8 Р Е Ш Е Н И Е № 26 София, 12 юли 2012 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесети януари две хиляди и дванадесета година, в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА КОСТОВА ЧЛЕНОВЕ: БЛАГА ИВАНОВА ДАНИЕЛА АТАНАСОВА при секретаря Аврора Караджова и в присъствието на прокурора Мадлена Велинова като изслуша докладваното от съдия Даниела Атанасова наказателно дело № 2956/2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производството е образувано по протест и жалби, срещу въззивна присъда, постановена по внохд № 149/11г. по описа на Апелативен съд-Велико Търново, както следва: -протест на АП-Велико Търново, с който се релевира касационно основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК, а именно явна несправедливост на наложеното наказание, като се прави искане за отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане във връзка с увеличаване на наказанието; -жалба от повереника на гражданските ищци и частни обвинители, с оплакване за явна несправедливост на наложеното наказание и на присъденото обезщетение. Искането е за увеличаване на наложеното на подсъдимия наказание от три на четири години лишаване от свобода, както и за уважаване на гражданските искове в пълните им предявени размери; -жалба и допълнение към нея от адв.Я., защитник на подсъдимия Н., с които се релевират всички касационни основания по чл.348 от НПК, респективно се правят искания в условията на алтернативност. В съдебното заседание пред касационната инстанция, представителят на ВКП поддържа протеста по изложените в него съображения.По отношение жалбата на подсъдимия изразява становище за нейната неоснователност. Намира за частично основателна жалбата на гражданските ищци и частни обвинители, касателно оплакването за явна несправедливост на наказанието. Адвокат М., който е повереник на гражданските ищци и частни обвинители поддържа, депозираната от тях жалба, като развива направените оплаквания за явна несправедливост на наказанието и на присъдените обезщетения. Намира за основателен протеста, респективно за неоснователна жалбата на подсъдимия. Подсъдимият И. Н. и защитата му, редовно призовани за съдебното заседание пред касационната инстанция, не се явяват. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на правомощията си по чл.347, ал.1 от НПК, намери следното: С присъда № 33 от 18.03.2011г., постановена по нохд №472/09г., ОС-Велико Търново е признал подсъдимия И. Н. Н. за виновен в извършване на 21.03.2008г. на престъпление по чл.123, ал.3, пр.2, вр. ал.2, вр. ал.1 от НК и на основание чл.55, ал.1, т.1 от НК му е наложил наказание лишаване от свобода за срок от една година. Подсъдимият е бил признат за невиновен за осъществяване на деянието в инкриминирания период от 10.03.2008г. до 21.03.2008г., както и за част от инкриминираните нарушения на правилата , регулиращи извършването на строителни дейности-изкопни и укрепителни работи. На основание чл.66 от НК, съдът е отложил изпълнението на наказанието за срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила. На основание чл.45 от ЗЗД, подсъдимият е осъден да заплати на гражданските ищци Е. К., Зюмбюл К., И. К., Х. Д., З. Д. обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на по 20 000лева за всеки един от тях, ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането до окончателното изплащане, като исковете им до 80 000лева са били отхвърлени. Подсъдимият е бил осъден да заплати на Е. К. и Х. Д. обезщетение за претърпени имуществени вреди в размер на по 3 000лева, за всеки един от тях. С горепосочената присъда, първата инстанция се е произнесла по деловодните разноски и държавни такси. С въззивна присъда № 265 от 17.10.2011г., постановена по внохд № 149/2011г., Апелативен съд-Велико Търново е отменил изцяло първоинстанционната присъда и е постановил нова, с която е признал подсъдимия И. Н. Н. за виновен в това, че на 21.03.2008г. в [населено място] по непредпазливост е причинил смъртта на повече от едно лице, чрез действия, като допуснал и разпоредил извършването на строителни дейности в нарушение на нормите регулиращи тяхното извършване:чл.163а, ал. И 3 от ЗУТ, чл.221, ал.4 от ЗУТ, чл.224, ал.5 от ЗУТ, чл.137, ал.3 от ЗУТ, чл.16, т.1, б.”А” от Наредба № 2/22.03.2004г., т.1.29 от приложение №1 към чл.2, ал.2 от Наредба №2, чл.16, ал.1, т.7 от ЗЗБУТ, чл.16, т.1, б.”Е” от Наредба № 2 за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд при извършване на строителни и монтажни работи , които спадат към правно регламентирана дейност, представляваща източник на повишена опасност , която той не е имал правото да упражнява , като фактически ръководител на извършените СМР по изпълнение на подобект „Укрепване на изкоп към обект „Многопрофилна жилищна сграда с магазини и гаражи”, намиращ се в УПИ VІ-1190 в кв.68 по плана на [населено място], [улица] като представител на [фирма] в нарушение на чл.163, ал.1 от ЗУТ, без писмен договор с възложителя [фирма] и в нарушение на §2, ал.2 от ПЗР на З., без вписване в Централен персонален регистър на строителя, поради което и на основание чл.123, ал.3, пр.2, вр. ал.2, вр. чл.2, ал.2 от НК и чл.54 от НК го е осъдил на три години лишаване от свобода, като го е оправдал по обвинението да е извършил деянието за времето от 10.03.2008. до 20.03.2008г., както и за останалите инкриминирани му нарушения на разпоредбите , регламентиращи извършването на строително монтажни работи. На основание чл.66 от НК, съдът е отложил изпълнението на наложеното наказание за срок от четири години, считано от влизане на присъдата в сила. На основание чл.45 от ЗЗД, подсъдимият е осъден да заплати на гражданските ищци Е. К., Зюмбюл К., И. К., Х. Д., З. Д. обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на по 60 000лева за всеки един от тях, ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането до окончателното изплащане, като исковете им до 80 000лева са били отхвърлени. Подсъдимият е бил осъден да заплати на Е. К. и Х. Д. обезщетение за претърпени имуществени вреди в размер на по 3 000лева, за всеки един от тях. Съдът се е произнесъл по направените разноски, включително и от гражданските ищци и частни обвинители, както и досежно дължимите държавни такси. Касационният протест, жалбата на частните обвинители и граждански ищци и тази на подсъдимия, са неоснователни. В жалбата на подсъдимия се сочат всички касационни основания по чл.348, ал.1 от НПК. На първо място, се правят възражения за нарушения на процесуалните правила.Твърди се, че няма законосъобразно образувано досъдебно производство.Апелативният съд правилно е приел, че досъдебното производство е започнало при условията на чл.212, ал.2 от НПК, а именно със съставянето на протокол за първото действие по разследването, което в случая е оглед на местопроизшествие. Неправилно след това е приел, че след като е изключил този протокол от доказателствената съвупност, досъдебното производство следва да се счита за образувано с разпитите на свидетелите Д. и К., които са били наложителни във връзка с разпознаването на труповете. Изключването на протокола за оглед на местопроизшествие от доказателствената съвкупност не повлиява фактически на започналото наказателно производство.Верен е изводът на въззивния съд, че огледният протокол е процесуално невалиден поради опороченост на съответното действие, произтичаща от нарушение на чл.156, ал.1 от НПК.Действително, както се твърди в жалбата по делото няма данни кога и как е бил уведомен прокурорът, но доколкото допуснатото нарушение не може да бъде отстранено, това не предпоставя отмяна на съдебния акт/ чл.348, ал.4 от НПК/. На второ място, се релевират доводи за непредявяване на материалите от досъдебното производство, за липса на произнасяне от страна на прокурор по направения отвод на водещия разследването, което е довело до приключване на производството от нелегитимен орган.Тези възражения са били отхвърлени от въззивната инстанция, като настоящата няма основавания да ревизира този извод.От намиращият се в том първи на досъдебното производство протокол за предявяване на разследването/л.157/ е видно, че на 23.06.2009г. разследването е било предявено на обвиняемия и неговия защитник.Какъв обем от предоставените им материали те ще проучат е въпрос на тяхна преценка и е ирелевантен за законосъобразността на действието.Важното е, че са им били предоставени за запознаване всички материали, събрани в хода на делото.От същият протокол е видно, че обвиняемият Н. е направил отвод на водещия разследването.Последният е изготвил заключително постановление на 24.06.2009г., като освен своето становище по разследването се е самоотвел от по-нататъшно разследване по дознанието. Доколкото делото не е било върнато от прокурора на досъдебното производство за допълнително разследване, а е бил внесен обвинителен акт, не се е налагало произнасяне на прокурора по чл.53 от НПК. Тези негови действия, направени едновременно с изпълнение на задълженията му по чл.235 от НПК, сочат на неоснователност на горните възражения и не водят до невалидност на проведеното разследване, в рамките на досъдебното производство. На следващо място, се релевират доводи за процесуални нарушения, свързани с оценката на доказателствата.В тази връзка следва да се отбележи, че решаващите две инстанции са положили всички усилия и са събрали доказателствена маса в достатъчен обем. Въз основа на направената оценъчна дейност на доказателствената съвкупност, съдилищата са извели своите фактически констатации, спазвайки правилата на чл.13 и 14 от НПК. Апелативният съд е дал своята оценка на доказателствата, за които се твърди, че са спорни, като е направил самостоятелен доказателствен анализ, който сочи на задълбоченост в оценъчната дейност. При оценката на доказателствената съвкупност, въззивният съд не е допуснал нарушения на процесуалните правила, което гарантира логическата правилност при формиране на вътрешното му убеждение, поради което не са налице недостатъците, сочени от касатора.Въззивната инстанция не е уважила всички доказателствени искания на подсъдимия и защитата му, но право на решаващите съдилища е да преценят кои доказателства са относими към предмета на доказване и подлежат на събиране.От значение e, че още с определението за насрочване на делото от 01.06.2011г., въззивният съд е изпълнил задължението си да се произнесе по доказателствените искания на страните, като аргументирано е отхвърлил някои от тях и е уважил други.Събраната доказателствена съвкупност от двете инстанции е обусловила възможност въззивната инстанция, която е и по съществото на спора да установи подлежащите на доказване обстоятелства, релевантни за делото, очертани в разпоредбата на чл.102 от НПК в контекста на конкретно инкриминираното на подсъдимия обвинение за престъпление по чл.123, ал.3 вр. ал.2 от НК. Не се възприема за основателен и доводът на касатора за това, че въззивният акт почива на предположения. Цитатите, които са изложени в допълнението към касационната жалба не могат да бъдат разглеждани изолирано, така като е направено от жалбоподателя. Въззивната присъда не е постановена в нарушение на чл.303, ал.1 от НПК, тъй като за изяснени основните факти, свързани с установяване механизма на осъществяване на инцидента, действията на подсъдимия, пострадалите и на останалите работници на строителния обект, както и наличната причинно-следствена връзка между действията на Н.,които са били в нарушение на регламентираните правила за извършване строителна дейност и настъпилият съставомерен резултат-смъртта на двамата пострадали. В жалбата на подсъдимите се сочи и нарушение на материалния закон.Същото се свързва с неправилна квалификация на деянието и данните за други виновни лица.По отношение на последните, съдът е направил констатация, че е налице съпричиняване на резултат с друго лице, което не е привлечено към наказателна отговорност, но прокуратурата е органът, които повдига и поддържа обвинения за съответно престъпление.Това съждение на въззивния съд е частично неправилно, тъй като в този случай не би могло да се говори за съпричиняване, а евентуално за независимо съизвършителство, като следва да се подчертае обаче, че съдът правораздава в рамките на очертаното в обвинителния акт фактическо и правно обвинение, повдигнато и поддържа от прокуратурата срещу конкретни лица. При вярно установена фактология, настоящата инстанция намира, че правилно е приложен материалния закон, като деянието осъществено от подсъдимия Н. е квалифицирано като престъпление по чл.123, ал.3, вр. ал.2 от НК.Съдебната практика е константна по въпроса за разграничителния критерии между двата вида непредпазливост-по чл.122 от НК и по чл.123 от НК, а именно характера и естеството на извършената работа, а не дали деецът е имал, или не право да я извършва, поради което, щом някой се е наел да осъществи занятие или друга правно регламентирана дейност, представляваща източник на повишена опасност, без да има право за това/какъвто е настоящият случай/ и настъпи съставомерен резултат, следва да отговаря за престъпление по чл.123, ал.2 от НК/Постановление № 2 от 27.09.1979г. на Пленума на ВС, изм. с Постановление № 7 от 06.07.1987г. на Пленума на ВС/. На последно място, подсъдимият възразява за явна несправедливост на наказанието и на присъдените на гражданските ищци обезщетения.Оплаквания за явна несправедливост на наказанието се прави и с касационния протест, както и от частните обвинители и граждански ищци, които възразяват и по отношение размера на присъдените им обезщетения. Въззвиният съд е индивидуализирал наказанието на подсъдимия, съобразявайки разпоредбата на чл.2, ал.2 от НК, като е приел, че редакцията на чл.123, ал.3 от НК, която е била в сила към момента на извършване на деянието е по-благоприятен закон, в сравнение със сега действащата. Вярно са отчетени смекчаващите и отегчаващи обстоятелства, които преценени в контекста на констатираната завишена степен на обществена опасност на конкретното деяние и ниската такава на дееца, са обусловили налагането на наказание от три години лишаване от свобода, което е минималното предвидено за престъплението.Следва да се отчете и поведението на другото лице, което не е привлечено в качеството на обвиняем, като този факт не би могъл да обоснове приложението на чл.55 от НК, доколкото не съставлява изключително смекчаващо обстоятелство. Съвкупната оценка на наличните смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства, не дава основание на настоящата инстанция нито за допълнително смекчаване на санкцията, нито за завишаване размера на наказанието.В протеста и жалбите не се сочат нови обстоятелства, които да обусловят явна несправедливост на наказанието. Също така, следва да се отбележи, че при преценката на наказанието не са пренебрегнати и целите по чл.36 от НК, като е прието, че за тяхното постигане не се налага изолиране на подсъдимия от обществото. До този извод, който се възприема за правилен от настоящата инстанция, съдът е достигнал отчитайки личността на подс.Н., а именно неосъждан, с положителни характеристични данни, трудово, семейно и обществено ангажиран.Тежестта на вредоносния резултат, както и наличието на квалифициращия признак „причинена смърт на повече от едно лице”/в случая двама пострадали/, априори не изключва възможността за приложението на чл.66 от НК.Прилагането на института на условното осъждане е въпрос, който винаги е строго конкретен и не изключва възможността за приложението му досежно всички видове престъпления, стига да са налице предвидените в чл.66 от НК предпоставки.Извън формалните юридически основания, съществен критерии визиран в чл.66, ал.1 от НК е преценката за възможността за превъзпитание на подсъдимия извън условията на пенитенциарно заведение.Без да се игнорира генералната превенция, акцентът е към постигане на специалната такава. Въззивната присъда е законосъобразна и в гражданско-осъдителната й част.Присъдените обезщетения са определени в рамките на действителния обем от претърпените болки и страдания, от загубата на съпруг и баща за гражданските ищци Е. К., Зюмбюл К. и И. К., а за гражданските ищци З. Д. и Х. Д. от загубата на дете.Неимуществените вреди, които поначало са неизмерими с паричен еквивалент, се възмездяват по справедливост, с оглед критериите по чл.52 от ЗЗД, при което правилно въззивната инстанция е преценила, че те се репарират с присъждане на суми от по 60 000лева , за всеки един от горепосочените граждански ищци. По изложените по-горе съображения във връзка с наказанието и гражданските искове, касационният протест и жалбата на гражданските ищци и частни обвинители, са също неоснователни. Предвид гореизложеното, атакуваната въззивна присъда следва да бъде оставена в сила. Водим от горното и на основание чл.354 от НПК, ВКС, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 265 от 17.10.2011г., постановена по внохд № 149/2011г. по описа на Апелативен съд-Велико Търново. Решението не подлежи на обжалване. Председател: Членове: