5 Р Е Ш Е Н И Е № 203 София, 18.10. 2016 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в съдебно заседание на тринадесети октомври две хиляди и шестнадесета година в състав: Председател:Добрила Василева Членове:Маргарита Соколова Гълъбина Генчева При секретаря Емилия Петрова, като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 1703/2016 г., и за да се произнесе, взе предвид: Производството е по чл. 290 ГПК. С определение № 391/21.06.2016 г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение № 1878 от 03.12.2015 г. по в. гр. д. № 2301/2015 г. на Пловдивския окръжен съд. Касаторите Л. П. Н., Д. П. М. и К. П. К. искат отмяна на обжалваното решение като неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Ответниците по касация Я. Х. А., Х. Я. А., С. Х. А. и Е. Д. А. считат жалбата за неоснователна. Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., провери заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и намира следното: С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 237 от 14.07.2015 г. по гр. д. № 168/2014 г. на Карловския районен съд, с което е отхвърлен предявен от касаторите положителен установителен иск за собственост на имот с идентификатор 68080.176.165 по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място] от 2011 г., с площ 1 003 кв. м. Ищците са наследници на П. К. К., на които с решение № 41 от 20.01.1992 г. на поземлената комисия е признато правото за възстановяване на нива с площ от 1.000 дка в землището на [населено място], местността „С.”. Имоти в същата местност са заявени и от наследниците на Р. Г. Г. и е издадено решение № 0413 от 04.10.1993 г. на поземлената комисия. С него са признати за възстановяване две ниви с площ от 1.000 и 0.400 дка, а с последващо решение № 04273 от 06.04.1998 г. им е възстановен имот пл. № 176165. На 08.10.1998 г. наследниците на Р. Г. Г. сключили договор за доброволна делба, с който имотът бил поставен в дял на Р. С. Г.. С влязло в сила решение № 39 от 29.04.2003 г. по гр. д. № 745/2000 г. на Карловския районен съд по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е признато за установено, че към 1956 г. собственик на имот пл. № 176165 е бил П. К. - наследодателят на ищците по настоящото дело, а Р. Г. е притежавал имот, съседен от изток. В мотивите към съдебния акт е обсъдено и решение № 04273 от 06.04.1998 г., посочено в предходния абзац. Не е спорно по делото, че след влизане в сила на решението по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ на 04.07.2003 г., в полза на наследниците на П. К. не е постановено решение по чл. 14, ал. 1, т. 1 ЗСПЗЗ за възстановяване на собствеността в стари реални граници, нито такова по чл. 14, ал. 7а ЗСПЗЗ за изменение на вече постановеното в полза на наследниците на Р. Г. Г. окончателно решение за възстановяване, съобразно новите обстоятелства. С н. а. № 12 от 14.01.2014 г. наследниците на Р. С. Г.: Г. И. Г., С. Р. Г. и Т. Р. Г., продали спорния имот, който по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място] от 2011 г. е с идентификатор 68080.176.165, на ответниците по сега разглеждания установителен иск за собственост: С. Х. А. и Я. Х. А.. Ответниците Е. Д. А. и Х. Я. А. са съпруги на купувачите. Според приетото в производството по чл. 124, ал. 1 ГПК заключение на вещо лице, спорният имот е идентичен с имота, описан в решение № 41 от 20.01.1992 г. на ОСЗ, признат за възстановяване на наследниците на П. К. К., но през 1999 г. като негови собственици са регистрирани наследниците на Р. Г. Г. по решение № 0413 от 04.10.1993 г. Въззивният съд, като се позовал на чл. 269 ГПК и наведените с въззивната жалба оплаквания, посочил, че следва да се произнесе само по претенцията на ищците за право на собственост въз основа на изтекла в тяхна полза придобивна давност, но не и поради завършена процедура по възстановяване на собствеността върху имота в съществуващи стари реални граници. Приел, че съгласно чл. 298, ал. 2 ГПК влязлото в сила решение по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е задължително в отношенията между страните по настоящия спор и конститутивното действие на решение № 04273 от 06.04.1998 г. на поземлената комисия, с което собствеността върху имот с пл. № 176165 е възстановена в стари реални граници на наследниците на Р. Г. Г., не следва да се зачита. При липсата на решение с конститутивен ефект по окончателно възстановяване на собствеността, следва да се приложат чл. 19, ал. 1 и чл. 25, ал.1 ЗСПЗЗ и имотът е общинска собственост, придобивната давност по отношение на който е спряла да тече, считано от 01.06.2006 г., съгласно пар. 1 от ДР на ЗДЗС. Затова ищците не се легитимират за собственици на поддържаното във въззивната жалба основание - давностно владение в срока по чл. 79, ал. 1 ЗС, считано от 22.11.1997 г. съобразно чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ. Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса за приложението на чл. 19, ал. 1 и чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ при наличие на незавършила процедура по възстановяване на земеделска земя. Въпросът е поставен във връзка с придобивното основание по чл. 79, ал. 1 ЗС, което е предмет на обжалваното решение. Основната реституционна норма на ЗСПЗЗ - чл. 10, ал. 1, определя като субекти на правото на възстановяване на собствеността собствениците на земеделски земи към момента на включването им в ТКЗС /съответно към обобществяването на земята в различните му проявни форми/. Според действащото към онзи момент законодателство собственици на такива земи са могли да бъдат държавата, физически и юридически лица. Следователно на тях е предоставено и субективното материално право да възстановят собствеността си. Законодателно това е уредено в нормата на чл. 10, ал. 1 ЗСПЗЗ, но още и в чл. 25, ал. 2 ЗСПЗЗ и чл. 29, ал. 1 ЗСПЗЗ. Като предвижда процедура за възстановяване на собствеността, която започва със заявление на лицата по чл. 10 ЗСПЗЗ и приключва с решение по поземлената комисия по чл. 18ж, ал. 1 или чл. 27, ал. 1 ППЗСПЗЗ, законодателят е определил нейната относимост към физическите лица. Земеделските земи от държавния и общинския поземлен фонд се установяват служебно от поземлената комисия и за тях също се вземат решения за възстановяване - чл. 45, ал. 1 и 2 ППЗСПЗЗ. Според чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ земеделската земя, която не принадлежи на граждани, юридически лица или държавата, е общинска собственост. Общинска собственост съгласно чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ стават земите, които подлежат на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, но са останали незаявени в законните срокове. Тази правна последица настъпва след влизане в сила на плана за земеразделяне и одобрената карта на съществуващи и възстановими стари реални граници. За тези земи е приложима забраната по чл. 7, ал. 1 ЗОбС за придобиване по давност. Различен е случаят, когато е поискано възстановяване на собствеността. Тогава имотът, предмет на заявлението, не влиза във фонда по чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ, но докато трае процедурата по възстановяването той не може да бъде предмет на придобивна давност, защото не се знае отнапред дали собствеността върху него ще бъде възстановена или ще последва отказ. В случай, че имотът бъде върнат, няма пречка да бъде придобит по давност след постановяване на решение по чл. 18ж, ал. 1 или чл. 27, ал. 1 ППЗСПЗЗ и ако периодът на владение е след влизане в сила на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ, т. е. след 21.11.1997 г. С оглед разрешението на въпроса, по който е допуснато касационното обжалване, въззивното решение се явява неправилно. Порокът му произтича от това, че при разрешаване на спора въззивният съд е приел за незавършена процедурата по възстановяване на собствеността, защото след приключване на производството по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ с влязло в сила положително за ищците решение, не е постановено решение по чл. 14, ал. 1, т. 1 ЗСПЗЗ или такова по чл. 14, ал. 7а ЗСПЗЗ. Липсата на решение с конститутивен ефект за окончателно възстановяване е довела, според съда, до приложението на чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ, а оттам - до неоснователност на иска за собственост, придобита на основание давностно владение, тъй като от 22.11.1997 г. до спирането на давносттта на 01.06.2006 г. съгласно пар. 1 от ЗДЗС /Обн., ДВ, бр. 46 от 2006 г., в сила от 01.06.2006 г., с последващи изменения и допълнения/, по отношение на имота, който е частна общинска собственост, 10-годишният срок по чл. 79, ал. 1 ЗС не е изтекъл. Изводът е неправилен, тъй като въззивният съд не е взел предвид данните по делото, че с решение № 04273/06.04.1998 г. на поземлената комисия правото на собственост върху процесния имот е възстановено на наследниците на Р. Г. Г.. Действително, такъв акт по делото не е представен, но е цитиран както в мотивите към влязлото в сила решение по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, така и в договора за доброволна делба от 08.10.1998 г., с който имотът е поставен в дял на Р. С. Г., чиито наследници по закон продали имота на ответниците по иска. Това решение следва да бъде зачетено в отношенията между страните по делото, тъй като има конститутивен ефект относно юридическата индивидуализация на земята, която с него тя е обособена като конкретен обект чрез определяне на реалните й граници /ТР № 1/1997 г. на ОСГК на ВКС/ и може да бъде обект на придобиване по давност. След като е безспорно, че положителното решение по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ не е последвано от такова по чл. 14, ал. 7а ЗСПЗЗ на общинската служба по земеделие, то за ищците, които не могат да се легитимират за собственици на основание приключила процедура по възстановяване по подаденото от тях заявление, не съществува пречка да се позоват на друг придобивен способ - в случая на придобивна давност в срока по чл. 79, ал. 1 ЗСПЗЗ, при наличие на приключила процедура по заявление на други лица. Същевременно решението с конститутивен ефект е пречка земята да бъде причислена към фонда по чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ, по отношение на който е приложима забраната на чл. 7, ал. 1 ЗОбС за придобиване по давност, респ. разпоредбата на пар. 1 от ДР на ЗДЗС за спиране на давността за придобиване на имоти - частна общинска собственост. По делото са разпитани свидетелите С. И. Б. - без родство със страните, и В. К. Ч. - дъщеря на ищеца К. К., чиито показания, преценени съобразно чл. 172 ГПК с оглед възможната нейна заинтересованост, съдът кредитира по причина, че не противоречат на показанията на първия свидетел и не се опровергават от другите събрани доказателства. От показанията на свидетелите се установява, че фактическата власт върху процесния имот винаги е била упражнявана от наследниците на П. К., на когото според влязлото в сила решение по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ имотът е принадлежал към момента на обобществяването на земята - първоначално е ползван като нива, засята с царевица, а понастоящем - като ливада, засята с люцерна. Наследниците на Р. Г. Г., а впоследствие и купувачите - ответниците по делото, никога не са били във владение на имота, не са оспорвали правата на ищците и не са предявявали претенции спрямо имота. Осъществен е фактическият състав на придобивната давност, с начало на владението /определено при съобразяване и на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ/ от постановяване на 06.04.1998 г. на решение № 04273 за възстановяване собствеността, при което давността е изтекла към 06.04.2008 г. Без правно значение при този придобивен способ са въпросите, свързани с обективните и субективните предели на силата на пресъдено нещо на решението по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. Разпореждането със спорния имот с н. а. № 12/14.01.2014 г. е извършено от несобственици и не е произвело вещно-прехвърлителен ефект, поради което и ответниците не се легитимират за негови собственици на основание покупко-продажба. Обжалваното въззивно решение, с което е прието обратното, е неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и при необоснованост на фактическите и правни изводи. То следва да бъде отменено при касационното отменително основание по чл. 281, т. 3 ГПК и вместо него делото съгласно чл. 293, ал. 2 ГПК бъде решено от Върховния касационен съд. Предявеният положителен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК е основателен и ще бъде уважен. При този изход на спора и предвид заявеното искане, на ищците следва да се присъдят разноските за водене на делото във всички инстанции в размер на 1 409 лева. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о. Р Е Ш И: ОТМЕНЯ въззивното решение № 1878 от 03.12.2015 г. по в. гр. д. № 2301/2015 г. на Пловдивския окръжен съд и потвърденото с него решение № 237 от 14.07.2015 г. по гр. д. № 168/2014 г. на Карловския районен съд, и вместо това ПОСТАНОВЯВА: ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Я. Х. А., Х. Я. А., С. Х. А. и Е. Д. А., че Л. П. Н., Д. П. М. и К. П. К. са собственици на недвижим имот с идентификатор 68080.176.165 по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място] от 2011 г., с площ от 1 003 кв. м., на основание придобивна давност. ОСЪЖДА Я. Х. А., Х. Я. А., С. Х. А. и Е. Д. А. да заплатят на Л. П. Н., Д. П. М. и К. П. К. разноските за водене на делото във всички инстанции в размер на 1 409 /хиляда четиристотин и девет лв./ лева. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: