Р Е Ш Е Н И Е № 140 гр. София, 20.09.2018 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на тридесети май през две хиляди и осемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛИНА ЗАХАРОВА ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕНА АВДЕВА ЖАНИНА НАЧЕВА при секретар КРИСТИНА ПАВЛОВА и с участието на прокурор СТЕЛИЯНА АТАНАСОВА разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 410/2018 г. по описа на ВКС, второ отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Настоящото производство пред ВКС е по глава тридесет и трета от НПК, образувано на основание чл. 423, ал. 1 от НПК по искане на осъдения З. С. М. за възобновяване на НЧХД № 850/2017 г. по описа на Шуменския районен съд (ШРС). Със саморъчната молба си молба осъденото лице отправя към ВКС искане за възобновяване на наказателното дело, отмяна на постановената първоинстанционна присъда и оправдаването му на основание чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК или връщане на делото за ново разглеждане от стадия, от който започнало задочното производство. Изложени са доводи, че в протеклото съдебно производство били допуснати съществени нарушения, визирани в чл. 348, ал. 1, т. 1 – 3 от НПК. Задочното производство било проведено незаконосъобразно въпреки възраженията на искателя и искането му за отлагане, подкрепено с представено удостоверение за заболяване – болничен лист. В съдебно заседание на ВКС осъденият М. поддържа искането за възобновяване. Счита, че е допустимо, тъй като задочно осъдените лица, включително и по дела от частен характер, можели да искат възобновяване директно от съда. Представя писмено изложение, в което са развити доводи, че поради задочно проведеното съдебно следствие и постановена присъда понесъл негативни последствия: бил лишен от възможност да оспори съставомерността на обвинението; останало неизяснено обстоятелството дали деянието е било предизвикано от страна на тъжителя; не могъл да докаже, че в конкретния случай именно тъжителят действал „неадекватно”. Представителят на ВКП дава заключение, че искането на осъдения М. е недопустимо и предлага да бъде оставено без разглеждане. Поддържа теза, че осъдените лица по дела от частен характер нямали процесуална възможност самостоятелно да депозират искане за възобновяване, тъй като основанието по чл. 423, ал. 1 от НПК било относимо към осъдени за деяния от общ характер. По делото е постъпило писмено становище от частния тъжител Р. Н. М., в което е развито становище за недопустимост и неоснователност на „жалбата” на осъдения. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка за наличие на основанията за възобновяване на делото по реда на чл. 423, ал. 1 от НПК, намери за установено следното: С присъда № 60 от 23.11.2017 г. по НЧХД № 850/2017 г. ШРС е признал подсъдимия З. С. М. за виновен в това, че на 08.11.2016 г. в [населено място] в проведено съдебно заседание по НОХД № 1070/2016 г. по описа на ШРС казал нещо унизително за честта и достойнството на Р. Н. М. в негово присъствие (нарекъл го „тъпанар”), като обидата е нанесена публично, поради което и на основание чл. 148, ал. 1, т. 1 вр. чл. 146, ал. 1 и чл. 54 от НК го е осъдил на глоба в размер на 3 000 лева и обществено порицание, което да се изпълни по местожителството на осъдения чрез поставяне на обявление на таблото за съобщения в община – [населено място]. С присъдата си съдът е възложил в тежест на подсъдимия направените по делото разноски. Присъдата на ШРС е влязла в сила на 09.12.2017 г. (Срещу съдебния акт е постъпила въззивна жалба вх. № 18549/14.12.2017 г. на ШРС – изпратена по пощата с отразено на клеймото дата 12.12.2017 г., поради което жалбата е била върната като просрочена с определение на съдия от ШРС № 12 от 08.01.2018 г.). Молбата на искателя за ревизия на наказателното дело по реда на възобновяването (рег. № 1754 на ШРС) е подадена на 30.01.2018 г. – в законоустановения от чл. 423, ал. 1, изр. 1 от НПК шестмесечен срок, който в разглеждания случай е започнал да тече от момента на влизане на присъдата в сила. (Искателят реално е бил информиран за постановения съдебен акт още след обявяването му, преди изтичането на срока за обжалването му). ВКС не споделя лансираната от прокурора теза, че основанието по чл. 423, ал. 1 от НПК е относимо само към лица, осъдени за престъпления от общ характер. Възможността да се проведе „задочно” производство – в отсъствие на подсъдимия – е регламентирана в чл. 269, ал. 3 от НПК. Тази разпоредба се прилага не само към случаите на задължително присъствие на подсъдимите по дела от общ характер, визирана в чл. 269, ал. 1 от НПК, но и в хипотезите на обвинения за нетежки престъпления, вкл. и към производствата от частен характер. Такъв извод ясно произтича от съвкупния прочит на нормите на: а) чл. 423, ал. 1 вр. чл. 247б, ал. 1 от НПК, които отнасят приложимостта на чл. 269 от НПК към всички наказателни производства от общ характер, независимо дали за тежко или нетежко престъпление, и б) чл. 423, ал. 1 вр. чл. 252, ал. 4 от НПК, от които пък е видно, че задочното производство по чл. 269 се прилага и към дела, образувани по тъжба на пострадалия. Към разбиране в същата насока е ориентирана и актуалната практика на касационната инстанция, като ВКС разглежда по същество както искания за възобновяване на задочно осъдени лица за престъпления от общ характер, независимо от обстоятелството дали са тежки или не по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК, така и в производства от частен характер. (Например: в р. № 348 от 24.06.2010 г. на ВКС по н. д. № 270/2010 г., ІІ н. о.; р. № 9 от 25.02.2010 г. на ВКС по н. д. № 629/2009 г., ІІ н. о.; р. № 428 от 25.02.2016 г. на ВКС по н. д. № 1470/2015 г., III н. о.; р. № 11 от 26.01.2016 г. на ВКС по н. д. № 1633/2015 г., I н. о.; р. № 441 от 12.01.2016 г. на ВКС по н. д. № 1468/2015 г., II н. о. и др. са обсъдени казуси на осъдени лица за нетежки престъпления, а в р. № 68 от 22.03.2016 г. на ВКС по н. д. № 186/2016 г., ІІ н. о. и р. № 196 от 7.12.2017 г. на ВКС по н .д. № 1003/2017 г., ІІІ н. о. са разгледани искания за възобновяване, подадени от лица, осъдени в производства от частен характер). По същество искането на осъдения З. М. за възобновяване е неоснователно. В разглеждания случай не са налице предпоставките на чл. 423, ал. 1 от НПК, въпреки че последното по делото съдебно заседание, когато е приключило съдебното следствие, били са изслушани пледоариите на страните и, след тайно съвещание, съдът е постановил и обявил присъдата си, действително е протекло без неговото участие. Няма спор, че разглеждането и решаването на делото в отсъствие на подсъдимия ограничава правото му на лично участие в наказателния процес. Осъденият М. обаче неоснователно счита, че неприсъственото осъждане всякога е незаконосъобразно и непременно води до възобновяване на делото. Той е бил наясно с обстоятелството, че срещу него е образувано наказателно производство по тъжба на частния тъжител Р. М. с обвинение за извършено на 08.11.2016 г. в [населено място] престъпление по чл. 148, ал. 1 вр. чл. 146, ал. 1 от НК. С разпореждане № 1451 от 11.04.2017 г. (л. 20-21 от НОХД № 850/2017 г.) съдията-докладчик е предал З. М. на съд, насрочил е делото в открито съдебно заседание, призовал го е за датата на съдебното заседание, разяснил му е правата в наказателното производство, както и съдържанието на разпоредбите на чл. 254, ал. 4 (преди изменението от ДВ, бр. 63 от 2017 г.) и чл. 269 от НПК. Преписи от посоченото разпореждане ведно с частната тъжба са били връчени лично на подсъдимия М. (стр. 26 от делото), като и в придружаващото съобщение е било възпроизведено текстово предупреждението, че делото може да бъде решено в негово отсъствие при условията на чл. 269 от НПК. В проведеното на 17.10.2017 г. съдебно заседание подсъдимият активно е участвал лично – представил е становища, възражения и отговор по частната тъжба; отправял е множество искания, вкл. за отвод на съда и за обединяване на дела; депозирал е насрещна тъжба срещу частния тъжител Р. М., която не била приета за съвместно разглеждане. В същото съдебно заседание бил даден ход на съдебното следствие, като подсъдимият дал обяснения и били изслушани две свидетелки. За изясняване на делото от фактическа страна съдът допуснал до разпит още трима свидетели и го отложил за 23.11.2017 г. от 14:00 ч., за която дата и час присъстващият в съдебната зала подсъдим З. М. е бил уведомен. В следващото насрочено съдебно заседание обаче искателят не се явил, редовно призован, а е бил представляван и защитаван от назначен по негово изрично искане служебен защитник. Съдът приел, че в производството от частен характер с повдигнато обвинение за престъпление, което не е тежко, присъствието на подсъдимия при разглеждане на делото не е задължително, поради което разгледал и решил делото в негово отсъствие при условията на чл. 269, ал. 3, т. 3 от НПК. Осъденият по обвинение за престъпление, за което присъствието му е в съдебното заседание не е било задължително, той е бил редовно призован и не е посочил уважителни причини за неявяването си, не може да постигне възобновяване на делото поради неучастието му в наказателното производство. Известно е, че правото на защита, в частност правото на лично участие в процеса, е диспозитивно и се упражнява по усмотрение на своя носител. Щом съдът е изпълнил процесуалното си задължение да осигури правата на подсъдимия чрез изпълнение на процедурата по чл. 252, ал. 4 от НПК и чрез редовното му призоваване за съдебното заседание, въпреки което подсъдимият не се е явил без уважителна причина, въпросът за даване ход и разглеждане на делото в негово отсъствие е бил правилно решен от ШРС. В разглеждания случай съдът е положил необходимите процесуални усилия за осигуряване на участието му в съдебното производство, включително е удовлетворил искането му за назначаване на професионална служебна защита. Неприсъственото приключване на процеса се дължи не на процесуално нарушение от страна на решаващия орган, а на суверенния избор на искателя да предприеме пасивно поведение – да не присъства в съдебното заседание. Изложеното дотук обуславя и неоснователността на оплакванията на искателя, че бил лишен от възможност да се защити ефективно срещу обвинението. Изразената чрез неговото бездействие незаинтересованост към развитието на наказателния процес логично предопределя невъзможността му да реализира сам защитата си, която би могла да се осъществи единствено при явяването му в съдебно заседание. С отсъствието си без уважителна причина осъденият М. е демонстрирал отказ да участва в производството и да се защитава лично, от който не може да черпи права в процедурата по възобновяване. Необходимо е да се коментира и друг аспект, маркиран в искането на осъдения М. за възобновяване на наказателното дело – твърдението, че той своевременно възразил срещу разглеждането на делото в съдебно заседание на 23.11.2017 г. и поискал отлагането му, представяйки болничен лист за заболяване. Без съмнение би било налице съществено процесуално нарушение, ако делото беше разгледано без участие на редовно призования подсъдим, който е посочил уважителна причина за неявяването си. Включително и в случаите на поначало незадължително присъствие на подсъдимия, когато той сочи уважителни причини за отсъствието си, ход на делото не би следвало да се дава. Материалите по делото в обсъждания казус дават основание и това възражение на искателя да бъде отхвърлено. С молба, озаглавена „искане”, рег. № 16866 от 16.11.2017 г. на ШРС (л. 152 от НЧХД № 850/2017 г.), той действително е поискал отлагане на насроченото за 23.11.2017 г. съдебно заседание, но не поради наличието на уважителна причина за неявяването му. Съдържанието на молбата недвусмислено обективира неговото мнение, че делото не би могло да се разглежда „преди да бъде решена съдбата на Н. Т. [насрещната тъжба]”. Тази теза не е била възприета от решаващия съдебен орган, който в съдебното заседание е оставил без уважение искането за отлагане. Уважителните причини са основателни пречки за участието на подсъдимия в съдебното заседание, които имат обективен характер и обуславят невъзможност за явяването му. Персоналното становище на подсъдимия по хода на делото и субективната му увереност, че делото не би следвало да се разглежда преди произнасянето на втората инстанция, нито препятства явяването му в съдебно заседание, нито има обективен характер, още по-малко се явява извинително по естеството си. Що се касае до представеното копие от болничен лист, приложен на л. 182 от делото, настоящият съдебен състав ще се ограничи единствено с констатацията, че съдържанието му по никакъв начин не разкрива реалното наличие на уважителна причина за неявяването на редовно уведомения подсъдим в проведеното на 23.11.2017 г. съдебно заседание. Този документ очевидно е изготвен и представен след узнаване на факта за постановената присъда с цел да оправдае неявяването на подсъдимия. (Документът не е приложен в оригинал, представен е в съда след постановяване и обявяване на присъдата – на 27.11.2017 г. ведно с „искане”, заведено с вх. № 17495 от същата дата, издаден е еднолично от вписан лекар „д-р К. В. К.”, с продължителност един-единствен ден – 23.11.2017 г., въпреки посочената диагноза „Обс. Пневмония, неуточнена”, като нито по форма, нито по съдържание отговаря на необходимите изисквания за медицинско удостоверение относно възможността на лицето за явяване пред разследващите органи и/или пред органите на съдебната власт , когато се налага явяване пред тези органи през период на отпуск при временна неработоспособност). По изложените съображения ВКС прие, че искането на осъдения З. С. М. за възобновяване на наказателното дело на основание чл. 423, ал. 1 от НПК е неоснователно. Водим от изложеното и на основание чл. 425 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И: ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения З. С. М. за възобновяване на НЧХД № 850/2017 г. по описа на Шуменския районен съд. Настоящото решение не подлежи на обжалване и протестиране. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.