗНА, инструкцията е нормативен акт, с който висшестоящ орган дава указания до подчинени нему органи относно прилагане на нормативен акт, който той е издал или чието изпълнение трябва да осигури. В случая, според § 1 от Преходните и заключителни разпоредби, Инструкцията е издадена въз основа на нормативни актове – ЗСВ, ЗМВР и ЗОВСРБ, които са отменени през периода 2006 – 2009 година и урежда работата и взаимодействието по прилагането на нормативни актове, също отменени – НПК, ЗСВ и пр. Не намират опора в данните по делото и твърденията, че дактилоскопната експертиза е извършена преди да бъде възложена – възлагането й от разследващия е направено с постановление от 15. 01. 2014 година, а изследването е извършено на 17. 01. 2014 година, за което е съставен Протокол № 3 от същата дата, приложен на л. 43, т. 4 от ДП. На датата 14. 01. 2014 година и преди възлагане на експертното изследване на следата, е изготвена експертната справка И-3 (на л. 50, т. 4 от ДП), в която е отразена установената идентичност на иззетата от местопроизшествието следа с дактилоскопен отпечатък на ляв среден пръст на подсъдимия Д.. 4. Възражението, с което се оспорва правилността на двете одорологични експертизи по делото (експерти Ф. и Н., на л. 89 и л. 105 от ДП, приети без възражения от страните – л. 167, т. 1 от нох дело), може да бъде преценено единствено като неоснователно. Явно, то не държи сметка за отразеното в решението на въззивния съд (с. 37 – с. 38 от същото), за изключване на експертните изследвания от доказателствената съвкупност по делото поради наличие на съмнение за начина на изземване и на съхранение на мирисовите следи и съответно за тяхната достоверност. Подробната обосновка на това решение на съда намира подкрепа в данните по делото за наличие на известна противоречивост с останалите установени по делото факти и обстоятелства и няма причина да не бъде споделена. Така че, изследванията не са ползвани от въззивния съд при формиране на вътрешното му убеждение по фактите и не са поставени в основата на решението му по приложението на правото. 5. Оспорването на изготвените основна и допълнителна СТЕ (експерт Ф.) относно локациите на осъществените мобилни комуникации между подсъдимия Д. и свидетелите К. и Д. и схемата на връзките между тях във времето на извършване на престъплението, се основава преимуществено на твърдението на подсъдимия, че една и съща базова станция, намираща се на [улица], обслужва района на местопрестъплението, но също и района, в който се намира домът му - на [улица]. Еспертизите са назначени от първоинстанционния съд с протоколни определения от 17. 03. 2015 година и от 16. 06. 2015 година (л. 186 и л. 278, т. 1 от нох дело). Изследванията и направените изводи се базират на получената преди това информация от мобилните оператори за проведените телефонни разговори от телефоните на подсъдимия, на К. и Д. и на изисканата и получена допълнителна информация за G. координатите на клетките и ориентацията на антените. Изготвени са подробни цветни схеми с точното географско местоположение на базовите станции, обслужвали съответните комуникации (разговори и СМС) по време на провеждането им. В хода на разпита на експерта в с. з. на 13. 11. 2015 година (л. 423 – 425 , т. 2 от нох дело), същият е дал подробен и убедителен отговор на всички поставени му въпроси и е обосновал допълнително извода си, че по време на провеждане на разговора между подсъдимия и К. в 11.08 ч. в деня на извършване на престъплението и на изпращането на СМС от К. на подсъдимия в 11.56ч., телефонът на последния е възможно да се е намирал в близост до адреса на пострадалите (на [улица]) и на адреса им на [улица]и по-скоро не е възможно да се е намирал в дома си на [улица]. Основание за тези отговори са предоставените му от мобилните оператори обективни данни за точния сектор, който обслужва в дадения момент съответния телефон. Несъмнено, сами по себе си тези експертни констатации и изводи не позволяват категоричен и несъмнен извод за местонахождението на лицето, но съпоставени и с останалите доказателства по делото – данните от телефоните на свидетелите К. и Д. и показанията им относно проведените от тях комуникации, сочат именно на връзките помежду им, на местонахождението им и съдържанието на тези комуникации, както те са приети от съда. 6. Възражението за допуснати на досъдебното производство съществени нарушения на процесуалните правила във връзка с удължаването на сроковете за разследване и отправените за това искания по реда на чл. 234, ал. 4 от НПК, следва да бъде преценено изцяло като неоснователно. Напълно идентично възражение е било предмет и на въззивната проверка и е получило подробен и надлежен отговор в решението на въззивния съд (с. 53 – с. 55 от същото). ВКС също счита, че това възражение не намира опора в данните по делото. От материалите по досъдебното производство се установява, че то е проведено по общия ред (чл. 212 – чл. 235 от НПК), което е от значение при преценката на сроковете за разследване. Началото на срока по чл. 234, ал. 1 от НПК в случая е датата на извършване на първото действие по разследването и това е огледът от 23. 11. 2013 година. След това исканията за удължаване на срока за разследване са правени своевременно (на 13. 01. и на 19. 05. 2014 година), преди изтичане на съответния срок – първоначално двумесечен, двукратно удължаван с по четири месеца. Разследването е приключено и делото е изпратено на прокурора с писмено мнение, което е станало на 23. 09. 2014 година (т. 9, л. 111 от ДП), т. е. в последния ден на общия десетмесечен срок за разследване. Вярно е, че неспазването на реда и сроковете по чл. 234 от НПК има за последица приложението на специфичната процесуална санкция, съдържаща се в разпоредбата на чл. 234, ал. 7 от НПК и изразяваща се в невъзможност действията по разследването, извършени извън сроковете по ал. 1 – 3, да породят правни последици, а събраните доказателства - да се ползват пред съда при постановяване на присъдата. Във всеки отделен случай е необходима конкретна преценка с оглед данните за срока, изтичането му, произнасянето по искане за неговото удължаване и извършените (или не) в този срок действия по разследването. В случая тази преценка е направена надлежно от съда и възражението правилно е отхвърлено като неоснователно. Извън това, следва да се отрази, че удължаването на сроковете за разследване по реда на чл. 234, ал. 3 от НПК се извършва последователно, без възможност тази последователност да бъде нарушена. Срокът по чл. 234, ал.1 от НПК е инструктивен и законът не свързва изтичането му с други последици, извън посочената и коментирана по-горе (в този смисъл и решение № 277/19. 06. 2008 година по н.д. № 228/2008 година, второ н.о. на ВКС). 7. Ключово място сред възраженията на подсъдимия и защитата му има оспорването на показанията на свид. Д. И., с доводи за нейната свидетелска годност и за възможността тези показания да бъдат кредитирани за достоверност. Не е вярно, че такова възражение, направено и пред въззивния съд, не е получило надлежен отговор от съда. Отделен е въпросът доколко този отговор удовлетворява защитната теза на подсъдимия и в тази връзка се преценява като неприемлив. Съдът е изложил подробни съображения относно този доказателствен източник от особено значение по делото. Свидетелката не само е съпруга и сестра на пострадалите К. и П., но е живяла в едно домакинство с тях и се е завърнала в дома си непосредствено след извършване на престъплението. Поради това и с оглед на някои физиологични и психологични особености на свидетелката, показанията й са били обект на особено внимателен, задълбочен и прецизен анализ от страна на съдилищата (с. 26 – с. 27 от мотивите на присъдата и с. 40 – с. 43 от въззивното решение). Изложените от въззивния съд в проверявания сега съдебен акт съображения не търпят упрек относно изчерпателност и аналитичност, поради което няма причини да не бъдат споделени и не се налага да бъдат повтаряни. В касационните жалби се акцентира върху наличието при свидетелката И. на здравословни проблеми, вкл. свързани със зрението, както и на особености на психиката, обусловени от напредналата възраст и задълбочили се след загубата на близките й хора. По делото са назначени и изслушани от съда няколко СППЕ за свид. И. (на експерти Б. и Г. – л. 281 от нох дело, Комплексна - на експерти Д., А. и М. – л. 618, т. 2 от нох дело и Комплексна, разширена с участието на специалистите по неврология и по офталмология д-р Д. и д-р М. – л. 436 от внох дело). Заключението на последната петорна експертиза отстранява известни противоречия между първоначалната (двойна) и повторната (тройна) експертизи относно свидетелската годност на Д. И., предвид и неубедителните съображения на първоинстанционния съд за кредитиране на първата експертиза и за отхвърляне на втората. Затова и назначаването от въззивната инстанция на петорната експертиза е било необходимо и в съответствие с разпоредбата на чл. 153 от НПК. Експертите категорично и обосновано са извели заключението си за липса на каквито и да било медицински причини за поставяне под съмнение свидетелската годност на Д. И.. Единственото констатирано от съда противоречие в показанията на свид. И. в хода на съдебното следствие, дало основание за приобщаване на част от показанията й, депозирани пред съдия на досъдебното производство, чрез прочитането им по реда на чл. 281 от НПК, касае обстоятелства, свързани с възприятията на свидетелката за дрехите, с които е бил облечен посетителят в дома им, представил се като полицай, в двата дни преди извършване на престъплението, (л. 171, т. 1 от нох дело). Всъщност, внимателният и осмислен прочит на показанията на свидетелката пред съда в с. з. на 16. 06. 2015 година и показанията й от досъдебното производство, вкл. приобщената част от тях, не разкриват противоречия, а още по-малко те са „съществени”, както изисква законът. Напротив, показанията на свидетелката от самото начало на процеса носят характеристиките на последователност, логичност, обективност и достоверност. В нито един от многобройните й разпити, свидетелката не е променяла същината на заявеното от нея, не е пропускала да заяви някои обстоятелства, нито е заявявала нови и неизвестни до момента такива. Добросъвестно е съобщила на разследващите и впоследствие и пред съда здравословните си проблеми, особено във връзка със зрението си и наскоро претърпяната операция, вкл. по повод очевидно недобре организираното разпознаване на досъдебното производство (т. 2, л. 35 от ДП). Впоследствие логично и правдоподобно е обяснила пред съда защо не е разпознала подсъдимия Д.. При предявяването в съдебно заседание на веществено доказателство – яке, свидетелката категорично е отрекла това да е връхната дреха, носена от подсъдимия при посещението в дома й в деня преди престъплението (с. 175 от нох дело). Свидетелката И. е последователна и категорична в показанията си и относно броя на отнетите от дома й телефони – два на съпруга й и един неин с номер 0897 419 688 (съдебен разпит от 28. 11. 2013 година, л. 19, т. 2 от ДП). Този телефон е различен от носения от нея по време на пазаруването й сутринта в деня на престъплението, от който тя е позвънила за последен път на съпруга си (с номер …. 777, предаден доброволно от нея на разследващия, протокол на л. 71, т. 1 от ДП). В потвърждение на това обстоятелство са и телефонните разпечатки от мобилния оператор за проведените разговори, приложени в т. 7 от ДП. По напълно последователен и идентичен начин свидетелката описва апаратите и мястото, на което обичайно са били оставяни и откъдето са липсвали – от масата в дневната и от раклата в дневната (разпити на л. 170 от нох дело и допълнителен – на л. 279 от нох дело). При изложените съображения касационната инстанция преценява възраженията във връзка със свидетелската годност на свид. И. и достоверността на нейните показания за неоснователни. Съдилищата не са имали причини да не кредитират същите за достоверност, както правилно са сторили това. 8. Между категорично оспорваните доказателствени източници са и показанията на свид. К.. Тези показания няма как да не са повлияни от несъмнено установените по делото обстоятелства за съществената роля на този свидетел в събитията, довели до извършване на престъплението в дома на Д. И. и по време на самото му извършване. Въззивният съд е направил изключително внимателен и прецизен анализ на показанията на свид. К., сами за себе си и съобразно останалите доказателствени източници по делото – показанията на свидетелите И. и Д., а също и на експертните заключения по делото – на СТЕ, изготвена на базата на мобилната комуникация на свидетеля с подсъдимия Д. в деня на престъплението, на видеотехническата и лицевоидентификационна експертиза (ВТЛИЕ), а също и с оглед депозираната от свидетеля декларация за неистинност на съобщените от него до момента факти и обстоятелства по делото (в копие на л. 106 от внох дело). В тази връзка въззивният съд е провел допълнителен разпит на свидетеля, чрез видеоконферентна връзка, в който свидетелят е потвърдил заявеното от него до момента и е дал правдоподобно обяснение за изготвянето и представянето пред съда на въпросната декларация. Извършеният анализ е дал основание на въззивния съд за направения от него извод за логичност и достоверност на показанията на този свидетел по основните факти и обстоятелства, включени в предмета на доказване по делото (с. 44 – с. 49 от решението). Отговорил е надлежно и на твърденията на подсъдимия за заинтересованост на свидетеля да депозира уличаващи подсъдимия показания срещу по-благоприятно третиране в рамките на водено срещу него наказателно производство за друго престъпление. Правилно е отчетено от съда, че първият разпит на К. като свидетел, пред съдия, е проведен на 28. 01. 2014 година (т. 3, л. 8 от ДП), а престъплението, предмет на наказателното производство срещу него е извършено в началото на 2016 година. Съобщеното от свид. К. се потвърждава по експертен път от проследените телефонни контакти между него и подсъдимия и между него и свид. Д., осъществени сутринта в деня на извършването на престъплението и в района на извършването му, коментирани по-горе в решението. Записите от охранителните камери, въпроизведени в заключението на ВТЛИЕ (експерт Ж., т. 4, л. 54 от ДП) кореспондират и със съобщеното от свид. И. за „бежов суичър с качулка”, носен от посетителя в дома й на 22. 11. 2013 година и с показанията на К., в които дрехата е наречена „жълт дълъг шлифер”. Записите от камерите от 23. 11. 2013 година подкрепят съобщеното от свид. К. за облеклото на подсъдимия (различно от това от предния ден) и за срещата им на бензиностанцията О. между 11.32 ч. и 11. 44 часа, която среща не се отрича и от самия подсъдим. Вярно е, че ВТЛИЕ борави с термина „вероятност” в изследването и заключението си, но това е единствено поради обстоятелството, че ниската резолюция и лошото качество на записите, както и носената от заснетото лице шапка с козирка, не позволяват категорична лицева идентификация, макар да позволяват разпознаване. Въпреки липсата на частни признаци и ограничаване на част от общите признаци (от козирката на шапката), извършеното експертно изследване е констатирало сходство във формата и охранеността на лицето, гръб и връх на носа, устни, носоустни гънки, външен контур на ушната мида, конфигурация на долната челюст и брадичка, ръст и телосложение и пр. Установено е и съвпадение в отпечатания рисунък на носената от подсъдимия блуза на записите и тази иззета от дома му. Всичко това е позволило направеното в резултат на извършения сравнителен анализ експертното заключение, че на предоставените му фотокопия вероятно е заснето едно и също лице и това е подсъдимият Д.. И не на последно място, съобщеното от свид. К. относно възникването и развитието на намерението за обир от дома на пострадалите, за начина, по който информацията е достигнала до него и той я е предоставил на подсъдимия, намира категорична опора в показанията на свидетелите Б., Д., Д. и Д., изграждащи логическа и безпротиворечива верига от факти, довели в края й до свид. К. и подс. Д.. Така че, добросъвестността при депозиране на показанията от К. се установява във всичките части на тези показания и по отношение на всички последователно свързани и обусловени едно от друго обстоятелства, поради което съдът не е имал основание да откаже кредитирането им за достоверност. 9. Що се касае до възражението за недопустимост в качеството им на свидетели на полицейските служители Н., Г., Б. и В., настоящата инстанция намира същото за неоснователно. Не намира опора в данните по делото твърдението, че те са извършвали процесуално-следствени действия и затова по отношение на тях е налице забраната на чл. 118, ал. 2 от НПК за участие в наказателното производство в друго процесуално качество. Това твърдение не държи сметка за конкретно извършените от посочените лица действия в рамките на разследването, детайлно проследени от въззивния съд в решението му, в отговор на същото възражение на подсъдимия, направено във въззивната жалба (с. 49 – с. 51 от решението). Правилна е оценката на съда, че извършената от посочените свидетели оперативна работа като участници в създадения екип за провеждане на разследването, не им придава качеството на „лица, … извършили действия по разследването” по смисъла на чл. 118, ал. 2 от НПК. Свидетелите Н. и В. са имали възложени конкретни задачи в рамките на разследването – първият да извърши проверка с цел сравняване на времето от предоставените записи от охранителните камери с реалното астрономическо време, а В. – да установи маршрута и времето на придвижване на К., Д. и Д. по предоставените технически данни – записи, мобилна комуникация и пр. За извършената от тях работа свидетелите са изготвяли докладни записки и справки, приложени по делото (т. 6, л. 79 – 83, т. 9, л. 25 и пр. от ДП). Съставеният от св. Н. протокол за доброволно предаване не повлиява тази оценка на съда, доколкото това не е процесуално-следствено действие измежду регламентираните в НПК, не ограничава права (за разлика от претърсване, изземване, личен обиск и пр.), поради което и не изисква съдебна санкция, а е въпрос единствено на упражнена лично и доброволно воля от лицето, което го извършва, при липса елемент на принуда. От данните по делото се установява участие на свидетелите Г. и В. в проведени със свидетелите К. и Д., а също и с подс. Д. беседи (непосредствено след задържането на Д. и преди да има каквото и да било процесуално качество по делото), както и присъствие на свидетелите Н. и Б. при разпита на свид. М. на ДП. Последните двама са свидетелствали единствено за обстоятелствата, при които е проведен този разпит, не и за съдържанието на депозираните показания. А проведените със свидетелите и с подсъдимия беседи не са действия по разследването и свидетелите не са разследващи органи по смисъла на НПК, а полицейски служители и участници в екипа, който работи по случая. Поради това те нямат никакво процесуално качество в досъдебната фаза на процеса, а проведените от тях разговори със свидетелите не са доказателствено средство. Затова не е съществувала процесуална пречка за разпита им в качеството на свидетели. Депозираните от тях показания са надлежен доказателствен източник и съдържащите се в тях факти и обстоятелства могат и следва да бъдат ценени наред с останалите от доказателствената съвкупност и да бъдат поставени в основата на съдебния акт, доколкото направената оценка сочи на тяхната достоверност. Оценката за тяхната достоверност няма причини да не бъде споделена, още повече, че тя зачита съдържанието на други доказателствени източници, представляващи обективни и безспорно установени данни по делото (експертни изследвания, технически данни, показания на свидетелите Д., И. и др.). Не на последно място следва да се отбележи и обстоятелството, че показанията на свид. М., починал в хода на делото, не са приобщени по реда на чл. 281 от НПК (протокол на л. 491 от нох дело), т. е. те не са част от доказателствената съвкупност и не са ползвани от съда при формиране на изводите му по фактите. Така че, неоснователно се възразява в жалбата, че съдът е използвал като доказателствени източници показанията на посочените свидетели. Тези показания не са третирани като доказателства, а като доказателствени средства. Те са възпроизвели доказателствени факти за извършени проверки и резултатите от тях, за проведени беседи и изявления на лицата, участвали в тях. Тези доказателствени факти (на направени изявления) са производни доказателства и са включени в процеса не с цел да бъдат подменени първични доказателства, а с оглед проверката на същите. Така че, изводите на въззивния съд, че служителите на МВР, ангажирани с оперативна работа преди или по време на наказателния процес, не са участници в самата процесуална дейност и не попадат в рамките на забраната по чл. 118, ал. 2 от НПК, няма причини да не бъдат споделени, още повече, че в тяхна подкрепа е посочена и адекватна и относима, макар и не изчерпателна, практика на ВКС. Със свидетелски показания могат да се установяват всички факти, които свидетелят е възприел и които допринасят за разкриване на обективната истина, в това число и извънпроцесуални изявления на други лица, включително и на такива, които в рамките на конкретния наказателен процес по-късно придобиват процесуалното качество на обвиняеми, стига да са лично възприети. 10. Вярно е, че по делото не са установени и не са налични т. нар. „бележка” с данни за местонахождението на жилището, както и оръжието на престъплението. Това обаче не възпрепятства изводите във връзка с неговите характеристики, базирани на експертното изследване на намерените пет патрона и една гилза (експерт А.). Липсата на оръжието на престъплението не е изключение в наказателната практика, когато изводите за механизма на умъртвяване на жертвите се основават на други възможни доказателствени източници – гласни, веществени, съдебно-медицински и балистични експертизи и пр., какъвто е и настоящият случай. Точното съдържание на липсващата „бележка” също е предмет на оспорване по делото. Всъщност, дали на бележката е имало начертана схема на жилището на пострадалите или не, съвсем не е от ключово значение по делото. Прието е, че бележката с адреса, имената и схемата е била предадена от св. Д. (като най-близък на фамилията като цяло) на свид. Д., който я предал на Д., а той – на К. и така данните стигнали до подс. Д.. Тези обстоятелства са от значение на плоскостта на оценката за достоверност на веригата от доказателства, чийто източник са посочените свидетели. Така или иначе, при цялостната оценка на доказателствената съвкупност, извършена от съда, тези показания са оценени като достоверни в своята цялост, поради което не е налице основание за различна оценка в тази им част, при липсата и на каквито и да било данни, които да я опровергават. Тук е мястото да бъде даден отговор и на възражението на защитата на подсъдимия относно броя и съдбата на инкриминираните като отнети мобилни телефонни апарати, собственост на пострадалия К. и съпругата му Д. И.. Съдът е приел три такива апарата като предмет на кражбата, квалифицирана по чл. 196 от НК. Те са точно идентифицирани с данни за техните марка, модел и IMEI. Оспорва се наличието на трети телефон, който, според защитата, се е намирал в свид. И., а тя е била извън дома и от този телефон е провела разговор със съпруга си минути преди деянието. Още в първоначалния си разпит пред съдия от 28. 11. 2013 година, както бе посочено и по-горе, свидетелката е дала подробни показания и относно липсващите телефони (т. 2, л. 19 от ДП). Съобщила е за три липсващи телефона, два от които на съпруга й и един неин. Категорично е посочила, че нейният липсващ телефон е с карта с номер 0897 419 688, а това не е телефонът, който е бил в нея, от който тя е разговаряла със съпруга си и който завършва на …777 (вж. разпечатки на л. 23 и сл., т. 7 от ДП). По идентичен начин свидетелката е обяснявала липсващите телефони и в следващите си разпити. В хода на досъдебното производство дъщеря й - св. М. И., е предала доброволно на разследващите опаковка от телефонен апарат, с данни и указания, принадлежал на баща й (т. 1, л. 73 от ДП). Така че, твърдението за неустановеност на три липсващи телефонни апарата от дома на пострадалите след убийството, не държи сметка за цялостната доказателствена съвкупност, поради което следва да бъде преценено като неоснователно. 11. Възражението на подсъдимия срещу отказа на въззивния съд да допусне повторен разпит на свид. Н., ограничил правото му на защита, не може да бъде споделено. Свид. Н. е разпитана от първоинстанционния съд в с. з. на 03. 05. 2016 година (протокол на л. 657 от нох дело). Показанията са подробни и са изчерпили всички въпроси на страните и на съда. След получаване по негово искане на препис от протокола, подсъдимият е подал молба от 17. 05. 2016 година с искане за поправка на протокола, вкл. в частта относно тези показания, по реда на чл. 312, ал. 2 от НПК. Съдът се е произнесъл по молбата с мотивирано определение от 18. 05. 2016 година (л. 700, т. 2 от нох дела), след доклад от секретар-протоколиста и изслушване на аудиозаписа от съдебното заседание, като е оставил искането без уважение. Мотивите за направеното доказателствено искане пред въззивния съд (молба от 16. 08. 2016 година на л. 101 от внох дело) се основават на твърдение за некоректно отразяване в протокола от съдебното заседание на показанията на тази свидетелка. Съдът се е произнесъл по молбата с определение от 07. 10. 2016 година (протокол на л. 215 от внох дело) и при съображения за наличие вече на надлежно произнасяне по този въпрос и липса на новооткрити обстоятелства, които да изискват разширяване обхвата на въззивното съдебно следствие, е оставил без уважение искането за повторен разпит на св. Н.. При тези данни по делото и след внимателен прочит на показанията на свидетелката, които са подробни, детайлни, съдържат отговори на всички поставени от подсъдимия, другите страни и от съда въпроси, настоящата инстанция не намира основания за твърдението, че отказаното доказателствено искане е ограничило правото на защита на подсъдимия Д.. 12. Заявената в Допълнение 2 липса на веществени доказателства по делото не намира каквато и да било опора в данните по делото. Видно от изброяването, касае се по-скоро за предмети, които не са намерени и затова никога не са били веществени доказателства по делото – оръжието, бележката, телефоните. Безспорно е, че тези предмети не са намерени и не са приобщени. Липсата им вече бе коментирана в т. 10 от решението. Съществуването им обаче е установено от гласните доказателствени източници – показанията на свидетелите И. и К., от експертните изследвания, от приложените записи от охранителните камери, справки и пр., посочени и обсъдени по-горе. Впрочем, на напълно идентично възражение въззивният съд е дал подробен отговор на с. 54 – с. 55 от решението си, а изложените съображения като съответни на данните по делото и на закона няма причини да не бъдат споделени и не се налага да бъдат повтаряни. 13. Решение на състав на Варненския апелативен съд по друго наказателно дело (Допълнение 3) няма как да бъде коментирано, още по-малко съобразявано по настоящето дело нито в конкретен, нито в принципен план. При изложените съображения, настоящата инстанция намира, че в дейността на ВАС не са допуснати визираните в жалбите съществени нарушения на процесуалните правила, а доказателствата, произтичащи от всички доказателствени източници, са проверени за процесуална годност и доказателствена достоверност, за относимост, взаимна връзка и противоречивост. По делото са събрани достатъчен обем преки доказателства, произтичащи от първични доказателствени източници, които позволяват надлежното формиране на изводите по фактите, направени от инстанциите, на които са възложени правомощия за това. Също така е известно, че и косвените доказателства могат да послужат като основа за изграждане на осъдителна присъда, наред и във взаимодействие с преките доказателства, макар и от производни доказателствени източници, ако всички те представляват система от факти, свързани помежду си и с главния факт на процеса и водят до изводи, които са единствено възможни и изключващи всички останали, какъвто е настоящият случай. Така че, оплакването за ненадлежна доказателствена основа на приетите за установени факти няма как да бъде преценено за основателно. В касационните жалби на подсъдимия и на защитника му липсват конкретни доводи във връзка с приложението на материалния закон и със справедливостта на наказанието. Независимо от това и предвид цялостното оспорване на правилността на ангажиране на наказателната отговорност на подсъдимия Д., ВКС намира за необходимо да отрази констатацията си за съответствие на така приетите за установени по делото факти с тяхната правна оценка при прилагане на нормата на чл. 116, ал. 1, т. 4, предл. 3 и т. 12 във вр. чл. 115 от НК, както и на тази по чл. 196, ал. 1, т. 1 във вр. чл. 194, ал. 1 от НК по отношение отнемането на трите мобилни телефонни апарата. Като е установил, че подсъдимият е действал с огнестрелно оръжие, годно да причини смърт, причинявайки четири огнестрелни рани на пострадалия К. и три огнестрелни рани на пострадалата П., в жизненоважни части на човешкото тяло – в корема и главата, довели до несъвместима с живота травма на главния мозък при К. и до масивен външен и вътрешен кръвоизлив при пострадалата П., въззивният съд правилно е извел и субективната страна на престъплението, извършено при наличие на пряк умисъл. Наложеното на подсъдимия Д. наказание е най-тежкото в системата на наказанията по нашето наказателно право, посочени в чл. 37 от НК. Според разпоредбата на чл. 38а, ал. 2 от НК, това наказание се налага, когато извършеното престъпление е изключително тежко. В нормата на чл. 116, ал. 1 от НК, приложима в случая, този вид наказание е предвидено наред и алтернативно с наказанията лишаване от свобода от петнадесет до двадесет години и доживотен затвор без замяна. Принципно положение е, че най-тежкото по вид наказание от системата на т. нар. редовни наказания по чл. 37 от НК, се налага при кумулативната даденост на две предпоставки: извършеното престъпление да е изключително тежко и посочените в чл. 36 от НК цели на наказанието да не могат да се постигнат с налагането на по-леко по вид наказание. В случая, при индивидуализацията на наказанието съдът е отчел всички обстоятелства от кръга на тези по чл. 54, ал. 1 от НК, определящи степента на обществена опасност на деянието и дееца, подбудите за извършване на престъплението и другите такива, смекчаващи и отегчаващи отговорността му. Касае се за тежко посегателство срещу живота на двама души в собствения им дом – предварително замислено, с нищо непредизвикано и брутално изпълнено, след като подсъдимият по измамлив начин си е осигурил достъп до дома им. Подсъдимият е извършил престъплението след като е бил осъден с няколко поредни влезли в сила присъди и е изтърпял наказания лишаване от свобода, в периода от 2007 година до 2011 година и след постановено на 01. 07. 2011 година условно предсрочно освобождаване от изтърпяване на останалата част от наказанието в размер на 11 месеца и определен съответен изпитателен срок. При тези данни, възможностите за положително повлияване на подсъдимия към спазване на закона и на добрите нрави са силно ограничени. Доводи в тази насока се съдържат и в направената експертна психиатрична и психологична оценка на личността на подсъдимия, подробно и надлежно коментирана от въззивния съд (с. 57 – с. 58 от решението). Затова, преценката на съда за постигане на целите на наказанието при продължително изолиране на подсъдимия, но все пак при наличие на възможността по чл. 38а, ал. 3 от НПК за поставяне и разглеждане на въпроса за замяна на доживотния затвор с лишаване от свобода след изтърпяване на не по-малко от двадесет години, следва да бъде възприета като правилна и законосъобразна. ВКС не намира основания за намеса относно тежестта на ангажираната отговорност на подсъдимия Д.. По жалбата на частните обвинители и граждански ищци Д. И. и М. И.: В жалбата се възразява тежестта на отговорността на подсъдимия Д., с доводи за допуснати нарушения на процесуалните правила при оценката на наличните по делото отегчаващи отговорността му обстоятелства и на материалния закон – при приложението на правилата за индивидуализацията на наложеното му наказание. ВКС не съзира по делото конкретни данни в подкрепа на тези оплаквания. Както бе посочено, всички установени по делото обстоятелства, обуславящи степента на обществена опасност на деянието и на дееца, причините, подбудите, мотивите и пр., са надлежно съобразени от предходните съдебни инстанции и са поставени в основата на решението на съда за налагане на подсъдимия Д. на наказанието доживотен затвор (със замяна). Следва да се отбележи, че наказанието доживотен затвор без право на замяна е изведено извън системата на наказанията по чл. 37 от НК и е предвидено в отделната разпоредба на чл. 37, ал. 2 от НК. То не е разновидност на доживотния затвор, като двете наказания са развити самостоятелно в чл. 38 и чл. 38а от НК. Законодателят го определя като временна и изключителна мярка, неприложима за определени категории извършители (чл. 38, ал. 2 от НК). В тази насока няма как да не бъдат споделени изложените от въззивния съд доводи, обвързани с практиката на ЕСПЧ относно наказанието доживотен затвор без замяна. Принципно новото и различно становище на Съда за характера на това наказание е изразено в решението на Голямата камара от 09. 07. 2013 година по делото Винтер и други срещу Обединеното кралство. Следват решенията по делата Х. и Т. срещу България от 08. 07. 2914 година, съдържащо позоваване на подхода на Съда по делата Кафкарис срещу Кипър и Йоргов срещу България, както и скорошното решение по казуса Ласло Маджар срещу Унгария. Сред посочените решения следва да се отбележи като значимо това по делото Х. и Т. срещу България (обединени дела) не само защото съдържа подробен преглед на санкциите в българското наказателно законодателство, вкл. във връзка с отмяната на смъртното наказание и въвеждането на наказанията доживотен затвор без замяна и доживотен затвор със замяна, но и заради подробния анализ на самия характер на наказанието доживотен затвор без замяна и посочване на основните препоръки, които би следвало да са налице, за да бъде това наказание съвместимо с чл. 3 от КЗПЧОС. Обобщено, в решението си Съдът се произнася, че по принцип държавите имат свободата да определят системата от наказания и налагането на доживотен затвор, само по себе си, не е забранено или несъвместимо с Конвенцията, стига да е налице механизъм, гарантиращ преразглеждане на случая след изтичане на период не по-дълъг от двадесет и пет години, както и периодичен контрол след това (§120) и само когато националното право не предвижда механизъм или възможност за преразглеждане на наложеното наказание доживотен затвор, несъвместимостта му с чл. 3 от КЗПЧОС в този аспект възниква от момента на налагане на това наказание, а не в някакъв последващ етап от изтърпяване на присъдата (§122). При тези допълнителни съображения, ВКС намира, че определеното на подсъдимия Д. наказание доживотен затвор не търпи намеса и в посока на неговото утежняване, върху каквито доводи се основава претенцията на частните обвинители за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Затова искането следва да бъде преценено като неоснователно. При така изложените съображения, жалбите на подсъдимия Д. и неговия защитник, както и тази на частните обвинители Д. И. и М. И. срещу решението на въззивния съд се явяват неоснователни, а атакуваният съдебен акт следва да бъде оставен в сила като правилен и законосъобразен Поради това и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 32 от 06 март 2017 година на Варненския апелативен съд, НО, по внохд № 286 / 2016 година, с което е изменена относно определяне на вида на затворническото заведение за изтърпяване на наказанието и потвърдена в останалата й част присъда № 51 от 04 май 2016 година на Варненския окръжен съд, постановена по нохд № 1405 / 2014 година по описа на този съд. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.