Р Е Ш Е Н И Е № 57 София, 1 февруари 2012 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и шести януари 2012 г. в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: КЕТИ МАРКОВА ЧЛЕНОВЕ: ПАВЛИНА ПАНОВА КРАСИМИР ШЕКЕРДЖИЕВ при секретаря ............Л. ГАВРИЛОВА........................... и в присъствието на прокурора от ВКП .........А. ЛАКОВ................., като изслуша докладваното от съдия П. ПАНОВА наказателно дело № 18/2012 г. , за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по жалба на защитниците на подсъдимия В. М. ПУРЕШЕВ срещу въззивно решение № 409 от 03.11.2011 г., постановено от Софийския апелативен съд по ВНОХД № 953/2011 г., с което е била изменена първоинстанционна присъда № 155 от 18.05.2011 г., постановена от СГС, като е отменена в частта, с която на основание чл. 66 от НК е било постановено отлагане на изпълнението на наказанието лишаване от свобода, наложено на подс. Пурешев, и е било постановено неговото ефективно изтърпяване. С първоинстанционната присъда № 155/18.05.2011 г., постановена по НОХД № 1326/2011 г., подс. В. П. e бил признат за виновен по обвинението за това, че на 12.07.2010 г. при управление на т.а. „Т.” с ДК [рег.номер на МПС] нарушил правилата за движение по чл. 63 ал.1 и ал.2 от ППЗДвП и по непредпазливост е причинил смърт на повече от едно лице – на И. М. И. и В. М. С., както и средни телесни повреди на Х. С. М., поради което и на основание чл. 343 ал. 4 вр. ал.3 б. А и б.Б вр. ал.1 вр. чл. 342 ал.1 пр.3 от НК и чл. 58а от НК му е било наложено наказание лишаване от свобода за срок от три години, изтърпяването на което е било отложено за срок от четири години, както и наказание лишаване от право да управлява МПС за срок от две години. Касационната жалба, подадена от името на подсъдимия, релевира касационни доводи по чл. 348 ал.1 т.1 - т.3 от НПК. В обхвата на касационното основание по чл. 348 ал.1 т.2 от НПК се визира допускането на съществено процесуално нарушение от първоинстанционния съд, неотстранено от въззивния, изразило се в неоснователен отказ да се даде възможност на подсъдимия и защитата му да представят доказателства, с които да оспорят виновното му поведение, независимо от приложението на процедурата за провеждане на съкратеното съдебно следствие по чл. 371 т.2 от НПК. По отношение на твърдението за нарушение на материалния закон се излагат съображения за наличие на основания за приложението на чл. 15 от НК, което неправилно не е обсъждано и прието от въззивния съд, предвид изразеното му становище за недопустимост на това искане, с оглед на процедурата, по която е било проведено съдебното следствие. С доводът за явна несправедливост се изтъква, че постановеното ефективно изтърпяване на наказанието не съответства на целите на индивидуалната превенция, а е изцяло мотивировъчно подчинено на генералната такава, която не е сред водещите с оглед предпоставките за приложение на чл. 66 от НК, както и че при постановяването му съдът се е ръководел от тежкия престъпен резултат, който е част от квалификацията на престъплението. С жалбата се прави искане за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане на въззивния съд или алтернативно постановяване на решение, с което да бъде изменено въззивното решение, като бъде приложен чл. 66 от НК. Пред касационната инстанция защитата на подс. П. поддържа жалбата с всички изложени съображения в нея. В допълнение счита, че е нарушен материалният закон и с оглед несъответствието на приетите за установени факти с инкриминираното правило за движение, което е вменено в отговорност на подсъдимия. Поверениците на частните обвинители намират жалбата на подсъдимия за неоснователна, тъй като считат, че при проведената процедура по Глава Двадесет и седма от НПК е недопустимо да се иска съдът да прави нов анализ на фактите. Пледират за оставяне на въззивното решение в сила. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата на подсъдимия, като счита, че решението следва да бъде оставено в сила. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт и на присъдата, установи следното: Жалбата на подсъдимия е основателна. При проверка на съдопроизводствените действия на първоинстанционния съд настоящата инстанция констатира, че е било допуснато съществено процесуално нарушение, довело до невъзможност на подсъдимия да организира защитата си и в резултат на това – до неправилното приложение на материалния закон. Преди да започне първоинстанционното съдебно следствие по общия ред в присъствие на упълномощения защитник на подс. П. и след негово изрично искане подсъдимият е признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, като изрично се е съгласил за тях да не се събират доказателства. На тази основа първоинстанционният съд е констатирал, че самопризнанието се подкрепя от събраните на досъдебното производство доказателства и е обявил, че при постановяване на присъдата ще се ползва от тях и от признанието на подсъдимия и е разгледал делото по реда на чл. 372 ал.4 вр. чл. 373 ал.2 от НПК. Принципно такова решение на първоинстанционния съд е израз на неговото суверенно право, признато му от закона, да определи реда на разглеждане на делото, и то не би могло да бъде контролирано от по-горните инстанции, стига обаче при разглеждане на делото по този ред да не са били допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. В случая първоинстанционния съд е извършил процесуално неиздържано процедурата по чл. 371 т.2 от НПК. Това е така, тъй като той неправилно е приел, че са били налице предпоставките на чл. 372 ал.4 от НПК. За да се пристъпи към провеждане на съкратено съдебно следствие по реда на чл. 371 т.2 от НПК, са необходими следните предпоставки: първо, подсъдимият да признае изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, второ, да се съгласи да не се събират доказателства за тези факти, и, трето, съдът да констатира, че самопризнанието, направено от подсъдимия, се подкрепя от събраните в досъдебното производство доказателства. Едва тогава съдът има възможност за постанови определение по чл. 372 ал.4 от НПК, с което да допусне провеждането на съкратено съдебно следствие с правните последици за подсъдимия по чл. 373 ал.2 от НПК. В конкретния случай съдът е постановил определение по чл. 372 ал.4 от НПК /л.26/, като е изброил и доказателствените средства, установяващи доказателства, които са в подкрепа на самопризнанията, направени от подс. Пурешев. Съдът обаче не е провел задълбочена проверка и оценка на наличието именно на тази предпоставка по начина, изискуем от закона. Самопризнанието на подсъдимия, което предпоставя обмисляне на останалите предпоставки за провеждане на съкратено съдебно следствие по чл. 371 т.2 от НПК, винаги трябва да касае фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт. Тази част от него именно предопределя и съставомерните признаци на деянието, което получава и своята правна квалификация в диспозитива на обвинителния акт. С други думи, признанието на фактите от обстоятелствената част неминуемо е свързано и с възможността на подсъдимия да се защитава по тях и по приложимото право, което прокурорът е посочил, че се извежда от тези факти. Следователно, това, което подсъдимият е признал с изявлението си, се съдържа в обстоятелствената част на обвинителния акт, а едни от съставомерните факти са посочени по следния начин: „Пътното платно било с ширина 7 /седем/ метра, предназначено за движение на пътни превозни средства в двете посоки, без наличие на пътна маркировка” /л.2 от делото/. С тях прокурорът е обосновал и едно от допуснатите правила за движение, с които се запълва бланкетната норма на чл. 343 ал.4 вр. ал.3 б.А и б. Б вр. ал.1 вр. чл. 342 ал.1 пр.3 от НК, а именно – правилото на чл. 63 ал.1 и ал.2 от ППЗДвП /което е и единственото нарушение на правилата за движение, за което подс. Пурешев е признат за виновен да е нарушил/. По същество това правило е свързано с регламентиране на предназначението на надлъжната пътна маркировка и забраната на пътните превозни средства да я застъпват и пресичат. За да постанови определението си по чл. 372 ал.4 от НПК, първоинстанционният съд е следвало да констатира дали самопризнанието на подсъдимия на фактите от обвинителния акт /едни от които вече посочените/, се потвърждават от доказателствата на досъдебното производство. Проверката на последните сочи, че съдът не е извършил подробен и задълбочен анализ и е постановил прибързано своето определение. В противен случай то би следвало да констатира, че по отношение на именно на посочените факти доказателствата по делото са противоречиви. Част от свидетелите по делото – П. А. /л. 21/ и Х. М. /л.92/ свидетелстват за наличие на надлъжна маркировка от непрекъсната бяла линия, докато свидетелят Й. Р. /л.20/ сочи, че пътното платно е било без пътна маркировка. Такова обстоятелство е констатирано и отразено и в протокола за оглед /л.6/. По делото е налице и писмено доказателство, изхождащо от Областно пътно управление /л.95/, придружено със скица на местопрестъплението, което би следвало да удостоверява, че е била налице пътна маркировка от бяла непрекъсната линия. Очевидно е, че органите на досъдебното производство не само че са събрали изключително противоречиви доказателства за един от съставомерните факти, но не са и успели в рамките на досъдебното производство да преодолеят това противоречие. Това е видно и от съдържанието на обвинителния акт, който в тази му част съдържа съществено противоречие между фактическо и юридическо обвинение. Съдът е бил длъжен да констатира наличието на непреодолимото противоречие по отношение на факт от изключително значение за наказателната отговорност на подсъдимия. Тази негова констатация е следвало да го доведе до извода, че не са налице предпоставките на чл. 372 ал.4 от НПК, поради което не е било възможно провеждането на съкратено съдебно следствие. ВКС в Тълкувателно решение №1/2009 г. /точка 4/ е дал указание, че „при констатирани съществени противоречия в доказателствата, създаващи сериозни съмнения относно съставомерните признаци на инкриминираното деяние,... съдът е длъжен да разгледа делото по общия ред”. Това се налага поради задължението му да установи по несъмнен и категоричен начин всички обстоятелства, включени в предмета на доказване по чл. 102 от НПК, като достигне до обективната истина по делото. Желанието на подсъдимия да се ползва от съкратено съдебно следствие не може да става за сметка на принципа за обективно разкриване на обстоятелствата по извършеното деяние, в което е обвинен, за което съдът е длъжен да следи служебно. Противното би означавало фактическите и юридически пропуски или грешки на органите на досъдебното производство да бъдат закрепени в съдебен акт, което е абсолютно недопустимо по силата на възприетите в чл. 13 и чл. 14 от НПК принципи. Като следствие е допуснатото нарушение на чл. 372 ал.4 от НПК първоинстанционният съд е допуснал и друго нарушение, а именно – на нормата на чл. 373 ал.4 от НПК. При изготвянето на мотивите към присъдата съдът е направил формален анализ на доказателствената съвкупност, като е посочил, че изброените доказателствени средства /л.42/ кореспондират помежду си и очертават еднозначно възприетата от съда фактическа обстановка. Обективно обаче това не е така. Независимо, че съдебното производство е проведено по реда на чл. 371 т.2 от НПК и съдът вече се е ангажирал с произнасяне по въпроса за това дали самопризнанията се подкрепят от доказателствата на досъдебното производство, това не го освобождава от задължението в мотивите на присъдата да изложи подробни аргументи дали самопризнанието се доказва по несъмнен начин от събраните по делото на досъдебното производство доказателства. Прилагането на тази диференцирана процедурата не може да има за цел занижени изисквания към присъдата, която съдът постановява. Принципът на чл. 303 ал.2 от НПК, че подсъдимият се признава за виновен, само когато обвинението е доказано по несъмнен начин, важи и за случаите на проведено съкратено съдебно следствие. Затова мотивите към присъдата трябва да съдържат не само формален, но и правно-логически анализ на събраните на досъдебното производство доказателства. При него съдът трябва да мотивира извода си, че фактическите изводи, приети за установени от прокурора в обстоятелствената част на обвинителния акт, и признати от подсъдимия, са доказани по несъмнен начин. Поради това съдът не може да игнорира /да не обсъжда/ едно или друго доказателство или доказателствен източник. В мотивите си съдът е длъжен да изложи съображенията си и за приложимия наказателен закон – извършеното деяние съставлява ли престъпление и каква е правната му квалификация. Съдът не може сляпо да следва направените от прокурора правни изводи, а има право да направи собствени такива, като е длъжен да приложи този материален закон, който е съответен на приетите признаци от обективната и субективна страна на деянието /който може да е различен от направения от прокурора/. При провеждане на съкратено съдебно следствие съдът приема за установени фактите, описани в обвинителния акт, но е свободен да им даде друга правна оценка. Като резултат от липсата на мотиви, които да навеждат на аналитичната дейност, извършена от първоинстанционния съд, е постигнат резултат, при който не е логически обяснимо как при приет за установен факт, че подсъдимият се е движил по път без налична маркировка, е извършил престъплението, като е нарушил правилото на чл. 63 ал.1 и ал.2 от ППЗДвП, регламентиращ забраната за застъпване и пресичане на единичната непрекъсната линия. По този начин с присъдата си съдът не е отговорил на главния факт в наказателния процес – как е извършено престъплението и каква е материално правната му оценка. След като не е констатирал това противоречие, а е потвърдил с решението си изводите на първоинстанционния съд, въззивният е допуснал на свой ред съществено процесуално нарушение. Не кореспондират със закона и със задължителните указания, дадени в ТР №1/2009 г. на ОСНК на ВКС доводите на въззивния съд, изложени на л.7 от решението. Изводът, че подсъдим, който е признал фактите по реда на чл. 371 т.2 от НПК, не може да спори по тях, е принципно верен, но не и в контекста, в който е разсъждавал въззивния съд. В конкретния случай се касае до изначално несъответствие /както се посочи/ между признатите от подс. Пурешев факти, приети от въззивния съд за установени, и приложимия към тях материален закон. Законът изисква за провеждането на съкратено съдебно следствие по чл. 371 т.2 от НПК да се признаят изцяло фактите от обстоятелствената част на обвинителния акт, като се направи изявление, че подсъдимият се съгласява да не се събират доказателства за тези факти /които е признал и които са вписани в обвинителния акт/. Нито законът, нито тълкуванието, направено от ВКС, създават пречка да се представят и събират доказателства, свързани с приложимия материален закон /т.8.1. от ТР №1/2009 на ОСНК на ВКС/. Те могат както да променят, така и да погасят наказателната отговорност на подсъдимия. Затова не е верен изводът, че е недопустимо да се прави възражение, че посоченият от прокурора материален закон /правило за движение по пътищата/ не е относим към признатите от подсъдимия факти, както и че не е допустимо да се сочат доказателства, които да установят факти, невключени в обстоятелствената част и поради това непризнати от подсъдимия. Подсъдимият е в правото си да се защитава, както по фактите, така и по правото и обстоятелството, че е признал фактите, не означава, че му се отнема правото да претендира за признаването му за виновен по правилния материален закон или въобще да бъде оправдан, ако са налице достатъчно убедителни аргументи за това. Ето защо обсъждането на аргументите на защитата за приложението на чл. 15 от НК не следва да се приема за компромис от страна на съда, а като негово задължение, произтичащо от чл. 305 ал.3, респ. чл. 339 ал.2 от НПК. Нещо повече, ако изясняването на въпроса за това попадало ли е в окото на подсъдимия стъкло, кога е станало това, при кой от двата удара е било възможно да се получи, как се е отразило на зрението му и на възможността да контролира превозното средство, е налагало експертно заключение, съдът е могъл и е бил длъжен да назначи експертиза. Обстоятелството, че по делото се е провело съкратено съдебно следствие, не означава, че по него не могат да се събират каквито и да е доказателства и че съдебно следствие, вън от признанието на подсъдимия, въобще не е допустимо. Съдебните инстанции по фактите не могат да бъдат лишени от възможността да стигнат до обективната истина и да решат въпроса за приложимия материален закон. Предвид изложените съображения настоящият касационен съдебен състав намери, че в пределите на правомощията на касационната инстанция и с оглед предоставените й процесуални възможности не могат да бъдат отстранени допуснатите съществени процесуални нарушения, тъй като те касаят допустимостта на провеждане на съкратено съдебно следствие пред първоинстанционния съд. Същите обаче са отстраними от първоинстанционния съд в ново производство, което следва да започне от стадия „предаване на съд”. Това налага ВКС да не взима отношение по доводите за нарушения на материален закон, вън от тези, които са свързани с процедурата, по която е проведено съдебното производство, както и по довода за явна несправедливост на наложеното наказание. При новото разглеждане на делото съдът следва да се съобрази с посочените нарушения, които следва да бъдат отстранени със способите на НПК, като вземе предвид и принципа за забраната за реформацио ин пеюс, доколкото настоящето производство е било образувано само по жалба на подсъдимия. С оглед на това и на основание чл. 354 ал.1 т.4 вр. ал.3 т.2 от НПК , Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивно решение № 409/03.11.2011 г. на Софийски апелативен съд, постановено по ВНОХД № 953/2011 г., както и присъда № 155/18.05.2011г., постановена от Софийски градски съд по НОХД № 1326/2011 г. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг съдебен състав на Софийски градски съд от стадия „предаване на съд”. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.