Р Е Ш Е Н И Е № 150 гр.София, 25.06.2012г. в името на народа Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на петнадесети март през две хиляди и дванадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ при секретаря Стефка Тодорова, като изслуша докладвано от съдията Албена Бонева гр.дело № 574/2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 ГПК и е образувано по касационна жалба, подадена от от Р. Й. К. от Б. чрез адв. С. Ц. Ц. от АК – София срещу въззивно решение № 537/03.12.2010 г. на Софийски окръжен съд, постановено по гр.д. № 767/2010 г. Касационното обжалване е допуснато с определение № 1532/07.12.2011 г. по въпроса разписката, издадена от кредитора за частично погасяване на дълг, удостоверява ли плащане по установено задължение, когато има твърдение за наличие и на друго еднородно вземане на кредитора от същия длъжник и как се разпределя тежестта на доказване за релевантните факти по договор за заем; каква е последицата от липсата на отбелязване по чл. 77, ал. 3 ЗЗД. Съставът на Върховния касационен съд дава следното тълкуване по поставените правни проблеми: Съществуването на договора за заем следва да се установи от страната, която търси изпълнение по него /чл. 154, ал. 1 ГПК/. Заемодателят трябва да установи по пътя на пълно главно доказване, както наличието на съгласие за сделката с насрещната страна, но още и предаване на обещаната сума. Ответникът установява възраженията си срещу това вземане, като последните могат да бъдат както абсолютни, касаещи формата и/или съдържанието на изпълнителното основание, така и лични, свързани с конкретните отношения длъжник- кредитор, каквито са например твърденията, че задължението е погасено. При твърдение за извършено плащане, заемополучателят следва да го установи, което включва и елементите, определящи изпълнението като точно. При възражение на кредитора, че извършеното от длъжника плащане не е по спорното заемно правоотношение, а по други съществуващи еднородни правоотношения между страните, той следва да установи наличието на такива. Тогава, само при установени няколко еднородни задължения от заемополучателя към заемодателя, направеното от него плащане ще се цени при условията на чл. 76 ЗЗД. Разписката по чл. 77 ЗЗД се предоставя от кредитора на длъжника и доказва изпълнението на задължението съгласно чл. 77, ал. 1 ЗЗД. Предвид реалния характер на договора за заем за потребление по чл. 240, ал. 1 ЗЗД разписката служи още и като доказателство за сключването му и за изпълнение на задължението на заемодателя да предостави на заемателя определена парична сума. При няколко еднородни задължения, в разписката трябва да се посочи по кое от тях е извършено изпълнението, което е задължение на кредитора. Ако не го стори и между страните съществува спор кой дълг е погасен чрез плащане, отношенията се уреждат по правилата на чл. 76 ЗЗД. Съгласно чл. 77, ал. 3 ЗЗД, ако длъжникът е изпълнил задължението си само отчасти, върху кредитора лежи и задължението да отбележи върху документа полученото изпълнение и да даде разписка на длъжника. В случай, че кредиторът не извърши отбелязване или не даде разписка, това не прави неточно изпълнението на длъжника, нито променя доказателствената тежест за фактите и обстоятелствата, посочени по-горе. Ако е установено, че длъжникът има множество еднородни задължения към същия кредитор, при спор за кое е направено частично плащане, отново следва да се приложат разпоредбите на чл. 76 ЗЗД – платена е част по най-обременителното задължение; ако всички са еднакво обременителни – платено е по най-старото, а ако са възникнали и едновременно – погасяват се съразмерно. Следователно, когато е установено наличието на повече еднородни задължения, което е в тежест на страната, черпеща изгодни за себе си правни последици от това и само при спор кое от тях се погасява с плащане, изпълнението се преценява по правилата на чл. 76 ЗЗД. При установено само едно задължение за престиране на пари, плащането от длъжника на цялата или на част от сумата, доказва погасяване именно на този дълг, независимо дали кредиторът е направил изрично отбелязване по чл. 77, ал. 3 ЗЗД. По касационните оплаквания: Касаторът Р. Й. К. твърди неправилност на атакувания съдебен акт поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Иска отмяна на въззивното решение и отхвърляне на иска в оспорената пред въззивната инстанция част. Ответникът по касация И. А. И. в отговора по чл. 287, ал. 1 ГПК и в съдебно заседание, изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Съставът на Върховния касационен съд, като взе предвид касационните оплаквания, становищата на страните, данните по делото и приложимия закон, намира, че касационната жалба е основателна. Ботевградският районен съд е издал заповед за незабавно изпълнение в полза на И. А. И. срещу Й. Й. Й. за сумата от 6000 лв. по договор за заем от 10.05.2004 г., лихва за забава върху главницата, считано от 27.04.2009 г., както и 725 лв. разноски. Длъжникът е възразил и И. А. И. е предявил иск за установяване на вземането. Първостепенния Ботевградски районен съд е уважил частично претенцията, като е приел, че има частично плащане по разписка от 10.09.2005 г. Кредиторът /ищец/ И. И. е обжалвал това решение в отхвърлителната му част. Въззивният съд е уважил жалбата. В хода на процеса ответникът Й. Й. е починал и е заместен от Р. К.. Въззивният съд е установил, че И. И. е дал на Й. Й. на 10.05.2004 г. в заем 6 000 лв. при уговорен падеж на 31.12.2004 г. и лихва за просрочие от 3 %. Договорът е оформен в писмена форма с нотариална заверка на подписите. И. И. е подписал на 10.09.2005 г. разписка, че „от общата сума остават 3 680 лв. Останалата част е върната”. Документът е подписан и от Й. Й.. Въззивният съд е приел, че разписката не доказва частично плащане, защото съгласно чл. 77, ал. 3 ЗЗД, при частично погашение, кредиторът е длъжен да отбележи това върху документа, който е основание за задължението, а такова отбелязване в случая липсва. От друга страна, И. И. е заявил в съдебно заседание, че има и други облигационни отношения с насрещната страна и представената разписка установява плащане по твърдяния от него друг заем за сумата от 7000 лв. Съдът поради това е приел, че съществува вероятност погасяването да е по друг договор, а ищецът И. И. не носи доказателствена тежест да установи съществуването и на друго облигационно отношение. Решението е неправилно. В противоречие с даденото от състава на Върховния касационен съд тълкуване, въззивният съд е разпределил тежестта на доказване между страните, неточно е приложил чл. 76 и чл. 77 ЗЗД. Страните не спорят,че И. А. И. дал в заем на Й. Й. Й. сума от 6000 от 10.05.2004 г. със задължение да я върне на 31.12.2004 г. Уговорена е 5 % лихва за забава. Обясненията на Й. Й. в съдебно заседание за размера на задължението му към И. И. имат предвид общо натрупана сума от 9000 лв. като сбор от главница и договорена лихва по договора за заем и необосновано въззивният съд приел, че правят вероятно съществуването и на друго заемно правоотношение между страните. Удостовереното с подписите и на двете страни по договора, че остатъка от дължима към 10.09.2005 г. е 3680 лв. съставлява разписка по смисъла на чл.77, ал. 1 ЗЗД. С нея се доказва плащане по задължението, установено по договора за заем от 10.05.2004 г. Твърденията на кредитора, че плащането е по друг дълг е недоказано от него – освен изявленията на страната, които нямат характеристиката на признания и поради това не са доказателствени средства, няма никакви данни, които да правят дори вероятно съществуването и на второ заемно задължение на Й. към И.. От друга страна, вероятността от съществуване на подобни правоотношения, не е достатъчно за целите на доказването по чл. 154, ал. 1 ГПК – тежестта е за кредитора И. И.. Следователно, разписката по силата на чл. 76, ал. 2 ЗЗД доказва, че към 10.09.2005 г. Й. е погасил изцяло натрупаното до тогава задължение за лихва, както и част от главницата по единственото установено между страните заемно правоотношение. Искът се явява основателен само за сумата от 3680 лв. и потърсената лихва за забава, считано от 27.04.2009 г.. Той е уважен от районния съд и решението му е влязло в сила. Претенцията за разликата над 3 680 до 6000 лв., предмет на въззивното обжалване е неоснователна. Решението на Софийски окръжен съд е неправилно и следва да се касира, като спорът се разреши от състава на Върховния касационен съд и иска по чл. 240, ал. 1 ЗЗД в спорната му част, се отхвърли. Р. К. има право на сторените съдебноделоводни разноски във въззивно и касационно производство. Представени са доказателства за платени такси и адвокатски хонорар само в производството пред Върховен касационен съд - общо в размер на 1293,40 лв. МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ въззивно решение № 537/03.12.2010 г. на Софийски окръжен съд, постановено по гр.д. № 767/2010 г. и вместо него ПОСТАНОВИ: ОТХВЪРЛЯ иска, предявен от И. А. И. от Б., Софийска обл. [улица], вх. , ап. против Й. Й. Й., заменен по чл. 227 ГПК от Р. Й. К. от Б., обл. София, [улица], ет. , ап. за признаване на установено, че Й. Й. Й. дължи на И. А. И. по договор за заем от 10.05.2004 г. сума над 3 680 лв. до 6000 лв. главница, за която е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 295/2009 г. от Ботевградския районен съд. ОСЪЖДА И. А. И. от Б., Софийска обл. [улица], вх. , ап. да заплати на Р. Й. К. от Б., обл. София, [улица], ет. , ап. сумата в размер на 1293,40 лв., съдебноделоводни разноски по делото. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: