Р Е Ш Е Н И Е № 77 гр. София, 22.06._2020 год. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в публичното заседание на девети юни две хиляди и двадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА АННА БАЕВА при участието на секретаря София Симеонова, като разгледа докладваното от съдия Костадинка Недкова т. дело N 684 по описа за 2019г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 ГПК. Касационното обжалване е допуснато по жалбата на УМБАЛ „Свети Георги” ЕАД против решение № 337 от 28.11.2018г. по в.т.д. № 518/ 2018г. на Апелативен съд – Пловдив в частта, в която е потвърдено решение № 360 от 06.07.2017г. по т.д. № 877/2014г. на Окръжен съд - Пловдив в частта, в която УМБАЛ „Свети Георги” ЕАД е осъдена да заплати на „МагнаФарм България“ /с предишно наименование „Ей енд Ди Фарма България” ЕАД/, на основание чл.327, ал.1 ТЗ, сумата от 7235,40 лева по фактура №[ЕГН]/15.07.2014г. и фактура №[ЕГН]/14.08.2014г., издадени на основание договор за доставка на лекарствени продукти № ОП-113-13 от 29.07.2013г. Касаторът твърди, че въззивното решение е неправилно в допуснатата до касационен контрол част, тъй като фактура № [ЕГН]/15.07.2014г. на стойност 3767,40 лева и фактура № [ЕГН]/14.08.2014г. на стойност 3468 лева са платени след завеждане на делото на 23.12.2014г., поради което неплатеният остатък по договор за доставка на лекарствени продукти № ОП-165-13 от 28.11.2013г. е в размер на 4698,72 лева, а не в размер на 11 934,12 лева. Претендира разноски за всички инстанции, като прави възражение за прекомерност на размера на адвокатското възнаграждение, заплатено от насрещната страна, на основание чл.78, ал.5 ГПК.. Ответникът по жалбата и ищец по исковете, „МагнаФарм България“ /с предишно наименование „Ей енд Ди Фарма България” ЕАД/ в представения отговор излага съображения за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. С определение по чл.288 ГПК по настоящото дело е допуснато, на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, касационно обжалване по въпроса: „Допустимо ли е съдът да прави извод въз основа на заключение на вещо лице, без да са налице данни за такъв извод в самото заключение?”, в частта, в която с въззивното решение се потвърждава първоинстанционния акт относно присъдената сума от 7235,40 лева по фактура №[ЕГН]/15.07.2014г. и фактура №[ЕГН]/14.08.2014г., издадени на основание договор за доставка на лекарствени продукти № ОП-113-13 от 29.07.2013г. Апелативният съд е споделил извода на първата инстанция за дължимост на сумата от 11 934,12 лева по фактури, издадени на основание договор за доставка на лекарствени продукти № ОП-113-13 от 29.07.2013г., а именно: фактура № 97544/05.03.2014г., фактура № 98092/07.04.2014г., фактура № 98093/07.04.2014г., фактура № [ЕГН]/15.07.2014г. и фактура № [ЕГН]/14.08.2014г. Счел е за неоснователно твърдението на жалбоподателя за недължимост, поради плащане по време на висящността на делото на сумите по фактура №[ЕГН] / 15.07.2014г. – за 3767,40 лева и по фактура №[ЕГН]/ 14.08.2014г. - за 3468 лева. Аргументирано е, че само жалбоподателят в своето счетоводство е отбелязал, че тези фактури са платени на 23.12.2014г., но видно от допълнителното заключение на вещото лице Р. и Приложение №1 към него, по тези две фактури експертът не е установил плащане и документ за това. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид оплакванията в жалбата и доводите на страните, с оглед правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК, приема следното: По поставения процесуалноправен въпрос: Относно преценката на експертното решение по чл.202 ГПК е формирана по реда на чл.290 ГПК практика на ВКС с решение № 241 от 23.10.2013г. по гр.д. № 3194 / 2013г. на I ГО на ВКС, решение №108 от 16.05.2011г. по гр.д. № 1814/ 2009г. на IV ГО на ВКС, решение № 762 / 20.07.2011г. по гр.д. № 1371 / 2009г. на I ГО на ВКС, решение № 60 / 25.03.2013г. по т.д. № 475 / 2012г. на II ТО на ВКС и др. В тях е прието, че заключението на вещото лице, като всяко доказателствено средство, трябва да бъде обсъдено наред с всички доказателства по делото. Съдът не е длъжен да възприема заключението на вещото лице, дори и когато страната не е направила възражение срещу него, и следва да прецени доказателствената му сила, съобразно обосноваността му. Независимо дали съдът възприема или не експертното заключение, той следва да изложи мотиви, обосноваващи преценката му за годността на експертизата. Настоящият състав възприема напълно дадените разрешения, в съответствие на които дава следния отговор на релевирания процесуалноправен въпрос: Съдът не може да направи извод въз основа на заключението на вещо лице, без да са налице данни за такъв извод в самото заключение. По съществото на касационната жалба: Въпреки, че се е позовал на приложение № 1 от допълнителното заключение на вещото лице, в което е посочено, че на 23.12.2014г са платени сумите по фактура № [ЕГН] / 15.07.2014г.- 3767,40 лева и по фактура № [ЕГН] / 14.08.2014г. - 3468 лева, апелативният съд е приел противното, а именно, че в заключението не се установява плащане на тези суми. Въззивният акт в допусканата до касационен контрол част е постановен в противоречие с разрешенията, дадени в практиката на ВКС, и се явява неправилен, поради което подлежи на отмяна в тази част, като за посочените фактури искът по чл.327, ал.1 ТЗ следва да бъде отхвърлен, поради погасяване чрез плащане по време на процеса на вземанията по посочените фактури, който факт трябва да бъде взет предвид при разрешаването на спора на основание чл.235, ал.3 ГПК. С оглед изхода на делото, на касатора следва да се присъдят разноски в размер на общо 1994,66 лева за всички инстанции, изчислени съобразно отхвърлената част от иска. На ответника по касацията, оспорил жалбата като неоснователна, вкл. в допуснатата до касационен контрол част, не се дължат разноски за касационната фаза на производството пред ВКС, за която именно са направени от него разноските по делото – изплащането на адвокатското възнаграждение е станало на 05.05.2020г., след приключване на селективната фаза на производството на 10.01.2020г. с постановяване на определението по чл.288 ГПК. Въззивното решението следва да бъде отменено и в частта за присъдени в полза на „МагнаФарм България“ /с предишно наименование „Ей енд Ди Фарма България” ЕАД/ разноски в размер на 574,02 лева. Водим от горното, на основание чл.293, ал.2, Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, Р Е Ш И ОТМЕНЯ решение № 337 от 28.11.2018г. по в.т.д. № 518/2018г. на Апелативен съд – Пловдив в частта, в която е потвърдено решение № 360 от 06.07.2017г. по т.д. № 877/2014г. на Окръжен съд - Пловдив в частта, в която УМБАЛ „Свети Георги” ЕАД, ЕИК[ЕИК], е осъдена да заплати на „МагнаФарм България“ /с предишно наименование „Ей енд Ди Фарма България” ЕАД/, ЕИК[ЕИК], на основание чл.327, ал.1 ТЗ, сумата от 7235,40 лева по фактура № [ЕГН]/15.07.2014г. и фактура № [ЕГН]/14.08.2014г., издадени на основание договор за доставка на лекарствени продукти № ОП-113-13 от 29.07.2013г., ведно с присъдени в полза на „МагнаФарм България“ /с предишно наименование „Ей енд Ди Фарма България” ЕАД/ разноски от 574,02 лева, като ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ предявения от „МагнаФарм България“ /с предишно наименование „Ей енд Ди Фарма България” ЕАД/, ЕИК[ЕИК], против УМБАЛ „Свети Георги” ЕАД, ЕИК[ЕИК], иск по чл.327, ал.1 ТЗ за заплащане на сумата от 7235,40 лева по фактура № [ЕГН]/15.07.2014г. и фактура № [ЕГН]/14.08.2014г., издадени на основание договор за доставка на лекарствени продукти № ОП-113-13 от 29.07.2013г. ОСЪЖДА „МагнаФарм България“ /с предишно наименование „Ей енд Ди Фарма България” ЕАД/, ЕИК[ЕИК], да заплати на УМБАЛ „Свети Георги” ЕАД, ЕИК[ЕИК], направени разноски за всички инстанции в размер на 1994,66 лева. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.