Р Е Ш Е Н И Е № 154 гр.София, 25.11.2014 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Второ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на десети ноември през две хиляди и четиринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА ГЕРГАНА НИКОВА при участието на секретаря Теодора Иванова, изслуша докладвано от съдия Гергана Никова гр.дело № 3221 по описа за 2014 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.307, ал.2 ГПК. Образувано е по молба с вх.№ 1046943 от 20.12.2013 г. на [фирма] - [населено място], представлявано от Б. Т. Б. – член на СД и К. Н. С. – прокурист, срещу Решение № 189 от 07.10.2013 г., постановено по гр. дело № 744/2011 г. на ВКС, ГК, I г.о., с което е обезсилено Решение от 05.03.2011 г. по гр.д.№ 9886/2010 г. на СГС, Втори „Г" въззивен състав, потвърждаващо Решение от 21.07.2008 г. по гр.д.№ 817/2000 г. на СРС, 58 с-в в частта, с която е отхвърлен като неоснователен предявеният от [фирма] срещу В. Е. В. и И. Е. К. установителен иск за признаване за установено, че дружеството е собственик на бившия имот пл.№ 4433, к.л.15 по кадастралния план от 1939 г. на м.„Н. п.” или на тази част от него, която попада в УПИ II, кв.57, местност ”ж.к.”Д.” по сега действащия регулационен план на [населено място]. С решението си, след като е обезсилил въззивното решение, ВКС е прекратил производството по гр.д.№ 744/2011 г. в тази част, приемайки, че установителният иск се явява изначално недопустим, доколкото по характера си същият е насрещен иск и като такъв е следвало да бъде предявен най-късно в първото по делото заседание - 08.05.2000 г., а не на по-късен етап, както е процедирано в конкретния случай. В молбата се твърди, че е налице основание за отмяна на влязлото в сила решение на ВКС по чл.303, ал.1, т.4 ГПК, защото решението на ВКС, освен че не съответства на данните по делото, също така противоречи на постановен в предходна инстанция влязъл в сила съдебен акт – Определение от з.з. от 30.10.2001 г. по гр.д.№ 817/2000 г. на СРС, 58 с-в. Заявено е искане да се постанови отмяна на атакуваното решение. В срока по чл.306, ал.3 ГПК е постъпил отговор, подаден от името на насрещните страни В. Е. В. и И. Е. К., в който се оспорва допустимостта и основателността на молбата за отмяна. В проведеното публично заседание, чрез своите пълномощници адвокат В. К. и адвокат Г. В., развиват доводи, че основанието по чл.303, ал.1, т.4 ГПК е неприложимо в случая, тъй като двата акта, между които молителят намира противоречие, на първо място са постановени в рамките на едно и също гражданско дело, като при това с тях са разрешени процесуални, а не материално-правни въпроси - т.е. нито един от двата акта по своята същност принципно не попада в приложното поле на отмяната като способ за контрол върху неправилни съдебни решения, така както е разяснено то с ППВС № 2/1977 г. Претендират присъждането на разноски. Предвид постановеното по настоящото дело определение № 155 от 03.10.2014 г. на ВКС, II г.о., настоящият състав приема , че подадената молба за отмяна следва да бъде разгледана по същество на заявеното отменително основание, като в тази връзка намира следното: Аналогично на разпоредбата на чл.231, б.”г” ГПК (отм.), и чл.303, ал.1, т.4 ГПК постановява, че е налице основание за отмяна, когато между същите страни, за същото искане и на същото основание е постановено преди него друго влязло в сила решение, което му противоречи. Фактическият състав на това отменително основание предполага на първо място наличието на две отделни граждански дела, всяко от които да е образувано въз основа на отделна искова молба, които дела са се развили между същите страни при идентичен предмет на спора. Обстоятелствата в случая сочат на отсъствието на тази основна предпоставка. Първоинстанционното гр.д.№ 817/2000 г. по описа на СРС, 58 с-в е образувано по иск на В. Е. В. и И. Е. К. срещу няколко търговски дружества (в т.ч. и [фирма]) и Д. чрез М.. Предявеният иск е за делба на пететажна сграда със застроена площ от 724 кв.м., разположена в границите на УПИ II, кв.57, м.”ж.к.Д.”, по сега действащия регулационен план на [населено място] - отреден за институти, целият с площ от 23 281 кв.м. Ищците са обосновали претенцията си с приложението на чл.92 ЗС, сочейки, че част от процесната сграда попада във възстановения им по реда на ЗСПЗЗ бивш имот пл.№ 4433, к.л.15 по кадастралния план от 1939 г. на м.„Н. п.” и по силата на приращението, навлизащата в имота им част от сградата се явява тяхна собственост. [фирма] е противопоставил срещу делбения иск възраженията си, че е собственик на посочения УПИ II, кв.57, м.”ж.к.Д.” в неговата цялост, както и на всички постройки в парцела, респ. че ищците не могат да претендират право на собственост както върху попадащия в границите на парцела бивш имот пл.№ 4433, така и спрямо построената върху част от бившия имот пететажна сграда, позовавайки се на чл.92 ЗС. Поддържал е, че възстановяването на собствеността върху бивш имот пл.№ 4433 в реални граници е извършено в нарушение на закона, предвид наличието на визираните изисквания и условия в чл.10, ал.7 ЗСПЗЗ и чл.10-б ЗСПЗЗ и § 6,ал.6 ЗППДОП (отм). Допълнително, с Молба от 30.10.2001 г., [фирма] е поискал установяване по отношение на страните в делбеното производство при условията на чл.118 ГПК (отм.), че е собственик на бившия им.№ 4433 или на тази част от него, която попада в УПИ II, кв.57, м.ж.к.”Д.” по сега действащия план на [населено място]. С Определение в з.з. също от 30.10.2001 г. (изписано върху исковата молба на [фирма]) СРС, 58 състав е отказал да приеме за разглеждане по гр.д.№ 817/2000 г. предявения от дружеството инцидентен установителен иск, мотивиран от разбирането, че искът следва да бъде предявен в отделно исково производство, тъй като е процесуално недопустимо обективното му съединяване с делбения иск, поради различния съдопроизводствен ред, по който подлежат на разглеждане двата иска (общ исков и особен исков). По неприетата искова молба на [фирма] е образувано гр.д.№ 4979/2002 г. на СРС, 45 с-в. Впоследствие гр.д.№ 4979/2002 г. по описа на СРС, 45 с-в е присъединено към гр.д.№ 817/2000 г. по описа на СРС, 58 с-в - за съвместно разглеждане в делбеното производство на установителния иск за собственост. С решението си от 21.07.2008 г. по гр.д.№ 817/2000 г. Софийският районен съд, 58 с-в се е произнесъл както по иска за делба, така и по установителния иск за собственост, предявен от [фирма] срещу В. Е. В. и И. Е. К., като ги е отхвърлил като неоснователни. Въззивна жалба е подал само [фирма], въз основа на която е образувано гр.д.№ 9886/2010 г. по описа на СГС, Втори „Г" въззивен състав. С въззивното решение, постановено на 05.03.2011 г. е потвърдено решението на СРС, 58 с-в в обжалваната част, с която е отхвърлен като неоснователен установителният иск за собственост на [фирма]. Срещу това въззивно решение [фирма] подал касационна жалба, въз основа на която е образувано гр.д.№ 744/2011 г. по описа на ВКС, Първо г.о. С решението си, постановено по реда на чл.290 ГПК, ВКС е обезсилил въззивното решение и е частично прекратил производството по гр.д.№744/2011 г., приемайки, че установителният иск на [фирма] се явява изначално недопустим за разглеждане в рамките на делбеното производство, доколкото по характера си същият е насрещен иск и като такъв е следвало да бъде предявен най-късно в първото по делото заседание - 08.05.2000 г., а не на по-късен етап, както е процедирано в конкретния случай. Така изложените обстоятелства сочат на отсъствието на две отделни граждански дела, развили се между същите страни при идентичен предмет на спора. Като основание за отмяна на касационното решение молителят се позовава на противоречие между решението и постановено от първоинстанционния съд определение в рамките на едно и също гражданско дело. И двата акта са дали разрешение на процесуални, а не материално-правни въпроси, но това не ги изключва от приложното поле на отмяната като средство за извънинстанционен контрол на влезли в сила актове (каквото е разбирането на ответниците по молбата за отмяна), доколкото сила на пресъдено нещо се формира както по произнасянията на съда по материално-правни въпроси, така и при произнасянията на съда по процесуално-правния въпрос за допустимостта на иска. Определението на първоинстанционния съд от 30.10.2001 г. няма обвързващ характер и не е задължително за касационната инстанция, която е свободна да подложи на преоценка разгледания от долустоящия съд процесуален въпрос и да го реши съобразно своето вътрешно убеждение. При това положение, дори да е налице противоречие между произнасянията на районния съд и ВКС, то не е годно да обоснове съществуването на основание за отмяна на касационното решение. В случая, обаче, противоречие не съществува, доколкото, както определението на първоинстанционния съд, така решението на касационния съд отричат да е процесуално допустимо установителния иск на [фирма] да бъде разгледан в рамките на конкретното делбено дело. Разглежданата молба се явява неоснователна, наред с изложеното по-горе, най-вече поради отсъствието на интерес за молителя от предявяването й. Последователна е практиката на ВКС, че като средство за контрол отмяната следва да намери приложение само в случаите, когато за съответната страна не съществува друг ред за защита на правото й. В случая, постановявайки, че иска на [фирма] не е подлежал на разглеждане в рамките на делбеното производство, ВКС не е отрекъл принципната допустимост от произнасянето по тази претенция в самостоятелно производство. Именно обезсилването на въззивното решение, с което е потвърдено отхвърлянето на иска като неоснователен, е препятствувало формирането на сила на пресъдено нещо по установителния иск на [фирма], която на основание чл.299, ал.1 ГПК би съставлявала пречка за ново предявяване на същия иск. Понастоящем не съществува забрана от процесуално естество за сезиране на гражданския съд (при наличието на интерес от това по смисъла на чл.124, ал.1 ГПК) с искане за признаване правото на собственост на дружеството върху УПИ II, кв.57, м.”ж.к.Д.” в неговата цялост, както и на всички постройки в парцела. Това обаче означава, че за [фирма] не съществува интерес от защита по реда на извънредния способ за контрол по чл.303-309 ГПК. В обобщение – в случая не са налице предпоставките на чл.303, ал.1, т.4 ГПК и молбата на [фирма] следва да бъде оставена без уважение. Предвид настоящото произнасяне и на основание чл.78, ал.3 ГПК ответниците по молбата имат право на присъждане на разноски. Всеки от тях е доказал извършването на разноски в размер на по 4 000 лв., срещу присъждането на които молителят е заявил възражение за прекомерност по чл.78, ал.5 ГПК. С оглед това възражение и като се има предвид предмета на искането за отмяна (акт, с който е разрешен процесуално-правен въпрос и приравнен по естеството си на определение по допустимостта на иска), ВКС намира, че в случая минималният размер на адвокатското възнаграждение подлежи на определяне съобразно чл.11 от НМРАВ и възлиза на сумата 300 лв. Настоящият случай не се характеризира с повишена фактическа или правна сложност, поради което и на основание чл.78, ал.5 ГПК на всеки от ответниците по молбата следва да се присъди заплащането на по 300 лв. Воден от изложеното и на основание чл.307 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молбата за отмяна с вх.№ 1046943 от 20.12.2013 г. на [фирма] - [населено място], представлявано от Б. Т. Б. – член на СД и К. Н. С. – прокурист, срещу Решение № 189 от 07.10.2013 г., постановено по реда на чл.290 ГПК по гр. дело № 744/2011 г. на ВКС, ГК, I г.о. ОСЪЖДА [фирма] - [населено място], представлявано от Б. Т. Б. – член на СД и К. Н. С. – прокурист, ДА ЗАПЛАТИ на В. Е. В. и И. Е. К. по 300 (триста) лева на всеки един от тях – на основание чл.78, ал.3 вр.ал.5 ГПК. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: