Р    Е    Ш   Е   Н   И    Е    № 273   София, 22 юни  2009 г.   В ИМЕТО НА НАРОДА   ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в  съдебно заседание на  четвърти юни 2009 г. в състав :                                         ПРЕДСЕДАТЕЛ: САША РАДАНОВА                                                ЧЛЕНОВЕ: ПАВЛИНА ПАНОВА                                                                         СЕВДАЛИН МАВРОВ   при секретаря ............Ив.ИЛИЕВА...........................  и в присъствието   на прокурора от ВКП .........Кр. КОЛОВА................., като изслуша докладваното от съдия П. ПАНОВА  наказателно дело № 280/2009 г. , за да се произнесе, взе предвид следното:       Производството е образувано по протест на Пернишката окръжна прокуратура и жалба на защитника на подсъдимия Ц. Т. Ц. срещу въззивна присъда № 14, постановена от Пернишкия окръжен съд по ВНОХД № 41/2009 г. на 26.03.2009 г, с която е била отменена първоинстанционната присъда по делото и е постановена нова, с която подс. Ц. е бил признат за виновен в това, че на 11.09.2006 г. в гр. С. без надлежно разрешение придобил и държал по време на пътуването си от гр. С. към гр. П. до 21,10 ч. на същата дата, в с. Д. високорисково наркотично вещество – хероин с тегло 15,855 грама с активен компонент 50% на обща стойност 1902,60 лв., поради което и на основание чл. 354а ал.3 пр.1 и пр.2 т.1 вр. чл. 2 ал.2 от НК и чл. 54 от НК му е наложено наказание „лишаване от свобода” за срок от три години, за изтърпяването на които е бил определен „общ” режим и „глоба” в размер на 5000 лева. С първоинстанционна присъда № 8* постановена от Пернишки районен съд на 12.12.2008 г. по НОХД № 631/2007 г., подс. Ц. е бил признат за невиновен по същото обвинение. Касационният протест релевира довод за наличие на касационно основание по чл. 348 ал.1 т.3 от НПК – явна несправедливост на наложеното наказание лишаване от свобода, която се мотивира с високата степен на обществена опасност на деянието и липса на смекчаващи обстоятелства. С протеста се иска увеличаването на наказанието на четири години. Касационната жалба, подадена от името на подсъдимия чрез негов адвокат, релевира касационни доводи по чл. 348 ал.1 т.2 и т.3 от НПК - нарушение на процесуалния закон и явна несправедливост на наложеното наказание. С нея се прави искане за отмяна на въззивното решение и оправдаване на подсъдимия или връщане на делото за ново разглеждане за отстраняване на допуснатите процесуални нарушения. Нарушението на процесуалния закон се мотивира с твърдение за необоснованост на въззивния съдебен акт, в осъдителните изводи на който стоят само показанията на полицейски служител. Представителят на Върховна касационна прокуратура не поддържа протеста, като застъпва становището, че наказанието, наложено на подс. Ц. , не е явно несправедливо. Дава заключение за неоснователност на жалбата, тъй като изводът за наличие на умисъл у дееца – съзнание за наличие на пренасяното наркотично вещество, се извежда не само от показанията на св. Д, но и от действията на самия деец. Защитата на подсъдимия поддържа жалбата. В допълнение към изложените в нея доводи твърди, че е налице съществено процесуално нарушение с оглед неправилно формиране на вътрешното убеждение на въззивната инстанция, която е игнорирала част от доказателствения материал, а е ценила само показанията на свидетеля – полицейски служител, които са изолирани от показанията на останалите трима служители. Алтернативно поддържа тезата за явна несправедливост на наложеното наказание, тъй като при определянето му не са били обсъдени всички налични доказателства за неговата индивидуализация - трудова ангажираност, семейно положение, кратката продължителност на държането, като и не са отчетени предпоставките, обуславящи приложението на чл. 66 от НК. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт, установи следното: Протестът е неоснователен. Жалбата е частично основателна.   1. По отношение на твърдението за допуснати съществени процесуални нарушения:   По същество се твърди в жалбата, че те са налице с оглед признаването на подсъдимия за виновен въз основа на показанията на един свидетел, който е полицай, което не е достатъчно за постановяването на осъдителна присъда. По своето естество това твърдение е такова за необоснованост на атакувания съдебен акт. Необосноваността не е касационно основание, поради което това оплакване не може бъде обект на проверка от касационния съд. Доколкото обаче защита в съдебно заседание допълва довода по чл. 348 ал.1 т.2 от НПК и с твърдение за нарушение при формиране на вътрешното убеждение на въззивната инстанция ВКС намери, че следва да даде отговор на това твърдение. ВКС, извършвайки собствена проверка на процеса на събиране на доказателствата и техния анализ от двете съдебни инстанции с оглед разпоредбите на чл. 14 ал.1 и чл. 339 ал.1 и ал.3 и чл. 305 ал.3 от НПК, не намери да са налице данни за наличие на касационното основание по чл. 348 ал.1 т.2 от НПК. Мотивите към въззивната присъда са напълно съобразени с изискванията на закона и в частност с разпоредбите на чл. 339 ал.1 и ал.3 от НПК- от тях е видно какви факти е приел за установени въззивният съд и въз основа на какви доказателства. Направен е обстоен анализ на всички доказателствени източници и е обективирана волята на решаващия съд да кредитира оспорваните показания на свидетеля Д, като ясно е посочено защо въззивната инстанция не е възприела правните аргументи на първата инстанция. По този начин крайният резултат на доказателствения процес е обективиран по един ясен, убедителен и несъмнен начин, така че волята на въззивния съд и неговото вътрешно убеждение е възможно да бъдат проследени както от страните в процеса, така и от касационния съд. В присъдата си съдът е дал изчерпателен обоснован отговор на всички възражения на защитата, касаещи негодността на доказателствените източници, съдържащи обвинителни доказателства, и е обосновал в пълна степен своите съображения за достигнатия фактически и правен извод по делото – за виновността на подсъдимия Ц в извършване на инкриминираното престъпление. ВКС не констатира при формирането на вътрешното убеждение на решаващия съдебен състав да е било допуснато процесуално нарушение на нормата на чл. 14 от НПК. В основата на осъдителните изводи на въззивната инстанция са поставени показанията на св. Д полицейски служител, който пряко е извършил проверката на управлявания от подсъдимия автомобил. По възможността тези показания да бъдат годно доказателствено средство окръжния съд е взел отношение / л. 9 от мотивите/, което напълно се споделя от настоящата инстанция. Няма спор, че показанията на полицейски служител за възприетото от него като действия на подсъдимия, могат да бъдат годно доказателствено средство, независимо че е косвено такова. Въпросът, който се поставя в настоящия казус, е доколко тези показания са достатъчни за постановяване на осъдителна присъда. Настоящият съдебен състав е категоричен, че ако това е било единственото доказателствено средство в подкрепа на обвинението, то не би било сигурна основа за доказване на обвинението с оглед изискванията за несъмненост, съдържащи се в чл. 303 ал.2 от НПК. В случая обаче са налице и други доказателствени източници, чрез които са проверени както показанията на св. Д, така и обясненията на подс. Ценев. Именно анализът на тези доказателствени средства – показанията на св. М, С. , Т. , сочи на достоверност на показанията на Димитров в частта им, в която той твърди, че подсъдимият е извършил действия, с които е демонстрирал желание за провеждане на разговор с него преди започването на огледа на автомобила. При този разговор с подс. Ц. е изяснено, че той има притеснения относно превозвания от него сак, намиращ се на задната седалка, в който впоследствие е установено, че се намира наркотичното вещество. Няма причина да не се вярва на св. Д, че пред него подсъдимият след намирането на веществото е заявил, че това е „дрога или мешилка за дрога”. Фактът, че точният разговор не е възприет от останалите полицейски служители, е напълно обясним с обстоятелството, че те са се намирали на различни места около автомобила – от дясната му с. и отзад, като единствен в близост на подс. Ц. и в пряк словесен контакт е бил само св. Д. Неговите показания са безпротиворечиви както в хода на първоинстанционното производство, така и при провеждане на очната ставка с подсъдимия при въззивното съдебно следствие, поради което правилно въззивният съд ги е кредитирал. Показанията на Димитров обаче не са единственото доказателствено средство, послужило за осъдителните изводи на Пернишкия окръжен съд. Последният е обсъдил всички останали гласни доказателствени средства и обосновано е приел, че те подкрепят тезата на обвинението за авторството и умисъла на подсъдимия при осъществяване на инкриминираното престъпление. Макар и показанията на св. М видимо да нямат отношение към предмета на обвинението, същите са в сериозна негова подкрепа. Според тях подсъдимият е тръгнал да гр. П., което ги е мотивирало и самите те да пътуват с него, но внезапно след телефонен разговор е променил намерението си и е тръгнал обратно към Перник, като след ново позвъняване ги е уведомил, че се налага да се спре на бензиностанция в кв. Бъкстон в гр. С. с оглед провеждане на среща, при която всъщност е придобил наркотика. Тези нелогични и хаотични действия във времето и пространството, връщането от дълъг път, влизането в град С. и изчакването на св. И, която да предаде само „безобиден” багаж и то за лице, което не е добре познато нито на нея, нито на подсъдимия, сочат на неумел опит за изграждане на защитна версия, която не намира опора в никое доказателствено средство. Поради това и правилно въззивният съд не е дал вяра на същата. Некредитирането на обясненията на подсъдимия и на показанията на свидетелите, които излагат факти, които би следвало да ги потвърдят, не е нарушение на чл. 14 от НПК, тъй като не сочи на опорочено формиране на вътрешното убеждение на съда. Напротив, изводът за некредитирането им е резултат от задълбочена оценка на доказателствата, което е извършено обективно, всестранно и пълно, без да е игнорирано което и да е от тях. С оглед на това ВКС не констатира да е налице касационното основание на чл. 348 ал.1 т.2 от НПК, поради което искането за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане е неоснователно.     2. По отношение на довода за явна несправедливост на наложеното наказание:   Той се поддържа с оглед искането за приложението на института на условното осъждане. Макар и неподдържан пред ВКС, този касационен довод се съдържа във въззивния протест с искане за увеличаване на наложеното наказание „лишаване от свобода”. ВКС намери, че оценъчната дейност на въззивния съд при индивидуализацията на наказанията с оглед изискванията на чл. 54 от НК не е довела до определяне на справедливо наказание. Кумулативните санкции са определени към средните им размери при отчитане на две отегчаващи обстоятелства – сравнително голямото количество на наркотика и осъществяване на престъплението и чрез двете му изпълнителни деяния, а като смекчаващо – чистото съдебно минало на подсъдимия. Извън оценъчната дейност на съда са останали обстоятелствата, че предметът на деянието е държан изключително кратко време, поради което обществената опасност на престъплението в конкретния случай не може да бъде определена като висока. От друга с. , не са отчетени и фактите, че подсъдимият е трудово ангажиран, както и че има семейство, за което полага грижи. Не без значение за индивидуализацията на наказанието са и дадените обяснения, които макар и да не съдържат признание /за което подсъдимият не може да бъде упрекнат и да търпи негативи/, по същество разкриват механизма на деянието. При съпоставката на тези обстоятелства, влияещи на индивидуализацията на наказанието на подс. Ц. , касационният съд намира, че наложените му наказания очевидно не съответстват на обществената опасност на деянието и дееца и на наличните констатирани смекчаващи и отегчаващи отговорността му обстоятелства / чл. 348 ал.5 т.1 от НПК/. Поради това въпросът за размерите на наказанията следва да бъде пререшен от настоящия съд, който счита, че справедливи ще са наказания, определени към минималните размери на предвиденото в закона. С оглед постигане на целите на чл. 36 от НК ВКС намира, че наказанието „лишаване от свобода” следва да бъде намалено на една година и шест месеца, а наказанието „глоба” - в размер на 2 500 лева. Наказанието на подс. Ц. се явява „явно несправедливо” и с оглед на неправилния отказ на съда да приложи условното осъждане / арг. от чл. 348 ал.5 т.2 от НПК. Изводът на въззивния съд за необходимост от ефективно изтърпяване на лишаването от свобода / л.11/ е формален и необоснован. Високата степен на обществена опасност на деянието по принцип не може да бъде аргумент за необходимост от изолиране на дееца в затворническо заведение, след като самият размер на санкцията, предвидена от законодателя, а и наложена от самия съд, позволява отлагането на наказанието. В случая наложеното от самия въззивен съд наказание е позволявало прилагането на чл. 66 от НК и отлагането на изпълнението на наказанието, което обаче не е сторено. При наличие на обективните предпоставки на чл. 66 ал.1 от НК съдът винаги е длъжен да бъде особено прецизен при обосноваване на субективната предпоставка, визирана в този текст. В случая няма мотиви защо конкретният деец за поправянето си ще трябва да изтърпи наказанието „лишаване от свобода”. Настоящият състав намира, че с оглед изложеното по-горе относно неговата индивидуална характеристика, няма убедителни аргументи, които да налагат изтърпяването на наказанието „лишаване от свобода”. Подсъдимият Ц. няма друго висящо производство за подобно престъпление, което да сочи, че той е склонен към извършване на подобен род престъпни прояви. Наличната по делото криминалистична справка сочи единствено на случаи, в които спрямо него са били извършвани проверки и справки от органите на МВР. Много по-убедително целите на специалната превенция, които са водещи при преценката за приложимостта на условното осъждане, ще се постигнат с отлагане на изпълнението на наказанието за определен период, през който подсъдимият ще трябва да съобразява своето поведение със законите на страната, отколкото с откъсването му от средата, в която живее и се труди. За справедливо съдът намери, че следва да определи изпитателен срок по чл. 66 ал.1 от НК в размер на три години. Предвид на изложеното настоящият касационен съдебен състав намери, че е налице соченото от защитата касационно основание по чл. 348 ал.1 т.3 от НПК, с оглед на което въззивната присъда следва да бъде изменена. Именно поради приетото от съда е безпредметно обсъждането на искането в протеста, което е противоположно по своето съдържание. С оглед на това и на основание чл. 354 ал.1 т.3 вр. ал.2 т.1 и т.3 от НПК , Върховният касационен съд, трето наказателно отделение             Р Е Ш И :     ИЗМЕНЯ въззивна присъда № 14/ 26.03.2009 г. на Пернишки окръжен съд, постановена по ВНОХД № 41/2009 г., като: НАМАЛЯВА размерите на наложените на подс. Ц. Т. Ц. наказания, както следва: наказанието „лишаване от свобода” на една година и шест месеца и наказанието „глоба” на 2 500 /две хиляди и петстотин/ лева. ОТМЕНЯ присъдата в частта й, с която е бил определен общ режим за изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода”. На осн. чл. 66 ал.1 от НК ОТЛАГА изпълнението на наказанието „лишаване от свобода” за изпитателен срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила. Решението не подлежи на обжалване.     ПРЕДСЕДАТЕЛ:     ЧЛЕНОВЕ: 1.     2.