Ключови фрази

6

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 359
[населено място], 05.07.2018г.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на четиринадесети май през две хиляди и осемнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА

като разгледа докладваното от съдия Цолова т.д.№595/18г.,за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] /н/ чрез синдиците А. Н. Д. и К. Х. М. против решение №2176/25.10.2017г.,постановено по т.д.№2765/17г. на Софийски апелативен съд,с което е потвърдено решение от 17.03.17г. по т.д.№94/16г. на Софийски градски съд,с което е отхвърлен предявеният от касатора срещу [фирма] иск с правно основание чл.59 ал.5 ЗБН за обявяване за недействително по отношение на кредиторите на несъстоятелността на извършено с изявление №10212 от 30.10.2014г. на ответното дружество прихващане на насрещни вземания между банката и [фирма], като банката е осъдена да плати направените от ответника разноски.
В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивното решение,поради неправилно прилагане на материални законови разпоредби и допуснати процесуални нарушения.
Ответникът по жалбата [фирма] е заявил становище за липса на обосновани от касатора предпоставки за допускане на касационното обжалване на въззивния акт,а по същество – за неоснователност на изложените в жалбата оплаквания и доводи за неговата неправилност.
Становище срещу допускането на касационното обжалване е изразено и в писмения отговор на [фирма], конституирана и участвала в производството пред двете инстанции като трето лице,помагач на страната на ответника.В същия се поддържат и доводи за неоснователност на оплакванията за неправилност на въззивното решение.
Върховен касационен съд,състав на Първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от името на легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да обоснове крайния си извод за неоснователност на въззивната жалба срещу решението на първоинстанционния съд,апелативният съд е приел, че Софийски градски съд е бил сезиран с иск за прогласяване недействителността спрямо кредиторите на несъстоятелността на прихващането, извършено от ответника с негово писмено изявление, доколкото то е осъществено след определената с решението за откриване на производство по несъстоятелност начална дата на неплатежоспособността – 20.06.14г. /иск по чл.59 ал.5 ЗБН/ и, предвид диспозитивното начало в гражданския процес,съдът не би могъл да излезе извън сезиралото го искане и да даде на ищеца защита, която не е претендирал, поради което същият е бил длъжен да разгледа иска на единственото заявено с исковата молба от ищеца основание /не и това по ал.3 на същия член,както е поддържано във въззивната жалба/. Прието е от въззивния съд, че с нормата на чл.59 ЗБН е дадена специална уредба на недействителността на прихващанията, извършени по отношение на банка в несъстоятелност и , като специален закон досежно института на прихващането, тази норма изключва приложението на общите разпоредби на чл.3 от ЗБН и чл. 60 от ЗБН. Характерът на разпоредбата на чл. 59 от ЗБН е определен като материално-правен,по съображения,че същата урежда отношенията по валидно извършване на извънсъдебно прихващане в хипотезата на нейната ал.1,прогласявайки за недействителни извършени при съответните предпоставки на ал.3 и ал.5 извънсъдебни прихващания. В тази връзка съдът е изложил съждения,че новите изменения на тези материалноправни разпоредби се прилагат спрямо настъпили при тяхното действие юридически факти,а за да действа новият граждански закон спрямо възникналите преди влизането му в сила правоотношения, е необходимо законодателят по изключение и с изрична законова разпоредба да му придаде обратна сила, съгласно чл.14 от ЗНА. Констатирал е от обстоятелствата по делото, че спорното прихващане е извършено от ответното дружество с негово изявление, достигнало до банката на 30.10.2014г., което предшества изменението на разпоредбата на чл. 59 ЗБН с §9 от ЗИДЗДБ на Република България за 2014г. /обн. ДВ бр.98/28.11.2014г./.Тъй като с разпоредбата на § 12 от ПЗР на същия закон е предвидено §9 да влезе в сила от датата на обнародването му,съставът на апелативния съд е приел за очевидно,че на приетите нови материално-правни норми не е придадено от законодателя обратно действие по смисъла на чл. 14 от ЗНА. Въз основа на това е заключено, че новата разпоредба е приложима само спрямо възникналите след влизането й в сила правоотношения и факти, но не и по отношение на заварените такива, включително по отношение на настъпилите техни правни последици /конкретно - на осъщественото чрез прихващането погасяване на насрещните вземания до размера на по - малкото от тях/. Поради тези съображения въззивният съд е приел, че действителността на прихващането, извършено с едностранното изявление от ответника, следва да бъде преценявана с оглед действалия към датата на отправянето му до банката материален закон, или нормата на чл. 59 ал.5 ЗБН в редакцията й преди 28.11.2014г.,според която недействително по отношение на кредиторите на несъстоятелността, освен за частта, която кредиторът би получил при разпределението на осребреното имущество, е само прихващането, извършено с изявление на банката-длъжник /но не и такова,извършено с изявление на негов кредитор/ след началната дата на неплатежоспособността, независимо от това кога са възникнали двете насрещни задължения.Липсата на задължителна съдебна практика по приложението на чл.59 ал.5 ЗБН е преодоляна от въззивния съд с позоваване на такава,постановена във връзка с разпоредбата на чл.645 ал.4 ТЗ, приемаща, че посоченият състав урежда недействителността единствено на прихващания,извършени от длъжника в производството по несъстоятелност. От същата е почерпен допълнителен аргумент при тълкуване действителния смисъл на нормата на чл.59 ал.5 ЗБН преди нейното изменение от 2014г.Доколкото в случая процесното прихващане не попада в хипотезата на извършено такова от длъжника [фирма] /тъй като е осъществено с извънсъдебно изявление на ответното дружество-кредитор/ , съдът е приел,че по отношение на това правно действие не е налице фактическият състав на нормата на чл. 59 ал.5 от ЗБН ,а предявеният по този ред иск е намерен за неоснователен.
В изложението по чл. 284 ал.3 т.1 ГПК,приложено към касационната жалба, касаторът сочи като обуславящи изхода на делото въпросите: 1.Какъв е характерът на нормата на чл.59 ал.5 от ЗБН - материалноправна или процесуалноправна, както и дали ако е материалноправна, същата преурежда правоотношения, възникнали преди изменението й, обн. в ДВ бр.98/2014г.?; 2.С предявяване на иск за обявяване на недействителни по отношение на кредиторите на несъстоятелността на [фирма] / в несъстоятелност/, на извършени от кредитополучатели на банката прихващания, оспорва ли се действителността на извършеното прихващане въз основа на приета след изявлението за неговото извършване правна норма и в тази връзка извършва ли се преуреждане на възникналото поради прихващането правоотношение ?; 3. Към кой момент следва да се извършва преценката за относителната недействителност на извършените прихващания по реда на чл.59 ал.5 от ЗБН - към момента на тяхното извършване, когато банката не е обявена в несъстоятелност или към момента на обявяването й в несъстоятелност, който за [фирма] /н./ е 22.04.2015г.? 4. Коя е приложимата правна норма при извършване на преценката за относителната недействителност на извършените прихващания по реда на чл.59 ал.5 от ЗБН - тази, в редакцията й към момента на тяхното извършване, или тази в момента на обявяването в несъстоятелност на [фирма], когато за нейните кредитори възниква потестативното право да искат обявяване на тяхната недействителност? и 5. Има ли нормата на чл.59 ал.5 ЗБН специален характер по отношение на общото правило за относителна недействителност на прихващанията по чл.645 ал.4 ТЗ и може ли да се позовава съдът по аналогия на практиката по приложението на чл.645 ал.4 ТЗ с оглед обстоятелството,че ЗБН е специален закон по отношение на ТЗ?
По първите четири въпроса касаторът поддържа допълнителен селективен критерий по чл.280 ал.1 т.2 от ГПК /в редакцията й преди изменението с ДВ бр.86/17г./, твърдейки същите да са разрешени от въззивния съд в противоречие с необжалваемото /постановено в условията на чл.239 ГПК/ решение №2212/19.12.2016г. по т.д. №1765/2016г. на Софийски градски съд. По отношение на всички въпроси се твърди и наличието на хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, обосновавана от касатора с липса на съдебна практика по тях. Релевира се допълнително очевидна неправилност на постановеното въззивно решение /чл.280 ал.2 предл.3 ГПК,изм., в сила от 31.10.2017г./,която се обосновава с твърдения за неотносимост на изводите,свързани с характера на разпоредбата на чл.59 ал.5 ЗБН и действието на изменението й,доколкото същата касае предоставено на синдика потестативно право,упражнимо от него от момента на откриването на производството по несъстоятелност на банката.
Съгласно разпоредбата на чл.280 ал.1 ГПК , съобразена във връзка с постановките на ТР №1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационен контрол на въззивното решение се допуска въз основа на осъществени обща и допълнителни предпоставки - формулирани в приложението към касационната жалба един или повече правни въпроси, разрешени от въззивния съд по обуславящ изхода на спора начин, при сочена и обоснована хипотеза измежду визираните в т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 от ГПК. От значение за изхода на спора,в съответствие с възприетото в т.1 от посоченото тълкувателно решение, са въпросите, които са били включени в предмета на делото, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и са обусловили правната воля на съда.
Не изпълнява това изискване за приложимост на общата предпоставка за допустимост на обжалването петият от поставените въпроси.Мотивите на въззивния съд,изложени във връзка с него, не са от самостоятелно решаващо естество,тъй като с тях не е отречен специалният характер на нормата на чл.59 ал.5 ЗБН,а съобразяването по аналогия на съдебна практика,постановена по разпоредба,касаеща несъстоятелността по ТЗ, представлява само допълнителен аргумент,изложен в процеса на издирването на волята на законодателя,обективирана при уреждането на правилата на банковата несъстоятелност.
Общото изискване за допустимост на чл.280 ал.1 ГПК следва да се приеме за осъществено по отношение на първите четири въпроса,доколкото същите са обвързани с възприетото от съда,че нормата на чл.59 ал.5 ЗБН е от материално-правно естество и, уреждайки правоотношение по прихващане, извършено преди тази разпоредба да бъде изменена,предвид липсата на придадено й от законодателя обратно действие, последващото изменение,прието от законодателя с ДВ бр.98/2014г., не намира приложение при преценката за основателността на иска. Доколкото въпросите обхващат различни аспекти от този основен решаващ извод на въззивния съд, след преодоляване конкретиката в тях, те могат да бъдат сведени най-общо до въпроса при предявен след 28.11.14г. иск по чл.59 ал.5 от ЗБН за оспорване на прихващане, извършено преди влизане в сила на изменението на нормата с параграф 9 от Закон за изменение и допълнение на държавния бюджет на Република България за 2014г. /обн. ДВ бр. 98/2014г., в сила от 28.11.2014г./, според коя редакция на разпоредбата следва да бъде извършена преценката за наличието на предпоставките за основателността на иска,визирани в нея.
Допълнителен критерий по чл.280 ал.1 т.2 ГПК /ред. преди изм. с ДВ бр.86/17г./,обосноваван с приложеното към жалбата решение на СГС като противоречива практика, не е приложим спрямо така обобщения като релевантен правен въпрос,с оглед подаването на касационната жалба на 28.11.2017г. - след влизането в сила на посоченото изменение, с което този селективен критерий отпадна.
Въведеното със същото изменение допълнително основание по чл.280 ал.2 ГПК – „очевидна неправилност“,на което касаторът се позовава в изложението, също не може да бъде приложено , доколкото за обосноваването на тази предпоставка са изложени общи оплаквания за неправилност. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл.280 ал.2 ГПК, въззивното решение следва да страда от такъв съществен негов порок,който позволява на касационната инстанция да отрече правилността му без да се налага извършването на преценка на доказателствата,въз основа на които съдът е приел за установена конкретна фактическа обстановка и на такава за съответствие и обоснованост спрямо приложените към хипотезата материално-правни норми,обусловили решаващите му правни изводи. Тази преценка,доколкото е присъща за същинската контролна дейност на касационната инстанция,извършвана в производство по допуснато касационно обжалване по чл.290 ал.2 ГПК, не може да бъде основание за приложимост на разпоредбата на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК. Наличието на такава предпоставка би могло да бъде обосновано само когато неправилността е обективно и явно установима - например, когато въззивният съд е основал изводите си на правна норма,която е отменена или, макар и да е приложена действащата такава към релевантния момент, смисълът й да е изтълкуван очевидно превратно; решаващият извод да е в явно противоречие с основополагащ принцип на правото или с правилата на формалната логика. Във всички останали случаи на неправилност оплакването на касатора не може да бъде отчетено и споделено като предпоставка за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК.
От друга страна въпросът се определя от състава като такъв от значение за развитието на правото, доколкото е налице необходимост от тълкуване на разпоредбата на чл.59 ал.5 от ЗБН,с оглед въвеждането на яснота при прилагането й от съдилищата и поради липса на формирана задължителна съдебна практика, която да преодолява тази необходимост, давайки конкретно негово разрешение.
Изложеното обосновава постановяване на определение,с което да бъде допуснат касационният контрол на атакуваното решение на Софийски апелативен съд по посочения въпрос при хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
С оглед предвиденото в чл.59 ал.7 от ЗБН, касаторът не дължи предварително заплащане на държавна такса.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, състав на Първо търговско отделение

О П Р Е Д Е Л И

ДОПУСКА касационно обжалване на решение №2176/25.10.2017г., постановено по т.д.№2765/17г. по описа на Софийски апелативен съд.
Делото да се докладва на Председателя на I ТО за насрочване в открито съдебно заседание.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.




ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.