6 Р Е Ш Е Н И Е №131 гр. София, 10 октомври 2022 год. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на деветнадесети септември през две хиляди двадесет и втора година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАЛЯ РУШАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ДЕНИЦА ВЪЛКОВА ТАТЯНА ГРОЗДАНОВА при участието на секретаря Мира Недева и в присъствието на прокурора Петя Маринова изслуша докладваното от съдия Рушанова наказателно дело № 509/2022 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по касационни жалби на подсъдимите М. М. М. и О. Ф. А. срещу решение № 63/07.04.22г., постановено по внохд № 64/2022г. по описа на Пловдивски апелативен съд. С атакуваното решение изцяло е потвърдена първоинстанционната присъда на Окръжен съд – Пловдив, постановена по нохд № 1945/21г. по описа на същия съд. С нея двамата подсъдими са признати за виновни в това, че на 14.03.2021г. в землището на [населено място], обл. Пловдив, при условията на продължавано престъпление се съвкупили с В. К. Р., ненавършила осемнадесет години, като я принудили към това със сила и заплашване и деянието е извършено от две лица и изнасилването представлява особено тежък случай, поради което на осн. чл.152, ал. 4, т. 4 във връзка с ал. 3, т. 1 във връзка с ал. 2, т.1 във връзка с ал.1, т. 2 във връзка с чл. 26, ал.1 от НК и чл. 58а, ал.1 и чл. 54 от НК са осъдени на единадесет (11) години и осем (8) месеца лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяване на наказанието. Всеки от подсъдимите – О. А. и М. М. - е осъден да заплати поотделно на гражданската ищца и частен обвинител по делото - В. К. Р., със съгласието на нейните родители, обезщетение за претърпените от нея неимуществени вреди в резултат на престъплението в размер на 40 000 (четиридесет хиляди) лева, ведно със законната лихва от датата на увреждането до окончателното изплащане на сумата. Съдът се произнесъл по чл. 59 от НК, по веществените доказателства и по разноските по делото. В жалбите на подс. М. и на служебния му защитник се сочат всички касационни основания. Оспорва се квалификацията на деянието като „особено тежък случай”. Твърди се, че наказанието е наложено в разрез с разпоредбата на чл. 56 от НК. Като съществено процесуално нарушение се претендира отсъствието на мотиви по отношение индивидуализацията на наказанието. На последно място се релевира довод за несправедливост на наложеното наказание поради несъобразяването на обстоятелствата, значими при индивидуализацията на наказанието. В заключение се иска изменяване на въззивното решение с приложение на закон за по - леко наказуемо престъпление и намаляване наложеното на подс. М. наказание. Алтернативно се претендира отмяна на съдебния акт и връщане на делото за новото му разглеждане от друг състав на апелативния съд. В касационната жалба на защитника на подс. О. А. се сочат основанията по чл. 348, ал.1, т. 1 и т. 3 от НПК. Възразява се срещу извода на съдилищата, че случаят е особено тежък по смисъла на чл. 93, т. 8 от НК, като се изтъкват съображения, че личността на подсъдимия А. не се отличава с висока степен на обществена опасност. Като последица на подсъдимия било наложено несправедливо по размер наказание. Иска се изменяване на въззивното решение, прилагане на закон за по-леко наказуемо престъпление и намаляване размера на наложеното на този подсъдим наказание. В съдебно заседание на ВКС подсъдимите и защитниците поддържат касационните жалби. Частният обвинител и граждански ищец В. Р. не се явява. Повереникът поддържа становище за неоснователност на касационните жалби. Представителят на ВКП дава заключение, че жалбите са неоснователни, а атакувания съдебен акт е правилен и законосъобразен. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347 от НПК, намери за установено следното: Касационните жалби са допустими – подадени са от процесуално легитимирани лица, в законоустановения срок и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване съгласно чл. 346, т. 1 от НПК. По същество са неоснователни. Изтъкнатите в тях съображения позволяват общото им обсъждане. Не се споделя възражението на защитника на подсъдимия за допуснати нарушения на процесуалните правила в развилата се диференцирана процедура по гл. ХХVІІ от НПК, довело до нарушаване правото на защита на касационния жалбоподател – касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. Производството се е развило по реда на чл. 373, ал. 2 във връзка с чл. 373, ал. 4 вр. чл. 371, т. 2 от НПК, тъй като подсъдимите О. А. и М. М., в присъствието на защитниците си, в разпоредително заседание пред окръжния съд от 15.10.21г., са признали изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и изрично са се съгласили да не се събират доказателства за тях. На основата на това съдът е приел, че самопризнанието им се подкрепя от събраните на досъдебното производство доказателствени материали и е разгледал и решил делото по реда на диференцираната процедура без да провежда съдебно следствие. Оплакването се подкрепя с доводи, че съдът е отчитал обстоятелства във вреда на подсъдимия, включително и по отношение на размера на наказанието, които обаче не са били предмет на отразяване в обвинителния акт и, съответно - не са били сред кръга на признатите по реда на чл. 371, т. 2 от НПК факти. Известно е, че съгласно дадените в т.8.1 на ТР № 1/2009г. на ОСНК разяснения по приложимата процедура по гл. 27 от НПК, допустимата защита на подсъдимия остава ограничена в рамките на признатите фактически положения по обвинителния акт. Възможните отклонения от ограничението да се събират различни или нови факти, извън самопризнанието на подсъдимия, са във връзка с „правопроменящи и правопогасяващи обстоятелства, свързани с приложимия материален закон, с предпоставките и съдържанието на наказателната отговорност”. Необходимо условие за доказателствена дейност в коментираната насока е обстоятелствата от посочения кръг да са съвместими с фактологията по обвинителния акт и да не внасят „съществени изменения в нейните очертания”. Следователно, в производство, развило се в диференцираната процедурата по чл. 371, т. 2 от НПК, съдилищата не са ограничени във възможността си да установяват фактически данни, необходими за правилната индивидуализация на наказанието на дееца. Това е възможно обаче само в случаите, когато обстоятелствата от тази категория, са от една страна съвместими с признанието на подсъдимия за фактите в обстоятелствената част на обвинителния акт и, от друга страна, не надхвърлят рамките на изложената в него фактология. Вярно е също, че посоченото заключение е с особено значение в случаите, когато се иска утежняване положението на дееца във връзка с данни, които той не е признал изрично и – съответно - спрямо които не е осъществявал защита. В настоящия случай обсъжданите от съда обстоятелства, свързана с личността и характеристиката на касатора М., които впоследствие са били отчетени и в процеса по индивидуализация на наказанието му, са били съвместими както с направеното от него самопризнание, а и съвсем не са надхвърляли рамките на фактологията по обвинителния акт. В него ясно са откроени както данните за личността на подсъдимите, така и позоваването на характеристиката им като членове на обществото (л. 5 от нохд № 1945/21 по описа на ОС- Пловдив). С оглед изложеното касационният съд не констатира наличие на касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. По доводите за нарушение на материалния закон: Не почива на съдържанието на въззивния съдебен акт и второто основно оплакване – за нарушение на материалния закон, поради осъждането на подсъдимите по квалифициращия признак на чл. 152, ал. 4, т. 4 от НК – деянието да представлява „особено тежък случай” по смисъла на чл. 93, т. 8 от НК. Дефинирането на понятието „особено тежък случай” в посочената разпоредба от общата част на Наказателния кодекс предполага положителна констатация, че с оглед на настъпилите вредни последици и на други отегчаващи обстоятелства случаят разкрива изключително висока степен на обществена опасност на деянието и дееца. Видно е, че степента на обществена опасност на деянието не е единствената предпоставка, обуславяща квалифицирането на деянието като „особено тежък случай”. Необходимо е паралелно с това да е направен и извод, че обществената опасност на дееца е изключително висока. В определени случаи, с оглед спецификата относно начина, механизма, периода на осъществяване на деянието, наличието на съвместна престъпна дейност и интензивността на засягане на обществените отношения, представляващи обект на наказателно-правна защита, е допустимо да се извеждат заключения относно степента на обществена опасност на дееца. В подобни хипотези, обстоятелството, че деецът е с чисто съдебно минало, не може априори да изключи преценката относно това дали случаят е „особено тежък”, тъй като с оглед заложените в чл. 93, т. 8 от НК предпоставки тази преценка се извършва за всеки конкретен казус и то в контекста на особеностите, които той разкрива. В настоящия случай, правилно въззивният съд е утвърдил извода на окръжния съд, че деянието представлява „особено тежък случай”, поради което законосъобразно е приложил материалния закон, квалифицирайки извършеното от подсъдимите престъпление по чл. 152 ал. 4, т. 4 във връзка с ал. 3, т. 1 във връзка с ал. 2, т. 1 във връзка с чл. 26, ал. 1 от НК. Съдът е обсъдил внимателно свойствата на извършеното престъпление и на дейците (л. 82 – 83 от внохд № 64/22г. по описа на Пловдивски апелативен съд), като съображенията му съответстват на данните по делото и на възприетото от съдебната практика. Необходимо е да се отбележи, че въззивният съд е спазил процесуалния регламент подробно да изследва данните, които са били относими към въпроса за степента на обществена опасност на деянието и дееца, като убеждението му по този въпрос не е произволно, а резултат от сериозна аналитична дейност. Така напълно резонно в контекста на обществената опасност на деянието са съобразени фактите относно вида на принудата, продължителността на сексуалното насилие, броя на отделните деяния (макар и различен за отделните извършители), както и настъпилите тежки психически травми за пострадалата. Степента на обществена опасност на подсъдимите правилно е обоснована с обективираната чрез начина на извършване на престъплението от тях дързост, цинизъм, бруталност и липса на морални задръжки. При така изтъкнатото, касационният съд не намери при разглеждане на делото да са допуснати нарушения на процесуалните правила и на материалния закон, още по-малко те да са съществени. По оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание - касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. Възражението е неоснователно. Подкрепено със съображения за недостатъци в дейността на съда по индивидуализация на наказанието, действал в нарушение на чл. 54 и 56 от НК, то не държи сметка за действителното съдържание на съдебния акт и отразената в него аргументация. Процесуалният ред за разглеждане на производството е предопределил и начина на определяне на наказанията на подсъдимите при условията на чл. 58а, ал. 1 НК. Индивидуализираните санкции лишаване от свобода за двамата подсъдими в размер на 11 (единадесет) години и 8 (осем) лишаване от свобода са съответни на обществената опасност на деянието и на личността на самите извършители и са справедливи с оглед поправянето и превъзпитанието им, а така също и с оглед възпитателното въздействие върху други потенциални извършители на подобен род престъпления. Изложените от въззивната инстанция аргументи във връзка с индивидуализацията на наказателната отговорност, която подсъдимите следва да понесат, изцяло се споделят от настоящият съдебен състав. Цялостната оценка на данните, имащи отношение към индивидуализацията на наказателната отговорност на подсъдимите М. и А. обуславя заключение, че определеното по вид, размер и начин на изтърпяване наказание спрямо всеки един от тях изпълнява целите по чл. 36 от НК и не се явява явно несправедливо по смисъла на чл. 348, ал. 5, т. 1 от НПК. Всички обстоятелства са били съобразени от решаващите инстанции според действителната им тежест и значение и не се налага допълнително смекчаване положението им чрез намаляване размера на наложеното им наказания. Извън чистото съдебно минало на касаторите по делото не са констатирани други смекчаващи отговорността им обстоятелства, а на отегчаващите такива ( извън признаците по чл. 56 от НК, касаещи особената тежест на случая) – негативните им личностни характеристики - е дадена правилна оценка. Така, в противовес на оплакванията в касационните жалби, решаващият съд не е пренебрегнал разпоредбата на чл. 56 от НК, съгласно която не са смекчаващи и отегчаващи обстоятелства тези, които са взети предвид от закона при определяне на съответното престъпление. Предвид изложеното и като съобрази, че не са налице претендираните с касационните жалби основания, на основание чл. 354, ал. 1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 63 от 07.04.2022г., постановено по внохд № 64/2022г. по описа на Пловдивски апелативен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: