Р Е Ш Е Н И Е № 518 София, 10 юни 2014 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на .. двадесет и първи ноември 2013 год., в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: .. Саша Раданова ............................ ЧЛЕНОВЕ: .. Севдалин Мавров ........................ .. Лада Паунова ................................. при секретар .. Иванка Илиева ................................и в присъствието на прокурора от ВКП .. Руско Карагогов ..., като изслуша докладваното от съдията С. Мавров...................... КНОХД № 1792/13 год. по описа на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на адв. Д., защитник на подсъдимия А. И. Н.. Атакува се въззивно решение № 110 от 10.07.13 год. по ВНОХД № 187/13 год. по описа на Апелативен съд- гр. Пловдив, с което е изменена присъда № 27 от 18.03.2013 год. по НОХД № 1737/2012 год. на Окръжен съд – гр. Пловдив. Защитата на А. Н. релевира с жалбата необоснованост на съдебния акт, както и всички касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1-3 НПК. Последните са обосновани с: неяснота на обвинителния акт досежно размера на данъчните задължения, предмет на чл. 257, ал. 1, вр. чл. 255 и чл. 256 НК, довела до признаването за виновен на подсъдимия по неповдигнато обвинение, имащо за последица ограничаване правото му на защита; недоказаност на обвинението; нарушаване принципа на равнопоставеност на страните в процеса; в контекста на изискването на чл. 339, ал. 2 НПК – липса на отговор от страна на въззивния съд на направени от защитата на подсъдимия възражения за двойни стандарти досежно преценката за наличие или липса на доставка на сделки, извършени в един и същи данъчен период - м. юли 2004 г.; пороци при доказателствените изводи на въззивната инстанция; отказ на първоинстанционния съд да уважи доказателствено искане за назначаване на повторни съдебно-счетоводна експертиза и съдебно-графическа експертиза; неоснователното кредитиране на свидетелските показания се оспорва с доводи за нарушаване на принципа на непосредственост; уважаване само на малка част от исканията на защитата за поправки и допълнения на съдебните протоколи от проведените съдебни заседания пред първата инстанция по реда на чл. 312 НПК; неуважени искания за изготвяне, на основание чл. 311, ал. 3 НПК, на звукозапис на съдебните заседания. Явната несправедливост на наложеното на А. Н. ефективно наказание е мотивирана с неговото здравословно състояние. Изложени са и доводи, че от извършване на деянието до настоящия момент са изминали около девет години, както и че в аналогични случаи от практиката на ВКС са налагани наказания при условията на чл. 66 НК. Иска се алтернативно: да се отмени решението и подсъдимият да се оправдае по повдигнатото му обвинение; да се отмени въззивният акт и делото да се върне за ново разглеждане за отстраняване на допуснатите съществени процесуални нарушения; да се намали наказанието и да се приложи разпоредбата на чл. 66 НК. Защитата на подсъдимия поддържа жалбата в съдебно заседание. Прокурорът счита жалбата на подсъдимия за неоснователна. Пледира да се остави в сила решението на АС - гр. Пловдив. По отношение на искането за прилагане на чл. 66 от НК предоставя на съда. Върховният касационен съд, като взе предвид постановените съдебни актове, постъпилата в срок жалба, сочените с нея основания и доводи, както и становището на страните, намира следното: С цитираната присъда подсъдимият А. И. Н. е признат за виновен в това, че за периода 01.07. - 31.07.2004 год. в [населено място], в качеството си на пълномощник на [фирма] [населено място] е осуетил установяването на данъчни задължения в особено големи размери - 399 928 лв., като е водил счетоводна отчетност с невярно съдържание - отчетен регистър – дневник за покупките на [фирма] съгласно чл. 104 от ЗДДС /отм./ и чл. 91, ал. 1 и ал. 3, чл. 92, чл. 94, и чл. 96, ал. 1 от ППЗДДС /отм./, подаден към СД с вх. № [ЕГН], за данък добавена стойност пред данъчна служба [населено място] на 16.08.2004 год., в който е отразил данъчни фактури за доставки, които реално не са били извършени, поради което и на основание чл. 257, ал. 1, пр. 1 /отм./ вр., чл. 256 /изм./ вр. чл. 2, ал. 1 и ал. 2 от НК и чл. 54 от НК е осъден на четири години и десет месеца лишаване от свобода, както и на глоба в размер на десет хиляди лв. Със същата присъда подсъдимият Н. е признат за виновен и в това, че на 16.08.2004 год. в [населено място], в качеството си на пълномощник на [фирма], е избегнал плащането на данъчни задължения в особено големи размери - 399 928 лв., като е потвърдил неистина в подадена справка-декларация по ЗДДС, която се изисква по силата на закона и правилника за приложението му /чл. 100, ал. 1, ал. 2 и ал. 3 от ЗДДС и чл. 89, ал. 1 от ППЗДДС/, подадена в ДС [населено място], относно размера на данъчния кредит, като в раздел „Б” от декларацията е декларирал данъчен кредит за приспадане в размер на 679 167,17 лв., а действително установеният е 279 200 лв. и е променил резултата за периода, като в раздел „В” е декларирал ДДС за внасяне в размер на 32,83 лв., а действително установеният ДДС за внасяне е в размер на 400 000 лв., поради което и на основание чл. 257, ал. 1, пр. 1 /отм./ вр. чл. 255, ал. 1, пр. 2 /изм./ вр. чл. 2, ал. 1 и ал. 2 от НК и чл. 54 от НК е осъден на три години лишаване от свобода, както и на глоба в размер на девет хиляди лв. На основание чл. 23, ал.1 от НК му е наложено едно общо най-тежко наказание, а именно лишаване от свобода в размер на четири години и десет месеца и глоба в размер на десет хиляди лв., което да изтърпи в затворническо общежитие от открит тип при първоначален общ режим. Подсъдимият е осъден да заплати на държавата, представлявана от министъра на финансите сумата в размер на 399 928 лв. - обезщетение за имуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 16.08.2004 год., до окончателното й изплащане. Съдът се е произнесъл и по направените по делото разноски. По жалба на подсъдимия, с атакуваното въззивно решение на АС – гр. Пловдив присъдата е изменена в наказателно-осъдителната част, както следва: - извършеното от подсъдимия Н. престъпление е преквалифицирано в такова по чл. 257, ал. 1, пр. 1 /отм./ вр. чл. 256 /изм./ вр. чл. 255, ал. 1, пр. 2 /изм./ вр. чл. 2, ал. 1 и ал. 2 и чл. 54 НК и подсъдимият е признат за виновен, тъй като в [населено място], в качеството си на пълномощник на [фирма] [населено място], в периода 01.07.– 31.07.2004 год. е осуетил установяването на данъчни задължения в особено големи размери – 399 928 лв., като е водил счетоводна отчетност с невярно съдържание – отчетен регистър – дневник за покупките на [фирма], съгласно чл. 104 ЗДДС /отм./ и чл. 91, ал.1 и ал. 3, чл. 92, чл. 94 и чл. 96, ал. 1 ППЗДДС /отм./, в който е отразил фактури за доставки, които реално не са били извършени /подробно описани/ и е избегнал плащането на данъчни задължения в особено големи размери – 399 928 лв., като потвърдил неистина в подадена справка – декларация по ЗДДС, която се изисква по силата на чл. 100, ал. 1, ал. 2, ал. 3 от ЗДДС и чл. 89, ал. 1 от ППЗДДС, подадена на 16.08.2004 год. в ДС [населено място] относно размера на данъчния кредит, като в раздел "Б" от декларацията е декларирал данъчен кредит за приспадане в размер на 679 167,17 лв., а действително установеният е 279 200 лв. и е променил резултата за периода, като в раздел „В” е декларирал ДДС за внасяне в размер на 32.83 лв., а действително установеният ДДС за внасяне е в размер на 400 000 лв. и подсъдимият е осъден на три години и шест месеца лишаване от свобода и глоба в размер на шест хиляди лв. - отменено е приложението на чл. 23 НК; - изцяло е отменена присъдата в гражданско-осъдителната й част и е прекратено производството относно предявения граждански иск от министъра на финансите срещу подсъдимия Н. в размер на 399 928 лв., ведно със законните последици; - отменена е присъдата в частта, в която подсъдимият Н. е осъден да заплати държавна такса в размер на 15 997,12 лв. Първоинстанционният акт е потвърден в останалата му част, като съдът се е произнесъл и по разноските по делото. Видно от съдържанието на самата касационна жалба, подсъдимият и неговата защита излагат пред ВКС доводи, които преповтарят тези от въззивната жалба. Преимуществено са насочени към необоснованост на постановените съдебни актове, която е извън предмета на касационната проверка. Върховният касационен съд упражнява контролните си правомощия при порок в доказателствената дейност на предходните инстанции в резултат на допуснати от тях съществени нарушения на процесуалните правила при събирането, проверката и оценката на доказателствата, но не разполага с правомощия да променя фактическата обстановка, доколкото въззивният съд е последен по установяване на фактите. Установените по делото факти и проверката на съдопроизводствените действия на въззивната инстанция не сочи същата да е допуснала съществени процесуални нарушения, довели до накърняване правото на защита на подсъдимия Н., налагащи упражняване на правомощието на ВКС за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане. С това са изпълнени задълженията на въззивния съд по чл. 339, ал. 2 НПК. Изложените от защитата в тази връзка съображения са получили мотивиран отговор в достатъчен обем /л. 69, л. 71-73/ и настоящата инстанция не намира необходимо да ги преповтаря в цялост. Неоснователни са доводите за ограничаване на правото на защита на подсъдимия, поради недостатъци на обвинителния акт. Последният отговаря на изискванията на разпоредбата на чл. 246 НПК, като очертава ясно пределите на обвинението, с подробно отразяване на фактите и правната квалификация на деянието. За ангажиране на наказателната отговорност на подсъдимия са събрани в достатъчен обем доказателства. Безспорно по делото е установено, че инкриминираните данъчни фактури, които подсъдимият е използвал и представил, са с невярно съдържание. По делото липсват и не са посочени каквито и да било доказателства, събрани по реда на НПК, за реално извършени доставки и осъществени сделки по фактурите с дружествата-доставчици [фирма], [фирма], [фирма] и [фирма]. Установено е, че те не разполагат с материална база и персонал за извършването на „услуги по договор”, неконкретизирани във фактурираните доставки. Така, в дневника за покупките на [фирма], подаден към СД пред данъчна служба – [населено място] на 16.08.2004 г., подсъдимият в качеството на пълномощник, е включвал фактури за доставки, които реално не са осъществени и е избегнал плащането на данъчни задължения в особено големи размери – 399 928 лв., като потвърдил неистина относно размера на данъчния кредит. За да приемат тези фактически обстоятелства, съдебните инстанции по фактите задълбочено са обсъдили събраните по делото писмени и гласни доказателствени средства, изложили са съображенията си защо едни от тях се приемат, а други се отхвърлят, взели са и отношение по доводите на защитата за липса на престъпно поведение. Относно правната квалификация на деянията, въззивният съд е изложил подробни мотиви на л. 70 и 71 от делото. По отношение на извършените от подсъдимия реални сделки с други съконтрахенти въззивният съд е отговорил на л. 67 от делото. Първоинстанционният съд не е допуснал нарушение по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК във връзка с отказа му да уважи направените от защитата на подсъдимия Н. доказателствени искания за назначаване на повторни експертизи. С определения, постановени в съдебно заседание от 18.03.2013 год., първоинстанционният съд е отхвърлил тези искания /л. 235 и л. 239/, приел е заключението на назначената тройна съдебно-графическа експертиза, посочил е, че вещите лица са отговорили компетентно на въпросите, касаещи главния факт на доказване по делото, като е отбелязал също, че експертизата се оспорва едва след освобождаването на вещите лица от залата, намерил е че заключението на съдебно-счетоводната експертиза е изготвено съобразно изискванията на НПК, поради което не се налага назначаване на повторна комплексна съдебно-графическа и съдебно-счетоводна експертиза. По отношение на изтъкнатите в касационната жалба възражения, свързани с анализа на гласните доказателствени източници следва да се отбележи, че кредитирането на показанията на една или друга група свидетели във връзка с престъплението, за което е обвинен подсъдимият Н., и преценката на свидетелските показания не е произволно, а е резултат от анализ на всички събрани по делото доказателства. В хода на съдебното следствие дадените от свидетелите Г. и Б. показания са били приобщени по реда на чл. 281, ал. 4, вр. ал. 3, вр. ал. 1, т. 2, пр. 2 НПК, като първоинстанционният съд е кредитирал точно тези показания, а не депозираните пред него, което не е в противоречие със забраната по чл. 281, ал. 8 НПК и принципа за разкриване на обективната истина, закрепен в чл. 14 от процесуалния закон, който вменява на съда задължение да аргументира вътрешното си убеждение въз основа на пълно, всестранно и обективно изследване на обстоятелствата по делото. Възражението в касационната жалба във връзка с поправка на съдебни протоколи по реда на чл. 312 НПК съдържа недоволството на касатора от неудовлетворени искания за тяхната поправка и вече е получило отговор на л. 73 от въззивното решение. В тази връзка, ВКС не констатира допуснати нарушения от ОС – гр. Пловдив в производството по чл. 312 НПК. По отношение на изготвянето на звукозапис на съдебните заседания, настоящият състав на ВКС счита, че това е законова възможност, съгласно граматичното тълкуване на нормата на чл. 311, ал. 3 НПК, поради което отказът да се осъществи не е процесуално нарушение. Неоснователна е и жалбата на подсъдимия Н. относно справедливостта на наложените му наказания от три години и шест месеца лишаване от свобода и глоба в размер на шест хиляди лв. Настоящата инстанция намира, че не са налице предпоставките за приложение на института на условното осъждане, като в тази връзка отбелязва, че единствената налична предпоставка за възможното приложение на разпоредбата на чл. 66, ал. 1 НК е чистото съдебно минало на подсъдимия. От друга страна, обаче, равностойността на предмета на престъплението значително нахвърля критерия за особено големи размери /дванадесет хиляди лева/ по чл. 93, т. 14 НК и законосъобразно е преценено и като квалифициращо обстоятелство, и като отегчаващо такова. Това, преценено съвкупно с високия ръст на този вид престъпления и силно негативното им отражение върху финансовата система на държавата, а от там - върху доходите на гражданите и предвиденото в закона наказание лишаване от две до десет години лишаване от свобода и глоба от пет хиляди до двадесет хиляди лева, налагат извода, че за постигане на целите по чл. 36, ал. 1 НК и, най-вече, за да се въздейства възпитателно и предупредително върху другите членове на обществото, е наложително ефективното изтърпяване на наказанието. При определяне на последното, изтеклият значителен период от време, изтъкнат в касационната жалба на защитника на подсъдимия, е отчетен в достатъчна степен от първоинстанционния съд. Приложените към жалбата на подсъдимия документи за здравословното му състояние, според които страда от неинсулинозависим захарен диабет тип ІІ и има премахнат полип в колон асценденс (съгласно последно датираната епикриза от 08.03.2013 год. изходът на заболяването е с подобрение, без усложнения) не са пречка за пребиваването му в местата за лишаване от свобода. Наказанието лишаване от свобода от три години и шест месеца и кумулативно наложеното наказание глоба от шест хиляди лв. са близки до минимума, поради което не са явно несправедливи по смисъла на чл. 348, ал. 5, т. 1 НПК. При тези съображения касационната жалба е неоснователна и въззивното решение следва да бъде потвърдено. Водим от горното и на осн. чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 110 от 10.07.2013 год., постановено по ВНОХД № 187/2013 год. по описа на Апелативен съд - гр. Пловдив. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: .............................................. ЧЛЕНОВЕ:.............................................. ................................................