О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 215 София, 16.06.2022 г. Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на седемнадесети май две хиляди двадесет и втора година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ МАРИЯ ХРИСТОВА като разгледа докладваното от съдия Албена Бонева ч.гр. дело № 460 по описа за 2022 г. взе предвид следното: Производството по делото е по чл. 274, ал. 3, т.1 ГПК и е образувано по частна касационна жалба, подадена от Р. Т. А., чрез адв. П. С. Г., срещу въззивно определение № 310/01.12.2021 г. на Пловдивския апелативен съд, постановено по ч. т. д. № 861/2021 г. Жалбоподателят излага съображения за необоснованост в извода, че страните по договора за кредит са дерогирали изключителната компетентност на българските съдилища; чл. 33 от договора касае изпълнението или тълкуването на договора, докато в случая става въпрос за неизпълнение, което е уредено в раздел ХII, чл. 25. Необоснованият извод е довел до противоречие със смисъла и целта на регламент № 1215/2021 г., според който дерогацията е приложима само в случай, че е извършена със специално споразумение между страните, след възникването на правния спор. Насрещната страна „Първа инвестиционна банка“ АД, чрез юрисконсулт П. С. Х., отговаря, че няма основания за допускане на касационно обжалване, а също и, че частната жалба е неоснователна. Моли за присъждане на юрисконсултско възнаграждение за инстанцията. Съставът на Върховния касационен съд намира, че частната жалба е допустима, подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Представено е и изложение на основанията за допускане на касационното обжалване. Жалбоподателят се обосновава с въпросите: Следва ли да се игнорира процесуалната защита на по-слабата страна в един правен спор между потребител и кредитор, предвидена в „алинея 1 на чл. 19 от Регламент 1215/2012 г.“, в случай, че вторият е направил всички необходими процесуални действия в свой интерес; при възникнал спор по неизпълнение на договор за заем, когато лицето получило заема е с постоянно местоживеене в страна – членка на ЕС, към деня на предявяване на иска, кой е компетентен да разглежда спора;; има ли право съдът да прилага разширително тълкуване на договорна клауза, като я прилага и за случай, който не е включен в същата. Поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по съображения, че въпросите не са разглеждани в практиката на ВКС, поради което отговорите по тях ще са от значение за развитие на правото. За да се произнесе, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, взе предвид следното: Първа инвестиционна банка (ПИБ) АД, гр. София е предявила иск против Р. Т. А. за заплащане на сумата от 89 476,04 – 76 броя месечни погасителни вноски; 5551,84 лв. разсрочена лихва с погасителен план; 52 423,12 лв. възнаградителна лихва за периода 10.12.2012 г. – 04.04.2019 г.; 16 962,47 лв. наказателна лихва за забава за периода 10.12.2012 г. – 04.04.2019 г.; 2013,21 лв. законна лихва за периода 05.04.2019 г. – 24.06.2019 г.; 476,10 лв. - разноски за подновяване на ипотека, начислени съгласно т. 17 от раздел Х на Договора за банков кредит; 24 лв. разноски за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита. Образувано е гр.д. № 202/2019 г. в Старозагорския окръжен съд. Той, с определение от 06.08.2021 г., е отхвърлил възражението на ответника по иска А. за липса на международна компетентност по спора на българския съд (Старозагорския окръжен съд). Това определение е потвърдено от въззивния Пловдивски апелативен съд, който изложил следните съображения: Ответникът е български гражданин и има местоживеене в Германия, което определя спора като такъв, касаещ частноправни отношения с международен елемент – чл. 1, ал. 2 КМПЧ, а въпросът за компетентния да се произнесе по него съд, следва да бъде решен при съобразяване Регламент № 1215/2012 г. на Европейския парламент и на Съвета от 12.12.2012 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения, във вр. с чл. 3, ал. 1 КМПЧ. Кредитирането по договора, сключен между банката и А., е с цел придобиване на жилищен имот, т.е. не е за търговска или професионална дейност на кредитополучателя. Сумата след усвояването й до уговорения краен срок за ползване, е предвидено да бъде издължавана на месечни погасителни вноски, съгласно погасителен план. Съдът заключил, че кредитополучателят има качеството на потребител по смисъла на разглеждания Регламент, както и на § 13, т. 1 от Др на ЗЗП. Съдът намерил, че предвид качеството на кредитополучателя, приложение следва да намерят специалните разпоредби на раздел IV от Регламент 1215/2012 г., а не чл. 4, на която се позовава Р. А. ( част от Раздел 1, Общи разпоредби). Съгласно чл. 17, т. 1, б. „б“ по отношение на разглеждания вид дело, компетентността се определя от Раздел IV „Компетентност при потребителски договори“. Страните обаче са дерогирали приложението на чл. 17, т. 1, б. „б“ пр. първо в договора за банков кредит, конкретно със съгласието по чл. 33 от договора, че всички възникнали спорове ще се разрешават по взаимно съгласие, а ако такова не бъде постигнато – от компетентния български съд. Съдът посочил, че към датата на сключване на договора и двете страни са имали местоживеене или обичайно пребиваване в България, което съпоставено с уговореното в чл. 33 от договора, което не е в противоречие с повелителни разпоредби от действащото българско законодателство, налага извод за наличие на хипотезата на чл. 19, т. 3 от Регламента, съответно за дерогация на предвидената специална компетентност. Съдът изяснил, че цитираната разпоредба предвижда дерогация не само, когато споразумението за това е сключено след възникване на спора; нормата урежда три алтернативни хипотези и с проявлението, на която и да е от тях, следва да се приемат за настъпили последиците на дерогацията. Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Въззивният съд не е игнорирал процесуалната защита на по-слабата страна в правен спор между потребител и кредитор, каквото твърдение се съдържа в първия въпрос, поставен в изложението от касатора, във връзка с тълкуването на чл. 19, т. 1 от Регламент 1215/2012 г. От друга страна, въззивният съд не е приложил цитираната разпоредба, така, че правният въпрос се явява и неотносим към постановеното от въззивния съд. Също така, неотносим към установеното по делото и правните съображения на въззивния съд се явява и въпросът за международнокомпетентния съд при възникнал спор по неизпълнение на договор за заем, когато лицето получило заема е с постоянно местоживеене в страна – членка на ЕС, към деня на предявяване на иска. Първо, спорът не е просто във връзка с договор за заем, а е във връзка с договор, сключен от лице – потребител, в който случай ясно, недвусмислено и безпротиворечиво се прилагат правилата в Раздел IV от Регламента. Второ, на зададеният въпрос не може да бъде даден еднозначен отговор, доколкото има специфики с оглед различни допълнителни обстоятелства, предвидени в Регламента. Така, жалбоподателят пропуска редица релевантни в случая за издирване на приложимата норма обстоятелства - че компетентостта е уредена по споразумение между страните, че и двете страни по банковия кредит, по времето на сключване на договора, са имали местоживеене в България, че със споразумението се предоставя компетентност на българските съдилищата, че споразумението не противоречи на националното ни правото. Приложената от въззивния съд разпоредба е чл. 19, т. 3 от Регламента, а тя е ясна и безпротиворечиво прилагана. Сам и касаторът не поставя въпроси, свързани с тълкуването на цитираната новела, а съображенията му са свързани с чл. 19, т. 1 от Регламента, която не е приложима в случая. Безспорно, възможно е и едва при вече възникнал правен спор, страните по потребителски договор да постигнат споразумение, с което да дерогират международната компетентност, определена в чл. 17 и 18 от Регламента, но не това е случаят по настоящото дело. Неясно защо според жалбоподателя дерогацията е приложима само в случай, че е извършена със споразумение между страните, сключено след възникването на правния спор, при положение, че в чл. 19 са уредени три различни хипотези, а в настоящия казус приложима е тази по чл. 19, т. 3, както стана ясно по-горе. Жалбоподателят „пропуска“ съществуването и на т. 2, и на т. 3, от чл. 19, когато развива своите съображения за неправилност на въззивното определение. Въпросът, дали има право съдът да прилага разширително тълкуване на договорна клауза, като я отнася и за случай, който не е включен в същата, е също неотносим към постановеното във въззивното определение. Питането е във връзка с довода на жалбоподателя, че чл. 33 от договора, сключен с банката, има предвид спорове, свързани с изпълнение на договора, докато настоящият е породен от неизпълнение на същия. Тези доводи противоречат на житейската и правна логика, защото няма никакво съмнение, че споровете относно изпълнението са за това кой трябва и кой може да изпълни; на кого се престира; какво трябва и може да се престира; кога и къде да се изпълни; какви са разноските по изпълнение и в чия тежест са; случаи на прихващане, право на задържане, суброгация; неразривно свързаните с точното и пълно изпълнение, форми на неизпълнение и правата на кредитора, съответно виновна и невиновна невъзможност на изпълнение и забава на кредитора при изпълнение на задължението. Жалбоподателят, също така, и недобросъвестно се позовава на чл. 25 от договора, който урежда правата на банката при неизпълнение на договора в срок или кредитът бъде обявен за изцяло или предсрочно изискуем, но няма каквато и да е договорка във връзка с определянето на компетентния съд за уреждане на възникнали правни спорове между страните във връзка с изпълнението на договора. Съставът на Върховния касационен съд не установи при служебна проверка основание за допускане на касационно обжалване в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 2 ГПК. В заключение, касационно обжалване не следва да се допуска. Разноските, сторени от страните в производството по чл. 274 ГПК се дължат според изхода по материалноправния спор и се присъждат от съда при постановяване на съдебното решение, евентуално при прекратяване на производството. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение О П Р Е Д Е Л И: НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно определение № 310/01.12.2021 г. на Пловдивския апелативен съд, постановено по ч. т. д. № 861/2021 г. РАЗНОСКИ не се присъждат. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: