О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 460 гр. София, 26.07.2022г. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на девети юни през две хиляди двадесет и втора година, в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЯН БАЛЕВСКИ ЧЛЕНОВЕ: КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА АНЖЕЛИНА ХРИСТОВА като изслуша докладваното от съдия Христова т.д.№2275 по описа за 2021г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от „Лено“ АД, [населено място] срещу решение №260120 от 24.06.2021г. по в.т.д. №55/2021г. на Апелативен съд- Варна, с което е потвърдено решение №260031 от 27.11.2020г., постановено по т.д. №72/2020г. по описа на Окръжен съд- Добрич. С първоинстанционното решение е отхвърлен предявения от касатора срещу „Месна Компания Елтекс“ ООД, [населено място] установителен иск за съществуване на вземане в размер на 166 600 евро, представляващо неустойка за забава за периода 06.08.2016г.-12.07.2017г., присъдена със заповед №1536 от 12.08.2019г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК и издадения въз основа на нея изпълнителен лист по ч.гр.д. №2810/2019г. по описа на РС- Добрич, ведно със съответните разноски. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно- постановено в нарушение на закона и необосновано, поради което следва да бъде отменено и да бъде постановено ново решение, с което да бъде уважен искът за неустойка. Касаторът излага доводи, че при безспорна фактическа обстановка, въззивният съд в нарушение на закона стига до необоснован и незаконосъобразен извод, че неустоечната клауза в процесния договор е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Намира, че клаузата за неустойка е ясна и точна и не се нуждае от тълкуване. Оспорва като незаконосъобразни и противоречащи на съдебната практика изводите на съда, че предвид конкретно определения й размер води до неоснователно обогатяване и излиза извън типичните за неустойка функции. Претендира разноски. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по съществените правни въпроси, обусловили изхода на спора: относно приложението на чл.20 ЗЗД и длъжен ли е съдът служебно да изяснява действителната воля на страните, тълкувайки договора; относно критериите за нищожност на неустоечната клауза поради накърняване на добрите нрави в хипотезата на неустойка за забава уговорена на ден и без краен предел и относно задължението на съда да изложи мотиви въз основа на какви критерии преценява накърняването на пределите на нравствената допустимост- като твърди противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ТР №1/15.06.2010г., т.д. №1/2009г. ОСТК на ВКС и цитираните решения, постановени по реда на чл.290 ГПК. Сочи и въпроси, за които твърди,че са разрешени от въззивния съд, обусловили са решаващите му изводи, като са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото /основание за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.1 т.3 ГПК/: относно значението на обезпеченията по договора, най-вече реалните обезпечения за преценката дали неустойката за забава е договорена в отклонение от обезпечителната й функция и е нищожна поради накърняване на добрите нрави, вкл. необходимостта от тяхната оценка и съотнасяне към момента на сключване на договора; относно необходимостта при преценка за отклонение от обезщетителната функция на неустойката да се цени клаузата за възнаграждение под формата на договорна лихва като част от неустоечното обезщетение, в случай, че лихвата представлява възнаграждение за предоставен заем, а не обезщетение /мораторна лихва/. Ответникът „Месна Компания Елтекс“ ООД, [населено място] оспорва касационната жалба и моли да бъде потвърден обжалвания съдебен акт. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да потвърди първоинстанционното решение, с което е отхвърлен иска за неустойка на основание чл.92 ЗЗД, въззивният съд приема, че договорената между страните клауза за неустойка за забава е нищожна поради накърняването на добрите нрави. Решаващият съдебен състав приема за безспорно по делото сключването на процесния договор за заем /Бизнес кредит „Сохо“/ между ищеца- заемодател и ответника- заемополучател, по силата на който заемодателят се задължава да предостави на заемополучателя сумата 350 000 евро, при договорена възнаградителна лихва; подписването на договора от Г. Г. и Ж. К.- ипотекарни и солидарни длъжници; преустановяване на погасяването на дължимите анюитетни вноски след 10-тата вноска по погасителния план. За безспорно е прието и обявяването на кредита за предсрочно изискуем, считано от 14.01.2016г., както и предприемането от ищеца- заемодател на действия по принудително изпълнение, като по две от заповедните производства са издадени заповеди за изпълнение, които са стабилизирани / за сумата от 50 000 евро, представляваща част от главницата и за сумата от 75 742.25 евро, представляваща договорна лихва за периода 12.09.2015г. – 13.04.2016г./, а по ч.гр.д. №2810/2019г. по описа на РС – Добрич е издадена заповед №1536/12.08.2019г. за изпълнение на парично задължение за солидарното осъждане на ответното дружество и горепосочените физически лица да заплатят 300 000.00 евро, изискуема и неплатена главница до договора за заем; 166 600.00 евро – неустойка за забава по договора за заем за периода 06.08.2016 г. – 12.07.2017 г. и разноски в заповедното производство, срещу която е подадено в срок възражение по чл.414 ГПК. Въззивният съдебен състав сочи като основен спорен въпрос по делото действителността на уговорката за мораторна неустойка, обективирана в чл.2.3 (с) от договора, съгласно която в случай, че заемополучателят не изплати което и да е задължение по този договор на съответната дата на падеж, същият дължи неустойка за забава в размер на 0,14% върху цялата непогасена част от предоставения заем, за всеки ден, считано от датата на падежа на дължимо плащане до момента на окончателното погасяване на всички просрочени суми за главница, лихва и неустойка за забава по настоящия договор. Като приема, че клаузата за мораторна неустойка съдържа неяснота относно начина на изчисление, предвид буквалната уговорка, че неустойката се изчислява като процент върху цялата непогасена част от предоставения заем, от една страна, и посочването, че началото на периода на начисляване се определя според „дължимото плащане“, а крайният момент е окончателното погасяване на всички „просрочени“ суми, от друга страна, решаващият съдебен състав намира, че не е ясно коя е базата на изчисление – цялата непогасена част от заема или просрочената такава. Като се позовава на критериите по чл.20 ЗЗД и съобразява правилата за добросъвестност, целта на договора /договорена е мораторна неустойка, чиято основна цел е да обезпечи изпълнението на задължението и да служи като обезщетение за вредите от неизпълнението/, естеството на договорното задължение /възникването на вземане за неустойка включва изискуемост на главното задължение и неговото пълно или забавено изпълнение от страна на длъжника по договора/, другите клаузи на договора /дължима главна престация, която се заплаща на части, респ. всяка част става изискуема на различен падеж/, съдът стига до извод, че размерът на дължимата неустойка за забава следва да се определя на база на онази дължима престация на кредитополучателя, която е станала изискуема и не е била заплатена на датата на падежа. Само в случай, че задължението за заплащане на цената е станало предсрочно изискуемо, размерът на неустойката следва да се определи върху стойността на цялото неизплатено задължение. Въззивният съдебен състав възприема задължителната съдебна практика по въпроса кога уговорената в търговски договор неустойка е нищожна, поради противоречието ѝ с добрите нрави /ТР № 1/15.06.2010 г. по т.д. №1/2009 г. на ОСТК на ВКС/, като споделя дадените разрешения, че сама по себе си прекомерността на договорената неустойка не я прави а priori нищожна поради накърняване на добрите нрави, ако не излиза извън присъщите ѝ функции - обезпечителна, обезщетителна и санкционна, като конкретната преценка се извършва във всеки отделен случай, предвид конкретните факти и обстоятелства и към момента на сключване на договора, а не към момента на неизпълнението. Излага подробни аргументи за икономическата цел на отпуснатия кредит /за кредитополучателя - да покрие текущи инвестиционни нужди, за кредитора - да получи реализиране на целта на кредита, плюс печалба чрез получаване на възнаградителна лихва от 30% на година/, за наличието на обезпечения по договора /договорни ипотеки и залог по ЗОЗ/ и възможността кредиторът да изисква допълнителни обезпечения; за договореното кумулиране на неустойката за забава с възнаградителната лихва и при предсрочна изискуемост на целия дълг по кредита и стига до извод, че уговарянето на неустойка за забава за дължимия остатък от кредита в размер на 0,14 % на ден или 51,1 % годишно излиза извън присъщите ѝ функции - обезпечителна, обезщетителна и санкционна. Съдът съобразява, че процесната неустойка надхвърля повече от 5 пъти размера на законната лихва по чл.86, ал.2 ЗЗД, като главният дълг би се удвоил за по-малко от две години забава. Счита, че договорена по този начин, неустойката надхвърля значително предвидимите вреди от неизпълнение на паричното задължение, като присъждането й би довело до неоснователно обогатяване на кредитора. Излага аргументи, че обезщетението за неизпълнение следва да е в рамките на уговорените цели и да не създава нови прекалено обременителни задължения, водещи до невъзможност за погасяване на кредита. В случая с договорената неустойка се създава именно такова свръх обременяване на длъжника- заемополучател, още повече, че съгласно договора вземането за неустойка се погасява преди главницата, като с многократното нарастване на дълга се обезсмисля целеното с неустойката стимулиране на кредитополучателя за реално изпълнение на задълженията му. Апелативният съдебен състав излага и допълнителни доводи, че договорената неустойка е извън присъщата й обезпечителна функция, предвид наличието на предоставени обезпечения и възможността кредиторът да получи удовлетворение на вземанията си. Съобразява, че вземанията на заемодателя са обезпечени с договорна ипотека, солидарна отговорност на физически лица /чл.122 ЗЗД/, като е предвидено учредяването на особен залог върху добитък, а кредиторът има право да изисква нови и допълнителни обезпечения, като неизпълнението на това задължение е основание за обявяването на кредита за предсрочно изискуем, вкл. за начисляването на нарочна мораторна неустойка за неизпълнение на непарично задължение. Решаващият съд намира, че кредиторът претендира мораторна неустойка върху предсрочно изискуем дълг, която при сключване на договора е предвидено да се кумулира и с договорената лихва по чл. 2.3 (а), от което право кредиторът се е възползвал чрез издаването на заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от 25.04.2016 г. на РС – Добрич. Въззивният съдебен състав стига до извод, че процесната неустойка е в несъответствие с основните принципи на добросъвестност в гражданските и търговските взаимоотношения и недопускане на необосновано облагодетелстване на кредитора , излиза извън присъщите ѝ функции, поради което е нищожна на основание чл.26, ал.1, изр.3 ЗЗД като нарушаваща добрите нрави. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Първият поставен от касатора въпрос във връзка с приложението на чл.20 ЗЗД и задълженията на съда при тълкуване на договорите, е разрешен от въззивния съд и е обусловил решаващите му правни изводи, поради което отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. По отношение на него не е налице допълнителната предпоставка на т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като въззивното решение не е в противоречие с практиката на ВКС. Трайна и непротиворечива е съдебната практика по въпросите за предпоставките за тълкуване на договорите и критериите по чл.20 ЗЗД, вкл. цитираните от касатора актове, както и решение №75/20.06.2016г., т.д.№1608/2015г., ІІ т.о.; решение №115/01.11.2010г., т.д.№939/2009г., І т.о.; решение №546/23.07.2010г., гр.д.№856/2009г., ІV г.о.; решение №157/30.10.2012г., т.д.№696/2011г., ІІ т.о. и др. ВКС приема, че при неяснота, съмнение или двусмисленост, при спор на страните относно съдържанието на договорна клауза, съдът следва да установи действителната воля на съконтрахентите чрез тълкуване на отделните уговорки при спазване на обективните критерии, регламентирани в чл.20 ЗЗД. Решаващият съдебен състав не следва да подменя волята на страните, а да тълкува договорните клаузи поотделно и във връзка една с друга, в смисъла, произтичащ от договора, като изхожда от неговата цел, обичаите в практиката и добросъвестността. В множество свои актове ВКС разяснява, че при разкриване на действителната воля на договарящите следва да се изследват и фактите, свързани със сключването на договора, обичайно възприетата практика между страните, поведението им преди и след сключването на договора, включително при изпълнението на договорните им задължения. Като е изложил мотиви за наличието на противоречие и неяснота в договорената между страните клауза за неустойка и е тълкувал същата, за да установи действителната воля на съконтрахентите, при съобразяване с критериите по чл.20 ЗЗД, въззивният съд е постановил своето решение в пълно съответствие с практиката на ВКС. Остава неясно какъв е интересът на касатора от поставянето на този въпрос, доколкото в касационната жалба излага оплакване относно необходимостта от тълкуване, но споделя изводите на въззивния съд- резултат от тълкуването на процесната договорна клауза. В касационната жалба няма оплакване за допуснато от въззивния съд процесуално нарушение – произнасяне извън правомощията му по чл.269 ГПК, поради което и въпросът- относно възможността въззивният съд за пръв път и без оплакване да тълкува договорна клауза като неясна, не обуславя допускане на решението до касационен контрол. Въпросите относно критериите за нищожност на неустоечната клауза поради накърняване на добрите нрави в хипотезата на неустойка за забава, уговорена на ден и без краен предел и относно задължението на съда да изложи мотиви въз основа на какви критерии преценява накърняването на пределите на нравствената допустимост отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като са обуславящи за решаващите изводи на въззивния съд. По отношение на тях не е налице допълнителната предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като въззивното решение не е постановено в противоречие с практиката на ВКС, цитирана от касатора, включително разрешението, дадено в т.3 от ТР №1/2009г. от 15.06.2010г. по т.д. №1/2009г. на ОСТК на ВКС. ОСТК приема, че автономията на волята на страните при сключването на договора е ограничена, като отделните клаузи не може да противоречат на повелителните норми на закона и на добрите нрави. Противоречието с императивни правни норми и добрите нрави е основание за нищожност както на гражданските, така и на търговските сделки. Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за спазването им при иск за присъждане на неустойка съдът следи служебно. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд се е съобразил напълно със задължителната съдебна практика и е извършил преценка на валидността на неустоечната клауза в процесния договор и я е прогласил за нищожна поради противоречието й с добрите нрави, като е взе предвид сочените в тълкувателното решение примерно изброени критерии: естеството и размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи-поръчителство, залог, ипотека и др.; вид на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на задължението /съществено или за незначителна негова част/; съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди. Не отговаря на мотивите на въззивното решение твърдението на касатора, че неустоечната клауза е прогласена за нищожна само въз основа на нейния размер. Съдът е преценявал дали по начина на договаряне неустойката излиза извън присъщите й функции- обезпечителна, обезщетителна и санкционна, като изрично е посочил, че сама по себе си прекомерността на договорената неустойка не я прави а priori нищожна поради накърняване на добрите нрави, ако не излиза извън присъщите ѝ функции. Решаващият съдебен състав е преценявал действителността на клаузата за неустойка към момента на сключване на договора, а не към момента на неизпълнението. Мотивите на съда не са бланкетни, а подробни и аргументирани, като са посочени конкретните факти и обстоятелства, обусловили извода, че неустойката излиза извън обезпечителната и обезщетителната си функции, като надхвърля значително предвидимите вреди от неизпълнение на паричното задължение на ответното дружество, а присъждането й би довело до неоснователно обогатяване на ищеца- кредитор по договора за заем. Несъгласието на касатора с изводите на съда представлява оплакване за необоснованост и незаконосъобразност на въззивното решение- основание за отмяна по чл.281, т.3 ГПК, но не е основание за допускане на решението до касационен контрол по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Останалите въпроси, формулирани от касатора в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не отговарят на общия критерий за правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като в една част са неясни, а в останалата не са коректно поставени и не са обусловили решаващите изводи на съда. Въпросът за необходимостта от съотнасяне на оценката на обезпеченията по договора към момента на сключване на неустоечната клауза е неясен, тъй като касаторът не сочи към какво да бъде съотнесена тази оценка. Въззивният съд е преценявал дали изпълнението на главното задължение по договора е обезпечено с други правни способи, вкл. реални обезпечения- залог, ипотека, както и наличието на договорна клауза за мораторна неустойка върху предсрочно изискуем дълг, която при предсрочна изискуемост се кумулира и с договорената възнаградителна лихва, но тези факти са обсъждани не сами по себе си, а в съвкупност с и/или като част от останалите критерии- естество и размер на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; вид на уговорената неустойка, вид на неизпълнение на задължението /съществено или за незначителна негова част/; съотношение между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди и т.н. Решаващият съдебен състав не е изложил мотиви, че реалното обезпечение на вземането препятства обезпечаването му с неустойка, нито е приел, че неустоечното обезщетение включва договорна лихва, нито е формирал извод, че е недопустимо едновременно да се претендира неустойка и лихва за забава, ако вредите от неизпълнението са по-големи от договорената неустойка. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд О П Р Е Д Е Л И: НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №260120 от 24.06.2021г. по в.т.д. №55/2021г. на Апелативен съд- Варна. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.