Р Е Ш Е Н
И Е
№ 277
София,18.05.2010 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният
касационен съд на Република България,Второ гражданско отделение,в съдебно
заседание на тринадесети май две хиляди и десета година,в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:Елса Ташева
ЧЛЕНОВЕ:Светлана
Калинова
Зоя Атанасова
при
участието на секретаря Ани Давидова
и
в присъствието на прокурора
като
изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско
дело № 381 от 2009 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.290-293 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. С. С. от гр. С. срещу въззивното решение на П. окръжен съд, постановено на 16.10.2008г. по гр.д. №668/2008г.,с което е оставено в сила решението на първоинстанционния съд,с което е отхвърлен предявеният от А. С. С. иск за признаване на правото на наследниците на С. А. Б. на възстановяване на собствеността върху поземлен имот със земеделско предназначение-пасище с площ от около 1000 дка с граници:от изток-собствени имоти в м.”Л”,от запад-м.”П” и “Г”,от север-м.”С” и “П” и от юг-м.”Г” и “Б” в землището на гр. Б. по реда на чл.11,ал.2 ЗСПЗЗ.
С определение №395/03.06.2009г.,постановено по настоящето дело, касационното обжалване е допуснато по въпроса за начина,по който следва да бъде преценявано едно писмено доказателство,което не е оспорено по реда на чл.154 ГПК/отм./ и по въпроса за разпределяне на доказателствената тежест и предмета на доказване при оспорване на искане за признаване на право на възстановяване на собственост върху земеделска земя,включена в държавния горски фонд с твърдения за одържавяване на земята преди 1949г.респ. 1958г.
Касаторът поддържа,че обжалваното решение е неправилно,тъй като неправилно въззивният съд е приел,че представената по делото извадка от Д. околийско агрономство,1917г.,дело №І-7,преписка,сведения, списъци и други с общините и други учреждения относно установяване по села и стопани на работната земя и добитък и земеделски инвентар,даване подпомагания на военномобилизираните стопани и други за 1942г. не доказва,че наследодателят е бил собственик на посочените в документа земи към момента на образуване на ТКЗС. Поддържа също така,че при липса на оспорване на това доказателство от страна на ответника следва да се приеме,че същото удостоверява твърдяното обстоятелство,а именно,че наследодателят е притежавал правото на собственост към момента на образуване на ТКЗС.
Ответниците по касационна жалба О. с. “З”-гр. Б. ,О. Б. ,Р. д. по горите- П. и Д. л. стопанство “Ш” не изразяват становище.
Върховният касационен съд,като обсъди доводите на страните във връзка с изложените касационни основания и като извърши проверка на обжалваното решение по реда на чл.290,ал.1 ГПК и чл.293 ГПК, приема следното:
По реда на чл.11,ал.2 ЗСПЗЗ А. С. С. е предявил иск за признаване право на възстановяване на наследниците на С. А. Б. върху имот,описан в исковата молба като пасище.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел,че извършеното записване на земеделски земи на името на наследодателя С/47 дка на негово име и 88 дка на името на неговия баща А/ в извлечение от Д. околийско агрономство от 1917г.,дело № І*-преписки,сведения,списъци и др. относно установяване на села и стопани,работна земя,мобилизирани стопани и др. не е достатъчно,за да се приеме,че наследодателят е притежавал тези имоти и към момента на образуване на ТКЗС /1958г./,тъй като не е установено по безспорен начин,че имотите са останали в патримониума на наследодателя С е бил пасища и ниви като през 1923г. пасищата и г. са били отчуждени и платени на собствениците по реда на Закона за г. от 1922г., и само земеделските площи са били оставени за задоволяване на домакински нужди.
По въпроса за разпределението на доказателствената тежест,премета на доказване в производство по признаване право на възстановяване на собствеността върху земеделски земи и земи,включени в държавния горски фонд,както и по въпроса чия е доказателствената тежест да установи отчуждаване или разпореждане с имот,записан на името на наследодателя от момента на извършване на записването до момента на включването на имотите в ТКЗС или в ДГФ настоящият състав приема следното:
Ако едно доказателство не е било оспорено от ответника по реда на чл.154 ГПК/отм./ съдът е длъжен да приеме за осъществили се фактите и обстоятелствата,които това доказателство удостоверява и да прецени основателността на твърденията за правните последици от осъществяването на тези факти и обстоятелства с оглед вида на доказателството и при спазване на установените в процесуалния закон правила досежно доказателственото му значение /чл.142-151 ГПК/отм./.
В производството по възстановяване на собствеността по реда на чл.11,ал.2 ЗСПЗЗ ищецът е длъжен да докаже по категоричен начин твърдението си,че заявените за възстановяване земеделски земи са принадлежали на неговия наследодател към момента на образуване на ТКЗС,респ. към момента на включването на тези земи в Д. поземлен фонд,независимо от обстоятелството дали ОСЗ е оспорила претенцията за възстановяване на собствеността или не,като доказването следва да се извърши посредством доказателствата,изброени в разпоредбата на чл.12,ал.2 ЗСПЗЗ. Ако представените писмени доказателства не са били оспорени по реда на чл.154 ГПК/отм./ и същите не са сред изрично посочените в чл.12,ал.2 ЗСПЗЗ,съдът следва да извърши преценка дали същите удостоверяват принадлежността на правото на собственост върху заявените за възстановяване земеделски земи към патримониума на наследодателя с оглед разпоредбата на чл.142 ГПК/отм./, т.е. като определи силата на писмените доказателства съобразно закона, който е бил в сила по времето и мястото,където те са съставени,като отчита също така и дали същите представляват официални документи, издадени от длъжностно лице в кръга на службата му по установените форми и ред или представляват частни документи с оглед правното значение на съдържащите се в тях изявления. И ако достигне до извода,че определено писмено доказателство като официален документ удостоверява с оглед разпоредбата на чл.12,ал.2 ЗСПЗЗ принадлежността на правото на собственост на имота към патримониума на наследодателя, съдът следва да приеме при наличието и на останалите предпоставки на чл.11,ал.2 ЗСПЗЗ, че правото на собственост подлежи на възстановяване независимо,че писменото доказателство е съставено преди 1949г.,т.е. не съдържа данни за принадлежността на правото на собственост непосредствено към момента на одържавяването,респ. включването на имотите в ТКЗС.
По основателността на касационната жалба и с оглед изложеното по-горе становище,настоящият състав приема следното:
За да се приеме,че предявената по реда на чл.11,ал.2 ЗВСГЗГФ претенция е основателна,по делото следва да бъде установено,че лицето,в чиято полза се претендира признаване правото на възстановяване на собствеността, е притежавало правото на собственост върху имота към момента на образуване на ТКЗС или ДЗС, като принадлежността на правото на собственост се доказва чрез изброените в разпоредбата на чл.12,ал.2 ЗСПЗЗ писмени доказателства или чрез други писмени доказателства,които съдържат достатъчно данни,въз основа на които може да се приеме и то с достатъчна степен на вероятност,че правото на собственост е принадлежало на това лице.
В случая по делото е представено извлечение от Д. околийско агрономство от 1917г., дело №І-17-преписки,сведения,списъци и др. относно установяване на села и стопани,работна земя,мобилизирани стопани и др.,в което е отбелязано, че на името на стопанина С. А. Б. са записани 47 дка обработваеми площи в декари,а на името на стопанина А. Б. дка. Извършвайки анализ на този официален документ по правилата на чл.143 ГПК/отм./, правилно въззивният съд е приел,че същият не удостоверява принадлежността към патримониума на наследодателя върху земеделска земя,която да подлежи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ. Действително в събраните по делото доказателства /заключение на в.л. Гончев и общо описание на Д. гора “Т”/ изрично е посочено,че нивите и ливадите,т.е. земеделските земи,предназначени за производство на земеделски култури, находящи се в границите на гората, остават неотчуждени при действието на Закона за г. от 1922г., но както правилно е приел въззивният съд, имотът,заявен за възстановяване по настоящето дело, е описан в исковата молба като пасище,а съгласно разпоредбите на Закона за г. от 1922г. летните и зимни пасища /яйлаци и кашлаци/ са отчуждени и не подлежат на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ и ЗВСГЗГФ. В представеното по делото извлечение от Д. околийско агрономство не е посочено изрично,че С. А. Б. и А. Б. са земеделски стопани, които се занимават с производство на земеделски култури,за чиито стопански и домакински нужди да са им били оставени земеделски земи в границите на държавната гора.
Правилно е преценено също така,че това писмено доказателство не може да удостовери принадлежността на правото на собственост и по причина,че не съдържа никакви отбелязвания за принадлежността на правото на собственост върху описаните в него имоти-същото сочи определени лица като стопани,а не като собственици на тези имоти. Съпоставено с останалите,изброени изрично в разпоредбата на чл.12,ал.2 ЗСПЗЗ писмени доказателства, всяко едно от които включва или изявление на собственика, отразено в съответния регистър,или изявление на държавен орган,сочещи определено лице като собственик на имот, извлечението на Д. околийско агрономство не създава основателно предположение,че посочените в него лица притежават право на собственост върху конкретни имоти със земеделско предназначение. Изводът на въззивния съд,че посредством това доказателство не се установява по категоричен начин принадлежността на правото на собственост към патримониума на наследодателя на земеделска земя,която да подлежи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ е правилен,тъй като,както вече беше отбелязано,независимо дали ОСЗ оспорва претенцията за възстановяване на собствеността или не,заявилото имота за възстановяване лице следва да установи по категоричен начин посредством предвидените в чл.12,ал.2 ЗСПЗЗ доказателства,че неговият наследодател е притежавал правото на собственост върху имота към момента на образуване на ТКЗС.
Така постановеното решение е правилно. При постановяването му не са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и правилно е приложен материалният закон,поради което по реда на чл.293,ал.1 ГПК същото следва да бъде оставено в сила.
По изложените по-горе съображения,Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение на П. окръжен съд, постановено на 16.10.2008г. по гр.д. № 688/2008г.
Председател:
Членове: