2
Р Е Ш Е Н И Е
№ 60091
гр. София, 27.09.2021 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в публично заседание на деветнадесети май през две хиляди двадесет и първа година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
при секретаря Александра Ковачева
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 1345/2019 година
Производството е по чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. Д. В., „ЕБГ“ ЕООД, „Евробургер“ ЕООД, „Еуроброкерсгруп“ ЕООД и „Хотел Елит Палас“ ЕООД - всички със съдебен адрес в [населено място], срещу въззивно решение № 14 от 08.01.2019 г., постановено по в. т. д. № 604/2018 г. на Апелативен съд - Пловдив, с което след частична отмяна на решение № 495 от 25.10.2017 г. по т. д. № 730/2016 г. на Окръжен съд - Пловдив е признато за установено по реда на чл.422, ал.1 ГПК, че Н. Д. В., „ЕБГ“ ЕООД, „Евробургер“ ЕООД, „Еуроброкерсгруп“ ЕООД и „Хотел Елит Палас“ ЕООД дължат солидарно на „Банка Пиреос България“ АД разликата над сумата 15 682.58 евро до сумата 19 950.26 евро - падежирала главница за периода от 30.12.2013 г. до 30.07.2016 г., ведно със законната лихва от 04.08.2016 г. до окончателното плащане, разликата над сумата 85 549.10 евро до сумата 92 729.05 евро - възнаградителна лихва за периода от 30.12.2013 г. до 30.07.2016 г., разликата над сумата 2 140.41 евро до сумата 2 953.54 евро - наказателна лихва за периода 30.12.2013 г. - 30.07.2016 г., и разликата над сумата 2 140.41 евро до сумата 4 907.01 евро - месечни такси за управление за периода от 30.09.2015 г. до 30.07.2016 г., по договор за жилищен кредит № 880/R/2008 от 22.04.2008 г. и анекси към него, предмет на издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 10947/2016 г. на Районен съд - Пловдив, като са присъдени разноски на „Банка Пиреос България“ ЕООД за заповедното и за исковото производство, съразмерно на уважената във въззивното производство част от иска.
В касационната жалба се прави искане за отмяна на въззивното решение като неправилно на основанията по чл.281, т.3 ГПК. Касаторите поддържат, че необосновано и в нарушение на материалния закон въззивният съд е признал за съществуващи вземания на банката - ищец, формирани чрез неразрешено по законодателен път олихвяване на изтекли лихви и капитализирането им като част от дължима главница по кредита. Навеждат оплаквания, че уговорката за капитализация на изтекли лихви, постигната с анекси към договора за кредит, е нищожна поради противоречие със закона - чл.10, ал.3 ЗЗД, и не е породила правни последици, поради което изводът на съда, че при наличие на постигнато съгласие от страните няма пречка за капитализиране на лихвите, е необоснован и незаконосъобразен. Излагат доводи, че обективираните в анекси № 3 и № 7 към договора за кредит съглашения за увеличаване на главницата по кредита с прибавяне на изтекли лихви и за нов по-висок размер на дължимата възнаградителна лихва са основани на неравноправни и нищожни по смисъла на чл.146 З. клаузи в договора за кредит, въз основа на които банката е променяла едностранно възнаградителната и наказателната лихва, което само по себе си обуславя нищожност на анексите по силата на чл.366 ЗЗД.
Ответникът по касация „Банка Пиреос България” АД със седалище в [населено място] е депозирал отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК, в който е изразено становище за неоснователност на касационната жалба и за оставяне в сила на обжалваното решение. С отговора е поискано присъждане на юрисконсултско възнаграждение по чл.78, ал.8 ГПК. Поради заличаване на „Банка Пиреос България” АД от търговския регистър (вписване от 12.11.2019 г.) като последица от вливането му в „Юробанк България” АД, извършено след подаване на отговора, производството по делото е продължило с участието на универсалния правоприемник „Юробанк България“ АД, който поддържа отговора на касационната жалба и изложените в него съображения за неоснователност на жалбата.
С решение № 134 от 13.04.2020 г., постановено по реда на чл.247 ГПК, Апелативен съд - Пловдив е отстранил допусната очевидна фактическа грешка в решението от 08.01.2019 г. /констатирана от касационната инстанция с определение № 64 от 23.03.3020 г./ и в съответствие с мотивите към решението е допълнил неговия диспозитив като е потвърдил решението по т. д. № 730/2016 г. на Окръжен съд - Пловдив в обжалваната от ответниците част, с която е признато за установено по реда на чл.422, ал.1 ГПК, че същите дължат солидарно на „Банка „Пиреос България“ АД сумата 85 549.10 евро - възнаградителна лихва за периода 30.12.2013 г. - 30.07.2016 г. по договор за жилищен кредит № 880/R/2008 от 22.04.2008 г. и анекси към него, включена в заповедта за изпълнение по ч. гр. д. № 10947/2016 г. на Районен съд - Пловдив.
Постановеното в производството по чл.247 ГПК решение е обжалвано с касационна жалба от ответниците Н. Д. В., „ЕБГ“ ЕООД, „Евробургер“ ЕООД, „Еуроброкерсгруп“ ЕООД и „Хотел Елит Палас“ ЕООД с оплаквания, идентични на въведените с първоначалната касационна жалба оплаквания за неправилност на изводите на въззивния съд досежно начина на формиране на вземанията по договора за кредит и действително дължимия за исковия период размер на същите, в т. ч. и на възнаградителните лихви.
Ответникът по касация „Юробанк България“ АД е оспорил касационната жалба срещу решението по чл.247 ГПК в писмен отговор, депозиран в срока по чл.287, ал.1 ГПК. В отговора е направено възражение за недопустимост на жалбата, което е неоснователно поради обстоятелството, че оплакванията за неправилност на въззивното решение в частта относно лихвите /по които въззивният съд се е произнесъл в мотивите си/ са въведени своевременно още с първоначално подадената от ответниците касационна жалба.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и на заявените касационни основания съобразно правомощията по чл.290, ал.2 ГПК, приема следното :
Производството по т. д. № 730/2016 г. е образувано пред Окръжен съд - Пловдив по искова молба на „Банка Пиреос България“ АД, с която е предявен по реда на чл.422, ал.1 ГПК установителен иск против Н. Д. В. (кредитополучател), „ЕБГ“ ЕООД, „Евробургер” ЕООД, „Еуроброкерсгруп” ЕООД и „Хотел Елит Палас” ЕООД (солидарни длъжници) за признаване съществуването на вземане на банката солидарно към ответниците за сумите 19 950.26 евро - падежирала главница по договор за жилищен кредит № 880/R/2008 от 22.04.2008 г. и анекси към него, формирана от неплатени на падежа анюитетни вноски за периода 30.12.2013 г. - 30.07.2016 г., ведно със законната лихва от 04.08.2016 г. до окончателното плащане, 92 729.05 евро - възнаградителна лихва за периода 30.12.2013 г. - 30.07.2016 г., 2 953.54 евро - наказателна лихва за периода 30.12.2013 г. - 30.07.2016 г., и 4 907.01 евро - месечни такси за периода 30.09.2015 г. - 30.07.2016 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК, оспорена от ответниците с възражение по чл.414 ГПК.
В срока за отговор на исковата молба ответниците са оспорили иска с възражения за нищожност на основание чл.143, т.3, 5, 9, 10, 12, 13 и 18 З. и чл.26 ЗЗД на клаузите на чл.13, ал.3 и ал.5, чл.14, ал.3, чл.15, б.“в“ и чл.23, ал.2 от договора за кредит, уреждащи начина на формиране на възнаградителната и наказателната лихви и месечната такса за управление на кредита. С отговора са противопоставени и възражения за нищожност на основание чл.26 вр. чл.10, ал.2 и ал.3 ЗЗД на клаузите на чл.2 от анекси № 3/06.06.2012 г. и № 7/10.06.2013 г., с които страните са постигнали съгласие за прибавяне към непогасената главница на просрочени задължения за лихви и такси. Релевирано е и възражение за недължимост на увеличения с анексите размер на главницата по причина, че част от увеличението е формирано от недължими лихви и такси, начислени вследствие едностранно извършена от банката промяна на уговорения в договора лихвен процент.
С решение от 25.10.2017 г. Окръжен съд - Пловдив е признал за установено по отношение на ответниците, че дължат солидарно на „Банка Пиреос България“ АД сумите 15 682.58 евро - падежирала главница по договора за кредит за периода 30.12.2013 г. - 30.07.2016 г., ведно със законната лихва от 04.08.2016 г. до окончателното плащане, 85 549.10 евро и 2 140.41 евро - възнаградителна и наказателна лихви за същия период, и 4 804.54 евро - месечни такси за управление на кредита за периода 30.09.2015 г. - 30.07.2016 г., и е отхвърлил иска по чл.422, ал.1 ГПК за съществуване на вземането по заповедта за изпълнение за разликите до 19 950.26 евро - за главницата, до 92 729.05 евро - за възнаградителната лихва, до 2 953.54 евро - за наказателната лихва, и до 4 907.01 евро - за таксите. За да отхвърли иска по отношение на вземането за част от главницата, съдът е приел, че тази част е формирана вследствие постигнатите с анекс № 3/06.06.2012 г. и анекс № 7/10.06.2013 г. уговорки падежиралата към 30.12.2013 г. главница от 15 682.58 евро да бъде увеличена на 19 950.26 евро, считано от датата на сключване на договора, чрез прибавяне на изтеклите до подписване на анексите лихви, чийто размер е променен след сключване на договора на 6.9 %, които уговорки са нищожни поради противоречие с разпоредбата на чл.10, ал.3 ЗЗД и не са породили правни последици. Отхвърлянето на иска за част от вземането за възнаградителни лихви, наказателни лихви и такси е мотивирано с констатациите в допълнителното заключение на съдебносчетоводната експертиза във варианта, в който размерът на задълженията е изчислен без прибавяне към падежиралата до 30.12.2013 г. главница на просрочени възнаградителни и наказателни лихви съобразно анекси № 3 и № 7 към договора. Възраженията на ответника Н. В. (по отношение на когото съдът е приел, че притежава качеството „потребител“ и има право да се позовава на З.) на нищожност на клаузи в договора за кредит на предвидени в З. основания, са преценени като неотносими към спора за съществуване на вземането, предмет на установяване с иска по чл.422, ал.1 ГПК. По отношение на възраженията срещу начина на формиране на възнаградителната лихва са изложени съображения, че лихвата е изчислена от вещото лице на база уговорения в анекси № 3 и № 7 годишен лихвен процент от 6.9 %, който не е увеличаван едностранно от банката след подписване на анексите, и че доколкото лихвеният процент е определен по общо съгласие на страните, клаузите за промяната му следва да се считат за индивидуално уговорени по см. на чл.146, ал.1 З. и не са неравноправни.
Решението на първоинстанционния съд е обжалвано с въззивни жалби от ищеца - в частта за отхвърляне на иска, и от ответниците - в частта, с която е признато за съществуващо вземането за възнаградителни лихви до размер на сумата 85 549.10 евро. По повод на жалбите е постановено решение № 14 от 08.01.2019 г., с което Апелативен съд - Пловдив е отменил първоинстанционното решение в обжалваната от ищеца част и е уважил иска по чл.422, ал.1 ГПК като е признал за установено, че ответниците дължат солидарно на „Банка Пиреос България“ АД и разликите над признатите от първата инстанция за дължими суми до отразените в заповедта за изпълнение размери на отделните компоненти от вземането - до 19 950.26 евро за главницата, до 92 729.05 евро за възнаградителни лихви, до 2 953.54 евро за наказателните лихви и до 4 907.01 евро за таксите за управление на кредита. С постановеното по реда на чл.247 ГПК решение № 134 от 13.04.2020 г. Апелативен съд - Пловдив е потвърдил решението на първоинстанционния съд в обжалваната от ответниците част, с която е признато за съществуващо вземането на „Банка Пиреос България“ АД за възнаградителни лихви до размер на сумата 85 549.10 евро.
От фактическа страна въззивният съд е приел, че с договор за жилищен кредит № 880/R/2008 от 22.04.2008 г., сключен при действието на общи условия, ищецът „Банка Пиреос България” АД е предоставил на ответника Н. Д. В. кредит в размер на 498 000 евро, усвоен изцяло на два транша, за рефинансиране на отпуснат от „Уникредит Булбанк” АД банков кредит за покупка на недвижим имот. Кредитът е обезпечен с ипотека и със солидарна отговорност, поета чрез встъпване в дълга на кредитополучателя на основание чл.101 ЗЗД първоначално от ответниците „ЕБГ“ ЕООД и „Евробургер“ ЕООД, а по силата на анекси № 2 и № 6 към договора и от ответниците „Еуроброкерсгруп“ ЕООД и „Хотел Елит Палас“ ЕООД. В чл.13.1 на договора е уговорено задължение за кредитополучателя да заплаща на банката - кредитор годишна лихва в размер на 6.15 %, формирана от базовия лихвен процент на банката по жилищни кредити в евро (който се формира от 3-месечния ЮРИБОР плюс надбавка от 3.9 %), валиден след 15.07.2007 г., намален с промоционален процент 0.25 %; Лихвата се заплаща ежемесечно със съответната част от главницата, съгласно погасителен план - приложение № 1. В чл.13.5 е предвидено право за банката по време на действие на договора да променя едностранно размера на приложимата лихва в случай, че 3-месечният ЮРИБОР достигне нива с 0.25 процентни пункта над посочените, като промяната на лихвения процент влиза в сила от деня на приемането му от банката, за която тя уведомява кредитополучателя чрез съобщение в банковия салон и на интернет страницата си, и намира отражение върху погасителния план. В клаузата на чл.14 е уговорено задължение за кредитополучателя да заплаща на банката наказателна лихва при просрочие на която и да е вноска от главницата по кредита в размер на сбора от определената в чл.13.1 възнаградителна лихва и надбавка от 4 %, а в чл.15 - задължение за кредитополучателя да заплаща на банката такси за управление на кредита, дължими еднократно в размер на 0.5 % върху размера на кредита и впоследствие ежемесечно в размер на 0.095 % от първоначално отпуснатия кредит, съответно от остатъка за всеки следващ месец. След сключване на договора е извършено увеличение на лихвения процент от 6.15 % на 6.9 %, считано от 17.10.2008 г., на основание решение на компетентния за това орган на банката от 17.10.2008 г., и са подписани няколко анекса, като с анекси № 3/06.06.2012 г. и № 7/10.06.2013 г. е уговорено кредитополучателят да заплаща за ползването на кредита годишен лихвен процент в размер на 6.9 %, считано от 17.10.2008 г., равен на базовия лихвен процент на банката за кредити в евро плюс надбавка 1.15 %, и погасяване на ползваният кредит на 359 месечни вноски, респ. на 347 месечни вноски с краен срок 30.04.2012 г.; Предоставено е право на банката - кредитор да променя едностранно лихвения процент в неговата цялост или всеки един негов компонент в случай, че пазарните условия за привличане на финансов ресурс от страна на банката обуславят такава промяна или са налице предпоставки от общите условия за извършване на промяната (чл.2, ал.3). При подписване на анекси № 3 и № 7 страните са се съгласили, че размерът на отпуснатия кредит се изменя на 501 932.83 евро, съответно на 516 365.41 евро, които суми се формират от дължимата по договора редовна главница с прибавяне към нея на просрочените задължения за главница, лихви и др.
След като е съобразил качествата на страните и предмета на сключения договор, въззивният съд е направил извод, че към правоотношението между банката и ответника - кредитополучател са приложими специалните разпоредби на З. относно неравноправните клаузи в потребителски договори. Предвид липсата на уговорена възможност за прекратяване на договора при промяна на лихвените условия, съдът е преценил, че в случая не е налице изключението на чл.144, ал.2, т.1 З., по силата на което доставчикът на финансова услуга си запазва правото при наличие на основателна причина да промени без предизвестие дължимия от потребителя лихвен процент или стойността на разходите, свързани с финансовите услуги, като уведоми насрещната страна за промяната, респ. че при произнасянето по възраженията на ответника - кредитополучател за неравноправен характер на клаузите на чл.13.5 и чл.23.3 от договора и чл.2.3 от анекси № 3 и № 7, с които са уговорени възнаградителните и наказателните лихви по кредита, следва да се изходи от общия принцип на чл.143 З. и от правилото на чл.146 З., че за да са неравноправни, клаузите трябва да не са уговорени индивидуално.
В исковата молба ищецът е поддържал, че съдържащите се в договора и в анекси № 3 и № 7 клаузи за възнаградителната лихва са уговорени индивидуално чрез постигане на съгласие между страните относно тяхното съдържание. Като се е позовал на практиката в решение по т. д. № 1556/2017 г. на ВКС, І т. о., въззивният съд е приел, че тежестта за доказване на твърдението за индивидуално договаряне на клаузите за лихвата се носи от ищеца и след преценка на доказателствата е направил извод, че ищецът не е доказал твърдението си за индивидуално уговаряне на клаузите относно възнаградителната лихва, поради което за тях важи принципа на чл.146, ал.2 З.. Въззивният съд е посочил, че само факта на подписване на договора и на анексите от страна на кредитополучателя не обосновава извод за индивидуално уговаряне на спорните клаузи, включително като се има предвид, че договорът и анексите са сключени при общи условия на банката.
Изхождайки от преценката, че оспорваните от ответниците клаузи не са уговорени индивидуално, и от разпоредбите на чл.143 и чл.146 З., въззивният съд е формирал извод, че клаузата на чл.13.5 от договора, предвиждаща възможност за банката да променя едностранно размера на възнаградителната лихва по кредита, е неравноправна на основание чл.143, т.3., т.9, т.10, т.11 и т.12 З.. Изводът е мотивиран със съображения, че макар да обвързва възможността за промяна с обективен пазарен индекс - нарастване на 3-месечния ЮРИБОР до нива с 0.25 % пункта над посочените, предприемането на промяната на лихвения процент зависи изцяло от волята на банката, без да е уговорена методология или формула за начина на формиране на новия базов лихвен процент, без да има яснота как ще се променя включената в състава на лихвата надбавка и без да е изведен математически алгоритъм, определящ трайното съотношение между изменението на изброените пазарни лихвени индекси или другите изброени фактори с конкретното изменение на базовия лихвен процент. Съдът е преценил, че липсата на уговорен ясен механизъм за извършване на промяната дава възможност на банката при наличие на предвидените изменения на пазарните индекси да променя произволно размера на лихвата, като същевременно е акцентирал и върху отсъствието на уговорени в договора възможности за намаляване на лихвения процент при понижаване нивата на ЮРИБОР и за незабавно прекратяване на договора от кредитополучателя след съобщаване на предприетата без негово съгласие промяна на лихвата. В зависимост от извода за неравноправен характер на клаузата на чл.13.5, обуславящ нейната нищожност съгласно чл.146 З., въззивният съд е приел, че в отношенията между страните следва да се приложи първоначално уговорената в чл.13.1 на договора лихва от 6.15 %, която се дължи от кредитополучателя като цена на предоставения кредит.
По отношение на анекси № 3 и № 7, с които според въззивния съд се е достигнало до преструктуриране на дълга чрез разсрочване на задълженията на кредитополучателя, е прието следното : Съдържащите се в анексите клаузи, с които е уговорен механизъм за промяна на възнаградителната лихва, аналогичен на този по чл.13.5 от договора, също са нищожни на основание чл.146 З.. В установителната част на анексите, в която е уговорено дължимата редовна главница да се увеличи с дължими просрочени задължения (главница, лихви, такси и комисионни) до размер на 501 932.83 евро, съответно и до размер на 516 365.41 евро, е обективирана сделка между кредитора и кредитополучателя, осъществяваща хипотезата на капитализация, според условията на която дължимите несъбрани лихви по кредита се добавят към неиздължената на падежа главница. Олихвяването на изтекли лихви е допустимо на основание чл.10, ал.3 ЗЗД при уреждане от страна на БНБ, като с приемане на Наредба № 9/03.04.2008 г. (отменена, но действала към момента на подписване на анексите) е отпаднала забраната за страните да уговарят капитализация на лихви. След като страните са се съгласили за капитализация на лихвите, съгласието им представлява споразумение относно дължимото от кредитополучателя към момента на сключване на всеки един анекс и това съгласие следва да бъде зачетено. Съгласието се отнася както до формирания нов размер на главницата, така и до лихвения процент, уговорен съобразно новите стойности на главницата в размер на 6.9 %, считано от 17.10.2008 г. Предвид постигнатите от страните договорености, размерът на задълженията на кредитополучателя следва да бъде определен на база уговореното в договора и в двата анекса при съобразяване на приложимия до подписване на анекс № 3/06.06.2012 г. лихвен процент от 6.15 % и на формираните в съответствие с анексите нови размери на главницата, олихвявана след датата на всеки анекс с увеличения по общо съгласие на договарящите лихвен процент от 6.9 %.
В съответствие с изводите, до които е достигнал, въззивният съд е преценил, че следва да бъде взето предвид основното заключение на съдебносчетоводната експертиза, в което размерът на вземането е изчислен при съобразяване на уговорените с анексите промени в съдържанието на кредитното правоотношение, а не ползваното от първоинстанционния съд допълнително заключение. Въз основа на констатациите в заключението съдът е приел, че вследствие промяната на лихвения процент от 6.15 % на 6.9 % главницата по кредита се е увеличила към 06.06.2012 г. с 2 566.22 евро, която сума генерира лихва от 737.30 евро, а за периода до сключване на анекс № 7 от 10.06.2013 г. - допълнителна лихва от 179.53 евро; В резултат на увеличението дължимата за исковия период главница възлиза на 19 950.26 евро, а възнаградителните лихви, наказателните лихви и таксите за управление на кредита - на 92 729.05 евро, 2 953.54 евро и 4 907.01 евро, както е отразено в заповедта за изпълнение.
В заключение въззивният съд е приел, че предявеният по реда на чл.422, ал.1 ГПК установителен иск е доказан по основание и размер, поради което с решението си е признал за съществуващо вземането на банката - ищец, предмет на издадената срещу ответниците заповед по чл.417 ГПК.
Касационното обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради констатирано противоречие с практиката на ВКС в решение № 66/29.07.2019 г. по т. д. № 1504/2018 г. на ВКС, ІІ т. о., и решение № 30/20.05.2020 г. по т. д. № 739/2019 г. на ВКС, І т. о., при разрешаване на значимия за изхода на делото правен въпрос : Представлява ли анатоцизъм по смисъла на чл.10, ал.3 ЗЗД и допустима ли е при действието на Наредба № 9/03.04.2008 г. за оценка и класификация на рисковите експозиции на банките и установяване на специфични провизии за кредитен риск (обн. ДВ бр.38/11.04.2008 г., отм. ДВ бр.40/30.05.2014 г.) уговорка в допълнителни споразумения към договор за банков кредит за преструктуриране на кредитно задължение на физическо лице - кредитополучател чрез прибавяне на просрочени задължения за лихви и такси към размера на редовната главница.
Според практиката в цитираните решения, застъпена и в служебно известните на настоящия съдебен състав решение № 118/11.12.2020 г. по т. д. № 2278/2019 г. на ВКС, I т. о, и решение № 132/13.01.2021 г. по т. д. № 2195/2019 г. на ВКС, I т. о, уговорката в допълнителни споразумения към договор за банков кредит за прибавяне към размера на редовната главница на просрочени задължения за лихва представлява анатоцизъм по см. на чл.10, ал.3 ЗЗД, който е допустим само между търговци на основание чл.294, ал.1 ТЗ; Преструктурирането на дълга на основание чл.13 от Наредба № 9/03.04.2008 г. за оценка и класификация на рисковите експозиции на банките и установяване на специфични провизии за кредитен риск (отм.) не представлява предвидена в наредба на БНБ възможност за олихвяване на изтекли лихви по чл.10, ал.3 ЗЗД. В решение № 66/29.07.2019 г. по т. д. № 1504/2018 г. на ВКС, I т. о., е прието, че олихвяването на просрочено задължение за такси, вкл. чрез прибавяне на таксата към главница по кредит, върху които се начислява възнаградителна лихва, не представлява анатоцизъм по см. на чл.10, ал.3 ЗЗД.
С оглед възприетото в практиката на ВКС разрешение на правния въпрос, по повод на който е допуснато касационното обжалване, въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост - чл.281, т.3 ГПК.
Основателни са оплакванията в касационната жалба срещу извода на въззивния съд, че постигнатото от страните споразумение, обективирано в анекс № 3/06.06.2012 г. и анекс № 7/10.06.2013 г. към договора за кредит, за увеличение на размера на дължимата главница по кредита чрез прибавяне на просрочени задължения за лихви /възнаградителни и наказателни/ не противоречи на закона и не е нищожно. От заключенията на назначената в първоинстанционното производство съдебносчетоводна експертиза се установява, че с първия анекс дължимата към 06.06.2012 г. главница е увеличена със сумата 21 998.67 евро, включваща просрочена главница 3 532.48 евро, 13 016.18 евро - просрочена лихва, 2.13 евро - наказателна лихва, и 5 447.88 евро - дълг по кредитна карта, а с втория анекс дължимата към 10.06.2013 г. главница е увеличена със сумата 19 689.66 евро, включваща 4 809.39 евро - просрочена главница, 14 870.08 евро - просрочена лихва, и 10.19 евро - наказателна лихва. В резултат на увеличението е формирана главница от 501 932.88 евро, съответно 516 365.41 евро, като във всяко от споразуменията е постигнато съгласие така формираната главница да се олихвява с годишен лихвен процент в размер на 6.9 %, равен на базовия лихвен процент на банката за кредити в евро плюс надбавка от 1.15 %. Прибавянето на просрочени лихви към главницата с уговорка за олихвяването им като част от дълга по кредита води до анатоцизъм по см. на чл.10, ал.3 ЗЗД, който не представлява финансова отстъпка, присъща на преструктурирането на кредита по чл.13 от Наредба № 9/03.04.2008 г. за оценка и класифициране на рисковите експозиции на банките и за установяване на специфични провизии за кредитен риск /отм./. Като се има предвид уговорения с анексите нов размер на лихвата, завишен спрямо първоначално уговорения в договора за кредит, резултатът от капитализацията на лихвите не е заложеният в текста на чл.13 от наредбата - намаляване на дълга и облекчаване на положението на кредитополучателя посредством финансови отстъпки, а обратен на него - увеличение на дълга и утежняване на условията по кредита. Поради това касационната инстанция не споделя преценката на въззивния съд, че с анексите се е достигнало до преструктуриране на дълга и че капитализирането на лихвите с уговорка за последващото им олихвяване е допустимо от гледна точка на Наредба № 9/03.04.2008 г. /отм./. В тази насока съставът на ВКС се присъединява изцяло към становището, изразено от състава на ВКС, I т. о., в мотивите към решение № 66/20.07.2019 г. по т. д. № 1504/2018 г., че в нито една от разпоредбите на чл.13 от цитираната наредба не се съдържа правило за начисляване на лихви върху лихви и тази наредба не се явява наредба на БНБ по см. на чл.10, ал.3 ЗЗД, установяваща възможност за олихвяване на изтекли лихви. Уговарянето на лихва върху лихва до приемането на наредба на БНБ по чл.10, ал.3 ЗЗД е допустимо само в отношенията между търговци по силата на изричната разпоредба на чл.294, ал.2 ТЗ, но в конкретния случай кредитополучателят Н. В. не е участвал в кредитното правоотношение в качеството на търговец, а е сключил договора за кредит като физическо лице и по тази причина разпоредбата на чл.294, ал.2 ТЗ е неприложима. С отговора на исковата молба ответникът Н. В. е противопоставил възражение за нищожност поради противоречие с чл.10, ал.3 ЗЗД на съдържащото се в анексите споразумение с банката - кредитор за капитализиране на просрочените лихви и за последващото им олихвяване като част от главницата по кредита, което предвид формираната практика на ВКС е основателно. Нищожността е релевирана и от останалите ответници, които макар да са търговци, отговарят за изпълнението на кредитните задължения в същия обем и при същите условия като кредитополучателя и се ползват от последиците на предприетата от последния защита срещу нищожните уговорки в анексите. Предвид установената нищожност, уговорките за прибавяне към главницата по кредита на изтеклите към 06.06.2012 г. и към 10.06.2013 г. лихви не са породили правни последици, поради което размерът на установяваното с иска по чл.422, ал.1 ГПК вземане за главница за периода 30.12.2013 г. - 30.07.2016 г. следва да бъде определен съобразно допълнителното заключение на съдебносчетоводната експертиза, както е приел първоинстанционният съд, а именно - 15 682.58 евро. В частта относно главницата искът по чл.422, ал.1 ГПК е основателен до размер на сумата 15 682.58 евро /за която първоинстанционното решение не е обжалвано от ответниците и е влязло в сила/ и неоснователен за разликата над 15 682.58 евро до посочените в заповедта за изпълнение 19 950.26 евро, която разлика неправилно е призната за дължима от въззивния съд. Възражението за нищожност на постигнатото с анексите споразумение за прибавяне към главницата на начислени такси за управление на кредита е неоснователно /по съображенията, изложени по-горе при възпроизвеждане на практиката в решението по т. д. № 1504/2018 г. на ВКС, I т. о./ и не налага корекция на размера на дължимата за исковия период главница, включително с оглед констатацията в основното заключение на съдебносчетоводната експертиза, че по силата на двата анекса за промяна на размера на кредитния дълг към главницата не са прибавяни такси.
С анексите от 06.06.2012 г. и 10.06.2013 г. страните са постигнали и споразумение за промяна на размера на първоначално уговорената в договора за кредит възнаградителна лихва. Според клаузите на чл.2.1 от анексите, за ползвания кредит кредитополучателят заплаща на банката годишен лихвен процент в размер на 6.9 %, равен на базовия лихвен процент на банката за кредити в евро /възлизащ към датата на подписване на анексите на 5.75 %/ плюс надбавка от 1.15 %, а според клаузите на чл.13.1 и чл.13.3 от договора за кредит годишният лихвен процент е в размер на 6.15 %, формиран от базовия лихвен процент на банката по жилищни кредити, валиден след 15.10.2007 г. /изчислен на база тримесечния EURIBOR с приета стойност 2.5 % плюс надбавка от 3.9 %/. При изготвяне на заключението на съдебносчетоводната експертиза вещото лице е установило, че след сключване на договора банката - ищец е увеличила едностранно лихвения процент по кредита на 6.9 %, считано от 17.10.2008 г., и главницата по кредита е олихвявана с този лихвен процент до подписването на анекс № 3/06.06.2012 г., с който страните са уговорили изрично първоначално предвидения в договора за кредит лихвен процент от 6.15 % да бъде променен на 6.9 %. Извършената към 17.10.2008 г. промяна на лихвения процент и обвързването на кредитополучателя /и на солидарните длъжници/ с новия лихвен процент от 6.9 % е основано на клаузата на чл.13.5 от договора за кредит, предвиждаща право за банката да променя едностранно размера на възнаградителната лихва при посочени в съдържанието на клаузата обстоятелства. При постановяване на решението си по съществото на спора въззивният съд правилно е приел за основателно възражението на ответниците за неравноправен характер на договорната клауза на чл.13.5, обуславящ нейната нищожност съгласно чл.146 З.. С подписване на анекси № 3 и № 7 към договора за кредит е постигнато съгласие първоначално уговореният в договора годишен лихвен процент да бъде променен /увеличен/ като за приложим към кредитното правоотношение е приет годишния лихвен процент, прилаган от банката към датата на подписване на първия анекс - 06.06.2012 г., след едностранно извършеното от нея увеличение от 17.10.2008 г. Уговарянето в анексите на годишен лихвен процент, идентичен на увеличения едностранно от банката лихвен процент, сочи, че съгласието за нов размер на лихвата е базирано на нищожната клауза на чл.13.5 от договора за кредит, с която банката е обосновала предприетата преди подписване на анексите промяна на първоначално предвидената в договора възнаградителна лихва. Подписването на анексите е резултат от извънсъдебен спор за размера на дълга и редовното му погасяване от кредитополучателя, което им придава белезите на спогодба, а съдържанието им разкрива, че имат за цел едностранно извършеното от банката увеличение на лихвения процент по кредита да се приеме от кредитополучателите и да се счита за индивидуално уговорено. С оглед на тази цел не може да се приеме за правилен извода на въззивния съд, че промяната на лихвения процент е резултат от индивидуално договаряне между страните и има действие за кредитополучателя, както и за солидарните длъжници. Поради това, че е основано на нищожна клауза в договора за кредит, споразумението за промяна на лихвения процент, намерило отражение и в погасителния план към договора, е нищожно и не обвързва кредитополучателя, респ. солидарните длъжници. Фактът, че ответниците са подписали анексите, не санира порока на обективираното в тях съглашение, чиято нищожност произтича от закона - чл.366 ЗЗД. В хода на процеса ответниците последователно са поддържали, че уговорките в анексите за промяна /увеличение/ на лихвения процент са нищожни, тъй като имат характер на спогодба върху непозволен договор и за тях важи правилото на чл.366 ЗЗД. Възражение в посочения смисъл се съдържа и в подадената от ответниците въззивна жалба, поради което доводът на ищеца - ответник по касация, че ответниците не са оспорили като нищожни конкретните цифрово обозначени клаузи в анексите за нов размер на лихвата, а са възразили само срещу клаузите на чл.2.3 относно правото на банката за едностранна промяна за в бъдеще на лихвения процент по кредита, е неоснователен. Ответниците са противопоставили и възражение за нищожност на клаузите на чл.2.3 от анексите, но предвид заключението на експертизата, че в рамките на исковия период банката не е предприемала промяна на лихвата по кредита, за целите на конкретния правен спор произнасянето по възражението е лишено от смисъл. От извода за нищожност на клаузите за промяна на лихвения процент следва, че ответниците дължат за исковия период 30.12.2013 г. - 30.07.2016 г. възнаградителни лихви, изчислени в съответствие с обективираното в чл.13 на договора от 22.04.2008 г. съглашение, според което за ползване на кредита кредитополучателят да заплаща годишен лихвен процент 6.15 %, а не на база едностранно увеличеният от банката след сключване на договора годишен лихвен процент от 6.9 %.
В чл.14.3 на договора за кредит страните са уговорили при просрочие на вноски по главницата кредитополучателят и солидарните длъжници да заплащат на банката наказателна лихва в размер на сбора от определената в чл.13.1 възнаградителна лихва и наказателна надбавка в размер на 4 %. Поставянето на възнаградителната лихва по чл.13.1 в основата за изчисление на наказателната лихва по чл.14.3 води до извод, че нищожността на клаузите за промяна на размера на възнаградителната лихва рефлектира върху размера на дължимата за исковия период наказателна лихва, която също следва да бъде изчислена на база първоначално уговорения в чл.13.1 на договора за кредит лихвен процент - 6.15 %, а не на база увеличения с анексите лихвен процент - 6.9 %, в зависимост от който въззивният съд се е произнесъл за размера на вземането по заповедта за изпълнение в частта за наказателните лихви.
По изложените съображения постановените от Апелативен съд - Пловдив решения - основно и по чл.247 ГПК, следва да бъдат отменени като неправилни на основание чл.293, ал.2 ГПК. За правилното разрешаване на спора е необходимо да бъде назначена съдебносчетоводна експертиза, която да даде заключение за размера на установяваното с иска по чл.422, ал.1 ГПК вземане, изчислено съобразно първоначално уговорения в договора за кредит годишен лихвен процент, без съобразяване на едностранно извършената от банката промяна на лихвения процент след 17.10.2008 г. и на уговорения в анекси № 3/06.06.2012 г. и № 7/10.06.2012 г. лихвен процент, както и на предвиденото в анексите увеличение на главницата с изтекли лихви по кредита. Поради необходимостта от събиране на нови доказателства и на основание чл.293, ал.3 ГПК след отмяна на въззивното решение делото следва да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на Апелативен съд - Пловдив от фазата на допускане и събиране на доказателства. При новото разглеждане на делото въззивният съд следва да вземе предвид обстоятелството, че ответниците не са подали въззивна жалба срещу частта от първоинстанционното решение, с която искът по чл.422, ал.1 ГПК е уважен за сумите 15 682.58 евро - главница, 2 140.10 евро - наказателна лихва, и 4 804.54 евро - месечни такси за управление на кредита, поради което е влязло в сила и тази част от вземането по заповедта за изпълнение не е предмет на висящия спор.
В зависимост от изхода на спора при новото разглеждане на делото въззивният съд следва да се произнесе и по отговорността на страните за разноски в настоящото производство - чл.293, ал.4 ГПК.
Мотивиран от горното и на основание чл.293, ал.2 вр. ал.3 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 14 от 08.01.2019 г. и решение № 134 от 13.04.2020 г. за поправка на очевидна фактическа грешка, постановени по в. т. д. № 604/2018 г. на Апелативен съд - Пловдив.
ВРЪЩА делото на Апелативен съд - Пловдив за ново разглеждане от друг състав.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : |