13О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 463
гр. София, 08.07.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България,Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и шести май през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 2504 по описа за 2019г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Национална агенция за приходите срещу решение № 152 от 24.06.2019г. по в.т.д. № 238/2019г. на Апелативен съд – Варна в частта, в която, след частично потвърждаване и частична отмяна на решение № 1037 от 28.12.2018г. по т.д. № 192/2018г. на ОС – Варна, са отхвърлени предявените от НАП искове: 1/ иск с правно основание чл.694, ал.1 ТЗ и чл.722, ал.1, т.6 ТЗ за установяване поредност на удовлетворяване на публични вземания в общ размер 8 234,36 лева в производството по несъстоятелност на „Полимери” АД; 2/ иск с правно основание чл.694 ТЗ за установяване съществуването на публични вземания в общ размер 111 548,83 лева, 3/ иск за установяване съществуването на публични вземания в общ размер 42 700,85 лева, и касационна жалба на И. Т. Б. като синдик на „Полимери” АД – в несъстоятелност, срещу същото въззивно решение в частта, в която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, в която е прието за установено, че НАП има вземания от „Полимери” АД /н./: 1/ по издадени в полза на държавата изпълнителни листове от РС – Девня за периода след 31.12.2012г. в размер на 1 864,59 лева – главници и 18 840,62 лева – лихви, и определената им поредност по чл.722 ТЗ; 2/ възникнали по Акт за установяване на задължения по чл.107, ал.3 ДОПК № 3-1/14.12.2015г., издаден от [община], представляващи главница в размер 66 812,47 лева, възникнала до 12.12.2012г. и лихви в размер 8 369,90 лева, възникнали преди тази дата, са с ред на удовлетворяване по чл.722, т.6 ТЗ, а главници в размер 671 998,36 лева, възникнали след 12.12.2012г., са с поредност по чл.722, т.7 ТЗ, а лихвите, изчислени върху тях за периода след откриване на производството до предявяване на вземането в размер 111 548,80 лева – с ред на удовлетворяване по чл.722, т.9 ТЗ, на основание чл.694 ТЗ; 3/ за лихви, начислени върху главниците по посочения Акт за установяване на задължения по ДОПК на [община] за периода след 2015г. до предявяване на вземането в размер на 3 958,30 лева с поредност по чл.722, т.9 ТЗ, на основание чл.694 ТЗ; 4/ въз основа на декларации по чл.14 и чл.54 ЗМДТ за периода 2013-2017г. в размер на 420 375,72 лева, с ред на удовлетворяване по чл.722, т.7 ТЗ, възникнали след решението за откриване на производство по несъстоятелност на „Полимери” АД, ведно с лихвите в размер на 23 489,72 лева, с ред на удовлетворяване по чл.722, т.9 ТЗ, с общ размер 443 864,72 лева; 5/ в размер на 115 300 лева – главници въз основа на издадени Наказателни постановления, включени в Списък № 3 на неприетите вземания, а именно : по НП № 01592-21 от 24.08.2012г. с ред на удовлетворяване по чл.722, т.7 ТЗ, по НП № 01591-78 от 07.11.2011г. с ред на удовлетворяване по чл.722, т.6 ТЗ, двете издадени от РИОСВ – Варна, както и по НП № 03-001322 от 08.08.2013г. на Дирекция „Инспекция по труда”, [населено място], с ред на удовлетворяване по чл.722, т.7 ТЗ и лихви в размер на 117,50 лева по НП от 08.08.2013г. с ред по чл.722, т.9 ТЗ, както и в частта за разноските.
Касаторът Национална агенция за приходите поддържа, че въззивното решение в обжалваната от него част е неправилно. Излага съображения, че доколкото вземанията за лицензионни такси са публични и са възникнали до датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност, издаването и влизането в сила на акт за установяване на публичното вземане не е елемент от фактическия състав на възникване на вземането, като цитираните актове имат само декларативно, а не конститутивно действие. Счита, че този извод следва и по аргумент на противното от чл.162, ал.2, т.7 ДОПК. По отношение на иска за лихви за вземанията, установени с издадения от [община] акт за установане на задължение, твърди, че в списъка на приетите вземания е включена само част от предявената лихва, поради което обжалваното решение в тази му част е постановено при очевидна неправилност, доколкото изводите на съда не кореспондират с приетите по делото доказателства. Излага и съображения за неправилно прилагане на чл.172, ал.2 и чл.220 и сл. ДОПК, като твърди, че присъединяването на публичен взискател към вече образувано изпълнително дело с разпореждане за присъединяване представлява действие по принудително изпълнение, с извършването на което се прекъсва давността на основание чл.172, ал.2 ДОПК. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по следния правен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото: „Следва ли публичноправно вземане, дължимо за период преди датата на съдебното решение за откриване на производството по несъстоятелност срещу длъжника, но установено с акт за установяване на публично вземане след тази дата, да бъде квалифицирано като вземане с поредност на удовлетворяване по чл.722, ал.1, т.6 ТЗ или като такова с поредност на удовлетворяване по чл.722, ал.1, т.7 ТЗ?”. Счита, че е налице и очевидна неправилност на въззивното решение, тъй като изводът на съда, че в списъка на приетите вземания е включено предявеното вземане за лихва, не кореспондира с приетите по делото доказателства.
Ответникът И. Т. Б. като синдик на „Полимери” АД – в несъстоятелност, представя отговор, с който оспорва касационната жалба на ищеца. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване, тъй като поставеният от касатора въпрос е бланкетен, касае само една част от атакуваното решение и не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Поддържа, че задълженията за лицензионни такси не са същински публични задължения за данъци и по отношение на тях намира приложение чл.166, ал.2 ДОПК, според който, ако в съответния закон не е предвиден ред за установяване на публично вземане, то се установява по основание и размер с акт за публично вземане, който се издава по реда за издаване на административен акт, предвиден в АПК. Поради това поддържа, че в процесния случай до установяването на вземането по реда на чл.166, ал.2 ДОПК същото не съществува и не е определено нито по основание, нито по размер. В тази връзка счита, че поставеният въпрос предполага извършване на проверка на правилността на въззивното решение, което не може да стане в производството по чл.288 ГПК. Поддържа, че липсва и основанието по чл.280, ал.2 ГПК. Излага подробни съображения за неоснователност на касационната жалба.
Касаторът И. Т. Б. като синдик на „Полимери” АД /в несъстоятелност/ – ответник по предявените искове, поддържа, че въззивното решение в обжалваната от него част е неправилно поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон. Твърди, че въззивният съд не е обсъдил всички оплаквания във въззивната жалба срещу първоинстанционното решение и оспорва законосъобразността на изводите на въззивния съд за съществуване на вземанията на ищеца, като излага подробни съображения. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 ГПК, като сочи следните правни въпроси:
1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички основания и фактически твърдения за отмяна, посочени от жалбоподателя? Касаторът твърди, че въззивният съд е процедирал в противоречие с решение № 20 от 09.02.2017г. по гр.д. № 2885/2016г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 176 от 31.10.2017г. по т.д. № 2299/2016г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 72 от 13.04.2016г. по гр.д. № 3582/2015г. на ВКС, ГК, III г.о., ППВС № 1 от 13.07.1953г., ППВС № 7 от 27.12.1965г. и ППВС № 1 от 10.11.1985г., тъй като не се е произнесъл по възраженията, че съгласно практиката на ВКС публичните вземания следва да бъдат установени с влязъл в сила административен акт или съдебно решение, за да могат да бъдат приети, иначе вземанията са без основание, и че НП № 03-001322 от 08.08.2013г. не е връчено по надлежния ред и не е влязло в сила.
2. Трябва ли публично /държавно или общинско/ вземане, предявено за приемане в производството по несъстоятелност, да е установено с влязъл в сила административен акт, съответно с влязло в сила съдебно решение, за да бъде прието? Касаторът твърди, че въпросът е решен в противоречие с решение № 166 от 20.12.2009г. по т.д. № 430/2009г. на ВКС, ТК, Второ търговско отделение, решение № 436 от 22.12.2011г. по гр.д .№ 308/2011г. на ВКС, ГК, Трето гражданско отделение, определение № 606 от 05.07.2002г. по ч.т.д. № 441/2012г. на ВКС, ТК, Второ търговско отделение. При условията на евентуалност касаторът поддържа, че по този въпрос е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Национална агенция за приходите не представя отговор на касационната жалба на ответника.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационните жалби са редовни – подадени са от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд е приел за безспорно между страните, че НАП е кредитор в производството по несъстоятелност на „ПОЛИМЕРИ“ АД /в несъстоятелност/, както и че с определение №270 от 24.01.2018г. съдът е оставил без уважение възражението на НАП срещу списък №3 на неприетите вземания и относно поредността на вземания, включени в списък №18 на приетите вземания на кредитори.
I. Въззивният съд е счел за неоснователна въззивната жалба на НАП срещу първоинстанционното решение в частта относно реда на удовлетворяване на приети и включени в списък №18 публични вземания по актове за установяване на публични вземания, издадени от КЕВР – по УДВ 21/20.03.2015г. и УДВ 21/10.11.2015г., както следва: за главница от 6 000 лева ред по чл.722, т.6 от ТЗ, а за лихвите върху тази главница в размер на 2 437.36 лева, изчислени до 12.12.2012г. – с ред по чл.722, т.6 от ТЗ. Приел е, че и двата акта са издадени и влезли в сила след решението за откриване на производство по несъстоятелност – 12.12.2012 г., поради което поредността за удовлетворяване на тези вземания е тази по чл.722, ал.1, т. 7 от ТЗ за главниците и чл.722, ал.1, т.9 от ТЗ за лихвите. Отрекъл е значението на обстоятелството, че част от задълженията са начислени за периоди преди датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност, доколкото съобразно разпоредбата на чл.166 от ДОПК, ако в съответния закон не е предвиден ред за установяване на публичното вземане, то се установява по основание и размер с акт за публично вземане, който се издава по реда за издаване на административен акт, предвиден в АПК. Посочил е, че в случая нито в Закона за енергетиката, нито в друг, свързан с него нормативен акт, не е уреден различен ред за установяване на тези задължения, поради което същите са възникнали с факта на издаването на актовете на КЕВР, т.е след решението за откриване на производството по несъстоятелност.
II. Въззивният съд е счел за неоснователна жалбата на НАП в частта, с която е отхвърлен искът за установяване съществуването на вземане за лихви за размера над 3958.30 лева до предявяния размер от 111 548.80 лева, начислени върху главници, установени с Акт за установяване на задължения по чл.107, ал.3 ДОПК №3-1/14.12.2015г. на общ.Девня, на основание чл.694 ТЗ. Приел е за установено от заключението на ССчЕ, че цялото вземане в размер на 854 409.76 лева по акт за установяване на задължения по чл.107, ал.3 ДОПК №3-1/14.12.2015г. на [община] е включено в т.3 от списък №18 на приетите вземания, вкл. за лихви в размер на 115 598.93 лева. Според заключението в списък №18 са включени всички лихви, начислени по акта до датата на издаването му на 14.12.2015 г., а лихвите върху главниците по акта за периода от 2015 – 2017 г. са в размер на 3 958.30 лева, до който размер искът следва да бъде уважен, като в останалата му част до 111 548,80 лева – следва да бъде отхвърлен.
III. Въззивният съд е счел за основателна жалбата на синдика на „ПОЛИМЕРИ“ АД /в несъстоятелност/ срещу решението в частта, с която е прието за установено, че в полза на НАП съществува вземане по издадени в полза на държавата изпълнителни листове от РС –Девня за сума в размер на 39 216.87 лева, представляващи главници, възникнали до решение за откриване на производството по несъстоятелност на 12.12.2012г. по т.д.№1132/2012г. на ВОС, ТО, с поредност на удовлетворяване по чл.722, т.6 от ТЗ, ведно с лихви върху тази главница в размер на 6 588.02 лева, изчислени до 12.12.2012г., с поредност по чл.722, т.6 от ТЗ, както и че сумата от 1 864.59 лева, представляваща главници по изпълнителни листове, издадени от РС - [населено място], възникнали след 12.12.2012г., има ред на удовлетворяване по чл.722, т.7 от ТЗ, а лихвите върху тези главници, изчислени от 13.12.2012г. до предявяване на вземането в размер на 18 840.62 лева, са с поредност по чл.722, т.9 ТЗ, на основание чл.694 от ТЗ. Въз основа на заключението на ССчЕ е приел за установено, че общият размер на главницата по издадените в полза на държавата изпълнителни листове до датата на постановяване на решението за откриване на производство по несъстоятелност - 12.12.2012 г. е 39 321.25 лева, а лихвите върху тези главници до 12.12.2012 г. са в размер на 6 593.07 лева.; главницата по изпълнителните листове след постановяване на решението е в размер на 1 864.59 лева, а лихвите върху тези главници, изчислени от 13.12.2012 г. до предявяване на вземането – 23.06.2017 г., са в размер на 18 840.62 лева. Посочил е, че вземанията по издадените от РС – Девня изпълнителни листове са за държавни такси, като по-голямата част са издадени в периода 2010 – 2012 г. и са предявени пред съда по несъстоятелността с молба от 26.06.2017г. Изложил е съображения, че синдикът като самостоятелна страна в процеса, който може да изразява самостоятелно становище относно съществуването или не на предявеното в производството по несъстоятелност вземане, предмет на спора по чл. 694 от ТЗ, като навежда правоизключващи, правоунищожаващи, правоотлагащи твърдения или такива, че правото е погасено, може да прави всички възражения на страна по материалното правоотношение, с изключение на тези, които законът изрично предвижда, че могат да бъдат направени само от страната. Посочил е, че възражението за изтекла погасителна давност по чл. 120 от ЗЗД не е такова, което може да бъде направено само и единствено от страната по материалното правоотношение, която се позовава на давността, а е такова за защита срещу материално право, поради което може да бъде направено и от синдика. Приел е, че това произтича и от самото естество на спора по посочените текстове от ТЗ, при които се цели установяването на съществуването или не на предявеното в производството по несъстоятелност вземане, като по силата на чл.694, ал.8 от ТЗ влязлото в сила решение по тези искове има установително действие в отношенията на длъжника, синдика и всички кредитори в производството по несъстоятелност, което налага да бъдат изчерпани всички твърдения и възражения, свързани със съществуването или не на вземането. Взел е предвид, че съобразно разпоредбата на чл.171 от ДОПК петгодишната давност започва да тече, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение. Поради това е намерил, че за вземанията по изпълнителни листове, издадени през 2010 г., давността е започнала да тече на 01.01.2011 г. и е изтекла на 31.12.2015 г., а за вземанията по изпълнителните листове, издадени през 2011 г., давността е започнала да тече на 01.01.2012 г. и е изтекла на 31.12.2016 г., но само в случай, че през тези периоди не са били налице основания за прекъсване или спиране на давността. Посочил е, че съгласно чл.172, ал.2 от ДОПК, давността се прекъсва с издаването на акта за установяване на публичното вземане или с предприемането на действия по принудително изпълнение. Обсъдил е представените от ищеца в подкрепа на твърденията му за прекъсване на давността доказателства - протоколи за предаване на изпълнителните листове от ДСИ И. Б. на НАП, въз основа на което са присъединени към изп.дело №[ЕГН]/2014 г. с разпореждане за присъединяване № С17003-105-0098905/06.10.2016 г., като е посочил, че не са представени доказателства за предприети действия от страна на ДСИ И. Б., които да водят до спиране или прекъсване на давността за всяко от вземанията. Приел е, че нито протоколите за предаване, нито разпореждането за присъединяване, представляват същински действия по принудително изпълнение, поради което с извършването им, давността не е била прекъсната. Позовал се е на мотивите на задължителното за съдилищата ТР №2/2013 год. на ОСГТК, според които за разлика от исковия процес, където давността за вземането се прекъсва еднократно - в началото на процеса, в изпълнителния процес давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. Поради това въззивният съд е достигнал до извод, че вземанията, основани на изпълнителни листове, издадени до 31.12.2011 г., в общ размер на 36 266.36 лева главници и 6 434.49 лева лихви върху тях, са погасени поради изтичане на предвидения в чл.171 от ДОПК давностен срок.
Въззивният съд е съобразил заключението на ССчЕ, според което след решението за откриване на производството по несъстоятелност главниците по издадените от РС – Девня изпълнителни листове са в размер на 1 864.59 лева, като същите са с ред на удовлетворяване по чл.722, т.7 от ТЗ, а лихвите върху тези главници, изчислени от 13.12.2012 г. до предявяване на вземането, са в размер на 18 840.62 лева и са с поредност по чл.722, т.9 от ТЗ.
IV. Въззивният съд е приел за неоснователна жалбата на синдика на „ПОЛИМЕРИ“ АД /в несъстоятелност/ срещу решението в частта, с която е прието за установено, че НАП има вземане спрямо дружеството в несъстоятелност, въз основа на декларации по чл.14 и чл.54 от ЗМДТ, за периода 2013 – 2017г. в размер на 420 375.72 лева с ред на удовлетворяване по чл.722, т.7 ТЗ, възникнали след решението за откриване на производство по несъстоятелност, ведно с лихви в размер на 23 489.72 лева, с ред на удовлетворяване по чл.722, т.9 ТЗ, с общ размер от 443 864.72 лева; в частта с която е прието за установено, че вземанията, възникнали по акт за установяване на задължения по чл.107, ал.3 ДОПК №3-1/14.12.2015г., издаден от общ.Девня, представляващи главница в размер на 66 812.47 лева, възникнала до 12.12.2012г., и лихви в размер на 8 369.90 лева, възникнали преди тази дата, са с ред на удовлетворяване по чл.722, т.6 ТЗ, а главници в размер на 671 998.36 лева, възникнали след 12.12.2012г., са с поредност по чл.722, т.7 ТЗ, и лихвите, изчислени върху тях за периода след откриване на производството до предявяване на вземането в размер на 111 548.80 лева – с ред на удовлетворяване по чл.722, т.9 ТЗ, на основание чл.694 ТЗ, както и в частта с която е прието за установено, че НАП има вземане за лихви, начислени върху главниците по Акт за установяване на задължения на общ.Девня №3-1/14.12.2015г., за периода след 2015г. до предявяване на вземането в размер на 3 958.30 лева с поредност по чл.722, т.9 ТЗ, на основание чл.694 ТЗ.
Изложил е съображения, че предявените вземания въз основа на декларации по чл.14 и чл.54 от ЗМДТ и Акт за установяване на задължения на общ.Девня №3-1/14.12.2015 г. са за незаплатени данъци върху недвижими имоти, собственост на длъжника, такси битови отпадъци и данък МПС, които с оглед разпоредбата на чл.162, ал.2 от ДОПК имат характер на публични задължения, възникващи по силата на ЗМДТ и в размер, определен от закона на база декларации, подадени от данъчно-задълженото лице, т.е. възникващи с осъществяване на фактическия състав, предвиден в съответните данъчни материалноправни норми. Приел е, че тези елементите на този фактически състав са налице, като сроковете за заплащането на задълженията са уредени в чл.28 от ЗМДТ – съответно на две равни вноски до 30 юни и до 31 октомври на годината, за която е дължим. Въззивният съд се е позовал на чл.23 от ЗМДТ, според който данъкът по чл.14 от ЗМДТ, таксата битови отпадъци и данък МПС съгласно чл.60 от ЗМДТ само се съобщават на данъчно задълженото лице, което съобщение има само уведомителен характер, поради което за възникване на данъчните задължения от такъв характер не е необходимо издаването на акт за установяването им. По тези съображения е достигнал до извод, че посочените задължения са изискуеми на посочените в закона падежи, а съставянето на акт за установяване на задължения по чл.107, ал.3 ДОПК, има декларативно действие, тъй като с него само се констатира наличието на вече съществуващо право на държавата да получи съответния данък. Посочил е, че всички задължения по декларации по чл.54 от ЗМДТ и декларации по чл.14 ЗМДТ, възникнали в периода преди датата на откриване на производство по несъстоятелност и след нея, се установяват от заключението на ССчЕ, и са в приетия от първоинстанционния съд размер.
V. Въззивният съд е приел за неоснователна жалбата на синдика на „ПОЛИМЕРИ“ АД /в несъстоятелност/ срещу решението в частта, с която е прието за установено, че НАП има вземане в размер на 115 300 лева главници, въз основа на издадени наказателни постановления, включени в списък №3 на неприетите вземания, а именно: по НП №01592-21 от 24.08.2012г. с ред на удовлетворяване по чл.722, т.7 ТЗ, по НП №01591-78 от 07.11.2011г. с ред на удовлетворяване по чл.722, т.6 ТЗ, двете издадени от РИОСВ –Варна, както и по НП 03-001322 от 08.08.2013г. на Дирекция „Инспекция по труда”, [населено място] с ред на удовлетворяване по чл.722, т.7 от ТЗ и лихви в размер на 117.50 лева по НП от 08.08.2013г. с ред по чл.722, т.9 ТЗ, както и в осъдителната част за разноските.
Обсъдил е представените Наказателно постановление №01592-21/24.08.2012г. на РИ на МОСВ –Варна, с което е наложена имуществена санкция на „ПОЛИМЕРИ“ АД в размер на 100 000 лева, на основание чл.164 от ЗООС и чл.53 и чл.58 от ЗАНН, Наказателно постановление №01591-78/07.11.2011г. на РИ на МОСВ – Варна, с което на на длъжника е наложена имуществена санкция, в размер на 15 000 лева и Наказателно постановление №03-001322/08.08.2013 г. на Дирекция „Инспекция по труда” – [населено място], с което е наложена на длъжника имуществена санкция в размер на 300 лева, и е приел, че първите две наказателни постановления са били обжалвани от длъжника и потвърдени от съда, като са влезли в сила съответно на 18.01.2013 г. и 29.08.2012 г., а наказателно постановление №03-001322/08.08.2013 г. на Дирекция „Инспекция по труда” – [населено място] е връчено 27.10.2013 г., не е обжалвано и е влязло в сила 04.11.2013 г.
Във връзка с възражението на синдика за погасяване на вземанията по всички наказателни постановления поради изтичане на предвидения в чл.82, ал.1, б.“а“ от ЗАНН двугодишен срок от влизането им в сила до датата на предявяване пред съда по несъстоятелността - 23.06 2017 г. въззивният съд е приел, че по отношение на погасителната давност следва да намерят приложение или разпоредбите на ДОПК в частта относно давностните срокове, доколкото съгласно чл.162, ал.2 от ДОПК вземанията по влезли в сила наказателни постановления са публични такива, или разпоредбите за давността по ЗАНН, в случай че е налице изключението по чл.171, ал. 1 от ДОПК. Посочил е, че по отношение на приложимата давност за вземанията по наказателните постановления, с които е наложена имуществена санкция, е налице ТР №3/03.07.2014 г., постановено по тълк. дело № 5/2013 г. ОСК на ВАС, с което е прието, че давностните срокове, предвидени за изпълнение на административното наказание "глоба" в чл. 82, ал. 1, б. "а", във вр. с ал. 2 и ал. 3 от ЗАНН, не са приложими по отношение на "имуществената санкция", наложена с влязло в сила постановление. С оглед на това и като е приел, че посочените задължения за наложена имуществена санкция по чл.83 от ЗАНН представляват публични вземания, е достигнал до извод, че същите по смисъла на чл.171, ал.1 от ДОПК се погасяват с изтичане на пет годишен давностен срок, който започва да тече от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение. Поради това е приел, че погасителната давност за установените с цитираните наказателни постановления вземания е започнала да тече от началото на годината, следваща тази на влизането им в сила, съответно 01.01.2013 г. и 01.01.2014 г., поради което към датата на предявяване на вземанията – 26.06.2017 г., не е била изтекла.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
По касационната жалба на Национална агенция за приходите:
Поставеният от касатора въпрос е обсъждан от въззивния съд и е обусловил решаващите му изводи, поради което отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. Налице и допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. С оглед липсата на яснота и формирана постоянна съдебна практика относно обхвата на разпоредбата на чл.722, ал.1 т.6 ТЗ в хипотезата, при която публичноправното вземане, дължимо за период преди решението за откриване на производство по несъстоятелност, е установено с влязъл в сила акт след постановяване на това решение, следва да се приеме за осъществен допълнителният критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Не е налице основанието по чл.280, ал.2 ГПК – очевидна неправилност. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contralegem” до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extralegem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивния акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая не е налице очевидна неправилност на въззивното решение в частта по иска за лихви за вземанията, установени с издадения от [община] акт за установане на задължение, тъй като решението по този иск не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано. Доводът на касатора за несъотвествие с приетите по делото доказателства на извода на въззивния съд, че в списъка на приетите вземания е включено предявеното вземане за лихва, представлява оплакване за необоснованост - касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, което не може да обоснове допускане на касационен контрол.
По изложените съображения следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение в частта, в която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения от НАП иск с правно основание чл.694, ал.1 ТЗ и чл.722, ал.1, т.6 ТЗ за установяване поредност на удовлетворяване на публични вземания в общ размер 8 234,36 лева в производството по несъстоятелност на „Полимери” АД, на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса : „Следва ли публичноправно вземане, дължимо за период преди датата на съдебното решение за откриване на производството по несъстоятелност срещу длъжника, но установено с акт за установяване на публично вземане след тази дата, да бъде квалифицирано като вземане с поредност на удовлетворяване по чл.722, ал.1, т.6 ТЗ или като такова с поредност на удовлетворяване по чл.722, ал.1, т.7 ТЗ?”. Посоченият въпрос не е обусловил изхода на спора по исковете, предмет на останалата обжалвана от НАП част на въззивното решение, поради което по отношение на тази част от решението не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
По касационната жалба на синдика на „Полимери“ АД /н./:
Формулираният първи процесуалноправен въпрос относно задължението на въззивния съд да обсъди всички основания и фактически твърдения за отмяна, посочени от жалбоподателя, е важен, но по него не е налице основанието на чл.280, ал.1 ГПК. По въпроса е формирана постоянна практика на ВКС, от която въззивният съд не се е отклонил. Въпросът е поставен във връзка с твърденията на касатора, че въззивният съд не се е произнесъл по възраженията му, че съгласно практиката на ВКС публичните вземания следва да бъдат установени с влязъл в сила административен акт или съдебно решение, за да могат да бъдат приети, иначе вземанията са без основание, и че НП № 03-001322 от 08.08.2013г. не е връчено по надлежния ред и не е влязло в сила. Въззивният съд, макар да не е изложил подробни мотиви, е отрекъл необходимостта от наличие на влязъл в сила административен акт или съдебно решение, установяващи публичните вземания, за да бъде уважен предявеният иск по чл.694 ТЗ, и е обсъдил дали е съобщено посоченото наказателно постановление. Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд касае правилността на обжалваното решение, по което настоящата инстанция не може да се произнесе в производството по чл.288 ГПК.
Вторият правен въпрос се отнася до необходимостта публично вземане, предявено за приемане в производството по несъстоятелност, да е установено с влязъл в сила административен акт, съответно с влязло в сила съдебно решение, за да бъде прието. Касаторът сочи, че поставя въпроса във връзка с произнасянето от въззивния съд по вземанията за лихви, начислени върху главниците по Акт за установяване на задължения на общ.Девня №3-1/14.12.2015г. за периода след 2015г. до предявяване на вземането в размер на 3 958.30 лева с поредност по чл.722, т.9 ТЗ, и вземането въз основа на декларации по чл.15 и чл.54 ЗМДТ за периода 2013г. – 2017г. в размер на 420 375,72 лева с ред на удовлетворяване по чл.722, т.7 ТЗ, възникнали след решението за откриване на производство по несъстоятелност, ведно с лихви в размер на 23 489,72 лева с ред на удовлетворяване по чл.722, т.9 ТЗ, с общ размер от 443 864,72 лева. Този въпрос отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, но по отношение на него не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Посочената от касатора съдебна практика се отнася до необходимостта при предявен иск по чл.181, ал.1, т.2 ДПК /отм./ или по чл.216, ал.1, т.4 ДОПК публичното вземане, по което ищецът се явява кредитор, да е установено с влязъл в сила административен акт или съдебно решение, какъвто въпрос по настоящото дело не е разрешаван, и не съдържа произнасяне по релевантния за настоящото дело въпрос. Не е налице и допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Съгласно т.4 на ТР ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането на въпроса допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В настоящия случай относимите към въпроса разпоредби на чл.685-чл.688 ТЗ и чл.164 ДОПК са пълни и ясни и не пораждат съмнения, че установяването на публично вземане с влязъл в сила акт е от значение единствено за реда за приемането и необходимостта от предявяването му и за възможността за оспорването му по реда на част четвърта от ТЗ. Поради това, доколкото посочените разпоредби са пълни, ясни и непротиворечиви и по прилагането им не е създадена съдебна практика, която се нуждае от промяна или осъвременяване, не е налице основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната от синдика на „Полимери“ АД /н./ част.
На основание чл.84, ал.1 ГПК касаторът Национална агенция за приходите не дължи заплащане на държавна такса.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 152 от 24.06.2019г. по в.т.д. № 238/2019г. на Апелативен съд – Варна в частта, в която е потвърдено решение № 1037 от 28.12.2018г. по т.д. № 192/2018г. на ОС – Варна в частта, в която е отхвърлен предявеният от Национална агенция за приходите иск с правно основание чл.694, ал.1 ТЗ и чл.722, ал.1, т.6 ТЗ за установяване поредност на удовлетворяване на публични вземания в общ размер 8 234,36 лева по актове за установяване на публични вземания, издадени от КЕВР – по УДВ 21/20.03.2015г. и УДВ 21/10.11.2015г., в производството по несъстоятелност на „Полимери” АД.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 152 от 24.06.2019г. по в.т.д. № 238/2019г. на Апелативен съд – Варна в останалата му обжалвана част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
|