8 Р Е Ш Е Н И Е № 37 гр. София 23.04.2021 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД , ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ , ПЪРВО търговско отделение, в открито заседание на двадесет и втори март, две хиляди двадесет и първа година, в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА НИКОЛАЙ МАРКОВ при участието на секретаря Ангел Йорданов, като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д. № 3033/2017 год. и за да се произнесе съобрази следното: Производството е по чл.290 ГПК . Образувано е по касационна жалба на „Телеком Сервиз България„ ЕООД / в несъстоятелност / против решение № 2248/23.08.2018 г. по т.д.№ 1104/2018 г. на Софийски апелативен съд, с което, след отмяна на решение № 2140/16.11.2017 г. по т.д.№ 9580/2016 г. на Софийски градски съд, касаторът е осъден да заплати на „Новоклас„ЕООД, на основание чл.92 ЗЗД, неустойка за забава в изплащането на дължима наемна цена, за периода 12.01.2014 г. – 31.10.2014 г., съгласно чл.12 от договор за наем от 21.02.2011 г., в размер на 20 443,40 лева, ведно със законната лихва върху сумата от 30.12.2016 г. до окончателното й изплащане. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, като постановено в противоречие с чл.20 ЗЗД, при тълкуване волята на страните в последващо сключеното между тях споразумение от 31.10.2014 г., респ. с принципите за тълкуване на клаузите му: в съответствие с целта на сключването му и при възприемане на отделните уговорки във връзка едни с други и всяка една в смисъла, произтичащ от целия договор, вкл. съобразявайки обстоятелствата, при които е сключено и последващото поведение на страните, както и добросъвестността. Неправилно, според страната, съдът е преценявал споразумението, като съдържащо или не опрощаване на вземанията на ищеца от неустойка за забава в плащане на наемната цена, вместо като уговарящо отстъпки от всяка от страните, респ. от страна на наемодателя, с предмет вземането от неустойката , в качеството му на спогодба , по смисъла на чл.365 ЗЗД. Ответната страна - „Новоклас„ЕООД – оспорва касационната жалба. Позовава се на това, че споразумението не съдържа нито един текст,от който – дори по тълкувателен път - да се извлече воля на страните дължимата неустойка за забавено изпълнение на неплатените наемни вноски за периода януари – септември 2014 г. , за период до сключването на допълнителното споразумение от 31.10.2014 г., да се счита опростена на ответното дружество. Независимо от това, счита че опрощаването, съгласно чл.108 ЗЗД, винаги следва да е предмет на ясно изразена, изрична воля, т.е. неизводимо по тълкувателен път. Позовава се на обстоятелства,предхождащи и следващи сключването на споразумението, като: 1/ съдържанието на водените предходно на сключването му преговори, доколкото при тях никога не е повдиган въпроса за дължимата неустойка – 3 имейла / лист 207-214 от първоинстанционното дело / ; 2/ липсата на изрично противопоставяне от ответника при неколкократно претендираната от ищеца, след сключване на споразумението, неустойка за предходен период / имейл от 22.05.2015 г. – лист 177-178 и нотариална покана от 03.11.2016 г. / ; 3/ среща между управителите на дружествата през м.май 2015 г., коментирана в отговора на допълнителната искова молба. Оспорва, че от съдържанието на чл.3 и чл.8 от споразумението е изводима воля за опрощаване на дължимата върху просрочените главници – изричен предмет на споразумението – неустойка, вкл. с оглед съдържанието на справката, неразделна част от същото, в която е ясно посочено, че дължимите лихви не са начислени, ерго включени. Позовава се на противоречиви квалификации на ответника, изначално поддържал, че е договорено опрощаване, по смисъла на чл.108 ЗЗД, след това - взаимни отстъпки, отказ от право, новиране на задължението и пр. Във всяка от тези хипотези, според касатора, следва да се касае за изрична, ясно обективирана воля. С определение № 327/21.09.2019 г. по настоящото дело касационното обжалване е допуснато по въпроса : Следва ли съдът, при тълкуване на договора, да издири действителната обща воля на страните, като приложи всички принципи за тълкуване, съгласно чл.20 ЗЗД? Допълнителният селективен критерий е удовлетворен в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, с постановените по реда на чл. 290 ГПК решения по гр.д.№ 4088/2017 г. и по гр.д.№ 6886/2013 г. на ІІІ г.о., по гр.д.№ 222/2009 г. , гр.д.№ 856/2009 г., № 420/2009 г. ,гр.д.№ 6126/2013 г. и гр.д.№ 1673/2014 г. на ІV г.о. на ВКС. За да се произнесе, в съответствие с доводите и възраженията на страните и правомощията си по чл.290 ГПК, настоящият състав съобрази следното : Ищецът „Новоклас” ЕООД претендира неустойка за забава в издължаването на наемна цена, по сключен с „Телеком сервиз България „ ЕООД /н./ договор за наем, дължима за периода януари 2014 г. – септември 2014 г. , на основание чл.12 от договора , уговорена в размер на 0,5 % върху незаплатената в срок наемна цена, за всеки просрочен ден. Релевантно към предмета на касационното обжалване възражение на ответника е това, позоваващо се на споразумение от 31.10.2014 г. . Квалифицирайки го като спогодба, респ. при взаимни отстъпки на всяка от страните, ответникът счита, че с него са окончателно уредени възникналите до сключването му финансови отношения с ищеца, с предмет просрочените наемни вноски, като за същите не следва да дължи неустойка за забава до датата на споразумението 31.10.2014 г. / за последващ период, вкл. с признание на страната, неустойката е присъдена и в тази му част решението е влязло в сила /. За тълкуването на споразумението, като отказ от претендиране на неустойка от страна на наемодателя, в качеството му на отстъпка за сключване на спогодбата, ответникът се позовава на съдържанието му в цялост и в частност на разпоредбите на чл.3 и чл.5 от същото. Според чл.3 „ страните заявяват желанието си о к о н ч а т е л н о да уредят финансовите отношения помежду си, в срок не по-късно от края на м.март 2015 г.„ . В същата разпоредба наемателят потвърждава просрочени задължения към наемодателя, съобразно приложена към споразумението справка, съдържаща просрочени задължения от неплатена наемна цена и режийни разноски, но не и от неустойка за забава. Изрично справката визира неначисляване на дължими лихви. Предвидени са нови срокове за издължаване на просрочените задължения – до м. март 2015 г., ведно с дължимата помесечно за същия период текуща наемна цена, с оглед продълженото по силата на същото споразумение наемно правоотношение. Съгласно чл.5, всички следващи плащания - след 31.03.2015 г. - ще се извършват съгласно условията на договора за наем. В чл.8 от споразумението е предвидено, че „ всяко просрочие на така договорените плащания по настоящото споразумение, продължило повече от 14 дни след падежа, прави незабавно изискуеми всички останали неплатени задължения, като върху общия им размер се дължи лихва за забава в размер на 1 % за всеки просрочен ден до пълното им изплащане „. В чл. 9 страните са предвидили споразумението да има качеството на изпълнително основание по чл.417 ГПК. За да отмени първоинстанционното решение, отхвърлило иска за неустойка за забава, за периода до сключване на спорното споразумение от 31.10.2014 г., въззивният съд е изхождал от факта , че споразумението не третира изрично вземането от неустойка за забава, респ. не съдържа изрично, ясно и недвусмислено изявление за опрощаването му, каквото волеизявление предпоставя и конкретизиране на опрощаваното задължение - по основание и размер. Въззивният съд е приел, че взаимните отстъпки и при спогодба, по смисъла на чл.365 ЗЗД, могат да са само върху предмета, описан в спогодбата. Съдът е приел, че в чл.8 от споразумението е предвиден нов вид неустойка - за просрочие на договорените със същото, с нов падеж, плащания и не е съобразявал тази разпоредба за нуждите на тълкуване волята на страните. В чл.8 от споразумението е предвидено, че неизпълнение на което и да е задължение, съгласно новия погасителен план, за срок повече от 14 дни след падежа, „ прави незабавно изискуеми всички останали неплатени задължения, като върху общия им размер се дължи лихва за забава, в размер на 1 % за всеки просрочен ден до пълното им изплащане „. По правния въпрос : С цитираните и известни на съда и други решения / гр.д.№ 992/2018 г. на ІІІ г.о., т.д.№ 1356/17 г.на І т.о. /, постановени по реда на чл.290 ГПК, по въпроса за принципите на тълкуването по чл.20 ЗЗД, е прието, че тълкуването цели издирване на действителната, а не предполагаема, обща воля на страните. Самата разпоредба изрично предвижда способите за това - отделните уговорки се тълкуват във връзка една с друга и всяка от тях се схваща в смисъла на целия договор, с оглед целта му, обичаите в практика и добросъвестността. Не следва тълкуването да води до подмяна на волята на страните, а да следва от общия разум на волеизявленията. Последователно в цитираната съдебна практика се приема, че при тълкуването на договорите може да се излиза и извън текста на самия договор, вкл. като се изследват обстоятелствата, при които той е сключен, поведението на страните преди и след сключването му, разменената кореспонденция във връзка с начина на изпълнение на договора, характеристиките на предмета на договора, както и други обстоятелства, които са от значение за установяване действителната воля на договарящите. Настоящият състав възприема напълно така дадените в съдебната практика разрешения, които, съобразно конкретната хипотеза, намира за необходимо да допълни със следното: Преценимо, от гледище изясняване действителната воля на страните, не би било поведение на страна , предходно и следващо сключването на договора, съответстващо на поддържаната от нея теза за съдържанието на уговореното, а само поведение на страна, което конфронтира с тезата й за тълкуване на договора, поради което интерес от позоваване, съответно тежест за установяването му, винаги има противната страна. Така, ако страна по договора изпълнява в съответствие с тезата си за неговото съдържание, това й поведение не е преценимо към установяване на действителната обща воля, за разлика от поддържащо тезата й поведение на противната страна. Този извод се основава на логиката, че страната не може с изхождащо от нея доказателство да установява изгодни за себе си факти. По съществото на касационната жалба : Видно от мотивите на въззивното решение, изрично мотивиране на въззивния съд с ц е л т а на споразумението и въведените от всяка от страните факти, досежно поведението им преди и след сключване на споразумението, както и изрична преценка за съответствие на съдържанието на договора, резултат от даденото тълкуване, с правилата на добросъвестността, предвид поетите от наемателя задължения и отговорност за неизпълнение / чл.8 /, атакуваното решение не съдържа. Съгласно чл.108 ЗЗД задължението се опрощава ако кредиторът се откаже от вземането си чрез договор с длъжника. Опрощаването е каузален договор, поради което предполага наличието на основание. Няма пречка опрощаването да е част от сключена спогодба и в този именно смисъл са твърденията на ответника – че процесното споразумение съдържа опрощаване на задълженията му от неустойка за забава върху неплатените наемни вноски за периода януари – септември 2014 г., в качеството на отстъпка на кредитора - ищец, по смисъла на чл.365 ЗЗД, срещу която самият ответник е направил отстъпки, сключвайки споразумението. Не се касае за неяснота и непоследователност в процесуалната позиция на страната, за която е без значение лутането в правната квалификация – задължение на съда. След като опрощаването е договор и няма пречка да е част от съдържанието на спогодба, несъстоятелно е съждението на въззивния съд, че то трябва да е изрично и не може да бъде извлечено по тълкувателен път. Чл.20 ЗЗД не въвежда такова ограничение по отношение обекта на тълкуване. Целта на договора кореспондира с основанието на същия, преценимо поотделно за всяка от страните, като за търговци, какъвто е ответника, то по правило е възмездно. По силата на сключеното споразумение ищецът се обезпечава по едно вече просрочено задължение - от наемната цена за периода януари - септември 2014 г. – от една страна снабдявайки събирането му с изпълнително основание, по смисъла на чл.417 ГПК/ чл. 9 /, а от друга - с двоен размер на неустойка за забава / от 0,5 на 1 % за всеки просрочен ден /, дължима при първо просрочие на дължимо, според новите срокове по чл. 3, плащане върху всички останали неплатени задължения, каквито обективно следва да се разбират, като не е имало и спор за това, именно просрочените и предоговорени с нови срокове задължения от наемна цена / чл. 8 /. Ако ответникът не би сключил това споразумение, той отново би дължал просрочените наемни вноски за периода януари – септември 2014 г., до деня на плащането им, но с неустойка в размер от 0,5 % , а не от 1 % / двойно по-голяма /. При това, задължението по чл.8 вр. с чл.3 от споразумението допълнително го затруднява, тъй като се задължава наред с просрочените задължения от наемна цена да погасява и текущите , за периода октомври 2014 г. - март 2015 г., предвид продължаване на наемното правоотношение. Но всяко неизпълнение на поето в чл.3 от договора задължение - от просрочена главница или текуща наемна цена – предпоставя отговорността му по чл. 8 – дължима неустойка от 1 % върху всички „ останали неплатени„ / просрочени / вземания. При това ответникът се е обвързал с клаузата на чл. 9 – сключеното споразумение да позволява облекчен ред за събиране вземането на кредитора, по реда на заповедното производство. Възниква въпросът: Какъв е интереса на ответника от сключването на това споразумение, след като, ако се сподели тезата на ищеца, то същото единствено го поставя в значително по-неблагоприятно положение от това, ако не би го сключил. Какво е основанието му да го сключи, защото именно това визира процесуалната му позиция по спора. Освен опрощаване на вече възникналото му задължение за неустойка за забава, за периода до сключване на споразумението, няма друга имуществена или неимуществена облага, в качеството на насрещна - от страна на кредитора - отстъпка, спрямо собственото му задължаване при по-тежки от предходните условия, която да съставлява за ответника основание да сключи споразумението. Вярно е, че основанието винаги се предполага, но точно в този аспект е изричното позоваване на страната - че без тълкуване на споразумението, в поддържания от нея смисъл, договорът за същата се явява лишен от основание, а като такъв би бил и нищожен. Ищецът не е противопоставил друга възможна отстъпка от страна на ответника, която да обоснове основание за същия да сключи споразумението. Не би могла да бъде такава продължаване срока на наемното правоотношение, тъй като ползва и двете страни. Следователно, под „о к о н ч а т е л н о „ уреждане на финансовите отношения между страните във връзка с наемното правоотношение помежду им, към датата на сключеното споразумение, по смисъла на чл.3 от същото, изхождайки от съдържанието му в цялост и конкретно от чл. 8 вр. с чл. 3 и чл.9, които, кумулирани със запазено задължение на ответника от неустойка за забава за периода до сключването му, биха лишили същото от основание за ответника/ не кореспондират с обяснима, с оглед интереса му цел / с л е д в а да се разбира уредба не само на пряко уговорените с нови падежи задължения от просрочена наемна цена, но и всички свързани с тях и възникнали акцесорни задължения във връзка с така просрочената главница, каквото е вземането от неустойка. Само тогава добива смисъл квалификацията „окончателно„ в съдържанието на чл.3, въпреки че наемното правоотношение между страните продължава и след последния уговорен със споразумението падеж. Подобно тълкуване е и в съответствие с принципа за добросъвестност, въведен с чл.20 ЗЗД, защото не позволява запазването в правния мир на договор, носещ права и изгода само за едната страна. Ако не би сключил споразумението , ответникът би дължал просрочената наемна цена и неустойка от 0,5 % за всеки просрочен ден – нищо повече, съответно би дължал текущата наемна цена за последващ период, но без заплахата, че и всяко нейно неплащане би възстановило изискуемостта на всички просрочени, съответно разсрочени със споразумението, задължения, ведно с двойно по-голяма от вече договорената неустойка. Както се посочи в отговора на правния въпрос, не всяко поведение преди и след сключване на тълкувания договор е релевантно и съобразимо в полза на това тълкуване. Никое от визираните от ищеца обстоятелства от поведението на ответното дружество не съставлява доказателство в подкрепа на поддържаната от него теза,както и обратното. Простото отсъствие на волеизявления на която и да било от страните , в разменената предходно на сключването на споразумението кореспонденция / стр. 207 – 209 по номерацията на първоинстанционното дело /, не обуславя категоричния извод, че опрощаването не е било предмет на разискване, тъй като не е налице и доказателство, че представената по делото кореспонденция изчерпва водените преговори. Напротив, точно обратното е изводимо от съдържанието й. Не съставлява доказателство, в ущърб на тезата на ответника, липсата на изрично противопоставяне от негова страна на поканите на ищеца , да заплати и спорната неустойка, при това отправени почти две години след сключване на споразумението / нот. покани връчени на ответника на 26.10.2016 г. и 07.11.2016 г./. Не съставлява такова доказателство, в подкрепа на тезата на ищеца, факта на осчетоводяването на сумата от него, както и изходящо от същия писмо, ведно със справка от 22.05.2015 г. / стр. 177–178 от първоинстанционното дело/ доколкото съставляват изгодни за същия обстоятелства, съобразявайки отговора на правния въпрос по-горе. Не може да се кредитира, в полза на търсеното тълкуване, изготвения от ищеца проект за споразумение от 15.12.2016 г., на който се позовава ответника, съгласно справката към което дължимата от ответника неустойка, към същата дата , е в размер от само 4 674 лева и очевидно не обхваща неустойка за забава на главници с падеж преди м. януари 2015 г.. Видно от твърденията на самия ответник, ищцовото дружество е отнасяло плащанията му, след сключване на процесното споразумение, в погашение на спорната неустойка, поради което нефигурирането на настоящата претенция в последващата оферта на ищеца не съставлява доказателство в подкрепа на опрощаването й с тълкуваното споразумение. Следователно, въззивното решение, като неправилно в обжалваната му част, постановено в противоречие с чл.20 ЗЗД, следва да бъде отменено и така предявеният иск – отхвърлен , на основание чл. 293 ал.2 ГПК. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯВА решение № 2248/23.08.2018 г. по т.д.№ 1104/2018 г. на Софийски апелативен съд, в обжалваната му част , с която, след отмяна на решение № 2140/16.11.2017 г. по т.д.№ 9580/2016 г. на Софийски градски съд, „ Телеком Сервиз България „ЕООД / в несъстоятелност / е осъдено да заплати на „Новоклас„ЕООД, на основание чл.92 ЗЗД, неустойка за забава в изплащането на дължима наемна цена за периода 12.01.2014 г. – 31.10.2014 г., съгласно чл.12 от договор за наем от 21.02.2011 г., в размер на 20 443,40 лева, като вместо това ПОСТАНОВЯВА : ОТХВЪРЛЯ предявения от „Новоклас” ЕООД против „Телеком Сервиз България„ ЕООД / в несъстоятелност / иск, с правно основание чл.92 ЗЗД, за осъждане ответника да заплати неустойка за забава в изплащането на дължима наемна цена, за периода 12.01.2014 г. – 31.10.2014 г., съгласно чл.12 от сключен между страните договор за наем от 21.02.2011 г., в размер на 20 443,40 лева, ведно със законна лихва върху същата сума от 30.12.2016 г. до окончателното й изплащане. ОСЪЖДА „Новоклас „ЕООД, на основание чл.81 вр. с чл. 78 ал.3 ГПК, да заплати на „Телеком Сервиз България„ ЕООД / в несъстоятелност / понесените в настоящата инстанция разноски, в размер на 438,87 лева. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: