2 Р Е Ш Е Н И Е № 162 София, 14 април 2011 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито заседание на четиринадесети март две хиляди и единадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН ТОМОВ ЧЛЕНОВЕ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА БЛАГА ИВАНОВА при участието на секретаря Даниела Околийска и в присъствието на прокурора Николай Любенов изслуша докладваното от съдия Евелина Стоянова дело № 42 по описа за 2011 година. С решение № 162 от 29.10.2010 г. по внохд № 205/10 г. Софийският апелативен съд потвърдил изцяло присъдата, постановена по нохд № 6/10 г. на Окръжния съд-гр.Монтана. Срещу въззивното решение са постъпили касационни жалби от подсъдимите Р. Г. С. и Е. П. М.. Подс.С. възразява наличието на всички основания по чл.348, ал.1 НПК и прави алтернативни искания – за цялостно оправдаване и отхвърляне на гражданската претенция или връщане на делото за ново разглеждане. Пред ВКС жалбата се поддържа. Представя се писмена защита. Подс.М. също намира, че са налице всички касационни основания и иска оправдаване по обвинението по чл.219 НК или връщане на делото за ново разглеждане. Пред ВКС жалбата се поддържа. Прокурорът при Върховната касационна прокуратура изразява становище за неоснователност и на двете жалби. Като съобрази горното, доводите на страните и след проверка в пределите по чл.347, ал.1 НПК, ВКС, І-во наказателно отделение установи: Подсъдимият С. е осъден на основание чл.282, ал.2, във връзка с ал.1 и чл.54 НК на една година лишаване от свобода с отлагане на изпълнението на наказанието за срок от три години. Подсъдимият М. е осъден на основание чл.219, ал.1 и чл.54 НК на три месеца лишаване от свобода с отлагане на изпълнението на наказанието за срок от три години и на глоба в размер на 300 лева, като е оправдан по първоначалното обвинение по чл.282, ал.2 НК. Подсъдимият Я. С. Н. е оправдан изцяло по повдигнатото му обвинение по чл.235, ал.1, във връзка с чл.26, ал.1 НК. На основание чл.45 ЗЗД е ангажирана гражданската отговорност на подс.С., като е осъден да заплати на Държавно горско стопанство –[населено място] сумата от 6 825 лева, представляваща обезщетение за причинените с престъплението по чл.282 НК имуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 02.09.2008 г. до окончателното й изплащане. Осъден е също да заплати държавна такса в размер на 273 лева. Присъдени са разноски в полза на Д.-гр.Б. и в полза на съда. Изложеното очертава пределите на проверката (чл.347, ал.1 НПК), осъществявана по реда на глава двадесет и трета, а именно осъждането на двамата жалбоподатели за престъпления, съответно, по чл.282 и чл.219 НК, както и гражданско-осъдителната част на оспореното въззивно решение. По жалбата на подс.С.: Жалбата е частично основателна. Възраженията, поставени на вниманието на ВКС, в голямата си част са идентични с тези, които са били заявени от подсъдимия пред въззивната инстанция и в голямата си част са получили отговор, съответен на изискванията на чл.339, ал.2 НПК. Обстоятелството, че последният се игнорира от жалбоподателя не дава основание за друг извод. Възражението срещу утвърдения от САС размер на вредните последици от престъплението е основателно, макар и не по всички, посочени от защитата на подсъдимия, причини. Приетият от въззивния съд размер на вредните последици - 6825 лева, се основава на заключението по лесо-техническата експертиза, съгласно което тази сума е сбор от обезщетението (3250 лева), определено на основание Наредба за определяне размера на обезщетенията за щети върху гори и земи от горския фон, обнародвана в Дв.бр.39/2004 г. в сила от 12.05.2004 г., и пазарната цена на инкриминираните 130 мЗ отсечени дървета (3575 лева). Последно посочената сума очертава размер на пропуснати ползи, които не могат да съставляват предмет на престъплението по чл.282, ал.2 НК и не могат да се претендират като пряка и непосредствена последица от непозволено увреждане. В наказателното производство основанието за гражданската отговорност на дееца е чл.45 ЗЗД, а претенцията за обезщетяване на пропуснати ползи е недопустима. В тази част гражданският иск неправилно е бил приет за съвместно разлеждане. Поради това подс.С. следва да бъде оправдан за сумата над 3250 лева, като това не очертава несъставомерност по чл.282, ал.2 НК. В този размер предметът на престъплението съставлява значителни материални щети – съответни на малко повече от 14 минимални работни заплати към времеизвършване на престъплението, които наред с вредите от неимуществен характер – сериозното накърняване на авторитета на кметския наместник и разколебаване на доверието в тази институция, покриват изискването за настъпили значителни вреди последици по смисъла на чл.282, ал.2 НК, съответно и на указанията, дадени с т.2 на Постановление № 2/80 г. на Пленума на ВС на РБ. Изменението на обема на обвинението спрямо подс.С., не налага извод за явна несправедливост на наложеното му наказание. Определеното наказание е в размер на предвидения в закона минимум и намаляването му предполага приложението на института на смекчената наказателна отговорност. Събраните по делото данни за личността на подсъдимия, както и тези, които произтичат от характера на конкретно извършеното от него престъпление, не очертават наличието на която и да било от предпоставките на чл.55 НК. Не са налице нито многобройни, нито изключителни смекчаващи отговорността на дееца обстоятелства. В определения от съда по същество размер, с приложението на чл.66, ал.1 НК, наказанието способства постигането на целите по чл.36 НК. От друга страна, решението, в частта, с която е потвърдено осъждането на жалбоподателя на основание чл.45 ЗЗД за сумата от 3575 лева следва да се отмени, а в тази част производството по гражданския иск – прекрати. По жалбата на подс.М.: Жалбата е основателна. САС е приел, че подс.М. не е знаел, че в поверения му за охрана участък се извършва незаконна сеч и не е искал или допускал настъпването на инкриминираните щети, още по-малко е действувал със специална цел да облагодетелства другиго - л.71 от мотивите. Тези изводи на съда, предопределили оправдаване по първоначалното обвинение по чл.282 НК не са оспорени от прокурора. В рамките на фактическите положения, приети за установени от въззивният съд, липсват каквито и да било констатации за дейността на подс.М., освен това, че съгласно трудов договор от 26.11.2003 г. отговарял за охранителен участък Гаганица, [община], в който се включвали и горите в землището на[населено място], а отговорността му е ангажирана за това, че не е извършвал самостоятелен обход на поверения охранителен участък и не е проверил документи за сеч. За да се приеме, че подсъдимият не е положил достатъчно грижи за запазване на повереното му имущество, следва да бъде установено какви такива е трябвало да положи, а тъкмо това не е сторил САС. Посочването на задълженията, произтичащи от чл.34, ал.1, т.т.1 и 3 от Закона за горите и чл.чл.19 и 128а, т.1 от Правилника за приложение на ЗГ и разкриването на съдържанието на последните е крайно недостатъчно. По делото е установен размерът на охранителния участък, поверен на подс.М. – около 1200 хектара гора. Очевидно е, че е невъзможно обхождането му за един единствен ден, а не е установено за колко време същият би могъл да бъде обходен изцяло (предвид на продължителността на инкриминираната по делото незаконна сеч – за времето от 13.08.до 02.09.2008г.). Иначе казано, правилното осъществяване на дейността на подсъдимия предполага обективна възможност за това. Нормативната основа на задълженията на подс.М. сочи и друго, че той прави ревизии на охранявания участък – планирани - на всеки шест месеца, и извънредни - при наличието на сигнали за нарушения по ЗГ и ППЗГ – виж чл.119, ал.4 ППЗГ в редакцията от Дв.бр.98/05 г. в сила от 01.07.2006 г. Впечатлява, че поведението на този подсъдим е анализирано само на плоскостта на Закона за горите и Правилника за приложението му, въпреки действието на Инструкция № 17/10.08.1999 г. за контролната служба в горите и горската стража, издадена от Министъра на земеделието, горите и аграрната реформа, обнародвана в Дв.бр.76 от 27.08.1999 г., последно изменена с Дв.бр.17 от 21.02.2003 г., недопустимо останала вън от погледа на прокурора, а по-късно и на съда. В чл.6 от същата изрично е указано, че горският стражар извършва контрол и охрана в поверения му участък по маршрути, определени от началника на горскостопанския участък (старши лесничей) или от самия него, а в чл.50, ал.1, че горският стражар на охранителен участък отчита дейността си ежеседмично пред прекия си ръководител. Нещо повече, не е съобразена и разпоредбата на чл.44а от ППЗГ – с цел предотвратяване или пресичане на нарушенията служителите по горите (горски и ловни стражари) имат право да осъществяват правомощията си и извън установеното работно време и извън териториалния обхват на дейност на съответното държавно лесничейство. Последно посочените обстоятелства, на плоскостта на казаното по-горе, свързано с установяване на дължимите грижи, неоснователно не са изяснявани от съда (а преди това и от прокурора), въпреки същественото им значение за отговорността на подс.М., тъй като са от кръга на тези по чл.102 НПК. Тези обстоятелства могат да бъдат изяснени, но не могат да бъдат приобщени по реда на чл.287, ал.1 НПК, доколкото изменението на обвинението е възможно само в хода на съдебното следствие пред първоинстанционния съд, което и предопределя резултата от настоящата проверка. С оглед на изложеното, настоящият състав на ВКС намери, че в рамките на фактическите положения, приети за установени от въззивния съд, не се съдържат признаците от обективната страна на престъпния състав по чл.219, ал.1 НК, поради което на основание чл.24, ал.1, т.1 НПК жалбоподателят следва да бъде оправдан. Друг е въпросът, че за субективната страна на същия престъпен състав в мотивите на оспореното въззивно решение липсват каквито и да било съображения. Водим от горното на основание чл.354, ал.1, т.т.2 и 3, ал.2, т.5 НПК, ВКС, І-во наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ решение № 162 от 29.10.2010 г., постановено по внохд № 205/10 г. на Апелативния съд-гр.София, както следва: - ОТМЕНЯ решението в частта, с която е потвърдена присъдата по нохд № 6/10 г. на Окръжния съд-гр.Монтана спрямо подсъдимия Е. П. М., като на основание чл.24, ал.1, т.1 НПК оправдава последния по обвинението по чл.219, ал.1 НК; - ИЗМЕНЯ решението в частта, с която е потвърдена присъдата по нохд № 6/10 г. на Окръжния съд-гр.Монтана спрямо подсъдимия Р. Г. С., като по обвинението по чл.282, ал.2 НК оправдава подсъдимия за разликата над 3250 (три хиляди двеста и петдесет) лева; - ИЗМЕНЯ решението в частта, с която е потвърдена присъдата по нохд № 6/10 г. на Окръжния съд-гр.Монтана по осъждането на подсъдимия Р. Г. С. на основание чл.45 ЗЗД, като го отменя в частта за сумата от 3575 (три хиляди петстотин седемдесет и пет) лева, ведно със законната лихва, считано от 02.09.2008 г. и в тази част ПРЕКРАТЯВА ПРОИЗВОДСТВОТО по гражданския иск; - ИЗМЕНЯ решението в частта, с която е потвърдена присъдата по нохд № 6/10 г. на Окръжния съд-гр.Монтана по осъждането на подсъдимия Р. Г. С. за държавна такса, като НАМАЛЯВА размера на дължимата такава на 130 лева. ОСТАВЯ В СИЛА посоченото решение на САС в останалата му част. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: ОСОБЕНО МНЕНИЕ Не споделям мнението на мнозинството от съдебния състав по следните въпроси. 1. Причинените вреди в размер на 3575 лв. не представляват пропуснати ползи, а претърпени загуби, които са изчислени по пазарни цени. Това е правилният метод за определяне на вредите от престъплението, докато фиксираният размер на обезщетението 3250 лв. е от значение за случаите, в които е приложима специалната Наредба за определяне .../ДВ, бр.39/04/. Сумирането на двете оценки е, разбира се, погрешно. 2. Дори вредата да е настъпила като претърпяна загуба, присъждането й въз основа на непозволено увреждане не е недопустимо според утвърденото разбиране в теорията и съдебната практика; присъждането е допустимо дори при оправдателна присъда – вж. р.І от П.9/1981-Пл. 3. Щом обстоятелствата във връзка с поведението на подсъдимия М. са останали неизяснени, изясняването им трябва да бъде предмет на ново разглеждане на делото, а не да доведе пряко до оправдаването му направо в касационната инстанция; последното е възможен, а не единствено възможен изход от делото. При тези съображения е очевидно, че те са несъвместими с решението по отношение на единия подсъдим, а по отношения на другия изискват отчитане на вреда в друг размер. /Пл.Томов/