5 Р Е Ш Е Н И Е № 498 гр. София, 14 март 2011г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на четиринадесети октомври, две хиляди и десета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЕЛИЯНА КАРАГЬОЗОВА ЧЛЕНОВЕ : БОРИСЛАВ АНГЕЛОВ КЕТИ МАРКОВА при участието на секретаря ИВАНКА ИЛИЕВА и в присъствието на прокурора АНТОНИ ЛАКОВ изслуша докладваното от съдията КЕТИ МАРКОВА н. д. № 417/ 2010 година Касационното производство е образувано по жалба, депозирана от адв. Х. Г., в качеството му на защитник на подсъдимия П. П. И., от[населено място], срещу въззивно решение № 116 от 14. 04. 2010г., на Софийския апелативен съд, наказателно отделение, 2 състав, постановено по ВНОХД № 113/ 2010г., по описа на съда, с което е потвърдена присъда № 91 от 11. 03. 2009г., на Софийския градски съд, наказателно отделение, 14 състав, по НОХД № 4110/ 2006г. В касационната жалба на подсъдимия се поддържа довод за нарушение на материалния закон- отменително основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. Искането е за отменяване на въззивното решение и оправдаване на жалбоподателя, на основание чл. 12, ал. 1 НК, респ. чл. 12а НК, или алтернативно- за неговото изменяване, с приложение на чл. 12, ал. 4 НК и постановяване ненаказването на дееца. Касаторът, редовно призован, не се явява в съдебно заседание пред настоящата инстанция. Неговият процесуален представител поддържа жалбата, по изложените в нея съображения, със заявените искания. Гражданските ищци и частни обвинители Ч. Д. Г. и П. В. А., редовно призовани, не се явяват в съдебно заседание пред касационната инстанция и не изпращат процесуален представител. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение, че жалбата на подсъдимия е неоснователна, поради което счита, че обжалваното въззивно решение следва да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, като обсъди доводите в жалбата, становищата на страните в съдебно заседание, и в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 НПК, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационната жалба на подсъдимия П. П. И. е неоснователна. С първоинстанционната присъда Софийският градски съд, наказателно отделение, 14 състав, е признал подсъдимия П. П. И., от[населено място], за виновен в това, че на 28. 02. 2005г., в[населено място], направил опит умишлено да умъртви повече от едно лице- П. В. А. и Ч. Д. Г., по начин и със средства, опасни за живота на мнозина, като деянието е останало недовършено по независещи от дееца причини, поради което и на основание чл. 116, ал. 1, т. 4, предл. 3 и т. 6, пр. 1, вр. чл. 115 НК, и чл. 55, ал.1, т. 1 НК, го е осъдил на три години лишаване от свобода, чието изпълнение е отложил, на основание чл. 66, ал. 1 НК, за срок от пет години. Оправдал е подсъдимия по обвинението по чл. 116, ал. 1, т. 11 НК. Осъдил е подсъдимия П. П. И. да заплати на Ч. Д. Г. сумата 2000 лв., и на П. В. А.- сумата 5000 лв, представляващи обезщетения за неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху сумите, считано от датата на деянието, до окончателното им изплащане, като е отхвърлил предявените граждански искове в останалата им част. Присъдил е разноските по делото, възложени в тежест на подсъдимия, както и държавна такса върху уважените граждански искове. С обжалваното въззивно решение, Софийският апелативен съд, наказателно отделение, 2 състав, е потвърдил изцяло първоинстанционната присъда. Доводът, поддържан в касационната жалба, за нарушение на материалния закон, касае правната оценка на деянието, по- конкретно дали то има характера на престъпно и наказуемо, ВКС намира за неоснователен. Напълно идентични възражения и искания по приложението на закона са правени и пред втората инстанция, която със своя съдебен акт им е дала убедителен и аргументиран отговор, в съответствие с изискванията на чл. 339, ал. 2 НПК. Изложените от апелативния съд съображения са съответни на закона, споделят се изцяло от касационния съдебен състав, а това прави преповтарянето им безпредметно. Апелативният съд законосъобразно е възприел изцяло изводите на първоинстанционния относно правната квалификация на деянието- затова, че в конкретния случай извършеното от касатора престъпление съдържа всички обективни и субективни признаци на състава на довършен опит за квалифицирано умишлено убийство по чл. 116, ал. 1, т. 4, предл. 3, и т. 6, предл. 1, вр. чл. 115, вр. чл. 18, ал. 1 НК. С жалбата се оспорва приетата от двете инстанции по същество форма на вината- пряк умисъл, с аргумента, че деецът нито е искал, нито е допускал умъртвяването на пострадалите като възможен резултат, доколкото същият е действал в условията на неизбежна отбрана. В тази насока се предлага алтернативно приложението на една от трите хипотези- чл. 12, ал. 1, чл. 12, ал. 4 или чл. 12а, ал. 1 НК, придружени с искане за оправдаването му, или за отмяна на наложеното наказание. За да сподели напълно изводите на първата инстанция за субективната страна на престъплението, въззивният съд е намерил, че прекият умисъл се извежда от безспорно доказаните по делото фактически обстоятелства, а именно за произведените от дееца изстрели след директно прицелване към пострадалите, правещи опит да потеглят с автомобила и по този начин да се отдалечат от мястото на стрелбата. И двете съдилища аргументирано са отхвърлили тезата на касатора, че се е целил в гумите на автомобила, а не в телата на свидетелите Г. и А., позовавайки се безспорно установените по делото факти, че пробойните са локализирани в купето- задния капак, вратата на багажника, задната седалка, под горния ръб на облегалката, на задната облегалка, километража на арматурното табло, т.е. на значително по- голяма височина от тази на гумите, което изключва приемането на лансираната от него версия, правилно квалифицирана като защитна. Инстанциите по същество подробно са се занимали и с приложението на чл. 12, ал. 1 и 4 НК, и чл. 12а, ал. 1 НК, при което напълно законосъобразно са заключили, че в случая неизбежна отбрана въобще няма и този извод следва от факта, че към момента на началото на произвеждането на серията изстрели към автомобила на Ч. Г. и П. А., всякакво предходно нападение вече е било прекратено, а двамата свидетели са правели опит да потеглят и по този начин да напуснат мястото на инцидента. Доказано е, че деецът е тичал към автомобила им и е започнал да стреля след като МПС вече е било приведено в движение. С други думи, всякакво предходно поведение, обективирано от двамата пострадали, дори то да е имало характера на нападение, без съмнение към момента на началото на стрелбата, е било прекратено. Липсата на действително непосредствено противоправно нападение към момента на произвеждане на инкриминираните изстрели с огнестрелно оръжие изключва приложението на института на неизбежната отбрана, регламентиран по чл. 12, ал. 1 НК. Доколкото в случая е безспорно, че подсъдимият не е действал в условията на неизбежна отбрана, не би могло да се обсъжда дали са превишени нейните предели, и дали причината за това не се дължи на уплаха или смущение (чл. 12, ал. 4 НК). Верни и основани на закона са изводите на СГС и САС и за неприложимост на института на чл. 12а, ал. 1 НК. Подробно са анализирани действията на И., които убедително сочат на мотив за отмъщение за инцидента, възникнал в офиса на свид. Х., обективиран чрез действията му за умъртвяване на пострадалите, а не на такива за тяхното задържане, с цел предаване на органите на властта. Ако беше вярно последното, деецът действително би стрелял по гумите на ползвания от свидетелите автомобил, за да парира възможността им да напуснат мястото, както твърди самият той. Както вече се изтъкна, в процесния случай изстрелите са били насочени към купето на автомобила, където се намирали двамата пострадали. Известно е, че за субективната страна на всяко деяние се съди от обективните действия на неговия извършител преди, по време и след него, а не от последващите му обяснения и собствената му интерпретация на произтеклите събития. Отнесено към конкретиката на настоящия казус, това принципно положение предпоставя верността на извода за осъществен от обективна и субективна страна опит за квалифицирано умишлено убийство, както законосъобразно са заключили и двете инстанционни съдилища. Това е така, защото подредени хронологично и съответно оценени, действията на касатора: целенасочено тичане към автомобила, произвеждането на множество изстрели с огнестрелно оръжие, по дефиниция годно да причини смърт, и то насочени към купето, в което пътували пострадалите, недвусмислено сочат, че той е съзнавал общественоопасния характер на деянието си, предвиждал е настъпването на общественоопасните последици и е искал настъпването им. Обстоятелството, че не е настъпила смъртта на свидетелите А. и Г., поради което и деянието е приключило във фазата на опита, се дължи на причини, стоящи изцяло извън волята на дееца. Подсъдимият е съзнавал, че произвеждайки множество изстрели срещу пострадалите, с прицелване към купето на автомобила, от разстояние, намиращо се в поразяващата далекобойност на използваното огнестрелно оръжие, ще причини смъртта им, и при установените по делото безспорни данни, същият целял именно този резултат. Интелектуалният момент на умисъла обхваща и съзнанието му, че действайки по избрания начин и с конкретното средство, той създава реална опасност и за живота на неопределен кръг други лица, намиращи се в района на стрелбата, съобразно добре известните на касатора характеристики на употребеното огнестрелно оръжие. Ето защо, изложените от въззивния съд съображения относно правната квалификация на престъплението- по чл. 116, ал. 1, т. 4, предл. 3, и т. 6, предл. 1 вр. чл. 18 НК, и по- конкретно касаещи субективната му страна, са в съответствие с установените по делото фактически обстоятелства и закона, изцяло се споделят от настоящата инстанция, поради което е не следва да бъдат преповтаряни. Решението е законосъобразно и в гражданско- осъдителната му част. При доказаното виновно поведение на касатора, ангажирането на неговата гражданска отговорност за репариране на причинените вреди, по чл. 45 ЗЗД, е в съответствие със закона. При наличието на фактическия състав на непозволеното увреждане, правилно са уважени предявените от пострадалите А. и Г. граждански искове за присъждане на обезщетения за неимуществени вреди, чиито размери са съобразени с обществения критерий за справедливост, въплътен в нормата на чл. 52 ЗЗД. В този смисъл, ВКС намери, че жалбата на подсъдимия П. И. е изцяло неоснователна, а обжалваното въззивно решение, като постановено в съответствие със закона, следва да бъде оставено в сила, съобразно правомощията на настоящата инстанция по чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК. Воден от изложените съображения, и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 116 от 14. 04. 2010г., на Софийския апелативен, съд, наказателно отделение, 2 състав, постановено по ВНОХД № 113/ 2010г. по описа на съда. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :