Р Е Ш Е Н И Е
№ 203
София, 14.10.2013 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в съдебно заседание на осемнадесети септември две хиляди и тринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бранислава Павлова
ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева
Владимир Йорданов
при участието на секретаря Емилия Петрова,
разгледа докладваното от съдия Йорданов
гр.дело N 2828 /2013 г.:
Производството е по чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. Н. З. и по касационни жалби на Й. С. З., С. П. Н. и С. П. Н. срещу въззивно решение № 4 от 11.02.2013 г. по възз. гр.д. № 646 /2012 г. на Сливенски окръжен съд, г.о., с което е отменено решение № 258 от 12.07.2012 г. по гр.д. № 3233 /2009 г. на Сливенския районен съд, г.о., с което е отхвърлен предявеният иск на Т. Д. Д. срещу М. Н. З., Й. С. З., С. П. Н. и С. П. Н. с правно основание чл.32,ал.2 ЗС за разпределение ползването на съсобствен недвижим имот и вместо него е постановено друго, с което е разпределено ползването на поземления имот между тези страни по вариант втори от прието по делото заключение на съдебно-техническа експертиза, неразделна част от решението.
Първоинстанционното решение не е обжалвано от първоначалния ищец Н. Д. К. в частта, с която искът и с правно основание чл.32,ал.2 ЗС е оставен без разглеждане поради отпаднал правен интерес и в тази част е влязло в сила. Въззивният съд не се е произнасял по тази част от първоинстанционното решение.
Решението е допуснато до касационно обжалване с определение № 273 от 22.05.2013 г. по процесуалноправния въпрос : може ли в хипотезата на прехвърляне на правото на собственост от ищеца след предявяване на иска по чл.32,ал.2 ЗС по искане на приобретателя и въпреки изричното несъгласие на ответниците по иска съдът да конституира приобретателя като ищец наред с първоначалния ищец и да изследва предпоставките за основателността на иска по отношение на приобретателя и дали по този начин не се нарушава разпоредбата на чл.228 ГПК относно заменянето на страна в процеса, за който е прието, че е обуславящ и че е разрешен в противоречие с решение № 1519 /10.06.2005 г. по гр.д. № 2067 /2004 г. на ВКС, ІV г.о., с което е прието, че в хипотеза на прехвърляне на права върху процесния имот след предявяването на иск по чл.32,ал.2 ЗС по силата на чл.121,ал.1 ГПК (от 1952 г., отм.) делото продължава между първоначалните страни, съдът няма задължение да конституира и новите приобретатели. Прието е, че с противоречието се осъществява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК
Насрещните страни Т. Д. Д. и Н. Д. К. не са подали отговор на касационните жалби. В съдебно заседание процесуалният представител на Т. Д. оспорва основателността на жалбите.
По правния въпрос:
Настоящият състав намира разрешението на изведения правен въпрос в решение № 1519 /10.06.2005 г. по гр.д. № 2067 /2004 г. на ВКС, ІV г.о. за правилно, поради съображенията, изложени в него и по следните съображения:
Съдържанието на разпоредбата на чл.226 ГПК съответства на съдържанието на разпоредбата на чл.121 ГПК от 1952 г. (отм.).
Съгласно приетото с мотивите на ТР № 13 /2012 г. ОСГК на ВКС : Производството по чл.32,ал.2 ЗС не е исково, а е спорно производство за съдебна администрация на гражданските правоотношения между съсобствениците по повод ползването и управлението на общата вещ; Производствата за спорна съдебна администрация на граждански правоотношения не са регламентирани в ГПК, поради това, доколкото в други закони няма особени процесуални норми за тях и доколкото самата специфика на съответното производство не налага друго, по отношение на тези производства се прилагат процесуалните правила на общия исков процес; Характерът и целта на производството по чл.32,ал.2 ЗС не налагат отклонение от процесуалните правила на общия исков процес;
В това производство съдът във всички случаи изследва дали е налице съсобственост между страните и какви са квотите им в съсобствеността.
Също така: съгласно установената с решения, постановени по реда на производство по чл.290 - чл.295 ГПК практика на ВКС, каквито са : Решение № 1024 от 18.12.2009 г. по гр. д. № 3417 /2008 г., г. к., І г. о. на ВКС; Решение № 242 от 31.05.2011 г. по гр. д. № 881/2010 г., г. к., І г. о. на ВКС; Решение № 265 от 27.06.2011 г. по гр. д. № 912/2010 г., г. к., І г. о. на ВКС; Решение № 95 от 02.07.2013 г. по гр. д. № 645/2012 г., г. к., І г. о. на ВКС и др. в производството по чл.32,ал.2 ЗС съдът следи служебно за участието на всички съсобственици и носители на ограниченото право на ползване, които са необходими другари.
От изложеното следва, че в производството по чл.32,ал.2 ЗС съдът следва да прилага правилата на ГПК, които се отнасят до участието на страните в исковото производство, между които е и разпоредбата на чл.226,ал.1 и ал.2 ГПК.
По основателността на жалбата и на основание чл.290 и сл. ГПК настоящият състав намира следното:
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че участието на всички съсобственици на страната на ищците и на ответниците е условие за допустимостта на процеса, че в случая прехвърлянето на правото на собственост от ищцата Н. Д. К. на Т. Д. Д. след предявяването на иска и искането на втората за конституирането като ищец са напълно достатъчни за конституирането на всички страни, че в производството по чл.32,ал.2 ЗС разпоредбата на чл.226 ГПК не следва да намира приложение, поради характеристиката на производството като съдебна администрация на гражданско правоотношение, която има за цел да установи и да уреди едно гражданско правоотношение, а не да разреши правен спор за собственост. По същество съдът е приел, че разположението на сградите – индивидуална собственост на страните не позволява да се осигури пряк достъп през самостоятелни пътеки, че в заключението си вещото лице е определило общи части за ползване, като по този начин се удовлетворява ползването на застроената и незастроената част от имота съобразно дяловете от правото на собственост на страните и че разпределението следва да се извърши в най-оптималния за страните вариант, свързан с ползване на сградите – лична собственост и т.к. Й. С. З., С. П. Н. и С. П. Н. са съсобственици на една от сградите в дворното място, на тях е определена за общо ползване част от имота.
Решението е подписано при особено мнение по въпроса за участието на приобретателя Д. като страна по делото, но с него също се обосновава, че разпоредбата на чл.226 ГПК не намира приложение в производството по чл.32,ал.2 ЗС, което е такова на съдебна администрация граждански правоотношения, което не е исково и прехвърлената част не е предмет на правния спор между страните, както е в хипотезата на разпоредбата на чл.226 ГПК.
По доводите за недопустимост ::
Доводът за недопустимост на въззивното решение поради нарушаване на правилото на чл.228 ГПК – заменяне на първоначалната ищца Н. К. с приобретателката и Т. Д. е неоснователен : въззивният съд не е допуснал замяна на Н. К. с Т. Д. и двете са конституирани като страни по делото от първоинстанционния съд и са участвали като страни по делото на въззивния съд. В случая не е осъществена хипотезата на чл.228 ГПК, нито на чл.226,ал.2,предл.2 ГПК нито от въззивния, нито от първоинстанционния съд, т.к. Н. К. не е заместена от Т. Д.. Във въззивното производство са участвали като страни и Н. К. и Т. Д..
Видно от приетото в отговора на правния въпрос въззивният съд е допуснал нарушение на правилото на чл.226,ал.1 ГПК, като е зачел встъпването на Т. Д. като главна страна и ищец по делото, но това процесуално нарушение не се отразява на допустимостта на решението му, доколкото всички необходими другари са участвали във въззивното производство и въззивният съд се е произнесъл по въззивната жалба срещу първоинстанционното решение по отношение на приет за разглеждане иск и по отношение на конституирани от първоинстанционния съд страни.
Насрещните страни (касатори в настоящото производство) не са обжалвали първоинстанционното решение (напротив, в писмените си отговори на въззивната жалба са твърдели, че е законосъобразно във всички свои части) и съответно не са навели довод за процесуално нарушение – конституирането на Т. Д. наред с Н. К., поради което и въззивният съд в съответствие с правомощията си по чл.269 ГПК (относно правилността на решението въззивният съд се произнася единствено при наличие на въззивна жалба и доводи за неправилност на първоинстанционното решение в нея) не е следвало да разглежда нарушението на чл.226,ал.1 ГПК, а след като се увери, че всички необходими другари са конституирани в производството, да разгледа въззивната жалба на Т. Д. срещу частта от първоинстанционното решение, с което искът и е отхвърлен. Въззивният съд е направил това, поради което решението му е допустимо. Както беше посочено в началото първоинстанционното решение не е обжалвано от Надежда К. в частта, с която искът и е оставен без разглеждане и в тази част е влязло в сила.
Неоснователен е и доводът за недопустимост поради това, че ищцата притежавала 1 /3 ид.ч. от имота и не е обосновала дали има решение на мнозинството, което да накърнява нейните права.
Съгласно приетото с мотивите на ТР № 13 /2012 г. ОСГК на ВКС : Разпоредбата на чл.32,ал.2 ЗС не въвежда ограничение кои съсобственици могат да сезират съда с искане за разпределение ползването на съсобствената вещ. Напротив – тази разпоредба изрично установява процесуалната възможност „по искане на който и да е от съсобствениците” районният съд да реши въпроса за разпределение ползването на съсобствената вещ, и в двете визирани в разпоредбата хипотези: „ако не може да се образува мнозинство” или „ако решението на мнозинството е вредно за общата вещ”. Невъзможност да се образува мнозинство по смисъла на чл.32,ал. 2 ЗС е налице както, когато изобщо няма решение на мнозинството по чл.32,ал. 1 ЗС за използването на общата вещ, така и когато решението на мнозинството накърнява правата на някой от съсобствениците да си служи с вещта и така излиза извън правомощията на мнозинството; Самото сезиране на съда по реда на чл.32,ал.2 ЗС сочи невъзможността да се образува мнозинство и прави допустимо във всички случаи искането за разпределение ползването по съдебен ред.
По доводите за неправилност ::
В касационната жалба жалбоподателите твърдят, че изводите на въззивния съд са необосновани и че той е приложил материалния закон неправилно, наведени са следните доводи за неправилност на въззивното решение:
Че въззивният съд неправилно поставя в един общ дял за ползване част от дворното място според втория вариант на заключението на единичната съдебно-техническа експертиза, без те да са изразили съгласие за това, а според заключението на тройната съдебно-техническа експертиза не е възможно разпределение на дворното място, при което за всеки съсобственик следва да се определи част от дворното място;
Че въззивният съд поставя мнозинството от съсобствениците в по-неблагоприятно положение - да преминават няколко души по тясна пътека за сметка на ищцата, на която е предоставена по-широка пътека и която не ползва жилището си.
Изводите на въззивния съд не са необосновани, т.к. не се установява несъответствие със заключението на вещото лице, по което е извършено разпределението (на л.60 (л.57 до л.61) от делото на РС Сливен, като номерацията на листовете по делото продължава неправилно от 143 на 44, като лист 60 се повтаря), както и със следващото му заключение на (л.69 от делото) според които съобразно квотите на собственост от дворното място на страните технически не е възможно да се обособят отдели и самостоятелни части от имота, които те да ползват. Не се установява несъответствие и със заключението на тричленната СТЕ (л.84-86), което потвърждава заключението на единичната СТЕ и според което технически не е възможно за всеки от собствениците да се осигури достъп до всяка притежавана от тях сграда в имота, така, че всеки от тях да преминава през самостоятелна пътека; не е възможно за всеки един собственик (да се осигури пътека за) преминаване с ширина 0.75 м, за да се осигури достъп и не е възможно да се осигури преминаване до сградите при комбинация между трите разработени варианта на разпределение на дворното място. Заключението на тричленната СТЕ не е оспорено и касаторите не са обосновали пред въззивния съд неверността на изводите му, нито са твърдели, че не следва д се кредитира.
Не е налице и неправилно приложение на закона при разпределение на ползването, доколкото правилото на чл.32,ал.2 ЗС овластява съда да разпредели ползването по своя преценка и съдът е направил това по един от вариантите на заключението на единичната СТЕ (на л.60 от делото на Р.), като е съобразил и неоспореното заключение на тричленната СТЕ и е обосновал изводите си.
Към това следва да се добави, че и трите варианта вещото лице е определила обща част от дворното място за ползване от Й. С. З., С. П. Н. и С. П. Н., като наследници на П. Н. З., който е притежавал право на собственост върху постройка и 1 /3 ид.ч. от дворното място (т.е. като на съсобственици на една от сградите), както и че от дворното място с площ 461 кв.м. незастроената площ според заключението, по което е разпределено ползването, е с площ 253 кв.м., а сградите са разпръснати в отделни негови части.
От изложеното следва, че доводите за недопустимост и неправилност на въззивното решение са неоснователни, както и че въззивният съд е извършил разпределението на ползването на дворното място съобразно заключение на вещо лице, което следва да бъде кредитирано.
С оглед правомощията на настоящата инстанция по чл.293 ГПК и доколкото не се налага извършване на съдопроизводствени действия, настоящият състав следва да разреши спора по същество, а доколкото при обсъждането на доводите изрази становище за съгласие с изводите на въззивния съд за разпределение на ползването – намира, че не са налице пречки съдебното решение за разпределение на ползването на дворното място да бъде основано на заключението на вещото лице, на което е основано и решението на въззивния съд, то настоящият състав следва да остави в сила обжалваното въззивно решение.
С оглед изхода от спора жалбоподателите нямат право на разноски, насрещните страни не претендират разноски и не са доказали да са направили разноски, поради което и разноски не следва да им се присъждат.
Воден от горното и на основание чл.293 ГПК настоящият състав на Върховния касационен съд, І г.о.
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 4 от 11.02.2013 г. по възз. гр.д. № 646 /2012 г. на Сливенски окръжен съд, г.о.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.