Р Е Ш Е Н И Е № 2 гр. София, 11.04.2019 год. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ІІ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и първи януари две хиляди и деветнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА ГЕРГАНА НИКОВА при участието на секретаря Т. Иванова, като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 1117 по описа за 2018 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 и сл. от ГПК. Образувано е по касационната жалба на К. П. И., чрез пълномощника му адв. В. Д., против въззивното решение № 499 от 22.11.2017 год. по гр. д. № 484/2017 год. на Русенския окръжен съд, с което след отмяна на първоинстанционното решение от 19.05.2017 год. по гр. д. № 6287/2016 год. на Русенския районен съд е постановено друго, с което е признато за установено по отношение на касатора, че ищцата М. Б. И. е собственик на нива с площ 3.516 дка в м. „Я.” в землището на [населено място], [община], представляваща имот № * по плана за земеразделяне на [населено място] и е отменен нотариалния му акт № 173/2015 год. Касаторът поддържа становище за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост на извода за неоснователност на възражението му за придобиване на собствеността върху имота по давностно владение и иска отмяната му, като вместо това предявеният срещу него иск за собственост бъде отхвърлен, с присъждане на направените разноски. Ищцата, ответник по жалбата – М. Б. И., чрез адв. К. Г., оспорва касационната жалба с искане въззивното решение да бъде потвърдено. Претендира присъждане на направените разноски по делото. Върховният касационен съд, в настоящият състав на Второ гражданско отделение, като взе предвид доводите на страните и въз основа на събраните доказателства, приема следното: Касационната жалба е допустима, като подадена от легитимирана страна по делото – ответникът в производството, в срока по чл. 283 ГПК и е насочена срещу решение на въззивен съд, допуснато до касационно обжалване с определение № 506 от 11.10.2018 год. на ВКС. В него е прието, че въпросът за липсата на предпоставките на придобивната давност – владението като упражняване на фактическа власт върху имота с намерение за своене, което да е изрично демонстрирано пред собственика, е релевантен за изхода на спора, като произнасянето по него противоречи на представената съдебна практика и е обусловило наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В цитираното решение № 262 от 29.11.2011 год. по гр. д. № 342/2011 год. на ІІ г. о. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК, е прието, че в хипотеза, при която се завладява чужд имот, не се изисква наличие на уведомяване на собственика за намерението за своене на имота, а единствено упражняваното владение да е постоянно, непрекъснато, явно /не по скрит начин, така че да може да бъде узнато от собственика/ и спокойно. Прието е, че когато фактическата власт върху изцяло чужд имот е придобита при липса на основание /т. н. завладяване/ то според презумпцията на чл. 69 ЗС се предполага, че упражняващият фактическата власт държи вещта за себе си, т. е. има качеството на владелец. За придобиването на имота по давност в този случай не е необходимо да бъде демонстрирана промяна в намерението за своене спрямо собственика, тъй като от момента на установяване на фактическата власт тя има характер на владение, съгласно чл. 69 ЗС, а не на държане. Презумпцията по чл. 69 ЗС е приложима когато по естеството си фактическата власт върху имота представлява владение още от момента на установяването й и ползва владелеца дори в отношенията му със собственика, както е прието например в решение № 31 от 8.02.2016 год. по гр. д. № 4539/2015 год. на І г. о. на ВКС. В него е прието още, че в тежест на последния е да установи наличие на основание за упражняване на фактическата власт, т. е., че вещта е държана за другиго. Само ако се установи наличието на такова основание упражняващото фактическата власт лице ще следва да доказва по категоричен начин чрез пълно и пряко доказване, че е упражнявало фактическата власт за себе си, противопоставяйки на собственика на вещта това свое намерение, т. е., че е налице владение. В противен случай установената в чл. 69 ЗС презумпция го ползва, като щом е доказан фактът на осъществяване на фактическа власт върху имота, то за осъществил се следва да се приеме и предполагаемият се факт на наличие на намерение същият да се държи като свой. Настоящият състав на ВКС, ІІ г. о. споделя изцяло цитираната съдебна практика, с оглед на което и в настоящия казус приема, че при данните по делото за установяване на фактическа власт върху имота от касатора, ответник при липса на каквото и да е основание за това, релевираният от него довод за придобиване имота по давностно владение е основателен, като обоснован с приложение на презумпцията по чл. 69 ЗС, при наличие на останалите предпоставки за настъпване на оригинерния придобивен способ. Постановеното въззивно решение противоречи на горната съдебна практика, както и на разясненията в ТР № 11/2012 год. относно обвързващата доказателствена сила на нотариалния акт и оспорването на признатото с него право на собственост. Поради това същото следва да се отмени и се постанови друго на основание чл. 293, ал. 2 ГПК, при следните съображения: Касаторът, ответник в производството, е поддържал, че е придобил собствеността на процесния имот на основание давностно владение в необходимия за това срок, за което се е легитимирал с констативен нотариален акт № 173 от 2015 год. Ищцата е оспорвала наличието на владение от страна на ответника, поддържайки сключване на арендни договори с трето лице относно този имот, при липса на доказателства за изпълнението им. При установения по делото факт за завладяване на спорния имот от ответника наред с други такива пустеещи имоти, които обработвал от 2004 год., съгласно свидетелските показания, въззивният съд необосновано приел, че упражняваната от ответника фактическа власт не може да осъществи фактическия състав на придобивната давност, тъй като същият не е отблъснал владението на действителния му собственик, както и не е манифестирал пред него намерението си да свои имота. По делото липсват доказателства ищцата да е била в този имот след възстановяване на собствеността, респ. делбата през 2001 год., както и такива друг да е обработвал имота. Установено е, че от 2004 год. ответникът започнал да го работи заедно с други имоти, като отглеждал различни земеделски култури, за което му помагали и разпитаните свидетели. Не се установява, а и не се твърди от ищцата по този повод да е имало спорове, което обосновава извода, че е налице завладяване на чужд имот, при което следва да намери приложение презумпцията на чл. 69 ЗС относно субективната страна на владението. При наличието и на обективния му признак в необходимия десетгодишен срок са настъпили правните последици на придобивната давност, за което е издаден и констативния нотариален акт от 2015 год. Неправилно е приетото от съда, че ответникът е следвало да установи промяна в намерението си да свои имота, тъй като в този случай наличието на това негово намерение произтича от приложението на необорената презумпция по чл. 69 ЗС относно субективната страна на владението върху чуждия имот и снабдяването на ответника с констативен нотариален акт. Без значение е обстоятелството, че ищцата е установила твърденията си за придобиване на собствеността върху имота на релевираните от нея придобивни основания, които обаче са непротивопоставими на ответника поради последващото придобиване на имота от него по давност съгласно нотариалния акт № 173/2015 год. В ТР № 11/13 год. по т. д. № 11/2012 год. на ОСГК на ВКС е посочено, че с оглед едностранния характер на нотариалното производство, в което не се разрешава правен спор, нотариалният акт по чл. 587 ГПК, удостоверяващ принадлежността на правото на собственост, може да бъде оспорван от всяко лице, което има правен интерес да твърди, че титулярът на акта не е собственик. Оспорването може да се изразява както в доказване на свои права, противопоставими на тези на титуляра на акта, така и в опровергаване на фактите, обуславящи посоченото в акта придобивно основание или доказване, че признатото право се е погасило или е било прехвърлено другиму след издаване на акта. Следователно, за да отпадне легитимиращото действие на акта е необходимо да се докаже, че титулярът не е бил или е престанал да бъде собственик. Това оспорване не се развива по правилата на чл. 193 ГПК, тъй като не касае истинността на документа нотариален акт, а съществуването на удостовереното с него право. Предвид посоченото по-горе обвързващо и легитимиращо действие на нотариалното удостоверяване на правото на собственост, то оспорващата страна носи тежестта да докаже несъществуването на признатото от нотариуса право. Когато и двете страни в правния спор легитимират с нотариални актове правото си на собственост върху имота /било констативни или такива за правна сделка/, то разпределението на доказателствената тежест при оспорването ще се извърши по общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК като всяка страна следва да докаже своето право, т. е. фактическия състав на съответното удостоверено от нотариуса придобивно основание. В настоящия случай при правилно разпределена от съда доказателствена тежест доказаното от ищцата право на собственост на основание възстановяване на земеделския имот и делба е непротивопоставимо на правото на ответника, титуляр по нотариалния акт, по съображенията за наличие на релевираното от него придобивно основание, и липса на доказателства за опровергаване на обусловилите го факти. Поради това и легитимиращото действие на нотариалния акт не е отпаднало, като изводът на въззивния съд в обратния смисъл е в нарушение както на процесуалните правила по разпределение на доказателствената тежест, така и на материалния закон. С оглед на тези съображения след отмяната на въззивното решение като неправилно и тъй като не се налага повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия, следва да се постанови друго решение, с което предявеният установителен иск за собственост се отхвърли като неоснователен, както и искането за отмяна на нотариалния акт на ответника, сега касатор. При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на касатора следва да се присъдят направените от него в настоящето производство разноски в размер на 1 030 лв., съгласно представения списък по чл. 81 ГПК. Водим от горното и на основание чл. 293, ал. 2 ГПК Върховният касационен съд, ІІ г. о. в настоящият състав Р Е Ш И : ОТМЕНЯВА въззивното решение № 499 от 22.11.2017 год. по гр. д. № 484/2017 год. на Русенския окръжен съд и вместо това постановява: ОТХВЪРЛЯ предявения от М. Б. И. от [населено място], [улица], № 6 против К. П. И. от [населено място], Р. обл., [улица] иск за признаване за установено, че ищцата е собственик на нива с площ 3.516 дка в м. „Я.”, в землището на [населено място], представляваща имот № 016011 по плана за земеразделяне на същото село, както и за отмяна на нотариален акт № 173/2015 год. на нотариус Г. Г. в частта относно горния имот, като неоснователен. Осъжда М. Б. И., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица] да заплати на К. П. И. от [населено място], Р. обл. направените по делото разноски в размер на 1 030 лв. /хиляда и тридесет лева/. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: