О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 96 гр. София, 02.03.2020 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети февруари две хиляди и двадесета година в състав: Председател: ПЛАМЕН СТОЕВ Членове: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА като разгледа докладваното от съдия Янчева гр. дело № 3226 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 14984/16.05.2019 г., подадена от Професионална гимназия по туризъм „Проф. д-р Асен Златаров“, гр. Варна, чрез адвокат П. М., срещу решение № 439 от 8.04.2019 г. по гр. д. № 196/2019 г. на Окръжен съд – Варна, с което е отменено решение № 4764 от 23.11.2018 г., постановено по гр. д. № 680/2018 г. на Районен съд – Варна, за отхвърляне на предявения по делото иск с правно основание чл. 109 ЗС, и вместо него въззивният съд е осъдил Професионална гимназия по туризъм „Проф. д-р Асен Златаров“, гр. Варна да се въздържа от действия, с които неоснователно пречи на „Динипо“ ЕООД да има свободен достъп до самостоятелен обект с идентификатор 10135.2560.420.2.2 по КККР на гр. Варна, находящ се в обща на страните сграда с идентификатор 10135.2560.420.2, на етаж минус едно - в сутерена на сградата, чрез предоставяне на необезпокоявано преминаване през входна врата, коридор на първи етаж на сградата и стълбище към сутерена на сграда с идентификатор 10135.2560.420.2.1, на основание чл. 109, ал. 1 ЗС. За да уважи предявения иск, въззивният съд е приел, че по делото не се спори между страните, а и от съвкупния анализ на събраните по делото доказателства се установява по безспорен начин, че ищецът „Динипо“ ЕООД е собственик на имот с идентификатор 10135.2560.420.2.2 по КККР на гр. Варна - инфраструктурен обект в сграда, находящ се на етаж минус едно (сутеренен етаж), под ниското и високото тяло на училищната сграда на Професионална гимназия по туризъм „Проф. д-р Асен Златаров“, гр. Варна, с административен адрес гр. Варна, ул. „Найден Геров“ № 1, при граници: ул. „Найден Геров“, тревна площ към бул. „Княз Борис“, двор на хотел „Димят“ и вътрешен двор, а ответникът е собственик на другия самостоятелен обект в сградата с идентификатор 10135.2560.420.2.1 и на другата сграда в имота с идентификатор 101. 2560.420.1. Съдът е приел за установено и че въпреки факта, че двете сгради са с отделни идентификатори и притежават определена архитектурна самостоятелност - самостоятелни елементи, независими конструкции, към настоящия момент достъпът до имота на ищеца е възможен единствено през главния вход, коридора на първия етаж и стълбището към сутерена, които се намират в сградата, предоставена за управление на ответника. В тази връзка въззивната инстанция е счела за ирелевантни наведените от ответника възражения, че след сключване на придобивната сделка от страна на ищеца в неговия патримониум са преминали права върху идеални части от общите части само на едната от сградите - втори корпус на учебното заведение, поради което и входната врата, коридор и стълбище не представляват общи части от сградата, в която е придобитият от ищеца обект. Намерила е тези възражения и за неоснователни, предвид събраните по делото писмени доказателства и съдебно-техническа експертиза, от които се установява, че посочените в нотариалния акт и в акта за държавна собственост идеални части от общите части на сградата, придобити в собственост от ищеца, са изчислени на базата на общата РЗП на двата корпуса на сградата (20.1969 % ид. ч. за „Динипо“ ЕООД); двата корпуса на сградата са конструктивно и функционално свързани, като не са представени доказателства, че архитектурният проект и разрешението за строеж са предвиждали отделни входове или отделни стълбища. Съдът е визирал, че липсват строителни книжа и документи, въз основа на които да се направи извод, че в етапа на изграждането на двата корпуса е било допуснато изменение или изграденото е в отклонение или нарушение на разрешението. Изложил е съображения, че входната врата, находяща се във високото тяло на сградата, осигурява достъп до обектите в тази част на сградата, а също и до имота на ищеца; единственият възможен достъп до този имот е през общия коридор на сградата и стълбището към сутерена; отделянето на двата корпуса, двете тела на сградата в КККР като самостоятелни обекти с отделни идентификационни номера не се отразява на придобитите права на собственост на страните. Окръжен съд – Варна е приел за неотносимо към основателността на иска по чл. 109 ЗС наличието на възможност за достъп до имота, чрез извършване на преустройства и изграждане на нов вход към обекта на ищеца. Посочил е, че за да се уважи предявен иск по чл. 109 ЗС, е необходимо ищецът да докаже, че притежава правото на собственост върху имота си и че ответникът има поведение и извършва действия, чрез които препятства упражняването на правото на собственост. Визирал е, че искът по чл. 109 ЗС предоставя защита на правото на собственост и на ограничените вещни права срещу всяко неоснователно въздействие, което ограничава, смущава или пречи на пълноценното използване на вещта според предназначението й, като установяването на посочените обстоятелства е в тежест на ищеца по делото, а в тежест на ответника е да установи, че е имал право да извършва такива действия и че те не засягат правата на собственика. Приел е, че по делото е установено, че ищецът е собственик на имота, като ответникът отказва достъп до този имот през вход, коридор и стълбище, които са изградени в сграда, която е собственост на ответника, но са функционално свързани и единствените, чрез които се осъществява достъпът до имота на ищеца. Направил е извод, че към момента на придобиването на собствеността върху обекта достъпът до него е бил възможен единствено и се е осъществявал през посочените вход, коридор и стълбище, и не са били извършвани ремонти, преустройства в обекта на ищеца и в сградите на ответника. Визирал е, че настъпили промени в КККР и отделяне на сградите и части от тях като отделни самостоятелни обекти след придобиването на собствеността, не представляват основание за препятстване упражняването в пълен обем правото на собственост на собственик на отделен, съседен имот. Собственикът на самостоятелния обект в сградата не е длъжен да търпи и понася ограничения за неговото право на собственост от създаденото ново състояние. Жалбоподателят атакува въззивното решение като неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят твърди, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК. Сочи, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса: При разглеждане на иск с правно основание чл. 109 ЗС подлежи ли на изследване въпросът за основателността и правомерността на предприетите от ответника действия (в случая отказа на достъп на трети лица до неговата собственост), или самият факт на невъзможност за упражняване правото на собственост в пълен обем е достатъчен за уважаване на предявените претенции, в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 4/6.11.2017 г. по тълк. д. № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС, т. 3, като не е изследвал правомерността на поведението на ответника по иска. Жалбоподателят твърди и че решението противоречи на посоченото тълкувателно решение и по въпроса: Необходимо ли е ищецът по иск с правна квалификация чл. 109 ЗС във всички случаи да доказва, че неоснователното действие на ответника му пречи да упражнява своето право, като в тази връзка навежда, че по делото не са събрани каквито и да е доказателства за създаване пречки на ищеца, по-големи от обикновените. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани и следните въпроси, за които жалбоподателят твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 11/23.02.2018 г. по гр. д. № 954/2017 г. на ІІ г. о.: а) Правомерна ли е защитата на абсолютното право на собственост и противоправен ли е отказът за предоставяне на свободен и неограничен достъп до собствен самостоятелен обект в хипотезата, когато другият етажен собственик след възникване на етажната собственост се явява лишен от достъп до общите части, който дотогава се е осъществявал през имота на ответника; б) Подлежи ли на отхвърляне иск с правно основание чл. 109 ЗС в случаите, когато ответникът не е предприел действия, с които е извършил промени и е преустановил достъпа до обща част, а невъзможността се дължи на начина на изграждане на сградата и нововъзникналото правно положение; в) От значение ли е за уважаването на иск с правно основание чл. 109 ЗС дали ответникът е създал и поддържа противоправното състояние, при което етажният собственик е лишен от достъп до обща част. В изложението са формулирани въпроси, по отношение на които се твърди наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК: а) Съществуването в или разделянето на един недвижим имот на отделни самостоятелни обекти (сгради) води ли автоматично до възникване на сервитут или на други ограничени вещни права в тежест на един обект, необходими за пълноценното използване на другия обект; б) Упражняване правото на собственост в пълен обем включва ли в своето съдържание право на преминаване през съседен имот, ако няма друг директен достъп; в) Превръщат ли се в общи части на една сграда елементи на друга сграда, ако достъпът до първата е възможен единствено през тях, респ.: Могат ли елементи на една сграда да се третират като общи части по предназначение, когато подпомагат използването на друга сграда, макар и да не се намират в една и съща постройка и в първата да не е налице етажна собственост; г) Може ли и следва ли да се отдава приоритет на разрешаването на едно фактическо затруднение, когато това решение противоречи на правните норми. По отношение на тази група въпроси жалбоподателят твърди, че същите излизат извън контекста на конкретния спор, но разглеждането им би допринесло за обогатяване правораздаването като цяло и би оказало по-глобално влияние върху аналогични казуси. Излага, че въпреки че не е използвал този термин, Окръжен съд – Варна с решението си е приел, че в полза на ищеца е възникнал сервитут (право на преминаване през имота на ответника), без такъв да е бил учреден от страните или предвиден в закон. На последно място жалбоподателят се позовава на очевидна неправилност на атакуваното от него решение – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК. „Динипо“ ЕООД е подало отговор на касационната жалба, в която излага становище за неоснователност на същата. Счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Излага, че поставените в изложението въпроси са неотносими, тъй като коридорът и стълбището са общи части по смисъла на чл. 38 ЗС и дружеството има право да ги ползва, за да достигне до обекта на собствеността си. Твърди, че дружеството е лишено от свободен достъп до имота си, тъй като ищецът иска да контролира този достъп, като не му предоставя ключ, както и изключва достъпа до имота на „Динипо“ ЕООД нощем и в почивни дни. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу въззивно решение по иск, за който касационното обжалване не е ограничено от цената на иска. Производството пред първоинстанционния съд е образувано въз основа на искова молба на „Динипо“ ЕООД, с която срещу Професионална гимназия по туризъм „Проф. д-р Асен Златаров“, гр. Варна е предявен иск с правно основание чл. 109 ЗС: за осъждане на ответника да се въздържа от действия, с които неоснователно пречи на ищеца да има свободен достъп до инфраструктурен обект с идентификатор 10135.2560.420.2.2, находящ се в обща на страните сграда, на етаж минус едно - в сутерена на сградата, чрез предоставяне на ключ за входната врата на общата сграда, и да осигури свободен достъп по всяко време през общите части на сградата - входна врата, коридор на първия етаж и стълбище към сутерена, заснети като част от самостоятелен обект с идентификатор 10135.2560.420.2.1, до собствения на ищеца обект. В исковата молба се излага, че по силата на правна сделка от 25.07.2013 г., обективирана в нотариален акт № 86, том І, нот. д. № 65/2013 г., ищецът станал собственик на самостоятелен обект с идентификатор 10135.2560.420.2.2 - инфраструктурен обект в сграда, находящ се на етаж минус едно (сутеренен етаж), под ниското и високото тяло на училищната сграда на Професионална гимназия по туризъм „Проф. д-р Асен Златаров“, гр. Варна. Праводателят на „Динипо“ ЕООД закупил имота на публична продажба от ЧСИ, като длъжникът по това изпълнение бил придобил собствеността чрез правна сделка с държавата, като при нея било прието, че обектът е частна държавна собственост. В исковата молба се сочи, че с придобиване правото на собственост върху обекта били придобити и 20.1969 % ид. ч. от общите части на сградата, които общи части, съгласно чл. 38, ал. 1 ЗС, включват и стълбите, площадките, външните входни врати на сградата и вратите към общи тавански и избени помещения. За останалата част от сградата, представляваща публична държавна собственост, предоставена за управление на учебното заведение, е налице съставен АДС № 8859/12.05.2015 г. Твърди се, че единствената възможност за достъп до обекта на ищеца е през входната врата на учебното заведение, през общия коридор на първия (партерен) етаж на сградата и през общия коридор на тази обща на страните сграда, който достига до стълбището, водещо до обекта на ищеца. В исковата молба се излага, че още от придобиването на имота ответникът отказва да допусне ищеца в сградата. Ответникът е оспорил иска. Същият е заявил, че на ищеца не е бил отричан достъп до имота му, стига да бъде извършван при съблюдаване на правилника за организиране на пропускателния режим на гимназията, предвид специфичното предназначение и начина на ползване на сградите, с оглед защита на по-висш обществен интерес. Възразил е, че главният вход и коридорът, водещ към стълбището не са общи части на двете страни по спора, тъй като обектът на ищеца се намира в сграда с идентификатор 10135.2560.420.2, а входната врата и коридорът - в сграда с идентификатор 10135.2560.420.1, като в последната няма обекти, собственост на трети лица, поради което и в режим на етажна собственост се намира само ниското тяло. Изложил е и съображения, че коридорът не отговаря на изискванията за обща част по своето естество. Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че следва да допусне касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, предвид приетото в него, че след като по делото е установено, че ищецът е собственик на имота с идентификатор 10135.2560.420.2.2, а ответникът отказва достъп до този имот през вход, коридор и стълбище, които са изградени в сграда, която е собственост на ответника, но са функционално свързани и единствените, чрез които се осъществява достъпът до имота на ищеца, то искът по чл. 109 ЗС е основателен. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, О П Р Е Д Е Л И: ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 439 от 8.04.2019 г. по гр. д. № 196/2019 г. на Окръжен съд – Варна. УКАЗВА на Професионалната гимназия по туризъм „Проф. д-р Асен Златаров“, гр. Варна в едноседмичен срок от съобщението да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер на 40 лв. и в същия срок да представи доказателства за внасяне на таксата, като в противен случай жалбата ще бъде върната. Делото да се докладва за насрочване след представяне на доказателства за внасяне на таксата. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: