Р Е Ш Е Н И Е № 368 гр. София, 29 октомври 2015 г В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, І НО, в публично заседание на двадесет и осми септември през две хиляди и петнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ ЧЛЕНОВЕ: БЛАГА ИВАНОВА МИНА ТОПУЗОВА при секретаря Мира Недева и в присъствието на прокурора Тома Комов изслуша докладваното от съдия ИВАНОВА касационно дело № 761 по описа за 2015 г Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия И. Л. А. срещу решение на Великотърновски апелативен съд № 50 от 31.03.15 г, по ВНОХД № 16/15, с което е изменена присъда на Окръжен съд, Ловеч, № 26 от 4.12.2014 г, по НОХД № 379/14. С въззивния акт е постановено следното: - наложеното наказание „лишаване от свобода” е увеличено на две години, - отменено е приложението на чл. 66 НК и е определен първоначален „общ” режим за изтърпяване на наказанието, настаняване в затворническо общежитие от открит тип, - наказанието по чл. 343 г НК е намалено на една година, - присъдата е потвърдена в останалата й част. С първоинстанционната присъда жалбоподателят И. Л. А. е признат за виновен в това, че на 11.10.2013 г в [населено място], при управление на моторно превозно средство, е нарушил правилата за движение по чл. 21, ал. 1 и чл. 117 ЗДП, и по непредпазливост, е причинил смъртта на тринадесетгодишния Я. Н. М., като след деянието е направил всичко, зависещо от него за оказване помощ на пострадалия, с оглед на което и на основание чл. 343 а, ал. 1, б. „б” вр. 343, ал. 1, б. „в” вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3 НК и чл. 373, ал. 2 НПК вр. чл. 58 а, ал. 1 НК, е осъден на една година и четири месеца „лишаване от свобода”, отложено по реда на чл. 66 НК, за срок от три години, и „лишаване от право да управлява МПС”, за срок от една година и четири месеца, със зачитане на времето, през което деецът е бил лишен от това право по административен ред. С жалбата се релевират всички касационни основания. Твърди се, че въззивният съд се е произнесъл, без да съобрази становището на държавното обвинение по изхода на делото / въззивното производство е проведено само по жалба на частното обвинение, а представителят на държавното обвинение е изразил несъгласие с увеличаване на наказанието /, че материалният закон е приложен неправилно / липсва нарушение по чл. 117 ЗДП, а само такова по чл. 21 ЗДП /, че навлизането на детето на пътното платно представлява съпричиняване, каквото не е отчетено, че наложеното наказание е явно несправедливо, че неправилно са оценени смекчаващите и отегчаващи обстоятелства, че незаконосъобразно са взети предвид предходните нарушения на правилата за движение, санкционирани по административен ред, за които е настъпила реабилитация, че неправилно е отменено приложението на чл. 66 НК. С жалбата се прави искане за намаляване на наказанието „лишаване от свобода” и приложението на чл. 66 НК. Алтернативно се иска отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на ВТАС. В съдебно заседание на настоящата инстанция защитата пледира за уважаване на жалбата. Жалбоподателят не участва лично в касационното производство. Повереникът на частните обвинители счита, че жалбата е неоснователна. Частните обвинители не участват лично в производството пред ВКС. Представителят на ВКП счита, че жалбата е неоснователна. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: Производството пред първата инстанция е протекло по реда на Гл. 27 НПК, в хипотезата на чл. 372, ал. 4 вр. чл. 371, т. 2 НПК. Подсъдимият е признал фактите, описани в обстоятелствената част на обвинителния акт, и се е съгласил да не се събират доказателства за тези факти. Съдът правилно е приел, че самопризнанието се подкрепя от доказателствата, събрани на досъдебното производство, поради което провеждането на съкратено съдебно следствие по реда на чл. 372, ал. 4 вр. чл. 371, т. 2 НПК е законосъобразно. С оглед на признатите факти е приложен законът, който е следвало да бъде приложен. Верен е изводът, че жалбоподателят е допуснал две нарушения на правилата за движение, първото от които е по чл. 21, ал. 1 ЗДП, а второто по чл. 117 ЗДП. Управлявал е със скорост от 70 км/ч, при разрешена за съответния пътен участък от 50 км/ч, с което е игнорирал чл. 21, ал. 1 ЗДП. Отделно от това, като е възприел, че в близост до пътя има дете, не е предприел намаляване на скоростта или евентуално спиране, което е разрез с чл. 117 ЗДП. Законодателят е отчел обстоятелството, че от децата, поради тяхната незрялост, не би могло да се очаква предвидимо поведение. Нормата на чл. 117 ЗДП изисква от водача повишено внимание за преминаване покрай деца именно защото е възможно внезапното им навлизане на пътното платно. Ако това се случи, водачът не би могъл да се позовава на съпричиняване, тъй като посочената категория лица се ползват със специална закрила поради тяхната незрялост и невъзможността им да съобразяват поведението си със закона. Ето защо, изводът на въззивния съд, че липсва съпричиняване, е верен и се споделя от настоящата инстанция. Неоснователно се възразява срещу възможността да се влоши положението на подсъдимия по жалба на частното обвинение / при липса на протест /. Такава процесуална възможност е предвидена в закона - чл.336, ал. 2 НПК. Когато прокурорът не е подал протест, но е налице жалба на частното обвинение с искане за влошаване на положението на подсъдимия, становището на прокурора, участвал във въззивното производство, не обвързва съда при вземане на решение по делото. Съставът разполага с правомощие да уважи жалбата на частното обвинение, чиято позиция по изхода на делото не е задължително да съвпадне с тази на прокурора. Следователно, като е уважил жалбата на частното обвинение, въззивният съд не е допуснал нарушение на процесуалния закон, а доводът в тази насока не може да бъде споделен. Основателни са доводите на защитата, касаещи основанието по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Несъмнено е, че деянието се отличава с висока степен на обществена опасност. Отговорността на жалбоподателя обаче се реализира по привилегирования състав на чл. 343 а НК, за оказана помощ на пострадалия, което има правно значение при преценка на вида и размера на наказанието. Установено е и обстоятелството, че деецът разкрива ниска обществена опасност. Той е с положителни характеристични данни, чисто съдебно минало, трудово ангажиран. Изказал е искрено съжаление за случилото се. Неправилно са отчетени като отегчаващи отговорността му обстоятелства всички предходни нарушения по ЗДП, считано от 1998 г до 2013 г. ЗАНН предвижда настъпване на реабилитация, поради което е недопустимо при индивидуализация на наказанието да бъдат ценени нарушения, обхванати от този институт. Верен е обаче изводът, че жалбоподателят се е проявил като недисциплиниран водач на МПС, което е видно от справката от КАТ, а това е от значение за обема на наказателната му отговорност и правилно е ценено в такъв аспект. Настоящата инстанция счита, че при комплексната преценка на обстоятелствата по чл. 54 НК, изводими от степента на обществена опасност на деянието и дееца, при наличния лек превес на смекчаващите обстоятелства, определеното от въззивния съд наказание „лишаване от свобода” се явява завишено и оттам, явно несправедливо. При отмерване на справедливия размер е необходимо да бъдат съобразени и целите по чл. 36 НК, като бъде поставен акцент на поправянето и превъзпитаването на осъдения към спазване на законите в страната. При това положение, справедливо, съобразно критерия на чл. 348, ал. 5 НПК, е наказанието една година и шест месеца „лишаване от свобода”. То подлежи на редукция, съгласно чл. 58 а, ал. 1 НК, в какъвто случай се свежда до една година „лишаване от свобода”. Въззивният съд неправилно е преценил, че са налице основания за отмяна на чл. 66 НК. Кумулативните предпоставки на посочената хипотеза са налице поради следното: Наложеното наказание „лишаване от свобода” е със срок, който позволява приложение на института на условното осъждане. Деецът не е осъждан за престъпления от общ характер с наказание по НК. Той разкрива ниска степен на обществена опасност. За неговото поправяне и превъзпитаване не е необходимо откъсване от естествената му среда и настаняване в затворническо заведение. Ето защо, искането за смекчаване на наказателноправното положение на жалбоподателя е основателно и следва да бъде уважено.По отношение на изпитателния срок, той следва да възлезе на три години, тъй като наказателната отговорност се реализира при превес на смекчаващите обстоятелства, което дава отражение и на времетраенето на изпитателния срок. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 2, т. 1 и 3 НПК, ВКС, І НО, Р Е Ш И: ИЗМЕНЯ решение на Великотърновски апелативен съд № 50 от 31.03.2015 г, по ВНОХД № 16/15, както следва: НАМАЛЯВА срока на наказанието „лишаване от свобода”, наложено на подсъдимия И. Л. А., на ЕДНА ГОДИНА. ОТЛАГА изтърпяването на наказанието „лишаване от свобода”, за изпитателен срок от три години, на основание чл. 66 НК. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: