Р Е Ш Е Н И Е № 23 гр. София, 10.12.2019 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Гражданска колегия, Второ отделение, в открито съдебно заседание на единадесети февруари през две хиляди и деветнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА ГЕРГАНА НИКОВА при участието на секретаря Теодора Иванова, изслуша докладвано от съдия Гергана Никова гр.дело № 3808 по описа за 2017 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 290 ГПК във връзка с § 74 от ПЗР на ЗИД ГПК (ДВ, бр. 86/2017 г.). С Определение № 466 от 26.09.2018 г., постановено по настоящото дело по реда на чл. 288 ГПК, е допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 109 от 28.04.2017 г., постановено по в.гр.д.№ 30/2017 г. на Окръжен съд – Добрич. Обжалването е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса относно оспорването на отразеното в чуждестранно свидетелство за регистрация обстоятелство кой е собственик, съответно каква е проекцията на тази проблематика в доказателствения процес по един гражданскоправен спор за вещно право с предмет подлежащо на регистрация МПС. Касаторът П. К. И., чрез адвокат С. Р. от САК, поддържа, че въззивното решение е неправилно при позоваване на всички основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Поддържа, че идентификационната книжка (голям талон) на процесния лек автомобил е неистинна, тъй като в производството по чл. 193 ГПК ищецът се е позовал на придобивно основание – договор за продажба, който не е бил представен като доказателство по делото. Ищецът не е провел пълно насрещно доказване, че е осъществено соченото от него придобивно основание, тъй като според приложимото съгласно чл. 65 и чл. 61 - 62 КМЧП румънско право (чл. 1294 от Гражданския кодекс /ГК/ на Румъния), продажбата на лек автомобил е сделка, за която се изисква писмена форма за действителност, чието наличие не се доказва с представената фактура и други писмени доказателства. Праводателят на ответницата е станал собственик на процесния автомобил на първично основание като добросъвестен владелец съгласно чл. 1909 и чл. 937 от ГК на Румъния. При липса на задължение за служебно произнасяне и без позоваване от страна на ищеца в предходните две съдебни инстанции, в нарушение на диспозитивното начало в процеса е приетото, че праводателят П. Й. Г. е недобросъвестен приобретател по сключения на територията на Румъния договор за покупко-продажба от 25.08.2011 г. Нарушен е и принципът за равенство на страните в процеса, като по отношение на ищеца е прието, че представената от него фактура доказва сключването на договор за покупко-продажба през 2007 г. и съответно - транслиране на собственост, а на фактурата, съставена на името на Б. Ч. П. е придадено значение на доказателство, опровергаващо добросъвестността при придобиването на автомобила на оригинерно основание от П. Й. Г.. Допуснато е нарушение на материалния закон, като не е приложен правилно чл. 938 от ГК на Румъния. В противоречие с чл. 61, ал. 1 ЗЗД съдът неправилно счел за неоснователно заявеното като евентуално възражение за право на задържане за необходими разноски, които са направени от името и за сметка на касаторката и са установени от разходните документи и от свидетелските показания. Моли решението да бъде отменено, искът – отхвърлен, както и да й се присъдят разноските по делото. Ответникът по касация „Порше Лизинг Румъния IFN” АД, чрез адвокат Г. Г. от САК, възразява, че въззивното решение е правилно. Големият талон на автомобила е официален документ, чиято материална доказателствена сила не е опровергана в производството по чл. 193 ГПК и установява правото на собственост в полза на дружеството. Поддържа, че въззивният съд правилно е установил релевантните факти и е приложил относимото румънско право. Счита, че е налице идентичност между регламентацията по чл. 78 и чл. 80 ЗС и разпоредбите на ГК на Румъния. Моли за потвърждаване на въззивното решение. Претендира разноски. Състав на ВКС, Второ отделение на Гражданската колегия, след преценка на изложените с касационната жалба основания за отмяна и в правомощията си по чл. 290, чл. 291 и чл. 293 ГПК (ред. до ДВ, бр. 86/2017 г.), намира следното: С въззивното решение е отменено решение № 1082 от 31.10.2016 г. по гр.д.№ 3412/2015 г. по описа на Районен съд - Добрич и вместо него е постановено друго, с което на основание чл. 108 ЗС е признато за установено по отношение на П. К. И., че „Порше Лизинг Румъния IFN” АД, ЕИК RO 12064199, със седалище и адрес на управление Република Румъния, гр. Букурещ, шосе „Пипера-Тунари” № 2 (сграда на Порше), Волунтари, област Илфов, е собственик на лек автомобил „Фолксваген Пасат” с рег. [рег.номер на МПС] , с номер на шаси W. (с предходен румънски рег.№ .), придобит на основание договор за покупко-продажба, обективиран във фактура № 1112108582 от 11.10.2007 г. с продавач „Порше Румъния” при посредничеството на „Кардинал Моторс” ООД, като П. К. И. е осъдена да предаде на „Порше Лизинг Румъния IFN” АД владението върху описания лек автомобил. С обжалваното решение, в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 - 273 ГПК, въззивният съд е приел, че идентификационната книжка на лекия автомобил (голям талон) представлява ползващ се с материална доказателствена сила официален свидетелстващ документ, който, заедно с фактура № 1112108582 от 11.10.2017 г., установяват, че вещта е придобита от „Порше Лизинг Румъния IFN” АД по договор за покупко-продажба с „Порше Румъния” ООД чрез посредничеството на „Кардинал Моторс” ООД. Този извод следва и от офертите за финансов лизинг от 04.09.2007 г. и 06.09.2007 г. и договор за финансов лизинг № 9060433/180009 от 07.09.2007 г., съгласно който „Порше Лизинг Румъния IFN” АД е поело задължение да предостави за ползване лек автомобил „Фолксваген Пасат”, 2,0 TDI, 140 к.с. на „Адамс СИМ Г&Г” ООД. Лизингополучателят не е придобил правото на собственост върху предмета на договора, тъй като не е заплатил дължимите вноски съгласно т. 9.2. от договора. След м. юни 2011 г. „Порше Лизинг Румъния IFN” АД започнало да издирва автомобила. На 25.08.2011 г. в гр. Негру вода, Румъния с договор за покупко-продажба на употребявано превозно средство Б. Ч. П. продал процесния автомобил на П. Й. Г., действащ чрез своя пълномощник Ц. К. Ц.. По аргумент от чл. 1294 от ГК на Румъния („Продажбата е споразумение, чрез което две страни се задължават помежду си – едната да прехвърли на другата собствеността върху дадено нещо, а другата да заплати на първата цената му.”) и „Вътрешноведомствена бележка”, въззивният съд е приел, че за продажбата на такива вещи се изисква писмена форма за действителност с полагане на подписите на страните по сделката, което изискване в конкретния случай е спазено. Като неоснователни са преценени доводите на ищцовото дружество, че сделката е нищожна поради липса на съгласие, произтичаща от факта, че подписът при извършването на покупко-продажбата не е положен от Б. Ч. П.. Този извод е аргументиран с процесуалното бездействие на ищеца да ангажира годни доказателства, доколкото по силата на чл. 195 и сл. ГПК не е допустимо да се цени като годно доказателство графическата експертиза, извършена в досъдебното производство № 595/2012 г. по описа на Първо РУП, гр. Добрич, водено срещу неизвестен извършител относно процесния автомобил, без да е спазена процедурата по ГПК за назначаване на вещо лице и приемане на неговото заключение от решаващия състав на гражданския съд. Аналогично разрешение е приложено и по отношение на намиращите се в кориците на досъдебното производство декларация от 28.04.2013 г., подписана от Б. Ч. П., както и протокол за разпит на пълномощника Ц. К. (въз основа на който ищецът е поддържал нищожност на договора от 25.08.2011 г. поради уговорка за обратно изкупуване). Независимо от валидността на договора от 25.08.2011 г., съдът е приел, че същият не транслира правото на собственост в полза на купувача П. Й. Г., действащ чрез пълномощника Ц. К. Ц., тъй като продавачът Б. Ч. П. не е бил негов собственик. Последният се е легитимирал като собственик с фактура № 11784821 от 10.08.2011 г., в която е посочен като купувач на автомобила от ищцовото дружество, но липсва договор за продажба в писмена форма съгласно приложимото румънско право. Самата фактура № 11784821 от 10.08.2011 г. не е издавана от ищцовото дружество, който извод е обоснован с несъответствието в номерацията на тази фактура, съпоставена с номерацията по други, за които не се спори, че са съставени от „Порше Лизинг Румъния IFN” АД. На следващо място е прието, че движимата вещ не е придобита и при условията на чл. 937, ал. 1 от ГК на Румъния („Лице, което добросъвестно сключи с несобственик прехвърлителен акт за собственост със задължителни условия, имащ за предмет на сделка движим имот, става собственик на това имущество от момента на ефективното му вземане във владение.”), тъй като владението, установено за П. Й. Г. чрез пълномощника му Ц. К. Ц., не е добросъвестно. Прието е, че П. Й. Г. не е добросъвестен, тъй като и неговият пълномощник е недобросъвестен по критериите на чл. 938 от ГК на Румъния („Добросъвестен е притежателят, който не е бил запознат и според обстоятелствата не е трябвало да се запознае с липсата на право на собственост на отчуждителя.”). Според въззивния съд Ц. К. Ц. е била запозната, че не е съществувало право на собственост у прехвърлителя Б. Ч. П., тъй като същият не е представил договор за покупко-продажба в писмена форма, съдържащ подписите на страните, което е изискване за валидност на прехвърлителната сделка относно лекия автомобил по румънското законодателство, а само фактура, която не доказва наличието на такъв договор. Освен това според обстоятелствата тя е трябвало да се запознае, тъй като в случая важи римския принцип, че непознаването на закона не извинява никого. Така е прието за опровергано наличието на добросъвестност у П. Й. Г., действащ чрез Ц. К. Ц., поради което нормата на чл. 937 от ГК на Румъния не намира приложение, респ. е формиран извод, че П. Й. Г. не е придобил процесната вещ на оригинерно основание. На 26.08.2011 г. в гр. Добрич с договор за покупко-продажба, спрямо който е приложимо българското законодателство, П. Й. Г. (чрез пълномощника си Ц. К. Ц.) продал на П. К. И. автомобила, след като той бил регистриран в Република България на 25.08.2011 г. Съгласно чл. 144, ал. 2 ЗДвП сключеният договор с предмет регистрирано МПС е действителен, но въз основа на него П. К. И. не е станала собственик на автомобила, защото продавачът П. Г. не е бил негов собственик и не е налице хипотезата на чл. 78, ал. 1 ЗС предвид законовата забрана за придобиването на собствеността чрез добросъвестно владение, когато се касае за движима вещ, за чието прехвърляне се изисква квалифицирана писмена форма (в случая - съгласно чл. 144, ал. 2 ЗДвП). По тези съображения е формиран извод, че „Порше Лизинг Румъния IFN“ АД е останал собственик на процесния лек автомобил, а П. И. не е придобила противопоставими на ищцовото дружество права. Тъй като процесното МПС е при ответника, касаторката е осъдена да го върне на основание чл. 108 ЗС. По основанието за допускане на касационното обжалване: Съгласно чл. 31 КМЧП българските съдилища и други органи преценяват валидността на чуждестранните официални документи съобразно правото на държавата, в която те са били извършени или издадени. Следователно, предопределящо при преценката както за валидността, така и за доказателствената сила на издадено от друга държава свидетелство за регистрация на МПС, е съдържанието на чуждото право, подлежащо на установяване съобразно правилата, регламентирани с чл. 43, ал. 1 – 3 КМЧП. В хипотеза, когато чуждото право придава на свидетелството за регистрация на МПС силата на официален свидетелстващ документ, то, по силата на чл. 179, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 29 КМЧП, свидетелството ще се ползва не само с формална, но и с материална доказателствена сила, обвързваща съда да приеме, че фактите, предмет на удостоверителното изявление на издалия го орган, са се осъществили така, както се твърди в документа. Оспорване на свидетелството ще е допустимо, но противното ще следва да се установи чрез пълно насрещно доказване от оспорващата страна (чл. 193, ал. 3, изр. 1 ГПК). Когато приложимото чуждо право предвижда регистрирането на МПС да е на името на собственика, то обвързващата материална доказателствена сила на чуждестранното свидетелство за регистрация на МПС ще се разпростре и спрямо отразеното в него относно собственика на съответното МПС. В този случай, за да опровергае удостовереното, оспорващата страна ще следва чрез пълно насрещно доказване да установи съществуването на придобивно основание, сочещо за собственик лице, различно от вписаното в чуждестранното свидетелство за регистрация на МПС при съобразяване разпоредбите на чл. 65 КМЧП, както и чл. 61 и чл. 62 КМЧП. По основателността на касационната жалба: На първо място следва да се има предвид, че по силата на чл. 65, ал. 1 и ал. 2 КМЧП, при преценка на правните последици от действията, осъществени по време, когато автомобилът се е намирал на територията на Румъния, приложимо е румънското материално право, а по отношение на тези, настъпили на територията на България – българското материално право. Неоснователно е оплакването, че издадената на 02.11.2007 г. идентификационна книжка (голям талон) не съставлява доказателство, легитимиращо „Порше Лизинг Румъния IFN” АД като собственик на процесния лек автомобил. Съгласно чл. 1, ал. 1 и 2 от Наредба № 1501/2006 от 13.11.2006 г. относно процедурата за вписване, регистрация, заличаване и издаване на разрешение за временно движение или за проби на моторните превозни средства, издадена от Министерство на администрацията и вътрешните работи на Румъния, регистрацията на МПС се извършва от общинските публични служби за режим на свидетелствата за управление на МПС и регистрация на МПС, координирани от Дирекцията за режим на свидетелствата за управление на МПС и регистрирането на МПС – орган към Министерството на администрацията и вътрешните работи. С чл. 11 от румънския Пътен кодекс и чл. 3, ал. 1 от Наредба № 1501/2006 е регламентирано, че регистрирането се извършва на името на собственика на моторното превозно средство. С оглед това съдържание на чуждото право и обстоятелството, че в идентификационната книжка като притежател на вещта е посочен „Порше Лизинг Румъния IFN” АД, съобразявайки отговора на значимия за спора правен въпрос, ВКС приема, че правилно в тежест на касаторката е указано да установи неистинността на оспорения документ при условията на чл. 193, ал. 3, изр. 1 ГПК. По делото не е представено доказателство към 02.11.2007 г. да е съществувало придобивно основание, сочещо за собственик лице, различно от ищцовото дружество, поради което обосновано (предвид и останалите представени с исковата молба документи във връзка с Договора за финансов лизинг № 9060433/118009) е прието, че оспорването не е доказано. При отчитане официално удостовереното към 02.11.2007 г. право на собственост в полза на дружеството, правилно е разпределено в тежест на настоящата касаторка да докаже, че съгласно правото на Румъния праводателят й П. Й. Г. е придобил собствеността на деривативно или оригинерно основание. Правилно е и постановеното възлагане в тежест на ищеца да докаже, че пълномощникът на П. Й. Г. е знаел, че съконтрагента Б. Ч. П. не е собственик - за да обори добросъвестността на приобретателя по сделката (л. 194 от делото на РС). Така даденото указание е мотивирано с разпоредбата на чл. 70, ал. 2 от българския ЗС, но макар и неточно (тъй като приложимо право не е българския ЗС, а ГК на Румъния), това съображение като резултат е правилно, доколкото аналогична презумпция е установена с общата норма на чл. 14, ал. 2 от ГК на Румъния („Добросъвестността се счита за налична до доказване на противното”). Тази презумпция ползва ответницата по иска, поради което действително в тежест на ищцовото дружество е било да проведе обратното доказване. За последното се изисква да бъде пълно, т.е. да създаде сигурно убеждение у съда, че (с оглед разпоредбата на чл. 938, ал. 1 от ГК на Румъния) Ц. К. Ц. е знаела или според обстоятелствата е трябвало да знае за липсата на право на собственост у Б. Ч. П.. Изводите относно фактите, релевантни във връзка с деривативното придобивно основание в полза на П. Й. Г., се явяват обосновани с оглед събраните по делото доказателства и правилно е формиран извод, че такова не е осъществено, доколкото фактура № 11784821 от 10.08.2011 г. не е издадена от ищцовото дружество и съответно не е настъпил вещно-транслативен ефект както в полза на Б. Ч. П., така и за съконтрагента му, представляван по пълномощие от Ц. К. Ц.. Липсата на вещно-транслативен ефект за договора от 25.08.2011 г. не елиминира последния като значим за спора факт, доколкото чл. 937, ал. 1 от ГК на Румъния регламентира осъществяването на оригинерния придобивен способ именно като резултат от валидно сключена, макар и лишена от прехвърлително действие, разпоредителна сделка. За да обоснове недействителност на договора от 25.08.2011 г., ищецът се е позовал на материали, съдържащи се в преписката по досъдебното производство № 595/2012 г. по описа на Първо РУП – Добрич. В съответствие със закона и практиката по приложението му въззивният съд е приел, че не е допустимо да бъдат обсъждани като годни доказателства в рамките на разглежданото гражданско дело съставените за нуждите на досъдебното производство експертизи (тъй като не са събрани по реда на чл. 195 и сл. ГПК), декларации (частни документи без материална доказателствена сила) и протоколи за разпит (тъй като свидетелите не са разпитани по реда на чл.163 и сл. ГПК). Съответно – правилен е изводът, че покупко-продажбата от 25.08.2011 г. е действителна, с което е осъществен първият елемент от фактическия състав по чл. 937, ал. 1 от ГК на Румъния. Не се спори, че на 25.08.2011 г. е установено владение за П. Й. Г.. Спорен е характерът на това владение – добросъвестно или недобросъвестно, в която насока следва да се има предвид следното: При преценка за наличието на пълно обратно доказване срещу презумпцията по чл. 14, ал. 2 ГК на Румъния, съставът на ВКС намира, че неистинността на фактура № 11784821 от 10.08.2011 г. сама по себе си не е обстоятелство, достатъчно да обоснове извод за недобросъвестност. По делото е установено несъответствието в номерацията на тази фактура, съпоставена с номерацията по други, за които не се спори, че са съставени от „Порше Лизинг Румъния IFN” АД, но от външна страна на обсъждания документ е придаден вид като да е редовно съставен. Не се спори, че Ц. К. Ц. не се е намирала в никакво отношение с „Порше Лизинг Румъния IFN” АД, даващо й достъп до информация, на базата на която да добие знание, че фактурата не е издадена от дружеството, поради което фактът на неистинността сам по себе си не обосновава извод за оборване на презумпцията. В отговор на нарочно дадените на ищеца указания, че не е посочил доказателства за оборване на добросъвестността, пълномощникът на ищеца изрично е заявил, че не разполага и няма да представя доказателства (л. 331 от делото на РС). С оглед постановения при това положение от РС резултат, проблемът за добросъвестността на представлявания от Ц. К. Ц. П. Й. Г. е изведен като ключов за изхода на спора. Независимо от това, с въззивната жалба фактът на добросъвестността дори не е отречен (л. 11 от делото на ОС; това становище е преповторено и пред ВКС с отговора на касационната жалба – л. 28 от делото на ВКС), като отново не са ангажирани доказателства, както и не са изложени аргументи, основани на установени по делото обстоятелства, въз основа на които да се обсъжда оборена ли е презумпцията по чл. 14, ал. 2 от ГК на Румъния. В този смисъл основателно се явява оплакването на касаторката, че при липса на задължение за служебно произнасяне и без конкретна аргументация от страна на ищеца, в нарушение на диспозитивното начало в процеса се явява приетото от окръжния съд, че праводателят на касаторката - П. Й. Г., е недобросъвестен приобретател по сключения на територията на Румъния договор за покупко-продажба от 25.08.2011 г. Конкретни доводи в тази насока са застъпени едва пред касационната инстанция, при това - след приключване на пледоариите на страните (в писмени бележки вх.№ 1536 от 14.02.2019 г.). Обсъждането на тези доводи в настоящото решение е процесуално недопустимо на първо място, защото не са били въведени пред инстанциите по съществото на спора и съответно липсва произнасяне по тях, правилността на което да бъде обект на касационна проверка, а на следващо място - тъй като би съставлявало нарушение на принципите за публичност и непосредственост (чл. 11 ГПК) и за равенство на страните (чл. 9 ГПК). Касационната инстанция намира за необоснован изводът на въззивния съд, че презумпцията по чл. 14, ал. 2 от ГК на Румъния е оборена. Обстоятелството, че при сключване на договора от 25.08.2011 г. в държане на Б. Ч. П. са се намирали оригиналните регистрационни документи, сочещи за собственик „Порше Лизинг Румъния IFN” АД, не предоставя аргумент в подкрепа на обратното доказване. Напротив - логично е да се заключи, че лице, разполагащо с такива документи, разполага и с предоставено от собственика законно основание да упражнява фактическата власт върху автомобила. Наред с регистрационните документи, на името на Б. Ч. П. е била налична и фактурата с № 11784821 от 10.08.2011 г., съставена от името на дружеството - собственик. Самата фактура по съдържание удостоверява постигането на съгласие по съществените условия на договора за продажба, поради което следва да се приеме, че удовлетворява изискванията на чл. 1294 от ГК на Румъния да удостовери сключването на консенсуален договор, какъвто (съгласно разяснението по т.нар. „вътрешноведомствена бележка”, представляваща документ със значението по чл. 44, ал. 1 КМЧП) е необходим за редовно оформено от външна страна продажбено правоотношение. Съгласно „вътрешноведомствената бележка” формалностите относно регистрацията на МПС не засягат валидността на договора по чл. 1294 от ГК на Румъния, съответно – ирелевантно при преценката за добросъвестност се явява обстоятелството, че Б. Ч. П. не е вписан в регистрационните документи в периода 10.08.2011 г. – 25.08.2011 г. (при съобразяване, че съгласно чл. 11, ал. 10 от Пътния кодекс срокът за регистриране на промени е 30 дни, т.е. към 25.08.2011 г. не е бил изтекъл). Следва да се подчертае, че оформянето на продажбено правоотношение посредством фактура е и приложеният от самия ищец подход при доказване на неговото собствено придобиване през 2007 г. Съответно - не е налице основание към субективната представа относно това какво е необходимо, за да се счете, че са удовлетворени изискванията на румънското законодателство за валидно сключен договор за продажба на МПС, към физическо лице, което е чужд гражданин и без специална правоспособност, да се поставят по-високи изисквания, в сравнение с тези, приложими към действащ по занятие търговец в сферата на търговията с автомобили. Не може да бъде подминат като такъв без значение и фактът, че документите, послужили при легитимирането на Б. Ч. П. като собственик, са представени и зачетени от българските официални власти при регистрирането на автомобила по реда на чл. 140 ЗДвП, което подкрепя тезата за липса на доказателства за знание у частното лице Ц. К. Ц. или необходимост да знае, че представените от съконтрагента на П. Й. Г. документи не го легитимират като действителен собственик на вещта. Сигналът за издирване на колата е въведен в Шенгенската информационна система (ШИС) впоследствие - през 2012 г., а обстоятелствата около неизпълнението на задълженията на лизингополучателя „Адамс СИМ Г&Г” ООД от м. юни 2011 г. нямат никакво отношение към субективните представи на пълномощника Ц.. При това не е вярно поддържаното в исковата молба, че от момента на уведомяване за изчезване на колата, включително в ШИС, „всяко трето лице се явява недобросъвестно”, тъй като предназначението на ШИС е да осигурява обмена на информация между държавите, прилагащи Шенгенското законодателство, за защита на националната сигурност и обществения ред, управление на контрола по външните граници на Шенгенското пространство и за подпомагане на полицейското и съдебното сътрудничество, а не да осигурява публичност и противопоставимост на въведената в системата информация по отношение на частно-правните субекти. В рамките на гражданското дело, въпреки нарочно дадените на ищцовата страна указания, че материалите по досъдебното производство не могат да се ползват като доказателства за установяване на релевантните за спора факти, страната не е проявила процесуална активност да посочи допустими от ГПК доказателствени средства. Като краен резултат - по настоящото дело не са събрани никакви доказателства за оборване на презумпцията по чл. 14, ал. 2 от ГК на Румъния. Друго би било положението при наличие на влязла в сила присъда за извършено престъпление от Ц. К. Ц. и/или П. Й. Г., но самият ищец признава отсъствието на приключило наказателно производство, включително във връзка с което и да е от обстоятелствата, относими към преценката за приложението на чл. 14, ал. 2 от ГК на Румъния. С оглед изложеното и на основание чл. 937, ал. 1 ГК на Румъния съставът на ВКС приема, че със сключването на договора от 25.08.2011 г., посредством пълномощника си Ц. К. Ц., П. Й. Г. е установил добросъвестно владение, представляващо едновременно с това оригинерно основание за придобиване на собствеността. Тезата на ищеца, че за вещи от вида на процесната е недопустимо придобиване посредством добросъвестно владение, установено на възмездно основание, би била вярна, ако по отношение на сделката, скючена на 25.08.2011 г. в гр. Негру вода, Румъния, бе приложимо българското материално право. Предвиденото с чл. 78, ал. 1 от българския ЗС изключение, въведено с изменението, обнародвано в ДВ, бр. 100 от 1997 г., съставлява именно пречка пред придобиването на вещи с квалифицирана форма за транслиране на собствеността им посредством добросъвестно владение, установено на възмездно основание. Но приложимо право за сделката от 25.08.2011 г. не е българското, а е румънското материално право. Последното нито изисква квалифицирана форма за транслиране на собствеността по отношение на автомобили (както нерегистрирани, така и регистрирани), нито регламентира пречки пред придобиването на собствеността на МПС посредством добросъвестно владение, установено на възмездно основание. Неоснователна е и тезата, че разпоредбата на чл. 66 КМЧП препятства формирането на извод, че П. Й. Г. е собственик на вещта. Правата си той е придобил в съответствие с приложимото румънско материално право и промяната на местонахождението на вещта от Румъния в България не е уредено от чл. 66 КМЧП като основание за прекратяване на валидно възникналото абсолютно вещно право. Предвид обстоятелството, че развитието на наказателното производство, инициирано на територията на Румъния, е преградено с постановление от 21.01.2013 г. по дело № 625/Р2012 на Прокуратурата към Апелативна палата Констанца, няма основание в рамките на гражданския процес да се приеме, че автомобилът е бил обект на кражба, което пък изключва наличието на фактическия състав по чл. 1909, ал. 2 от ГК на Румъния. В обобщение – считано от 25.08.2011 г. собствеността върху автомобила е преминала в патримониума на П. Й. Г. на основание чл. 937, ал. 1 от ГК на Румъния. След регистрацията на процесното МПС на територията на Република България, на 26.08.2011 г. е сключен валиден договор във формата по чл. 144, ал. 2 ЗДвП, с който касаторката е придобила собствеността от съконтрагента си П. Й. Г., поради което упражняваната от нея фактическа власт е правомерна – на основание правомощието на собственика да си служи с вещта. Предвид загубването на правото на собственост от ищеца поради придобиването му на 25.08.2011 г. от П. Й. Г. в хипотезата на чл. 937, ал. 1 от ГК на Румъния, предявеният иск по чл. 108 ЗС следва да бъде отхвърлен. Последното представлява отрицателна процесуална предпоставка за произнасяне по евентуалния иск по чл. 57, ал. 2 ЗЗД, както и по заявеното с отговора на исковата молба възражение за задържане на спорната вещ до заплащане на необходими разноски, направени за запазването й. С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторката има право да получи разноските, направени за защитата й по предявения по делото иск с правно основание чл. 108 ЗС, които възлизат на сумата 2 672 лв. за трите инстанции (850 лв. за защитата пред РС; 800 лв. за защитата пред ОС и 1 022 лв. за защитата пред ВКС). Воден от изложеното, на основание чл. 293, ал. 2 ГПК и по аргумент за противното от чл. 293, ал. 3 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданската колегия Р Е Ш И : ОТМЕНЯВА ИЗЦЯЛО въззивно решение № 109 от 28.04.2017 г., постановено по в.гр.д.№ 30/2017 г. на Окръжен съд – Добрич, като вместо това ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл. 108 ЗС, предявен от „Порше лизинг Румъния IFN” АД, ЕИК RO 12064199, със седалище и адрес на управление Република Румъния, гр. Букурещ, шосе „Пипера-Тунари” № 2 (сграда на Порше), Волунтари, област Илфов, против П. К. И., ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица], за признаване правото на собственост на ищеца върху лек автомобил „Фолксваген Пасат” с рег. [рег.номер на МПС] , с номер на шаси W. (с предходен румънски рег.№ .), придобито на основание договор за покупко-продажба, обективиран във фактура № 1112108582 от 11.10.2007 г. с продавач „Порше Румъния” при посредничеството на „Кардинал Моторс” ООД, както и за осъждане на П. К. И. да предаде на „Порше лизинг Румъния IFN” АД владението на описания автомобил. ОСЪЖДА „Порше лизинг Румъния IFN“ АД, ЕИК RO 12064199, със седалище и адрес на управление Република Румъния, гр. Букурещ, шосе „Пипера-Тунари” № 2 (сграда на Порше), Волунтари, област Илфов, ДА ЗАПЛАТИ на П. К. И., ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица], разноски в размер на 2 672 (две хиляди шестстотин седемдесет и два) лева. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: