Решение по н.д. № 766/23 г. по описа на ВКС, второ наказателно отделение стр. 11 Р Е Ш Е Н И Е № 423 гр. София, 16.11.2023 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: 1. ПЕТЯ ШИШКОВА 2. ВЕСИСЛАВА ИВАНОВА при участието на секретаря ГАЛИНА ИВАНОВА и прокурора КИРИЛ ИВАНОВ, след като разгледа докладваното от съдия ИВАНОВА н.д. № 766/23 г., въз основа на закона и доказателствата по делото прие следното: Производството е по реда на ХХІІІ НПК. Образувано е по касационни жалби, депозирани чрез защитниците на трима от подсъдимите, срещу Решение № 100 от 7 юли 2023 г., постановено по в.н.о.х.д. № 88/22 г. по описа на Апелативен съд – Варна. С въззивното решение е потвърдена изцяло Присъда № 3 на Окръжен съд - Търговище, постановена по н.о.х.д. № 190/21 г. С присъдата всеки от подсъдимите Д. Д. М., Д. М. М., Ю. Р. Р. и Р. М. О. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 6, предл. 2. и предл. 3. (за подсъдимия Д. М. и т. 12), вр.чл. 115, вр.чл. 20, ал. 2, а за двамата непълнолетни подсъдими – вр. чл. 63, ал. 2, т. 1 (за Ю. Р.) и вр.чл. 63, ал. 1, т. 2 НК (за Р. О.) – за това, че на 23.3.2021 г. в землището на с. Р., община Търговище, в съучастие като съизвършители, с особена жестокост и по особено мъчителен за убития начин, умишлено умъртвили К. А. А. като по отношение на подсъдимия Д. М. деянието е извършено при условията на опасен рецидив, а непълнолетните подсъдими Ю. Р. и Р. О. са разбирали свойството и значението на извършеното и са могли да ръководят постъпките си. С трите касационни жалби са заявени всички касационни основания – по чл. 348, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 НПК. В касационната жалба на адвокат Д. М. – защитник на подсъдимия Д. М., доводът за допуснати съществени процесуални нарушения е аргументиран с твърдения за незадълбочено обсъждане на защитните възражения, схематично анализиране на доказателствата и необсъждане на противоречията между тях, придаване на значение каквото нямат и „дописване“ на показанията на свидетелката Л. С., игнориране на заявеното от вещото лице Г.. Оплакването за нарушение на материалния закон е касателно приетото, че подсъдимият е действал с евентуален умисъл. Тезата на защитата е, че фактите следвало да се субсумират под престъпния състав на чл. 124 НК, ако изобщо се приеме, че Д. М. е бил причастен към побоя. Оспорват се и квалифициращите деянието признаци „особена жестокост“ и „особено мъчителен за убития начин“. Като се признава, че въззивният съд е развил правилни и в съответствие с утвърдената съдебна практика принципни съображения по този въпрос, твърди се, че не ги е отнесъл коректно към особеностите на случая. Инвокираният довод за явна несправедливост на наложеното наказание е заявен чрез твърдението за подценяване на смекчаващите обстоятелства и неотчитане на приноса на всеки от подсъдимите в деянието. Отправената претенция е за отмяна на въззивния съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане, алтернативно – за преквалифициране на деянието по чл. 124 НК или оправдаване по т. 6 на чл. 116, ал. 1 НК и/или за намаляване размера на наказанието. Съдържанието на касационната жалба, подадена от адвокат Т. Р. – защитник на подсъдимия Д. М., е абсолютно идентично с това на предната, в това число и относно исканията. С касационната жалба на адвокат Т. Р. – защитник на непълнолетния Р. О., оплакването за допуснати съществени процесуални нарушения е мотивирано с твърдение, че съдът е основал фактическите си изводи, ползвайки обясненията, дадени от двамата непълнолетни подсъдими в досъдебното производство, въпреки че тези на О. дори не били подписани, а и разследването после се водело от следовател. Заявено е още, че съдът се основал на показанията на служителите, снели сведения от непълнолетните. Оплакването за нарушение на материалния закон е развито със съображения за недоказаност на обвинението от обективна и от субективна страна. Релевираната явна несправедливост на наложеното наказание е аргументирана с постановеното негово ефективно изтърпяване. По виждане на защитата съдът не съобразил 15-годишната възраст на О., чистото му съдебно минало, липсата на противообществени прояви и обстоятелството, че е ученик. Отправеното към ВКС искане е за извършване на „цялостна касационна проверка“ и постановяване на справедливо решение. Не са постъпили възражения срещу касационните жалби. Няма касационна жалба от подсъдимия Ю. Р.. В хода на проведените съдебни прения в тази инстанция защитниците (подсъдимите Д. и Д. М. се представляват от адвокат Е. П.) поддържат изцяло касационните жалби по изложените в същите съображения, които по същество не допълват. В правото си на лична защита подсъдимият Д. М. моли за справедлив процес, в който да се докаже, че не е убиец и не е отнемал човешки живот, и да бъде оправдан. Упражнявайки правото си на лична защита подсъдимият Д. М. заявява, че никого не е бил, нито убил. В лична защита подсъдимият Р. О. декларира, че поддържа казаното от неговия адвокат. Допълва, че съжалява много за случилото се и че никой от подсъдимите не е искал да убие някого. Защитникът на подсъдимия Ю. Р. – адвокат Й. К., изразява становище за наличие на всички касационни основания и изяснява, че първоначално, съгласувано с подзащитния му, също възнамерявал да подаде касационна жалба, но след намесата на близък на подсъдимия и промяна в позицията на последния, се отказал. Въпреки това защитникът апелира съдът да приеме, че въззивният съдебен акт не е мотивиран, особено в частта за наказанието, и да го отмени. Подсъдимият Ю. Р. заявява, че съжалява за стореното и може да се закълне, че „бат Д. и бат Дж.“ (отнесено до подсъдимите Д. и Д. М.) не са виновни. Твърди, че само те двамата с Р. О. били човека. Като подчертава, че не обжалва, подсъдимият настоява да получи присъдата, за да започне изпълнението й, а той да може да започне да работи. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на трите жалби. Счита, че липсват претендираните нарушения по чл. 348, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 НПК. Поддържа теза, че въззивният съд е изпълнил стриктно задълженията си и като е съобразил всички възможни доказателства, оценявайки ги съответно, е извел обосновани изводи за фактите и правилна преценка за правната квалификация. Прокурорът определя обжалвания акт като изключително добре мотивиран и съдържащ отговор на всички възражения на защитниците, в това число и защо деянието не може да се квалифицира по чл. 124 НК. Представителят на ВКП счита, че не е налице явна несправедливост на наложените наказания. Пледира за отхвърляне на трите жалби и оставяне в сила на решението. Гражданските ищци и частни обвинители С. А. А. и Е. А. А., редовно призовани, не се възползват от правото си на явяване и участие в съдебното заседание. Не се явява и повереникът им адвокат Д. П., също редовно призован. В предоставената им последна дума подсъдимият Д. М. моли за справедлив процес, подсъдимият Р. О. - за намаляване размера на наказанието, подсъдимият Д. М. – да бъде оправдан, подсъдимият Ю. Р. - присъдата да влезе по-бързо в сила, защото той не е обжалвал. След като прецени изложените в жалбите доводи, заявените касационни основания и становищата на страните, Върховният касационен съд прие следното: И трите жалби са допустими – всяка от тях е депозирана от процесуалнолегитимирана страна, в рамките на предвидения 15 – дневен срок от съответното съобщение за изготвяне на решението и срещу акт, подлежащ на касационен контрол. Разгледани по същество, трите касационни жалби са неоснователни. Съдържанието им, както и естеството на престъпната дейност, за която са признати за виновни и осъдени подсъдимите позволява тяхното общо обсъждане. По оплакванията за допуснати съществени процесуални нарушения Част от аргументацията в жалбите мотивира съдебния състав да спре на първо място вниманието си върху предметния обхват и пределите на дължимата проверка. В това производство съдът е обвързан от наведените касационни основания. Възложената на съда проверка не включва установяването на фактически положения и събиране на доказателства. Съдът действа като инстанция само по правото, не и по фактите. На следващо място, както неизменно е утвърдено в практиката на висшата инстанция и е уредено в процесуалния закон, необосноваността не е касационно основание. Така е, защото вътрешното убеждение на решаващия съд не може да бъде контролирано, ако не е допусната грешка при неговото формиране, тъй като съдът е суверенен при решаване на въпроса за пълнотата и достоверността на доказателствените източници при изграждане на фактическите си изводи. В този смисъл следва да се отбележи, че възражения, които по същество оспорват формираното вътрешно убеждение на решаващите съдилища по фактите, макар да са заявени като такива за съществени процесуални нарушения или за нарушение на материалния закон (както е в случая в касационната жалба, подадена от адвокат Р., в която се навеждат доводи за необоснованост) не следва да бъдат проверявани. Единствено процесът на формиране на вътрешното убеждение подлежи на проверка, защото същото всякога трябва да е основано на закона и доказателствата по делото и именно този въпрос – дали е основано на тях – може и следва да бъде установен. Дали изводите на решаващия съд почиват на съвкупна преценка на доказателствените материали, дали последните са оценени поотделно, в логическата им връзка и съобразно действителното им съдържание, без изопачаване, и дали при противоречия между тях е мотивирано кои доказателствени материали се кредитират и кои не, подлежи на проверка. Така е, защото нарушаването на тези правила представлява нарушение на изискванията на чл. 13 и чл. 14 НПК и ограничава правото на подсъдимия да бъде признат за виновен и осъден само ако обвинението е доказано в съответствие с изискването по чл. 303 НПК. Последно, съдът припомня, че предмет на касационната проверка е въззивният съдебен акт. Обсъждането на първоинстанционния е допустимо единствено през призмата на решението, с което е извършена въззивната проверка Като отчита казаното, съдът отбелязва, че преди всичко следва внимателно да провери инвокираните оплаквания, за да разграничи мотивираните предимно с твърдения за необоснована, според защитата, оценъчна дейност на доказателствените източници, от тези, които действително се отнасят до твърдяна порочна доказателствена дейност в резултат на допуснати съществени процесуални нарушения. Прочитът на жалбите обосновава, че твърденията за съществени процесуални нарушения са: незадълбочено обсъждане на защитните възражения, схематично анализиране на доказателствата и необсъждане на противоречията между тях, придаване на значение каквото нямат и „дописване“ на показанията на свидетелката Л. С., игнориране на заявеното от вещото лице Г., ползване на обясненията, дадени от двамата непълнолетни подсъдими в досъдебното производство без да са налице основания за това и основаване на показанията на служителите, снели сведения от непълнолетните. Другите възражения по същество оспорват формираното вътрешно убеждение на решаващите съдилища по фактите, доколкото се изразява несъгласие с конкретни разрешения на съда да кредитира едни доказателства, а други - не. Такива се явяват възраженията, че: съдът не кредитирал показанията на свидетелката С., дадени в хода на въззивното съдебно следствие с мотиви, които защитата определя „недостатъчно задълбочени и житейски нелогични“; съдът се основал на показанията на свидетеля М. вместо да се довери на казаното от свидетелката С.. Сочените не се отнасят до процеса на формиране на вътрешното убеждение и не могат да бъдат подведени под оплакване за допуснати съществени процесуални нарушения. От решението на въззивния съд, с което е потвърдил осъдителната присъда, се извежда, че органът е изпълнил задължението си да обсъди задълбочено и всестранно доказателствените материали, в това число и в аспекта на наведените от защитниците доводи, а не се е задоволил със схематичния им анализ, както неоснователно се твърди. Спазено е процесуалното изискване на разпоредбата на чл. 14, ал. 1 НПК и не са налице пороци при формирането на вътрешното убеждение. Затова оплакванията за проведена доказателствената дейност при съществено нарушение на процесуалните правила, са неоснователни. Преди всичко следва да се отбележи, че апелативният съд е възприел идентична на приетата от окръжния съд фактическа обстановка и не е съзрял никакви основания за корекция в нея. Като е направил анализ на доказателствената дейност на първия съд е заключил, че същият е подложил на внимателна и многопластова оценка доказателствените източници и е обосновал съображенията си, въз основа на които ги е кредитирал и отхвърлил. Поради това въззивната инстанция се е солидаризирала изцяло с тях. Отчитайки, че пред нея са наведени същите възражения, които са стояли и пред контролирания съд, дал им много обстоен и задълбочен отговор, споделен изцяло в рамките на въззивния контрол, втората инстанция не е намерила за необходимо да преповтаря всичко дословно. При положение че не е достигнала до различни фактически и доказателствени изводи, този й подход не търпи упрек. Апелативният съд е концентрирал вниманието си върху обсъждането на доразвитите пред него доводи на страните, допълвайки частично някои от съображенията на окръжния. Заявеното касационно оплакване за схематично обсъждане на защитните доводи и незадълбочен анализ на доказателствата и необсъждане на противоречията в тях е неоснователно, видно от самото съдържание на въззивното решение. На стр. 13 – стр. 15 от него са изложени подробни съображения, с които са отхвърлени доводите за допуснати съществени процесуалния нарушения в досъдебното и съдебното производство. Въззивният съд аргументирано е приел, че първостепенният е осъществил цялостен анализ на доказателствената съвкупност, ясно е обективирал волята си, така че пътят на формиране на вътрешното му убеждение е проследим, поради което и претенцията за липса на мотиви към присъдата е сметната за неоснователна. Даден е обстоен отговор и на възражението за допуснато в досъдебното производство съществено процесуално нарушение. С основание е прието, че след като никой от двамата непълнолетни към онзи момент обвиняеми не е давал обяснения и такива не са били приобщавани от съда, проявената от разследващия настойчивост по време на разпита на Р. О. като краен резултат не е рефлектирала в правото му на защита и не е допуснато съществено процесуално нарушение. Апелативният съд е констатирал служебно допуснато съществено процесуално нарушение – липса на одобрение от съдия на протокола за оглед в къщата в с. Р. в частта му, в която са били иззети предмети. Подробно разясненото, че в тази част протоколът се е нуждаел от съдебна санкция, доколкото е засегната неприкосновеността на жилище, се споделя напълно и от тази инстанция. Същото важи и за предприетото разрешение да не се цени заключението на ДНК експертизата по отношение на иззетите с този протокол предмети (чаша, къс от тапет, яке и обувки и на пострадалия, както и личната му карта), приобщени не по реда, предвиден в НПК. Въззивният съд е извършил обстоен доказателствен анализ в аспекта на доводите на защитниците (л. 15 – л. 24 от решението). Мотивирал е убеждението си, че следва да кредитира показанията на свидетелката Л. С., дадени пред първия съд и в досъдебното производство, приобщени от него надлежно чрез прочитането им. Освен изведената оценка за самостойната логичност и последователност на предоставената от свидетелката информация тогава, съдът е посочил, че казаното от нея се подкрепя от показанията на свидетелите В. С. (съседка), Е. С. (баща на свидетелката), Е. М. и С. С. (брат). Допълнил е, че дадените в досъдебното производство показания (поддържани от свидетелката след прочитането им от окръжния съд) са били най-информативни и подробни, депозирани са в деня, следващ събитията, потвърдени са от производните показания на споменатите четирима свидетели, както и от заключението на СМЕ, подкрепящо сведенията й за нанесен побой. Развити са съображения за това, че към момента, в който свидетелката С. първоначално е споделила за побоя, нанесен от четиримата подсъдими, никой не е имал възможност да й повлияе. В мотивите на решението е отразено ясно и подробно по какви съображения не се възприемат като достоверни показанията на свидетелката Л. С., дадени пред апелативния съд. А след като това е така, вътрешното убеждение на втората инстанция по фактите не може да бъде подменяно. Съдилищата не са тълкували изопачено показанията на свидетелката Л. С., нито са ги „дописвали“. Преди всичко следва да се подчертае, че фактът за броя на нанесени удари и тяхната локация в тялото на жертвата, както и за механизма на причиняването им и авторството на четиримата подсъдими, съвсем не са приети за установени само въз основа на показанията на свидетелката С.. Цитатите от сведението на свидетелката С., посочени в касационните жалби на подсъдимите Д. и Д. М., са избирателно извадени и са както извън контекста на пълния й разказ за случилото се, така и извън този на останалата доказателствена съвкупност. Инстанциите по фактите са отчели, че в разпита в досъдебното производство (л. 140, т. 1) свидетелката е казала, че Д. М. първо е ударил силно с чаша главата на пострадалия, след което е хвърлил чашата и е замахнал да го удари с юмрук, а в съдебно заседание е заявила „После дойде Д. и той започна да го удря“, както и „Ю. го удари, Р. го удари и Д. го удря“. Прието е, че свидетелката описва събития, които не са се развили едномоментно, че епизодът в стаята е продължил достатъчно дълго, за да може трите деца, които са го наблюдавали да се уплашат и заплачат, което наложило отстраняването им от подсъдимия Д. М. в другата стая. Въззивният съд е споделил извода на контролирания, че при тази динамика на събитията логично не може да се очаква възпроизвеждането с точност кой от всички участници в побоя в коя точно част на тялото е ударил потърпевшия. Като съществено значение в разказа на свидетелката е откроено съобщеното от нея, че битият е бил удрян, блъскан, падал е на леглото, но и на земята и през цялото време е опитвал да се предпази с ръце без да отвръща на ударите, както и чутото от нея (преди да дръпне завесата и да може да наблюдава отново), казано от подсъдимия Д. М. „Бийте го!“. Другото прието за установено важно обстоятелство е, че след като К. А. е успял да избяга бос навън той бил подгонен от трима от подсъдимите (само Ю. Р. е останал вътре за малко), където бил бит отново, за което е отсъдено по твърдението на свидетелката, че е видяла кръв по лицето му преди да бъде натоварен в багажника от подсъдимите Д. и Д. М.. Както втората, така и първата инстанция са взели предвид обективно установените по починалия увреждания, от които е ясно, че са му нанасяни множество удари. Съобразили са, че пред всички, с които е споделила за случилото се непосредствено след него, Л. С. е съобщила, че четиримата подсъдими са били К. А.. Далеч по-важно е, че въззивният съд е споделил доказателствения анализ на контролирания, който пък е посочил ясно (л. 460 – 461 от делото на ОС – Търговище), че при оценката на показанията на свидетелката С. следва да се отчете, че докато е била зад завесата, а и след като я е дръпнала, за да гледа отново, тя не е имала възможност да наблюдава подробности кой от подсъдимите къде удря А., защото: ударите с ръце и крака са доста бързи за наблюдаващия ги; нанасящите удари са били четирима; диванът, на който е седял А. докато е бил бит се намирал вдясно от входа на стаята със завесата; физическите данни на подсъдимите Д. и Д. М. (доста едри) обуславят, че част от видимостта й е била закрита. Затова съдилищата (и въззивният, защото изрично е препратил към мотивите на първия) са приели, че чрез показанията на тази свидетелка се разкрива само част от физическото въздействие върху пострадалия, но не и цялото. Прието е, че сведението й не очертава всички нанесени от подсъдимите удари. За обстоятелството, че извън съобщените от нея са били нанесени и други удари в къщата и преди натоварването на А. в багажника е отсъдено въз основа на експертното заключение на съдебния лекар, както и на показанията на свидетелите Е. М. и С. С., възприели изключително тежкото състояние на човека след изоставането му в горската местност. В този смисъл апелативният съд не е изопачил доказателствата, а като ги е оценил съвкупно е извел заключенията си по фактите, споделяйки възприетото от първоинстанционния. Неоснователно е оплакването, че било игнорирано заключението на вещото лице Г.. За игнориране иде реч, когато съдът не е обсъдил изобщо някой доказателствен материал. В случая експертните заключения на СМЕ са били обсъдени (л. 855 – л. 857) от делото на АС – Варна. Не отговаря на истината поддържаното в жалбата на адвокат Р., че съдилищата са приели фактическата обстановка, ползвайки обяснения на подсъдимите Ю. Р. и Р. О. от досъдебното производство. Тъкмо напротив – въззивният съд изрично е посочил (л. 851, гръб, от делото), че след привличането му в качеството на обвиняем Р. О. е отказал да дава обяснения и да подпише протокола за разпит, а Ю. Р. не е давал обяснения. Нито една от инстанциите не се е позовала на „обясненията“, давани от двамата непълнолетни пред инспектор. Лишено от вярно фактическо основание е и оплакването, че съдилищата са приели фактологията, ползвайки показанията на свидетелите М. Д. (инспектор ДПС), Д. Н. и Г. Г. (полицейските инспектори, снели обясненията). Със задълбочени и съответни на трайно установената съдебна практика мотиви окръжният съд изрично е изключил показанията на тези свидетели в частта им, възпроизвеждаща казаното от О. и Р. по време на беседите (л. 457 – л. 458). На свой ред апелативният съд е споделил като законосъобразно това разрешение и също не е включил в доказателствената съвкупност тези показания. Това не е сторено само декларативно, защото е видно, че част от изнесените в обвинителния акт факти не са приети за доказани. Така не е прието за установено, че подсъдимите са нанесли още един побой след оставянето на А. на горския път, че после го вързали с кабел и го развързали при връщането си от село Давидово. Именно за тези факти са давали информация по време на беседата си двамата непълнолетни подсъдими, а тримата свидетели са ги възпроизвеждали чрез показанията си в съда. Следователно е извън съмнение, че съдилищата, така както са заявили, не са основали фактологията на базата на недопустими доказателствени източници. По оплакванията за нарушение на материалния закон Приетите за установени факти са субсумирани правилно под възприетата от съдилищата правна квалификация. И двете инстанции са изложили убедителни и съобразени с правната теория и константната съдебна практика съображения за това, че извършеното от подсъдимите не може да се квалифицира като деяние по чл. 124 НК. Поредното им възпроизвеждане тук не се налага особено като се съобрази, че пред касационния съд не се навеждат различни от заявените пред първите две инстанции аргументи. Съдът припомня, че за да е налице убийство по непредпазливост, причинено в резултат на умишлено нанесена телесна повреда е необходимо от субективна страна деецът да е целял причиняване на телесно увреждане, „…с относителна устойчивост на това състояние на организма, от което поради други причини - неоказана или несвоевременно или некомпетентно оказана медицинска помощ или поради възникването на други усложнения настъпва смъртта. От медицинска гледна точка състоянието на организма при телесните повреди се поддава на овладяване и ако не е възможно пълно възстановяване, то поне се изключва смъртният изход“ (Решение № 239 от 09.01.1998 г. по н. д. № 212/1997 г., ІІ Н. О. на ВКС). За умисъла не се отсъжда само въз основа на декларираното от дееца психично отношение към смъртния резултат. От значение са обективните действия, обусловили този резултат. Въззивната инстанция е подкрепила извода на първостепенния съд за евентуален умисъл. Разсъжденията на съда, че субективната страна на деянието е относима към убийство, а не към телесна повреда, са изведени на базата на реални данни, в които са обективирани интелектуалните представи и волевата насоченост на дейците. Апелативният съд е обърнал внимание на факта на нанесения жесток побой от четирима души над един човек, на броя и интензитета на ударите, довели до умъртвяване на жертвата, и тяхната насоченост към жизненоважни телесни зони. Причината за смъртта е черепно-мозъчната травма с обширен травматичен излив на кръв под меките мозъчни обвивки (теменно-тилна двустранно на двете големи мозъчни полукълба), довел до тежък мозъчен оток и парализа на жизнено важни мозъчни центрове. Установено е нанасянето на множество и силни удари в областта на главата. От експертното заключение, кредитирано от съдилищата, е прието, че както тези в главата, така и останалите множество травматични увреди по тялото на жертвата (с изключение на счупените ребра, за които е установено, че са получени от притискането с автомобилна гума) съответстват да се причинени от удари с юмруци и ритници. Причината за смъртта е тежкият мозъчен оток, причинен от черепно-мозъчната травма, тоест касае се за увреждане, засягащо пряко жизнените функции. Материалният закон не е нарушен и като е прието, че деянието е извършено с особена жестокост и по особено мъчителен за убития начин. Въззивният съд правилно е споделил съжденията на първоинстанционния и в тази насока. За да приемат, че убийството е извършено с особена жестокост, съдилищата с основание са отчели като правнозначими следните обстоятелства: участието на четиримата в побоя над кротък и с нищо непредизвикал ги човек, който дори не се е отбранявал; броят и интензитета на ударите; проявената упоритост при нанасянето на уврежданията (гонен и след като избягал); притискането на жертвата приживе с автомобилната гума; натикването на потърпевшия, противно на волята му, в багажника на автомобила; насилственото отвеждане на А. в гориста местност и изоставянето му там в тежко състояние след побоя, без връхни дрехи и обувки в условията на зима и в тъмната част на денонощието. Тези обективни прояви на деянието го характеризират като извършено с особено ожесточение и неоправдана злоба, което именно обосновава правния извод, че убийството е извършено при наличието на този квалифициращ признак. Въпросът не е в това дали всеки от подсъдимите е по принцип жесток човек, а в това какви са обективните характеристики на конкретната тяхна съвместна проява. В хода на въззивния контрол е възприето правното виждане на нисшестоящата инстанция, съобразно което изяснените факти сочат, че убийството е било и по особено мъчителен за пострадалия начин. Констатациите си съдилищата аргументирали с установеното, че починалият е изпитвал силни болки и страдания от причинените му увреждания (сред които и седем счупени ребра), чувствал е страх и ужас в продължение на няколко часа, като се е придвижвал известно време в опит да стигне до пътя, за да потърси помощ, осъзнавал е своята безпомощност, захвърлен в студа в нощно време, в гориста местност, по чорапи и тениска. В допълнение – че преди да загуби съзнание той е имал силно главоболие, гадене заради увеличаващия вътречерепен кръвоизлив и постепенното усложняване на мозъчния оток. Когато смъртта не е настъпила бързо, а мъчително и бавно, е изпълнен коментираният признак. По оплакванията за явна несправедливост на наложените наказания Не са релевирани доводи за допуснат от съда пропуск при приложението на материалния закон досежно индивидуализацията на санкциите, но се претендира, че те са несправедливо определени. ВКС не намира за основателно оплакването. Въззивният съд е споделил изцяло съображенията на първостепенния за високата степен на обществена опасност на деянието и на подсъдимия Д. М. и ниската такава на подсъдимите О. и Д. М.. Като смекчаващи обстоятелства за подсъдимите Д. М. и непълнолетния Р. О. са отчетени чистото им съдебно минало, социалното и семейното им положение. За непълнолетния за такива са зачетени и липсата на регистрация в ДПС и обстоятелството, че бил повлиян от пълнолетните извършители М.. Като смекчаващи обстоятелства за подсъдимия Д. М. са възприети единствено данните за семейното му положение – семеен с малко дете. В кръга на отегчаващите обстоятелства е съобразено осъществяването на деянието при две квалифициращи обстоятелства, а за подсъдимия Д. М. – при три (и в условията на опасен рецидив). След оценка на съответната им тежест въззивният съд е определил за справедливи наложените санкции. На Д. М. е наложено наказание в минимален размер – 15 години лишаване от свобода (при все че той е бил с водеща роля за започване на случилото се); на Д. М. е наложено наказание в размер, много близък до минималния, а именно 16 години лишаване от свобода; на Р. О., след задължителната замяна по чл. 63, ал. 1, т. 2 НК – 1 година и два месеца лишаване от свобода, тоест в размер далеч под средния и по-близък до минималния. Настоящата инстанция не намира никакви основания за намаляване на тези санкции. За да се приеме явна несправедливост на санкцията, е нужно да се установи, че размерът й очевидно не съответства на обществената опасност на деянието и дееца и на смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства. Очевидното несъответствие следва да намира отчетлив израз в ясно изразена непропорционалност между размера на наложената санкция и данните за степента на обществената опасност на деянието и дееца и смекчаващите и отегчаващите обстоятелства. Тоест – да е извън съмнение, че размерът на наказанието е напълно неоправдан и то е драстично занижено или завишено. Разглежданата хипотеза очевидно не е такава при отмерените и за тримата подсъдими ниски санкции. Не са налице основания за допълнително смекчаване на наказанията, защото същите се определят като израз на напълно адекватна държавна принуда съобразно личността на всеки от дейците и степента на обществена опасност на извършеното от тях. Не представлява явна несправедливост и разрешението за ефективно изтърпяване на наказанието, наложено на непълнолетния О.. Апелативният съд е споделил изцяло доводите на окръжния, видно от които целите на специалната превенция не биха били постигнати при отлагане на изпълнението на наказанието. Целите на генералната – също. Това заключение не може да не бъде споделено. Макар и непълнолетен и повлиян от поведението на подсъдимите М., О. е имал активна роля в случилото се, което е с много висока степен на обществена опасност. Ефективното изтърпяване на наказанието се налага, за да може подсъдимият да осмисли и осъзнае, че посегателството срещу човешката личност и отнемането на живот са законо-и-моралноукорими прояви, за които се носи отговорност. За да се поправи и превъзпита към спазване на законите и добрите нрави и да се въздейства предупредително върху него, с подсъдимия О. следва да се проведе активна корекционна дейност в условията на контролирана среда. Отлагането на изпълнението на наказанието, освен че ще създаде чувство за безнаказаност у непълнолетния извършител, няма да може да постигне превъзпитаването му в гражданин, придържащ се към законосъобразен начин на живот. В обобщение на всички изложени съображения ВКС, второ наказателно отделение намира, че решението следва да бъде оставено в сила, поради което и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК РЕШИ: ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 100 от 7 юли 2023 г., постановено по в.н.о.х.д. № 88/22 г. по описа на Апелативен съд – Варна. Решението не подлежи на обжалване и протестиране. Председател: Членове: 1. 2.