Р Е Ш Е Н И Е № 53 гр.София, 23.03.2018 г. в името на народа Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на петнадесети февруари две хиляди и осемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА БОЯН ЦОНЕВ при секретаря Стефка Тодорова, като изслуша докладвано от съдията Албена Бонева гр.дело № 864/2017 г. , за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 ГПК и е образувано по касационна жалба, подадена от ЖСК „Ж. ч.“, [населено място], представлявана от председателя А. В. П., чрез адв. И. С. и адв. В. Н., срещу въззивно решение № 1764/19.08.2016 г., постановено от Софийския апелативен съд по в.т.д. № 1634/2016 г. Касаторът излага доводи за недопустимост поради неправилно определяне на правната квалификация на спорното право и съответно на реда, по който спорът следва да бъде разгледан, както и за неправилност поради противоречие с материалния закон и допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Иска обезсилване на постановените решения и изпращане на делото по подсъдност на компетентния административен съд. Насрещната страна [община], чрез адв. Е. В., в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК и в открито съдебно заседание, отговаря, че касационната жалба е неоснователна. Моли за присъждане на съдебноделоводните разноски. За да се произнесе, съдът съобрази следното: Въззивният съд, като е отменил решението на първостепенния съд, е отхвърлил предявения от ЖСК „Ж. ч.“-гр. С. против [община] иск за сумата 139 000 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди, „причинени от бездействия на длъжностни лица при [община]“. Съдебноделоводните разноски по делото са възложени на ищеца. За да постанови този резултат, Софийският апелативен съд приел за установено, че между ищеца ЖСК „Ж. ч.“ и ответника [община] e сключен договор, с който в полза на кооперацията е учредено право на строеж върху държавна земя, срещу сумата 63 965 лева. Строителството е спряно със заповед на общината - № ЛС-01-139/18.03.1992 г. След отмяна по съдебен ред на горната, на общината е възложено да преотреди терена за обществено жилищно строителство, като това задължение не е изпълнено. С действащия регулационен и застроителен план за централна градска част на [населено място], приет през 2007 г. и влязъл в сила през месец юни 2010 г., същият недвижим имот е преотреден за индивидуално жилищно строителство. Това довело до невъзможност за осъществяване на строителство, за което кооперацията е направила разходи на обща стойност 145 000 неденоминирани лева, представляващи вреда, причинена от виновно противоправно бездействие от страна на служителите на [община]. С влязло в сила решение е уважен частичен иск за същото увреждане в размер на 6000 лв. Въззивният съд приел за безспорно, че сумата 145 000 лева е изразходвана преди 1999 г., като вредата за кооперацията е настъпила в момента на извършване на разходите, което означава, че и правото на обезщетение за тази вреда също е възникнало преди 1999 г. – преди деноминацията на лева. В тази връзка, на основание чл. 1 от ЗДЛ, считано от 05.07.1999 г., вземането за обезщетение в първоначален размер от 145 000 неденоминирани лева се е трансформирало в парично вземане за сумата 145 деноминирани лева. Като краен резултат, предявеният иск е отхвърлен като неоснователен с аргумента, че на основание влязлото в сила решение по гр.д. № 642/2004 г. в полза на кооперацията вече са присъдени 6 000 лева, което е дори повече от действително дължимото. Апелативният съд отбелязал, че изчерпването на възможностите за изменение на цената на иска по реда на чл. 70 ГПК не изключвало прилагането на чл. 1 ЗДЛ спрямо приетия за установен при разглеждането на делото по същество размер на спорното вземане в неденоминирани лева. Нормата на чл. 1 ЗДЛ е императивна и следва да се прилага служебно от съда, независимо дали е имало или не възражение от заинтересуваната страна в срока по чл. 146, ал. 3 ГПК. Касационно обжалване е допуснато по процесуалноправния въпрос за подсъдността на делото по иск за вреди, причинени от действия и бездействия на общинска администрация при или по повод изпълнение на административна дейност. По въпроса има трайно формирана съдебна практика, вкл. разяснения са дадени в мотивите на Тълкувателно постановление № 2/2014 г. на ОСГК на ВКС и ОС на I и II колегия на ВАС, както и с Тълкувателно постановление № 1/2016 г. по т.д. № 2/2015 г. на ОСГТК на ВКС и ОС на I и II колегия на ВАС. Изяснено е, че законодателят допуска възможност по реда на АПК административните съдилища да разглеждат гражданските (облигационни) последици от незаконен акт, действие или бездействие на административен орган или на длъжностно лице, включително и от незаконно принудително изпълнение на административен акт. Такова изключение е хипотезата на чл. 1 ЗОДОВ. Правилата за отговорността за вреди по ЗОДОВ са специални по отношение на общите правила на ЗЗД. Разграничителният критерий за приложимия правен ред е основният характер на дейността на органа, от чиито актове, действия или бездействия са причинени вредите. Административните съдилища са компетентни, когато вредите са причинени при или по повод изпълнение на административна дейност. Понятието „административна дейност“ е посочено изрично както в съдържанието на правната норма на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, така и в нейното заглавие „Отговорност за дейност на администрацията“. Отговорността, следователно е резултат от незаконосъобразно осъществяване на публични функции. Задълженията, които законите възлагат на административните органи са свързани с издаване на индивидуални, общи и нормативни административни актове чрез упражняване на правоприлагаща и нормотворческа дейност, и с налагане на административни наказания. За квалификацията на иска са от значение твърденията, с които ищецът обосновава възникването на спорното право и искането, което формулира към правораздаващия орган. Деликтният иск срещу държавата и общините по твърдение, че увреждането е причинено от тяхна административна дейност, е по чл. 1 ЗОДОВ, а след създаването на административните съдилища, от 01. 03.2007 г. – е от тяхна компетентност. Съдебният акт, постановен от съд, който не е компетентен по правилата на подведомствеността, разпределящи делата между гражданските и административните съдилища, е недопустим. В случая ищецът обосновава твърдението за причинен му деликт от общината не на договорно основание, а поради противоправно бездействие на същата да преотреди терена за обществено жилищно строителство в изпълнение на съдебно решение № 506/07.10.1992 г. по гр.д. № 1143/1992 г. на Софийския окръжен съд. Вредата е имуществена и се изразява в разходи по извършено строителство през 1992 г., за събарянето на което впоследствие е издадена заповед. Това бездействие попада в приложното поле на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, но доколкото обезщетението се търси от юридическо лице, за причинена му вреда преди 01.06.2006 г., приложимият в случая материален закон е чл. 49 ЗЗД. Юридическите лица придобиват право да търсят отговорност по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ едва с изменението на закона с ДВ бр. 105/29.12.2005 г. Правото на обезщетение е материално право и с оглед момента на възникването му се определя и приложимия закон. ЗОДОВ е приложим за юридическите лица, за случаите, при които правото на обезщетение е възникнало след 01.06.2006 г. Следователно изменението на нормата на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ има действие за правоотношения, възникнали след 1.06.2006 г., а не и към заварените към тази дата правоотношения. Съдът правилно, като краен резултат, е квалифицирал иска по чл. 49 ЗЗД, въпреки, че не е изложил съображения относно характера на органа и дейността му, от която е възникнало увреждането, нито е преценил приложимостта на чл. 1 ЗОДОВ преди изм. ДВ бр. 105/29.12.2005 г. Неправилно е и заключението му, че увреждащото деяние - бездейстивето на общината, е продължило до месец юли 2010 г. Обстоятелството, че през 2007 г. е одобрен застроителен и регулационен план на централната градска част, влязъл в сила през месец юли 2010 г., по който за процесния имот се предвижда индивидуално жилищно строителство, не променя момента, в който е осъществено увреждащото бездействие, за което, в случая, ищецът търси обезщетение. В полза на ЖСК „Ж. ч.“, [населено място] е отстъпено през 1990 г. право на строеж върху държавна земя за жилищни нужди. Към този момент действащ е бил регулационен план на [населено място], одобрен със заповед на К. от 1978 г., според който отстъпеният терен е бил отреден за улица. Липсва издадена заповед за промяна на регулационния план и преотреждане на терена за обществено и жилищно строителство. Започналото строителство е спряно със заповед от 1992 г. на кмета на [община], тъй като мероприятието поради което са извършени отчуждителните производства фактически не е осъществено и преотреждане на терена за обществено жилищно строителство не е извършено. Съдът с решението от 1992 г. е потвърдил спирането, но е определил, че спирането е до решаване на въпроса за евентуално изпълнение на процедурата по чл. 98, ал. 3 ППЗТСУ. Съгласно цитираната разпоредба по реда на предходните алинеи могат да се установят и застроителни решения, които не са съобразени с действащия застроителен и регулационен план, но отговарят на предвижданията по проекта за общ или подробен градоустройствен план. След реституционни процедури през 1997 г. е променена собствеността върху част от спорния терен и въз основа именно на това е променен и градоустройственият статут на имотите; предназначението вече е за индивидуално жилищно строителство. По искане на собствениците имотите са нанесени в кадастралния план на [населено място], одобрен през 2005 г. Ето защо няма как след това, до 2010 г., когато е влязъл в сила застроителния и регулационен план от 2007 г. общината да е имала възможност, но да е бездействала да изпълни указанията на съда от 1992 г. Сам ищецът претендира по настоящото дело незаявената част от претенцията, разгледана като частична по гр.д. № 642/2004 г. на Самоковския окръжен съд. Това значи, че търси остатъка от дължимото на основание същите правопораждащи юридически факти – безспорно настъпили преди подаване на исковата молба по частично предявения иск през 2004 г. В заключение претендира се обезщетение за противоправно бездействие на [община] за период преди 2005 г., поради което искът е по чл. 49 ЗЗД, а не по чл. 1 ЗОДОВ, която норма би била приложима ако се търсеше обезщетение за противоправно бездействие, продължило до 2010 г. Тогава и компетентният съд по предявения през 2013 г. иск би бил съответният административен съд. Не са налице и другите касационни оплаквания. Правилно съдът е приложил чл. 1 от ЗДЛ. Без значение е, че по приключилия между страните спор по частично предявения иск по гр.д. № 642/2004 г. на Самоковския районен съд, последиците от Закона за деноминация на лева не са приложени. Относно незаявената част от претенцията няма формирана сила на пресъдено нещо. Имуществената вреда е настъпила с извършване на разходите по започналия строеж, като установените суми са в неденоминирани лева. Към настоящия момент може да се присъдят суми, съобразени с деноминацията. Правилно, при това положение, въззивният съд е приел, че е установена имуществена вреда в размер на 145 деноминирани лева. Тази сума е вече погасена от ответника, който е изплатил присъденото му с решението по гр.д. № 642/2004 г. обезщетение от 6000 лв. Въпросите и съображенията относно цената на иска, както и възможността за изменение на размера на иска, нямат никакво отношение към приложимостта на чл. 1 ЗДЛ, съответно постановения резултат по спора от въззивния съд. В заключение, не са налице поддържаните касационни оплаквания и въззивното решение следва да бъде оставено в сила. Касаторът следва да заплати на насрещната страна сторените в инстанцията съдебноделоводни разноски – 4000 лв. платено адвокатско възнаграждение по банков път, удостоверено с договор за правна защита и съдействие и платежен банков документ. МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 1764/19.08.2016 г., постановено от Софийския апелативен съд по в.т.д. № 1634/2016 г. ОСЪЖДА ЖСК „Ж. ч.“, [населено място], представлявана от председателя А. В. П., да заплати на [община] сумата в размер на 4000 лв., представляващи разноски по чл. 78, ал. 3 ГПК , направени в производството пред Върховен касационен съд. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: