Ключови фрази
Неоснователно обогатяване – субсидиарно приложение * неоснователно обогатяване * дължимо обезщетение * дарение * свидетелски показания


2
Р Е Ш Е Н И Е

№ 98

гр. София, 20.05. 2013 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на седми март през две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
при участието на секретаря Стефка Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 520 по описа за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 290 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. Г. Т. срещу решение № 2015/27.12.2011 г., постановено по гр. дело № 2752/2011 г. на Софийския апелативен съд. С него е отменено – в обжалваната му осъдителна част, решението от 02.05.2011 г. по гр. дело № 6136/2010 г. на Софийския градски съд, и е отхвърлен предявеният от жалбоподателката срещу Б. Г. Ц. осъдителен иск за сумата 86 666 E., квалифициран като такъв с правно основание чл. 59 от ЗЗД – за обезщетение за неоснователно обогатяване.
В касационната жалба се излагат оплаквания и съображения за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Жалбоподателката сочи като неправилни решаващите изводи на въззивния съд, че не са налице основания за възникване отговорността на ответницата по чл. 59 от ЗЗД и че е прието за основателно и доказано, направеното от страна на последната, правоизключващо възражение, че процесната сума 86 666 E. не е била част от наследството на починалия баща на страните Г. С., тъй като цялата получена продажна цена в размер 260 000 E. е била получена от ответницата по дарение. В тази връзка се излагат подробни доводи, че такова дарение не се установява нито от съдържанието на процесното пълномощно, нито от свидетелските показания по делото. Оплакванията на жалбоподателката се поддържат в откритото съдебно заседание; доводите и съображенията й се преповтарят и доразвиват в писмена защита. Жалбоподателката претендира присъждане на сторените по делото разноски пред всички съдебни инстанции.
Ответницата Б. Г. Ц., в отговора на касационната жалба излага становище и съображения за неоснователност на същата. Поддържа, че основателно апелативният съд приел, че процесната сума 86 666 E. не е била част от наследството на общия наследодател на страните, тъй като цялата получена продажна цена приживе е била предмет на договор за дарение. В тази връзка се изтъква, че в процесното пълномощно наследодателят пределно ясно посочил кой да получи продажната цена – същата да бъде преведена по банкова сметка, открита на името на ответницата, което се сочи като указание на наследодателя към длъжника по сделката как да изпълни задължението си. Поддържа се и че наследодателят е могъл да поиска продажната цена да бъде преведена по негова банкова сметка, но явно желанието му е било недвусмислено – ответницата да получи парите. С оглед на това, ответницата поддържа, че може да се направи извода, че в случая е налице дарение на вземане, извършено чрез предаване съгласно разпоредбата на чл. 226, ал. 2 от ЗЗД. Ответницата също претендира присъждане на разноските по делото.
С определение № 1349/20.12.2012 г. по настоящото дело, касационното обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по процесуалноправния въпрос относно процесуалното задължение на въззивния съд да разгледа и обсъди всички твърдения, доводи и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства, с оглед изискването за пълно изясняване на делото, който правен въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС.
Апелативният съд е приел в обжалваното въззивно решение, че жалбоподателката-ищца основава исковата си претенция за заплащане на процесната сума 86 666 E. на твърденията, че като дъщеря и наследник на Г. А. С., починал на 15.12.2007 г., тя има право да получи 1/3 от имуществото му, в това число – и от сумата 260 000 E., представляваща цена по договор за продажба на недвижими имоти от 09.06.2005 г., която цена е била получена от ответницата – нейна сестра, която е сключила сделката от името на продавача – баща им, като негов пълномощник, но след продажбата не е извършила отчетна сделка и не е предала парите на наследодателя им, а след неговата смърт е отказала да заплати припадащата се част на жалбоподателката-ищца. При тези твърдения, въззивният съд е квалифицирал предявения иск като такъв с правно основание чл. 59 от ЗЗД – за заплащане на обезщетение за неоснователно обогатяване. След обсъждане на събраните по делото доказателства, апелативният съд е приел за установено, че наследодателят на страните, с пълномощно с нотариална заверка на подписа от 08.06.2005 г. е упълномощил ответницата да се яви вместо него пред нотариуса и да продаде собствените му недвижими имоти, както и от негово име да получи продажната цена в размер 260 000 E., която да бъде преведена по нейна банкова сметка; че с нотариален акт от 09.06.2005 г. продажбата е била извършена, като съобразно отразената в пълномощното воля на продавача, цената е била преведена по банковата сметка на ответницата-пълномощник; че за извършената сделка наследодателят и съпругата му не уведомили ищцата и нейното семейство, които разбрали впоследствие за нея – през 2006 г., случайно от техни близки; че ищцата и дъщеря й търсили парите от ответницата, която отказала да им заплати каквото и да било. При тази фактическа обстановка, апелативният съд е приел, че не са налице основанията за възникване на отговорността на ответницата по чл. 59 от ЗЗД – общият фактически състав на неоснователното обогатяване, при който неоснователно обогатилият се за сметка на другиго дължи да му върне онова, с което се е обогатил, до размера на обедняването. Прието е, че такъв би бил случаят, когато наследник получи за себе си, освен своя дял от наследството, още и делът на друг наследник. За да отхвърли иска, въззивният съд е приел за доказано правоизключващото възражение на ответницата, че процесната сума 86 666 E. не е била част от наследството на наследодателя на страните, тъй като цялата получена продажна цена е била предмет приживе на договор за дарение. В тази връзка е прието, че в самото пълномощно от 08.06.2005 г. е отразена волята на наследодателя-продавач, продажната цена в размер 260 000 E. да бъде получена от ответницата, като бъде преведена по откритата на нейно име банкова сметка; че волята на наследодателя за дарение в полза на ответницата е видна и от факта, че процесната сделка е била скрита от ищцата и нейното семейство; че няма данни наследодателят до момента на смъртта си, настъпила повече от 2 г. и 7 м. след датата на сделката, да е искал отчет от ответницата и предаване на получената сума; че от показанията на свидетелката С. И. по категоричен начин е установено, че наследодателят съзнателно се е съгласил парите да останат за ответницата; че дарението е било прието, като сумата е била преведена по банковата сметка на ответницата; както и че дарението е било извършено в изискуемата от чл. 225, ал. 2 от ЗЗД форма и е породило правно действие, като паричната сума е постъпила в патримониума на ответницата.
Както е прието и в определението по чл. 288 от ГПК, като не е обсъдил всички доводи на жалбоподателката-ищца и доказателствата по делото, с оглед твърденията й, че продажната цена в размер 260 000 E. е получена от ответницата, в качеството й на пълномощник на наследодателя на страните, а не по дарение от него, и без ответницата да е извършила отчетна сделка приживе или след смъртта на наследодателя; и като е квалифицирал вследствие на това предявения по делото иск като такъв за неоснователно обогатяване, а не на наведеното с исковата молба договорно основание и наследствено правоприемство, въззивният съд е разрешил изведения по делото процесуалноправен въпрос в противоречие с т. 3 от ППВС № 1/13.07.1953 г. Там са дадени задължителни за съдилищата указания по приложението на процесуалния закон, а именно – че особено важно е съдът да установи правилно фактите и да ги прецени от гледището на закона, както и че трябва конкретно, точно и ясно да каже какво приема за установено относно фактическите положения, да посочи върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а когато по делото са събрани разноречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои вярва, кои възприема и кои не.
Несъобразяването на апелативния съд с тези задължителни указания по приложението на процесуалния закон, е довело не само до противоречието с цитираното ППВС, но и до неправилност обжалваното въззивно решение.
Последното е постановено, на първо място, в нарушение на материалния закон. При изложените в исковата молба твърдения, предявеният по делото осъдителен иск за сумата 86 666 E. следва да се квалифицира като такъв с правно основание чл. 284, ал. 2 от ЗЗД, във вр. с чл. 5, ал. 1 от ЗН, а не като такъв по чл. 59 от ЗЗД, каквато е дадената от въззивния съд правна квалификация. С упълномощаването на ответницата от негово име да продаде собствените му недвижими имоти и да получи продажната цена за тях, приживе наследодателят на страните е извършил не само тази упълномощителна сделка, а паралелно с нея е сключил с ответницата и мандатен договор (договор за поръчка – чл. 280 от ЗЗД). След извършването на продажбата на имотите на 09.06.2005 г., съгласно чл. 284, ал. 2 от ЗЗД ответницата е дължала на наследодателя отчетна сделка, включително – предаване на получената от продажбата цена в размер 260 000 E., която е била преведена по нейна сметка. Това имуществено право на вземане за сумата 260 000 E. на наследодателя е наследимо и след неговата смърт на 15.12.2007 г. то е преминало в патримониумите на неговите трима наследници, а именно: двете му дъщери – страните по делото и съпругата му Т. С., при равни части – по 1/3 за всяка от тях, съгласно разпоредбите на чл. 5, ал. 1 и чл. 9, ал. 1 от ЗН.
Напълно необоснован е и изводът на въззивния съд, че получената от продажбата на имотите сума 260 000 E. е била дарена приживе от наследодателя на ответницата. Такова дарение не се установява нито от съдържанието на процесното пълномощно с нотариална заверка от 08.06.2005 г., нито от показанията на тримата разпитани по делото свидетели, нито от друго доказателство по делото. В процесното пълномощно ясно е изразена волята на наследодателя единствено за упълномощаване, и по мандат, ответницата от негово име и за негова сметка да продаде собствените му имоти, а именно: „Да се яви вместо мен пред нотариус В. М. и да продаде на [фирма] ...(следват индивидуализиращите белези на дружеството)..., от мое име да получи продажната цена в размер 260 000 E., да заяви това пред нотариуса, за собствената ми 1/3 идеална част от следните недвижими имоти...(следва описание на имотите)...”. Следващата клауза в пълномощното: „Продажната цена да бъде получена и преведена по банкова сметка, открита на името на Б. Г. Ц....(следва индивидуализация на банковата сметка)...”, на която се позовава ответницата, по никакъв начин не сочи на дарствено намерение у наследодателя. Напротив – именно от тази клауза и превеждането съгласно нея на продажната цена по сметка на ответницата, следва и необходимостта от извършването на посочената по-горе изрична отчетна сделка по мандатното правоотношение между ответницата и наследодателя. Волята на наследодателя-упълномощител единствено за упълномощаване, респ. и за учредяване на мандат спрямо ответницата, но не и за надаряване на последната, ясно следва и от последната клауза в пълномощното: „Да ме представлява пред банка, да подава документи, да прави декларации, да дава необходимите потвърждения, и въобще всичко необходимо за нормалното протичане на сделката и получаването на продажната цена, а също да ме представлява пред всички останали държавни и общински органи и служби, юридически и физически лица, за всички действия, във връзка с горните права”. От тримата разпитани по делото свидетели, единствено С. И. сочи в показанията си, че наследодателят е имал намерение да дари сумата от продажбата, но – и на двете си дъщери (т.е. и на двете страни по делото). От съвкупната преценка на събраните доказателства, обаче не се установява до смъртта си наследодателят да е извършил такова дарение – на двете си дъщери или само на ответницата.
Предвид гореизложеното, съгласно чл. 293, ал. 2 от ГПК обжалваното въззивно решение следва да се отмени, като неправилно – постановено в нарушение на материалния закон и необосновано. Настоящата касационна съдебна инстанция следва да постанови ново решение по съществото на правния спор, с което предявеният по делото осъдителен иск с правно основание чл. 284, ал. 2 от ЗЗД, във вр. с чл. 5, ал. 1 от ЗН следва да бъде уважен за пълния му предявен размер от 86 666 E., каквато е припадащата се на ищцата 1/3 наследствена част от дължимата от ответницата на общия им наследодател сума 260 000 E. по отчетната сделка за извършената продажба на неговите недвижими имоти. Сумата 86 666 E. следва да се присъди ведно с претендираната от ищцата законна лихва, считано от датата на подаването на исковата молба по делото – 26.05.2010 г., до окончателното изплащане на сумата.
При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК ответницата дължи и следва да бъде осъдена да заплати на ищцата, и претендираните и направени от последната разноски за заплащане на държавни такси, възнаграждения на вещи лица и адвокатско възнаграждение в производството пред трите съдебни инстанции по делото, а именно – общо сумата 20 809.36 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 2015/27.12.2011 г., постановено по гр. дело № 2752/2011 г. на Софийския апелативен съд; и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Б. Г. Ц. да заплати на В. Г. Т. следните суми: на основание чл. 284, ал. 2 от ЗЗД, във вр. с чл. 5, ал. 1 от ЗН – сумата 86 666 E. (осемдесет и шест хиляди шестстотин шестдесет и шест евро), представляваща припадащата се на ищцата 1/3 част от дължимата на общия им наследодател Г. А. С., починал на 15.12.2007 г., сума от продажбата на негови недвижими имоти, извършена от негово име и за негова сметка на 09.06.2005 г.; ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 26.05.2010 г. до окончателното й изплащане; и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК – сумата 20 809.36 лв. (двадесет хиляди осемстотин и девет лева и тридесет и шест стотинки) – разноски по делото.
Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.