Р Е Ш Е Н И Е № 478 София 11.02.2014 г. В И М Е Т О НА Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в съдебно заседание на единадесети декември, две хиляди и тринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОРИСЛАВ БЕЛАЗЕЛКОВ ЧЛЕНОВЕ: МАРИО ПЪРВАНОВ БОРИС ИЛИЕВ при секретаря Райна Пенкова и в присъствието на прокурора изслуша докладваното от съдията Марио Първанов гр. дело № 2670/2013 г. Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. В. В., Б., приподписана от пълномощника му адвокат К. Р., срещу въззивно решение №477 от 14.12.2012 год. по гр. дело №902/2012 г. на Благоевградския окръжен съд, с което е отменено частично решение №5832 от 17.07.2012 г. по гр.д.№409/2012 г. на Благоевградския районен съд и е отхвърлен искът на касатора за признаване за установено, че А. Л. М. му дължи сумата 10 000 швейцарски франка по договор за заем, сключен на 23.11.2009 г. в Б., за която е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК. Въззивният съд е приел, че според твърденията на ищеца има два договора за заем – от 23.11.2009 г. за сумата 10 000 швейцарски франка и от 07.10.2010 г. за 5000 швейцарски франка и 1000 евро. Ответникът е твърдял, че двата договора се отнасят за един и същ заем и в действителност е получил само парични средства в размер на 5 000 швейцарски франка и 1000 евро, от които е върнал 500 евро. Спорно е между страните дали има един или два договора за заем и каква е реално предадената на ответника парична сума като заемни средства.Не е доказано твърдението на ищеца, че между страните са сключени два договора за заем. Доказано е само вземането на ищеца за сумата 5000 швейцарски франка и 500 евро. За това задължение ответникът е издал разписката от 07.10.2010 г., която макар да не обективира договор за заем, доказва сключването му, тъй като удостоверява получаването на заетата сума и съдържа признание за поетото задължение да бъде върната в определен срок на кредитора. Касаторът е изложил твърдения за допуснати нарушения на материалния закон, необоснованост и съществени нарушения на съдопроизводствените правила – основания за отмяна по чл.281, т.3 ГПК. Според него въззивният съд неправилно е приел, че ответникът не дължи връщане на получената по договора за заем от 23.11.2009 г. сума 10 000 швейцарски франка. Ответникът по касационната жалба А. Л. М., Б., оспорва жалбата. С определение №954 от 19.07.2013 г. е допуснато касационно обжалване на въззивно решение №477 от 14.12.2012 год. по гр. дело №902/2012 г. на Благоевградския окръжен съд на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК по правните въпроси относно това трябва ли направеното от страната признание на факта за съществуването на определен договор за заем и за получаване на конкретна парична сума по него да се съобрази при тълкуването на договора според изискванията на чл.20 ЗЗД. По въпросите, обусловили допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира следното: Съобразно разпоредбата на чл. 20 ЗЗД при тълкуването на договорите трябва да се търси действителната обща воля на страните. Отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Същото правило се прилага съответно и за тълкуването на едностранните сделки, на волеизявленията, които не са едностранни сделки, както и на всички изявления на страните, отправени една към друга във връзка с осъществяването на гражданските правоотношения. Тълкуването на писмения договор за заем се извършва въз основа на текста му. Същевременно обаче при тълкуването трябва да бъдат съобразени всички обстоятелства, поведението на страните и изявленията им при сключването на договора за заем. Установяването на тези факти може да стане с всички доказателствени средства – други документи, свидетелски показания, признания на страните. Признанието на факта за съществуването на определен договор за заем трябва да се съотнесе към момента на сключването и при тълкуването на договора да се преценява с оглед всички обстоятелства по делото. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл.290, ал.2 ГПК, намира същата за основателна поради следните съображения: В нарушение на процесуалните правила въззивният съд не е съобразил направеното от ответника още с отговора на исковата молба съдебно признание на факта за съществуване на договор за заем от 23.11.2009 г. Според решение №379/2013 г. от 06.01.2014 г. по гр. дело №171/2012 на ВКС,IV г.о., което съобразно ТР №1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело №1/2009 г. ОСГТК на ВКС има задължителен характер, договорът за заем е сключен, когато заемодателят предаде в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължи да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество. Договорът е реален, защото единият елемент от фактическия му състав е предаването в собственост, а другият елемент – съгласието за връщане. Ако първият елемент липсва, налице е обещание за заем, а ако липсва вторият, няма договор и даденото е без основание. Фактическият състав на договора за заем е статичен, т.е. без значение е кой от елементите ще се осъществи пръв и след колко време ще се осъществи другият елемент. Реалният елемент – получаването се удостоверява от заемателя с поемането на задължението да „върне”, а не да „даде” нещо /задължава се да върне този, който е получил, освен ако се задължи да върне, след като получи/. Затова в тежест на оспорващия реалното предаване на благото е да установи отрицателния факт на неполучаването. В разглеждания случай е безспорно установено съществуването на договор за заем от 23.11.2009 г., по който заемателят – ответник по иска е поел задължение да върне 10 000 швейцарски франка. С написаната и подписаната собственоръчно от ищеца разписка от 07.11.2010 г. се доказва сключване на друг договор за заем – за други суми 5 000 швейцарски франка и 1 000 евро. В тежест на ответника по иска е да установи, че не е получил реално 10 000 швейцарски франка по първия договор за заем. Той не е направил това. По делото няма и никакви доказателства за извършени плащания в изпълнение на поетото по този договор задължение за връщане на претендираната сума. Това налага касиране на въззивното решение в обжалваната част и произнасяне по съществото на спора. Според изложеното по-горе въззивното решение трябва да се отмени в обжалваната част, с която е отхвърлен искът на касатора за признаване за установено, че А. Л. М. му дължи сумата 10 000 швейцарски франка по договор за заем, сключен на 23.11.2009 г. Искът трябва да бъде уважен като основателен. Съобразно изхода на спора на касатора трябва да се присъдят 1452.61 лв. деловодни разноски. По изложените съображения и на основание чл.293, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о. Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивно решение №477 от 14.12.2012 год. по гр. дело №902/2012 г. на Благоевградския окръжен съд в частта, с която е отменено решение №5832 от 17.07.2012 г. по гр.д.№409/2012 г. на Благоевградския районен съд и е отхвърлен искът на И. В. В. за признаване за установено, че А. Л. М. му дължи сумата 10 000 швейцарски франка по договор за заем, сключен на 23.11.2009 г. в Б., за която е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, както и в частта, с която е отменено първоинстанционното решение за част от присъдените деловодни разноски и вместо това ПОСТАНОВЯВА: ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иска на И. В. В., Б., че А. Л. М., Б., дължи на И. В. В. сумата 10 000 швейцарски франка по договор за заем, сключен на 23.11.2009 г. в Б., за която е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, заедно със законната лихва от 07.11.2011 год. до окончателното изплащане. ОСЪЖДА А. Л. М., Б., да заплати на И. В. В., Б., 1452.61 лв. деловодни разноски. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.