Р Е Ш Е Н И Е № 190 София, 03.10.2018 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание двадесет и първи септември през две хиляди и осемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА АВДЕВА ЧЛЕНОВЕ: 1. ЖАНИНА НАЧЕВА 2. БИСЕР ТРОЯНОВ при секретаря Кристина Павлова ……………………………………………………… и с участието на прокурора Атанас Гебрев ………………………………………….... разгледа докладваното от съдия Троянов …………………………………………….. наказателно дело № 646 по описа за 2018 г. Касационното производство е образувано по жалба на частния обвинител В. С. Н., чрез повереника адв. Д. М., против решение № 39 от 14.05.2018 г. по в.н.о.х.д. № 303/ 2017 г., по описа на Бургаския апелативен съд, с довод за явна несправедливост на наказанието по чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК. Касаторът останал недоволен от размера на наказанието, определено на двамата подсъдими и от приложения институт на условното осъждане. Твърди, че наказанието е твърде ниско, защото обществената опасност на престъплението е висока с настъпилата смърт и проявена дързост от дейците, които не са помогнали на пострадалата и не са обезопасили местопроизшествието, а съдът не е взел под внимание всички отегчаващи обстоятелства. Счита, че за постигане на целите по чл. 36 от НК и поправянето на двамата подсъдимите е наложително ефективно да изтърпят определените им санкции. В съдебно заседание пред касационната инстанция частният обвинител В. С. Н. и нейният повереник поддържат жалбата по изложените в нея съображения. Подсъдимият С. И. М., защитникът му адв. К. К., подсъдимият С. В. Р., неговите защитници адв. Д. Д. и адв. С. Д. пледират за отхвърляне на касационната жалба и потвърждаване на въззивния съдебен акт. Представителят на Върховната касационна прокуратура счита жалбата за неоснователна, тъй като наложеното наказание е справедливо определено при спазване на законовите изисквания. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на постъпилата жалба, изложените от страните съображения в открито съдебно заседание и извърши касационната проверка в законоустановените предели, намери следното: С присъда № 221 от 19.09.2017 г. по н.о.х.д. № 748/ 2017 г. Бургаският окръжен съд признал подсъдимия С. И. М. за виновен в това, че на 31.10.2015 г., около 19.30 часа, по второстепенен път от [населено място] към[жк], като непълнолетен, но могъл да разбира свойството и значението на деянието и да ръководи постъпките си, при управление на моторно превозно средство – лек автомобил марка „Ф.-Б.“, с peг. [рег.номер на МПС] , без необходимата правоспособност, нарушил чл. 20, ал. 2 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на пешеходката М. П. Н., поради което и на основание чл. 343, ал. 3, б. „б“, пр. 1 във вр. с чл. 342, ал. 1 във вр. с чл. 63, ал. 2, т. 2 от НК и чл. 58а, ал. 1 от НК му наложил наказание от две години лишаване от свобода, чието изпълнение отложил за изпитателен срок от три години, на основание чл. 69 от НК. Със същата присъда съдът признал другия подсъдим С. В. Р. за виновен в това, че на същата дата и място нарушил забраната на чл. 102 от ЗДвП, като предоставил управлението на моторно превозно средство – лек автомобил „Ф.-Б.“, с peг. [рег.номер на МПС] , на неправоспособния водач С. И. М. и в условията на независимо съпричиняване по непредпазливост причинил смъртта на пешеходката М. П. Н., поради което и на основание чл. 343, ал. 3, б. „б“, пр. 1 във вр. с ал. 1, б. „в“ във вр. с чл. 342, ал. 1 от НК и чл. 58а, ал. 1 от НК му наложил наказание от две години лишаване от свобода, чието изпълнение отложил за изпитателен срок от три години, на основание чл. 66 от НК. Съдът се произнесъл по веществените доказателства, както и по направените по делото разноски. С решение № 39 от 14.05.2018 г. по в.н.о.х.д. № 303/ 2017 г. Бургаският апелативен съд изменил първоинстанционната присъда, като преквалифицирал деянието в същото наказуемо престъпление, но за нарушение на чл. 21 от ЗДвП и оправдал подсъдимите М. и Р. да са нарушили чл. 20, ал. 2 от ЗДвП. В останалата част потвърдил съдебния акт на окръжния съд. Първоинстанционното съдебно производство приключило по реда на глава двадесет и седма от НПК, след като подсъдимите С. М. и С. Р. признали фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и се съгласили да не се събират доказателства за тези факти. Касационната жалба на частното обвинение е процесуално допустима, но разгледана по същество е неоснователна. Не е допуснато посоченото в нея касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 във вр с ал. 5, т. 1 и 2 от НПК. Доводи в същия смисъл са били поставени за разглеждане на въззивната инстанция, която с убедителни аргументи е отхвърлила тяхната основателност и не е намерила сочените предпоставки за увеличаване на размера на наказанията или за отмяна на условното осъждане. Индивидуализация на наказанията на двамата подсъдими подробно е извършена от първоинстанционния съд, който е извел всички относими към процеса обстоятелства. Анализът е изчерпателен, поради което въззивната инстанция не е намерила пропуснати при обсъждането смекчаващи и отегчаващи обстоятелства. Наложеният размер съответства на тежестта на извършеното престъпление и на относително ниската степен на обществена опасност на двамата дейци, предвид чистото им съдебно минало (подсъд. Р. е реабилитиран по право за предходна кражба), младата им възраст (подсъд. М. е непълнолетен, на 16-годишна възраст, а подсъд. Р. – на 19 години по време на деянието) и доброто им процесуално поведение. Неправилното пресичане на починалата пешеходка – изненадващо за виновния водача на автомобила, на отстояние от 49 м до мястото на удара, е съобразено от съдебните състави за принос към настъпване на общественоопасните последици и е дало отражение при отмерване на отделните наказания. Към това следва да се прибавят и поредица от неблагоприятни фактори, имащи значение за настъпване на пътно-транспортното произшествие и описани в обстоятелствената част на обвинителния акт – пресичане на неосветен пътен участък, извън населено място с допустима за движение скорост до 90 км/ч, в тъмната част на денонощието, а пострадалата е била облечена с тъмни дрехи, което допълнително затруднява възприемането ѝ за опасност на пътя. Правилна е преценката на въззивния съд, че наказанието на двамата подсъдими следва да бъде определено при превес на смекчаващите отговорността обстоятелства. В мотивите на първоинстанционната присъда е допусната досадна грешка, която няма съществено значение за индивидуализацията на наказанието и не налага касационна намеса. Наказателната отговорност на дееца по начало се преценява към момента на извършване на престъплението, а не според подхода на окръжния съд – към момента на постановяване на присъдата (стр. 16 от мотивите). В преценката за размера на санкцията съдът не е подценил значението на отегчаващите обстоятелства, за което неоснователно е упрекнат в касационната жалба. Смъртта на пострадалата като престъпен резултат и неправоспособността на водача като квалифициращо обстоятелство, са съобразени от закона при определяне на санкционната част на правната норма, в която тези два признака са предвидени в съответните престъпни състави. Настъпилата по непредпазливост смърт при пътно-транспортните престъпления не представлява обстоятелство, което да препятства определянето на санкцията под специалния минимум на предвиденото от закона наказание лишаване от свобода, нито условното осъждане с подходящ изпитателен срок. Несъстоятелна е забележката на жалбоподателя с укор към двамата подсъдими, че не са предприели действия да окажат помощ на пострадалата. Според приетите за установени факти по делото смъртта на пешеходката е настъпила след сблъсъка с автомобила на подсъдимите, като притеклият се веднага след инцидента свидетел Компански видял, че пострадалата е мъртва. Предвид неосветеното местопрестъпление и липсата на обезопасителни мероприятия през трупа преминал и друг автомобил, движещ се в обратната посока, чийто следи по тялото са определени от вещо лице-медик за послесмъртни. Неизпълнените от тях законови правила за обезопасяване на произшествието представляват административни нарушения и не влияят съществено върху степента на наказателната им отговорност. Наказанието е отмерено съобразно законовите изисквания и правилно е редуцирано с една трета, на основание чл. 58а, ал. 1 от НК. Определеният размер на санкцията, съобразен и с ТР № 2/ 2015 г. на ОСНК, преди редукцията е три години лишаване от свобода за всеки от подсъдимите. За непълнолетния водач М. наказанието е над минимума, предвиден в специалните правила по чл. 63, ал. 2, т. 2 от НПК, докато за подсъдимия Р., който е предоставил управлението на возилото на неправоспособния водач, е определено на специалния минимум, предвиден за това престъпление в особената част. След приложението на чл. 58а, ал. 1 от НК наказанието само на подсъд. Р. е под специалния минимум на предвидената санкция, докато за подсъд. М. не е преминат минималният предел, от което недоволство е изразил жалбоподателят. Определените с присъдата санкции могат да съдействат за постигане на целите по чл. 36 от НК и да способстват за постигането на поправителната и възпиращата роля спрямо подсъдимите М. и Р. към спазване на законите и въздържане от други престъпни прояви. Доводите на касатора за увеличаване на санкцията са неоснователни и не се споделят. Касационната инстанция не намери за необходимо наказанието лишаване от свобода да бъде ефективно изпълнено за двамата подсъдими. Предвид тяхната млада възраст и конкретните причини, довели до настъпването на общественоопасния резултат, приложеният институт на условното осъждане с подходящ изпитателен срок може да доведе до постигане на санкционния ефект и без принудителното изолиране на дейците в затворническо общежитие. Срокът за непълнолетния деец дори е в максималния размер от три години, на основание чл. 69 от НК, поради което не може допълнително да бъде увеличаван, каквото несъстоятелно искане се поддържа устно от частното обвинение в касационното заседание. Обжалваното въззивно решение като правилно и законосъобразно подлежи на потвърждаване. Върховният съд се възползва от извършената касационна проверка, за да обърне внимание на въззивната инстанция, че неправилно е изменила първоинстанционния съдебен акт. Липсата на възражения за неправилно приложен материален закон препятства упражняване на правомощието за отмяна на постановеното решение и връщане на делото за ново разглеждане. Действителното нарушено правило за движение по пътищата е инкриминираният с обвинението чл. 20, ал. 2 от ЗДвП. Въведената с въззивното решение за нарушена норма на чл. 21 от ЗДвП не се намира в пряка причинно-следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат. Според приетата от съдилищата безпротиворечива фактическа обстановка, пътно-транспортното произшествие е извършено в ненаселено място – на второстепенен път между [населено място] и[жк]. Това обстоятелство е възприето от съдилищата, които по категоричен начин извели правният извод за пределно допустимата скорост на движение от 90 км/ч. Разрешената скорост е залегнала и в изчисленията на автоинженерната експертиза, приобщена по делото. Прието е също така, че водачът е управлявал на къси светлини и при скорост от 98 км/ч, когато пешеходката внезапно е предприела пресичане на неосветения пътен участък, но не е могъл технически да предотврати удара, тъй като опасната зона за спиране от 90 м е била по-голяма от отстоянието до мястото на удара (49 м). Въззивният съд не е бил задълбочен в правните си изводи и затова не е могъл да съобрази, че и при максимално разрешената скорост на движение в съответния пътен участък от 90 км/ч ударът също би настъпил – опасната зона за спиране при максималната разрешена скорост е 79 м и отново се явява по-голяма от отстоянието, на което се е намирал автомобилът до мястото на удара към момента на пресичане на пешеходката. Основното задължение на подсъд. М. като водач на МПС е да се движи с такава скорост, която съобразена с пътните условия да му позволи да спре преди всяко непредвидимо препятствие (опасност) на пътя – чл. 20, ал. 2, изр. второ от ЗДвП. А присъствието на пострадалата на пътя се явява опасност за водача, защото предприетото от пешеходката пресичане е било внезапно и изненадващо за подсъдимия. Апелативният съд е пренебрегнал тълкуването на разпоредбата на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП, дадено с ТР № 28/ 1984 г. на ОСНК. И тъй като водачът М. се е движел на къси светлини, в тъмната част от денонощието и на неосветен пътен участък, то подбраната от него скорост значително е надвишавала „съобразената“ за движение, за да може да спре в зоната на осветеност на автомобила. Тъкмо в това се изразява и експертната констатацията, изложена на стр. 11 от въззивното решение, за несъобразена скорост на движение на автомобила „с далечината на видимост и осветеността на късите светлинни фарове“. Следователно – чл. 21 от ЗДвП не се явява в пряка причинно-следствена връзка с настъпването на вредоносния резултат, защото и при всяка друга скорост, по-висока от „съобразената“, но в границите на разрешението до 90 км/ч също води до настъпване на пътнотранспортното произшествие. По делото отсъстват надлежни експертни изводи при каква скорост подсъд. М. е следвало да управлява автомобила, за да предотврати удара. Водачът М. не се е движел със съобразена с пътните условия скорост – затова прякото нарушение е по чл. 20, ал. 2, изр.второ от ЗДвП, а специалната норма на чл. 21 от ЗДвП в конкретния случай не се явява необходимо условие за настъпване на причинно-следствения процес, поради което неправилно е посочена с въззивното решение. Заради особеностите на казуса правилото, че специалният закон дерогира приложението на общия закон по настоящото дело не важи (стр. 12 от въззивното решение). Направеното сравнение илюстрира погрешното схващане в правните изводи на Бургаския апелативен съд и незаконосъобразното изменение на иначе правилната първоинстанционна присъда. При условие, че публичното или частното обвинение бяха изрично възразили с жалба спрямо допуснатото изменение на присъдата, грешката на въззивната инстанция можеше да доведе до друг изход на касационното производство и необходимост от повтаряне на въззивното производство. Доколкото скоростта на движение на подсъдимия М. от 98 км/ч също се явява несъобразена с конкретните пътни условия, допуснатата грешка няма отношение към виновното поведение на подсъдимия и не са налице основанията за неговото оправдаване. Бургаският апелативен съд не е забелязал пропускът на окръжния съд безусловно да наложи на подсъд. Р., като правоспособен водач, кумулативното наказание по чл. 343г от НК лишаване от право да управлява моторно превозно средство. Нарушеният с присъдата материален закон е могъл да бъде отстранен от въззивната инстанция, тъй като делото е пренесено пред него по жалба на частното обвинение. Воден от изложените съображения и ограничен от доводите на жалбоподателя касационен контрол, въззивното решение следва да бъде потвърдено. Върховният касационен съд, на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 39 от 14.05.2018 г. по в.н.о.х.д. № 303/ 2017 г. Бургаският апелативен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.