Р Е Ш Е Н И Е № 511 гр. София, 26 ноември 2013 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на първи ноември две хиляди и тринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена Величкова ЧЛЕНОВЕ: Николай Дърмонски Капка Костова при секретар Аврора Караджова и в присъствие на прокурора Димитър Генчев, изслуша докладваното от съдия Капка Костова касационно дело № 1166/2013 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационната проверка се извършва по протест на прокурор при Апелативната прокуратура – гр. Велико Търново, срещу постановената от Апелативен съд – гр. Велико Търново нова присъда № 102 от 22 април 2013 година, по внохд № 90/2013 година, след отмяна на присъда № 9 от 20 февруари 2013 година на Окръжен съд – гр. Русе, по нохд № 7796/2012 година, в наказателно-осъдителната й част по отношение на подсъдимия П. П. П. за престъпление по чл. 270, ал. 1 от НК. Протестиращият прокурор се е позовал на отменителните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК. От съдържанието на протеста може да се направи извод, че представителят на обвинителната власт оспорва надлежността на формираните от съда изводи по фактите. Заявява представяне на допълнителни съображения към протеста. Претендира отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд с оглед ангажиране на наказателната отговорност на подсъдимия П. по повдигнатите му обвинения. В съдебно заседание пред ВКС представителят на Върховната касационна прокуратура поддържа подадения протест по изложените в него съображения и доводи, които ги подкрепят и моли същият да бъде уважен. Заявените в протеста допълнителни съображения не са представени. Подсъдимият П. П. П. не участва лично в заседанието пред ВКС, редовно призован. Представлява се от защитника си - адвокат Д. С. от АК – [населено място], който изразява становище за неоснователност на касационния протест и оставянето му без уважение. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди становищата и доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното: Първоинстанционният съд е признал подсъдимия П. П. П. за виновен в това, че на 16. 07. 2012 година, в [населено място] поле, Р. област, противозаконно е пречил на органи на властта – Е. М., младши автоконтрольор при РУП – [населено място] поле и И. С. – старши полицай в същото РУП, изпълняващи задълженията си по охрана на обществения ред и пътен контрол, като не спрял на подаден сигнал, поради което и на основание чл. 270, ал. 1 от НК и при условията на чл. 54 от НК, го е осъдил на глоба в полза на държавата в размер на 500 (петстотин) лева. С присъдата е признал подсъдимия П. за невинен в това, на същата дата и същото място да е предложил дар в размер на 20 лева на Е. М. и на И. С., в качеството им на длъжностни лица – полицаи при РУП – [населено място] поле, Р. област, за да не извършат действия по служба – да не му съставят акт за установяване на административно нарушение, поради което го е оправдал по повдигнатото му обвинение по чл. 304, ал. 1 от НК. Срещу присъдата е подаден протест от прокурор при Окръжна прокуратура – гр. Русе. При внимателен прочит на протеста и на допълнителните съображения към него става ясно, че представителят на обвинителната власт атакува присъдата в оправдателната й част по чл. 304, ал. 1 от НК, като претендира отмяната й в тази част и постановяване на нова осъдителна присъда по това обвинение. Подадена е и жалба от подсъдимия П. срещу осъждането му за престъпление по чл. 270, ал. 1 от НК с искане за отмяна на присъдата в тази й част и оправдаване по това обвинение. При извършената въззивна проверка Апелативният съд – гр. Велико Търново е упражнил правомощията си по чл. 336, ал. 1, т. 3 във вр. чл. 334, т. 2 от НПК и е постановил атакуваната сега по реда на касационното обжалване нова присъда, с която е отменил първоинстанционния съдебен акт в осъдителната му част по чл. 270, ал. 1 от НК и е оправдал подсъдимия П. по това обвинение. Потвърдил е присъдата в останалата обжалвана част. Касационният протест е допустим, тъй като атакува съдебен акт от кръга на подлежащите на касационен контрол по чл. 346, т. 1 от НПК, вкл. и в потвърдителната част на новата въззивна присъда, която поначало има характер на решение, защото не решава по нов и различен начин въпросите за вината и отговорността на подсъдимия П. по обвинението по чл. 304, ал. 1 от НК. От значение е съществото на произнасянето на съда с постановения от него съдебен акт и въпросите, които се решават с него, а не наименованието му. С касационния протест се възразява преди всичко оправдаването на подсъдимия П. по повдигнатото му обвинение по чл. 270, ал. 1 от НК, постановено с новата присъда на въззивния съд. В тази връзка са и изложените съображения на л. 1-2 от протеста. Наред с това, в протеста се коментира като незаконосъобразна и частта от новата въззивна присъда, с която е потвърдено оправдаването на подсъдимия П. по обвинението по чл. 304 от НК (с. 2-3 от протеста). Твърди се фактическа установеност на обстоятелствата, инкриминирани в рамките на това обвинение, основно от показанията на свидетелите М. и С., а ненадлежната им оценка от предходните съдебни инстанции е довела до неправилни правни изводи и оправдаване на подсъдимия П. по това обвинение. В тази връзка се претендира цялостна отмяна на новата въззивна присъда и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на съда. ВКС намира подадения касационен протест за неоснователен при следните съображения: І. Относно потвърденото от въззивния съд оправдаване на подсъдимия П. по обвинението по чл. 304, ал. 1 от НК: За да оправдае подсъдимия по това обвинение, първоинстанционният съд е приел, че същото не е доказателствено обезпечено по начина, който изисква законът, защото се основава единствено на показанията на свидетелите М. и С., които в тази си част са неубедителни и не позволяват кредитирането им за достоверност, а други доказателства в подкрепа на съдържащите се в тях факти по делото не са налице. Въззивният съд не е приел безкритично тази оценка на основния съд, а е извършил и собствен доказателствен анализ (с. 6-7 от мотивите на присъдата). Като споделя поначало постигнатия с новата присъда резултат, ВКС намира за неприемливи част от съображенията на въззивния съд, които не повлияват този резултат, но за пълнота и прецизност ще бъдат коментирани и допълнени. Така, ВКС намира, че няма как да бъдат споделени съображенията на въззивния съд относно: доводите, основани на обсъждане на показанията на свидетелите М. и С., депозирани пред разследващия орган на досъдебното производство, които не са приобщени по надлежен процесуален ред, както и посочените от съда предполагаеми причини за евентуална заинтересованост на свидетелите, също и коментарите за „предварително определена доказателствена сила” на показанията им, каквато по делото няма данни да им е придадена и пр. Независимо от това, оценката на доказателствените източници като цяло дава основание за формираните от съда изводи по фактите. Правилно е преценено, че изготвеният Протокол за проверка на лични вещи и превозни средства (л. 12 от ДП), представлява негоден от процесуална гледна точка доказателствен източник, доколкото извършеното действия, което той отразява, не представлява допустим способ за доказване, предвиден в НПК. Правилно е констатирано също така, че съобщеното от двамата свидетели М. и С. не се подкрепя от други доказателствени източници. В допълнение би могло да се посочи, че предлагането на банкнота от страна на подсъдимия П. на двамата полицейски служители, не е отразено като констатация в АУАН (л. 37 от ДП), самата банкнота не е иззета и приложена като веществено доказателство по делото, неясна остава причината, поради която подсъдимият е отведен в РУП след извършеното от него нарушение на правилата за движение по ЗДП. Поради това, ВКС намира за адекватен на доказателствата по делото направеният от предходните съдебни инстанции извод, че обвинителната теза за извършено от подсъдимия П. престъпление по чл. 304, ал. 1 от НК е останала доказателствено незащитена по начина, по който законът (чл. 303, ал. 2 от НПК) изисква това. ІІ. Относно възраженията в касационния протест срещу оправдаването на подсъдимия П. по обвинението по чл. 270, ал. 1 от НК: Неправилно се твърди в касационния протест, че оправдаването на подсъдимия П. по това обвинение е резултат на ненадлежна оценка на доказателствените източници, най-вече относно авторството на деянието. Напротив, двете предходни съдебни инстанции са приели за несъмнено установени инкриминираните в рамките на обвинението правнорелевантни факти и това е резултат на обективен, задълбочен и адекватен доказателствен анализ, но първоинстанционният и въззивният съд са им дали различна правна оценка и са формирали различни правни изводи относно съставомерността на тези факти по посочената норма на материалния закон. Впрочем, изначално по делото не са били спорни всички обстоятелства, свързани с извършеното от подсъдимия П. изпреварване на пътя (причина за спирането му от полицейските служители М. и С.), отказът му да спре при подадения сигнал, спирането му в края на селото, извършената му проверка и т. н. Тези факти са безпротиворечиво установени от показанията на двамата посочени свидетели, от съдържанието на съставения акт за установяване на административно нарушение, както и от обясненията на самия подсъдим П.. Към тях първоинстанционният съд е приложил нормата на чл. 270, ал. 1 от НК и е ангажирал наказателната отговорност на подсъдимия за това престъпление, като му е наложил наказание от 500 лева глоба в полза на държавата. Изложил е фактическите и правните съображения за това на л. 4-6 от мотивите на присъдата си. В рамките на извършената въззивна проверка, съдът е възприел изцяло фактите, приети и от първоинстанционния съд, като не е имал основание да откаже да признае фактическата правилност на присъдата в тази й част. Така установените факти и обстоятелства обаче въззивният съд е оценил като несъставомерни по нормата на чл. 270, ал. 1 от НК. ВКС няма причини да не сподели изложените в тази връзка правни съображения на с. 9 от мотивите на новата въззивна присъда, защото те съответстват на доказателствата по делото и на закона. В допълнение, намира за необходимо да акцентира върху следното: Изразите „противозаконното пречене на орган на властта ... да изпълни задълженията си” в разпоредбата на чл. 270, ал. 1 от НК и „отказът да изпълни нареждане на органите за контрол и регулиране на движението...” в чл. 175, ал. 1, т. 4 от ЗДП (в конкретния случай – да спре при подаден сигнал съгл. задължението на водача по чл. 103 от същия закон) предпоставят различни обективни действия от страна на дееца, при различен техен интензитет и във всички случаи обуславят по-висока степен на обществена опасност на първото деяние, съставляващо престъпление, в сравнение с второто, осъществяващо административно нарушение. Именно за извършено административно нарушение, изразяващо се в отказа му да спре на подадения ясен, видим и разпознаваем сигнал за това, подсъдимият е санкциониран по административен ред с НП № 212 от 22. 08. 2012 година (л. 34 от нох дело). При изложените съображения, настоящият касационен състав намира, че релевираните в протеста отменителни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК не са налице. Атакуваната нова присъда на въззивния съд не страда от приписаните й в протеста пороци, поради което следва да бъде оставена в сила. Поради това и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА постановената от Апелативен съд – гр. Велико Търново нова присъда № 102 от 22 април 2013 година, по внохд № 90/2013 година. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.