7 Р Е Ш Е Н И Е № 19 Гр.София, 22.03.2017 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, І отделение, в публично заседание на тридесети януари през две хиляди и седемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева ЧЛЕНОВЕ: Вероника Николова Кристияна Генковска при секретаря Петя Петрова, след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д.№ 3349 по описа за 2015г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 188/19.06.15г., постановено по т.д.№ 294/15г. от Варненския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 30/16.02.15г. по т.д.№ 134/14г. на Добричкия окръжен съд в частта за отхвърляне на предявените от касатора против [фирма], [населено място] иск за заплащане на сумата от 29378 лв., представляваща договорна неустойка в размер на 50% от платената цена съгласно чл.10.3 от договор за продажба от 26.03.13г. и на евентуалния иск за същата сума, като част от обезщетение в общ размер от 117514 лв., представляващо двукратния размер на платената цена по договора съгласно чл.334, изр.3 ТЗ. Касаторът поддържа, че решението е неправилно поради нарушения на материалния закон и необоснованост, както и поради съществени нарушения на процесуалните правила. Моли въззивното решение да се отмени и да се уважи искът за заплащане на неустойка. Ответникът [фирма], [населено място] не взема становище по жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение констатира следното: За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че с договор от 26.03.13г. и допълнително споразумение към него от 05.12.13г. касаторът като купувач е заплатил на ответника сумата от 58757 лв. за доставка на хедер, пригоден за използване от комбайн „Claas M. 208”. С допълнителното споразумение страните са се съгласили, че по време на експлоатацията е установена техническа несъвместимост между предадената по договора вещ и комбайна на ищеца. Договорили се продавачът да заплати на купувача сумата от 3500 евро при подписване на споразумението и в срок до 15.08.14г. още 3500 евро, които суми представлявали обезщетение за преките и непреките имуществени вреди, претърпени от купувача от установените недостатъци на продадената вещ, както и продавачът да достави на купувача нова вещ до 15.08.14г.. Уговорката в чл.10, ал.3 от договора от 26.03.13г. била, че при разваляне на договора неизправната страна дължи на изправната неустойка в размер на 50% от цената. По делото е било безспорно, че купувачът е развалил договора и с първоинстанционното решение, в която част същото е влязло в сила като необжалвано, продавачът е осъден да върне платената цена от 58757 лв. и да плати обезщетението в размер на 3500 евро по споразумението от 05.12.13г. Решаващият състав е изложил съображения, че претендираната неустойка по чл.10, ал.3 от договора от 26.03.13г. не се дължи, тъй като със споразумението от 05.12.13г. е договорено заплащане на обезщетение поради техническата несъвместимост на вещта и доставяне на нова вещ, което представлявало обективна новация по смисъла на чл.107 ЗЗД. Клаузата по чл.10, ал.3 от основния договор не била възпроизведена в споразумението, поради което следвало да се счита за погасена. По евентуалния иск съставът на апелативния съд е приел, че не е налице постигнато съгласие между страните за предварително плащане на цената съгласно чл.334, изр.3 ТЗ. Уговорката в основния договор била за плащане на 80 % от цената в деня на доставката, а по споразумението продавачът е следвало да достави вещ, за която цената е заплатена. Допълнителен аргумент е изведен и с оглед на предвиденото обезщетение във връзка с вредите от доставената вещ, поради което при възмездяване на вредите от недоставянето й би се стигнало до неоснователно обогатяване. С определение № 526/13.06.16г. по т.д.№ 3349/15г. ВКС допусна касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК за проверка съответствието на въззивното решение с практиката на ВКС по въпроса: Когато продавачът по договор за търговска продажба не е изпълнил точно задължението си поради това, че доставената вещ не отговаря на договорените параметри и страните се споразумеят да удължат срока на изпълнението, за да може той точно да изпълни задължението си съобразно първоначално договорените условия, съставлява ли постигнатото споразумение обективна новация по смисъла на чл.107 ЗЗД? Становището на състава на ВКС по въпроса, по който е допуснато касационното обжалване, произтича от следното: В практиката на ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК, са дадени разяснения относно приложението на разпоредбата на чл.107 ЗЗД в случаите на постигнати споразумения за изменения на договори за лизинг и на договори за кредит относно размера на дължимите погасителни вноски и лихви. Според решение № 130/24.03.09г. по т.д.№ 650/08г. на ВКС, ІІ т.о., за да е релевантна волята у съконтрахентите за подновяване на едно задължение по смисъла на чл.107 ЗЗД, следва същата да е изразена изрично и недвусмислено, а не да се извежда по тълкувателен път. Приципното разрешение в практиката на ВКС (решение № 138/22.08.13г. по т.д.№ 27/12г. на ІІ т.о.; решение № 210/22.12.14 г. по т.д.№ 4090/13г. на I т.о.; решение № 110/17.07.15г. по т.д.№ 1568/14г. на І т.о.; решение №136/06.11.15г. по т.д.№ 2483/14г. на II т.о.; решение № 175/25.02.16г. по т.д.№ 2602/14г. на II т.о.; решение № 225/03.08.16г. по т.д.№ 3696/14г. на I т.о.; решение № 118/08.06.16г. по т.д.№ 729/15г. на I т.о.) е, че: „Отсрочването, разсрочването или друго преструктуриране на задължение по договор за банков кредит в рамките на общия размер на дълга, което не е съпроводено с ясно изразена воля на страните за погасяване на породените от договора задължения и за поемане в замяна на тях на ново задължение, различно по основание или предмет, не представлява обективна новация по смисъла на чл.107 ЗЗД.”. Съображенията за така дадения отговор на правния въпрос са основани на естеството на новацията, което предполага нов елемент в състава на облигационното отношение, като разликата между старото и новото облигационно отношение трябва да засяга някои от съществените му елементи. При обективната новация новият елемент се отнася до предмета на задължението – длъжникът поема по споразумение с кредитора дълг с нов предмет или на ново основание в замяна на старото задължение. Настоящият състав на І т.о. на ВКС споделя посочените разрешения, като намира, че по отношение на частта от въпроса, свързана с удължаване на срока за изпълнение, същите следва да се приложат изцяло, тъй като промяната е относима към уговорения модалитет на договора, а не касае съществените му елементи. Въпросът за наличието, респ. липсата на уговорка за обективна новация е поставен в контекста на изменение на предмета на задължението - вместо доставената вещ, която не отговаря на договорените параметри, продавачът да предаде на купувача друга вещ според първоначално договорените условия. По силата на чл.193, ал.1 ЗЗД продавачът отговаря, ако продадената вещ има недостатъци, които съществено намаляват нейната цена или нейната годност за обикновеното или за предвиденото в договора употребление. В случай на продажба на родово определена вещ разпоредбата на чл.195, ал.3 ЗЗД предоставя право на купувача да иска предаване на вещ без недостатъци, както и обезщетение за вредите. Предаването на вещ с недостатъци (негодна за уговореното в договора предназначение) представлява отклонение от нормалното развитие на облигационното отношение, доколкото задължението на продавача не е изпълнено точно. Сключването на споразумение между продавача и купувача, в което страните установяват неточното изпълнение на задължението на продавача и се уговарят продавачът да предаде на купувача вещ от същия род, но без недостатъци, представлява доброволно уреждане на отношенията между страните съобразно с правата на купувача, регламентирани в чл.195, ал.3 ЗЗД. Уговорките в посочения смисъл нямат за последица изменение в предмета на задължението, поради което същите не представляват обективна новация по смисъла на чл.107 ЗЗД. При поето задължение от продавача за предаване на друга вещ, но когато то е свързано и с промяна на първоначално уговорените характеристики на вещта, би могъл да е налице договор за новация, ако страните изрично са изразили воля за подновяване на задължението. По изложените съображения на поставения по реда на чл.280, ал.1 ГПК правен въпрос съставът на І т.о. на ВКС дава следния отговор: Когато продавачът по договор за търговска продажба не е изпълнил точно задължението си поради това, че доставената родово определена вещ не отговаря на договорените параметри и страните се споразумеят да удължат срока на изпълнението, за да може той точно да изпълни задължението си съобразно първоначално договорените условия, постигнатото споразумение не би представлявало обективна новация по смисъла на чл.107 ЗЗД. По същество на касационната жалба. Касаторът се позовава на нарушения на материалния закон и на необоснованост на обжалваното решение с оглед даденото от въззивния съд тълкуване на споразумението от 05.12.13г. Поддържа, че не е сключен договор за обективна новация, тъй като в чл.3 и чл.4 на споразумението страните са се уговорили доставената нова вещ да отговаря на всички изисквания по договора за продажба от 26.03.13г. и описанието на вещта в споразумението изцяло съвпада с дължимата вещ по основния договор. Клаузата на чл.4 от споразумението за сключване на нов договор за продажба при доставка на новата вещ не следвало да се тълкува като предварителен договор за продажба, предвид липсата на промяна в предмета, основанието и страните по правоотношението. С оглед на отговора на правния въпрос по чл.280, ал.1 ГПК настоящият състав на ВКС намира, че въведените основания по чл.281, т.3 ГПК за отмяна на въззивното решение са налице. Тълкуването на клаузите на чл.3 и чл.4 от споразумението от 05.12.13г. по правилата на чл.20 ЗЗД налага извод, че страните не са сключили договор за обективна новация. В клаузата на чл.1 от споразумението продавачът и купувачът са установили сключването на договора, плащането на цената и техническата несъвместимост между описаната вещ и доставената на купувача, констатирана по време на експлоатацията. В чл.2 на споразумението страните са уговорили обезщетение за претърпените от купувача вреди, свързани с недостатъците на вещта, като продавачът е поел задължение да достави нова вещ – чл.3. В клаузата на чл.3 са възпроизведени техническите характеристики на вещта и посочените параметри съвпадат изцяло с описанието на вещта в договора от 26.03.13г., а от друга страна, разпоредбата на чл.4, ал.2 от споразумението изрично препраща към изискванията за вещта, посочени в основния договор. Страните са се споразумели и за връщане на дефектната вещ, за мястото на доставка и за въвеждането в експлоатация на новата вещ. С оглед на всички уговорки между страните съставът на ВКС приема, че споразумението от 05.12.13г. урежда отношенията във връзка с продажбата на родово определена вещ с недостатъци по смисъла на чл.195, ал.3 ЗЗД. По силата на постигнатото споразумение не е уговорена промяна в предмета или основанието на дължимите по договора от 26.03.13г. престации от страните, както и липсва воля за подновяване, поради което сключеният договор няма характеристиките на договор за обективна новация. Изводите на въззивния съд за съществуването на новационен договор са неправилни. Решаващият състав се е основал както на уговорките за доставка на нова вещ, които бяха обсъдени от състава на ВКС, така и на новия срок за изпълнение и новите гаранционни условия, които представлявали договор за ново пълно изпълнение. Определеният нов срок за изпълнение е модалитет, а не съществен елемент на договора, като договарянето му следва изцяло от поетото задължение за замяна на доставената вещ с недостатъци. Промяната в гаранционните условия чрез удължаване на гаранционния срок не е свързана с основния предмет на договора и не представлява аргумент в подкрепа на тезата на новиране на задължението. Според касатора въззивният съд неправилно е тълкувал уговорката в чл.2 на споразумението, тъй като същата предвиждала обезщетяване за вредите от недостатъците на доставената вещ и невъзможността тя да се използва по предназначение, но не отменяла клаузата за неустойка в чл.10, ал.3 от основния договор. Съставът на І т.о. на ВКС намира за необосновани изводите на въззивния съд, че претендираната неустойка по чл.10, ал.3 от договора от 26.03.13г. не се дължи. Споразумението от 05.12.13г. няма характер на договор за новация, поради което поетите задължения по договора от 26.03.13г. не са погасени. Уговорката в чл.10, ал.3 от договора от 26.03.13г. е за заплащане на неустойка при разваляне на договора в размер на 50% от цената, като правото на разваляне възниква при виновно неизпълнение на задълженията на всяка от страните в 30-дневен срок след писмена покана. Предвиденото в чл.2 на споразумението от 05.12.13г. обезщетение е за имуществените вреди на купувача, които са претърпени от него като последица от недостатъците или при и по повод невъзможността вещта да бъде използвана по предназначение. Със споразумението се обезщетяват вредите от доставката на вещ с недостатъци, докато неустойката по договора е за пълно неизпълнение, обосновало разваляне на договора, поради което обезщетението и неустойката не обезщетяват едни и същи по вид вреди. По делото е безспорно, че продавачът не е изпълнил задължението, поето със споразумението да достави на купувача нова вещ без недостатъци в уговорения срок – 15.08.14г., както и че купувачът е упражнил правото си да развали договора. В този смисъл искът за заплащане на неустойката по чл.10, ал.3 от договора е основателен. При постановяване на решението въззивният съд не е допуснал съществени нарушения на процесуалните правила, като в тази част оплакванията в касационната жалба са относими към необосноваността на обжалвания съдебен акт. По изложените съображения въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на иска за заплащане на неустойка следва да се отмени съгласно чл.293, ал.2 ГПК и се постанови решение за осъждане на [фирма] да заплати на [фирма] сумата от 29378 лв., представляваща договорна неустойка по чл.10, ал.3 от договор за продажба от 26.03.13г. С оглед на уважаване на главния иск евентуалният иск по чл.334, изр.3 ТЗ следва да се остави без разглеждане. По разноските. На касатора се дължат изцяло направените разноски за първоинстанционното и за въззивното производство в размер на 4388 лв. Първоинстанционният съд е присъдил сумата от 2004,60 лв., поради което ответникът следва да бъде осъден да заплати допълнително и сумата от 2383,40 лв. На ответника по касационната жалба и по исковете не се дължат разноски, поради което в частта за потвърждаване на първоинстанционното решение за присъждане на разноски в размер на 1802 лв. въззивното решение следва да се отмени. Разноски за касационното производство не са претендирани. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 188/19.06.15г., постановено по т.д.№ 294/15г. от Варненския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 30/16.02.15г. по т.д.№ 134/14г. на Добричкия окръжен съд в частта за отхвърляне на предявените от [фирма] против [фирма], [населено място] иск за заплащане на сумата от 29378 лв., представляваща договорна неустойка в размер на 50% от платената цена съгласно чл.10, ал.3 от договор за продажба от 26.03.13г. и на евентуалния иск за същата сума, като част от обезщетение в общ размер от 117514 лв., представляваща двукратния размер на платената цена по договора съгласно чл.334, изр.3 ТЗ, както и в частта за осъждане на [фирма] да заплати на [фирма] сумата от 1802 лв. разноски по делото, като ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА [фирма] да заплати на [фирма] сумата от 29378 лв. (Двадесет и девет хиляди триста седемдесет и осем лева), на основание чл.92 ЗЗД, представляваща договорна неустойка по чл.10, ал.3 от договор за продажба от 26.03.13г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 03.09.14г. до окончателното й изплащане, както и сумата от 2383,40 лв. (Две хиляди триста осемдесет и три лева и четиридесет стотинки), представляваща допълнителна сума за разноски по делото. ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ предявения от [фирма] срещу [фирма], [населено място] евентуален иск за заплащане на сумата от 29378 лв., като част от обезщетение в общ размер от 117514 лв., представляваща двукратния размер на платената цена по договора на основание чл.334, изр.3 ТЗ. В останалата част първоинстанционното решение е влязло в сила. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.