Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е № 100 гр. София 24 март 2010 г.     В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А     Върховен касационен съд на Република България, ….Второ наказателно отделение, в публично заседание на деветнадесети февруари...…....две хиляди и десета година в състав:                                                                 ПРЕДСЕДАТЕЛ:   ЛИЛЯНА МЕТОДИЕВА                                                                         ЧЛЕНОВЕ:    ЕЛЕНА АВДЕВА                                                                                                 БИЛЯНА ЧОЧЕВА   при секретаря Н. Цекова.....…...……………………………………в присъствието на прокурора И. Чобанова.......……..…………………………..изслуша докладваното от съдия ЧОЧЕВА …………………..…….касационно дело № 720 по описа за 2009 г. и за да се произнесе взе пред вид следното:   Производство пред ВКС е по реда на чл. 420 ал. 2, вр. чл. 422 ал. 1, т. 5 от НПК и е образувано по искане на осъдения А. К. Д. за възобновяване на ВНОХД № 760/2009 г. на Пловдивския окръжен съд и изменение на постановеното по него въззивно решение № 173/30.05.2009 г., в частта, в която е била потвърдена присъда № 114/26.02.2009 г. по НОХД № 917/2008 г. на районен съд - Пловдив. С тази присъда подсъдимия А. К. Д. е бил признат за виновен в това, че на 05.04.2008 г., в гр. П., при условията на опасен рецидив, се е съвкупил с Н. Р. М. , като я принудил към това със сила, поради което и на основание чл. 152 ал. 3, т. 5, вр. ал. 1, т. 2, вр. чл. 29 ал. 1, б. „а” и „б” и чл. 54 от НК му е било наложено наказание 4 години лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален строг режим, като в негова тежест са били възложени разноските по делото. Приложен е бил и чл. 27 ал. 2 от НК, отменен с въззивното решение, което не е предмет на искането за възобновяване. В искането, поддържано в с. з. пред ВКС лично от осъдения и служебния му защитник, се изтъкват доводи за наличие на основанията за възобновяване съгласно чл. 422 ал. 1, т. 5, вр. чл. 348 ал. 1, т. 1-3 от НПК. Твърди се, че фактическите констатации за осъществено насилствено съвкупление неправилно са били основани единствено върху показанията на св. М, които са били противоречиви и несъответни на останалите доказателства по делото, обуславящи извод за липса на проникване. На тази основа се претендира преквалификация на деянието по чл. 150 от НК и следващото от това намаляване на наказанието, което се счита за несъразмерно тежко. Прокурорът от ВКП намира искането за възобновяване за неоснователно. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка за наличието на основанията за възобновяване, намери следното: Искането за възобновяване е допустимо, тъй като се вмества в изискуемия по чл. 421 ал. 3 от НПК 6-месечен срок, считано от влизане в сила на въззивното решение, което не е подлежало на проверка по касационен ред. Разгледано по същество обаче, то е НЕОСНОВАТЕЛНО, предвид следните съображения:   По своето естество изложените възражения в собственоръчно изготвеното от осъдения искане се свързват с обосноваността на въззивния акт, което не е самостоятелно касационно основание, а поради това и не е такова за възобновяване. От друга страна, разгледани единствено на плоскостта относно пороци при формиране на вътрешното убеждение на инстанциите по същество за оспорвания факт дали е имало проникване или не, респ. съвкупление, те са изцяло неоснователни. За да постанови съдебния си акт, въззивният съд е извършил цялостна проверка на оспорваната присъда и след комплексен собствен анализ на доказателствените източници е достигнал до идентични на приетите от първата инстанция фактически заключения, касаещи авторството на деянието и начина на извършването му от подсъдимия. Не се съзират пороци при обсъждане на доказателствата, въз основа на които въззивният съд е формирал вътрешното си убеждение по фактите и приложимия закон. Изводите му са основани на съвкупна оценка на доказателствените материали, като няма основание да се счита, че произволно е била игнорирана една група доказателствени средства и е отдаден приоритет на друга. Това важи и за изтъкнатото относно показанията на св. М, чиято процесуална стойност и значение е била предмет на обсъждане в мотивите на въззивната инстанция предвид направените от защитата възражения, преповторени и в искането за възобновяване. Поначало изнасилването не е публичен акт и рядко има странични необвързани наблюдатели, които пряко да свидетелстват за начина, по който то се извършва. Не е изключено и за упражнената принуда да отсъстват обективни белези, установими по експертен път. Затова и основен източник на информация в болшинството от случаите се явяват показанията на пострадалото лице, които именно поради това му качество следва да бъдат подложени на внимателна оценка за достоверност. В разглеждания случай точно такъв подход е бил приложен. За да отдадат доверие на нейните показания и поставят същите в основата на осъдителните си заключения, двете инстанции са изложени конкретни и убедителни доводи за наличието на кореспонденция на изложеното от св. М за развитието на инцидента с данни, съобщени от останалите свидетели и констатациите на СМЕ. Именно на тази основа е било възможно да се направи извод за тяхната вътрешна логичност и последователност, а също и необвързаност с користни или други подбуди, които да са повлияли за уличаването на подсъдимия. Поради тази причина не е имало основание да не се кредитират показанията й и в частта, в която тя е поддържала, че той не само е търкал половия си орган в нейния, но и е осъществил краткотрайно проникване без еякулация. При това положение, след като въззивната инстанция е извършила всеобхватен анализ на всички доказателствените източници, като е изложила подробни, ясни и убедителни съображения за това, поради какви причини намира установените от първата инстанция фактически данни за потвърдени, а възраженията на защитата за неоснователни, ВКС намира, че липсва каквото и основание да се счита, че вътрешното й убеждение е било опорочено, което да е пречка приетата по делото фактология да послужи като годна основа за касационната проверка за правилното приложение на материалния закон. На основата на установените фактически положения ВКС намира, че законосъобразно подсъдимият е бил признат за виновен и осъден по повдигнатото му обвинение за извършено престъпление по чл. 152 ал. 3, т. 5, вр. ал. 1, т. 2 от НК. С поведението си, изразило се в осъществяване на съвкуплението чрез употреба на сила, макар и не с голям интензитет, но с достатъчна продължителност, годна да преодолее съпротивата на пострадалата, подсъдимият е осъществил в обективен и субективен план инкриминираното му престъпление, което се явява по-тежко квалифицирано поради наличието на признака за опасен рецидив. Наложеното му наказание е справедливо. То е било определено в пределите по чл. 152 ал. 3 от НК (от 3 до 15 г.), като при отмерването му на 4 години лишаване от свобода са били обсъдени и надлежно оценени съобразно тяхната тежест и значение всички обстоятелства, включени в обхвата на чл. 54 от НК. В нужната степен е била отчетена индивидуалната тежест на извършеното, очертана от упоритостта и продължителността на принудителното въздействие, които данни добре са били съпоставени с данните за личността на подсъдимия, сред които осъжданията му за деяния, невключени в квалификацията за опасен рецидив. С оглед оценката на всички значими обстоятелства въззивният съд правилно е намерил, че изолирането на подсъдимия за период от 4 години е точната мярка за наказателно въздействие. В този размер наказанието се явява съответно на извършеното и достатъчно за комплексното постигане на целите по чл. 36 от НК. По делото не се установяват други обстоятелства, а и такива не се изтъкват в искането за възобновяване, които да не са били взети предвид от въззивната инстанция и да пораждат необходимост от смекчаване на наложеното наказание. Предвид изложените съображения ВКС намира, че направеното искане за възобновяване следва да бъде оставено без уважение. С оглед изложеното, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение   Р Е Ш И:   ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения А. К. Д. за възобновяване на ВНОХД № 760/2009 г. на Пловдивския окръжен съд и изменение на постановеното по него въззивно решение № 173/30.05.2009 г. в частта, в която е била потвърдена присъда № 114/26.02.2009 г. по НОХД № 917/2008 г. на районен съд - Пловдив. Решението не подлежи на обжалване.   ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.           2.