Р Е Ш Е Н И Е № 132 С., 21.03.2011 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Р. Б., първо гражданско отделение, в съдебно заседание на дeсети март две хиляди и единадесета година, в състав: Председател: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА Членове: МАРГАРИТА СОКОЛОВА ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА при секретаря Емилия Петрова, като разгледа докладваното от съдия Г. гр.д.№1725 по описа за 2009г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. Г. Б. от[населено място] срещу решение №70 от 02.04.09г. по гр.д.№1066/08г. на Благоевградския окръжен съд. Ж. поддържа оплакване, че въззивният съд е дал неправилна квалификация на предявения иск, който е такъв по чл.11, ал.2 от ЗСПЗЗ, а не по чл.13, ал.2 от ЗВСГЗГФ. Освен това, в нарушение на съдопроизводствените правила, съдът отказал да допусне допустими и относими доказателства и не обсъдил представените доказателства в тяхната взаимна връзка. Ответникът в производството – ОСЗ П. не взема становище по жалбата. Държавно лесничейство[населено място] и Р. Б. не вземат становище по жалбата. С определение №695 от 27.07.2010г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.2 от ГПК по въпросите кой следва да определи правната квалификация на иска и как се доказва идентичност на лице с различни имена. За да се произнесе по тези въпроси и по съществото на касационната жалба, настоящият състав приема следното: С обжалваното решение състав на Благоевградския окръжен съд е оставил в сила решение №177/01.08.08г. по гр.д.№368 на Петричкия районен съд, с което е бил отхвърлен иск по чл.13, ал.2 от ЗВСГЗГФ. Въззивният съд е приел, че ищецът не е установил принадлежността на правото на собственост на процесните имоти към патримониума на неговата наследодателка П. К. З.. Някои от имотите фигурират по документи от 1933-1934г. на името на П. Т., а друга част – на П. Г. Б.. Не е установена идентичността на тези лица и наследодателката на ищеца, още повече, че те са с различни бащини имена. Съдът не е зачел удостоверението на кметския наместник на[населено място], тъй като то не удостоверявало идентичност на лице с различни имена, а освен това било издадено извън компетентността на този орган. Изложен е и допълнителен мотив, че по делото не е установено процесните земи да са били включени в горския фонд и одържавени по законите, изброени в чл.2, ал.1 от ЗВСГЗГФ, затова и предявеният иск по чл.13, ал.2 от ЗВСГЗГФ не може да бъде уважен. По въпросите, по които е допуснато касационно обжалване, настоящият състав намира следното: Постоянна е практиката на ВС и ВКС, че правната квалификация на иска е дейност на съда, при която се изхожда от обстоятелствената част и петитума на исковата молба, но не и от дадената от ищеца квалификация на спорното право. В този смисъл е посочената от жалбоподателя съдебна практика. В настоящия случай обаче въззивното решение не влиза в противоречие с тази практика, ето защо тя е неотносима съм конкретния правен спор, който следва да бъде разгледан при условията на чл.291, т.3 от ГПК. Не е налице противоречива практика и по втория въпрос – как се установява идентичност на лице с различни имена. С обжалваното въззивно решение е отречена материалната доказателствена сила на удостоверение от кметския наместник за идентичност на лице с различни имена, но по съображения, че то е издадено извън кръга на неговата компетентност. Тези мотиви се различават от приетото в различни съдебни решения, че установяването на идентичност на лице с различни имена може да се извърши с удостоверения от общината. Ето защо и по този въпрос правният спор следва да бъде разрешен при условията на чл.291, т.3 от ГПК. По съществото на касационната жалба: Неоснователно е оплакването на жалбоподателя, че въззивният съд неправилно е квалифицирал иска по чл.13, ал.2 от ЗВСГЗГФ. Съдът е изхождал от твърденията в двете уточнения към исковата молба, че става въпрос за имоти, които са имали земеделски характер към момента на образуване на ТКЗС, но впоследствие са включени в държавния горски фонд, като една част от тях са залесени. Съгласно §9 от ПЗР на ЗВСГЗГФ и съдебната практика по чл.290 от ГПК по този текст, в тези случаи исковото производство е по чл.13, ал.2 от ЗВСГЗГФ, а не по чл.11, ал.2 от ЗСПЗЗ – решение №305 от 01.04.10г. по гр.д.№640/09г. на І ГО, решение №854 от 21.12.2010г. по гр.д.№1401/09г. на І ГО и др. Освен това – становището на ОСЗ, изразено в удостоверение №1877/10.05.07г. също е в смисъл, че ищецът има правен интерес от иск по чл.13, ал.2 от ЗВСГЗГФ. В становищата на Д. П. и Р. Б., депозирани пред въззивната инстанция, също се сочи, че става въпрос за земи и гори от държавния горски фонд, което също подкрепя правната квалификация на иска, дадена от въззивния съд. Основателно е другото оплакване в касационната жалба – за допуснати съществени процесуални нарушения, вследствие на които въззивният съд неправилно е приел, че не е установена идентичността между наследодателката на ищеца П. К. З. от една страна и П. Т. и П. Г. Б., на чиито имена фигурират процесните имоти. На първо място – удостоверението за наследници на П. К. З., в което ищецът В. Г. З. е посочен за неин син, не е обсъдено във връзка с удостоверението за раждане на В. Г. З., в което като негова майка е посочена П. Т. Б.. От съпоставката на тези документи следва, че П. К. З. и П. Т. Б. са едно и също лице. На следващо място – не е прието представеното във въззивната инстанция удостоверение №6/06.10.08г. на главния специалист Г. при [община], прикачено към задната корица на въззивното дело, съгласно което П. К. З. и П. И. Б. са едно и също лице. Това доказателство е годно по смисъла на чл.24, ал.2 от Закона за гражданската регистрация за установяване на посоченото обстоятелство – в този смисъл и решение №372/27.04.2010г. по гр.д.№90/09г. на ВКС, І ГО, постановено в производство по чл.290 от ГПК. Този документ следва да се свърже и доказателството на лист №11 от първоинстанционното производство, от която се установява, че П. Т. по баща е И.. Неправилно е прието също, че удостоверението на стр.№30 от първоинстанционното производство не установява идентичност на лице с различни имена. Вярно е, че съдържанието му е непрецизно – посочено е, че П. Т. и П. К. З. са действителни имена, без да е удостоверено, че са имена на едно и също лице. Следва да се отчете обаче това, че удостоверението е издадено въз основа на декларация за идентичност, подадена от сина на П. Т. – Б. Г. З., съгласно изискванията осъществяване на административната услуга за издаване на удостоверение за идентичност на лице с различни имена. Самата декларация, след като е с нотариална заверка на подписа, също е годна да установи сочените в нея обстоятелства, а ако се представя в спорно съдебно производство, няма пречка насрещната страна да представи доказателства, оборващи декларираното обстоятелство - в този смисъл е и решението по чл.290 от ГПК - №106 от 19.02.2010г. по гр.д.№3210/08г. на ВКС, ІІІ ГО. Следва да се отчете и разпоредбата на чл.44, ал.1, т.14, изр.2 от ЗМСМА, че кметските наместници, по пълномощие на кмета на общината, могат да удостоверяват факти, свързани с гражданската регистрация – т.е. въззивният съд не е имал достатъчно основания да отрече компетентността на кметския наместник на кметство[населено място] да удостоверява идентичността на лице с различни имена. Всички тези писмени доказателства, обсъдени заедно със свидетелските показания, като се отчете и обстоятелството, че мъжът на П. Т. /И./ се е казвал Г. Б., установяват идентичност на наследодателката на ищеца с всички нейни имена, които фигурират в различните документи по делото. Неправилен е и изводът на въззивния съд, че искът е неоснователен, след като не е установено процесните имоти да са одържавени по законите, изброени в чл.2, ал.1 от ЗВСГЗГФ. Макар производството да се развива по чл.13, ал.2 от ЗВСГЗГФ, при преценката за основателност на предявения иск следва да се отчете това, че имотите са имали земеделски характер към момента на обобществяването им и затова по отношение на тях също възниква право на възстановяване на собствеността. По изложените съображения обжалваното решение е неправилно и следва да бъде отменено, а делото да се върне на въззивния съд за ново разглеждане при условията на чл.295, ал.2 от ГПК, тъй като се налага извършване на допълнителни съдопроизводствени действия. При преценката за допустимост на предявения иск въззивният съд неправилно е основал решението си на издаденото удостоверение №1877/10.05.07г. на ОСЗ П.. Действително, в него е посочено, че наследниците на П. Т. не са заявили в законоустановения срок по чл.13, ал.1 от ЗВСГЗГФ имотите, описани в исковата молба. В това удостоверение обаче имотите са описани само по площ и местност, така, както са посочени в първоначалната искова молба. С допълнителна молба от 31.05.07г. обаче ищецът е уточнил съседите, съобразно представените по делото документи за собственост. Като се има предвид това, че документите установяват права към 1934г., а впоследствие наследодателката е внасяла земи в ТКЗС и за тях има подадено заявление за възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ, като част от заявените земи са възстановени и съвпадат по местности с процесните, не е изяснено дали процесните земи, уточнени с граници съобразно молбата от 31.05.07г., не са заявявани за възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, още повече като се има предвид и различието в имената на наследодателката през различните периоди от време. Това налага да се изиска ново удостоверение от ОСЗ П. с необходимите допълнителни данни, от които да се извърши преценка за допустимост на предявения иск. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение №70 от 02.04.09г. по гр.д.№1066/08г. на Благоевградския окръжен съд. ВРЪЩА делото на същия съд за ново разглеждане от друг състав. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: