13 Р Е Ш Е Н И Е № 184 гр.София , 20 януари 2021 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на осми декември две хиляди и двадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНТОАНЕТА ДАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕНА КАРАКАШЕВА МАРИЯ МИТЕВА при участието на секретаря Мариана Иванчева и прокурора от ВКП Ивайло Симов след като изслуша докладваното от съдия ДАНОВА наказателно дело № 820/2020 г.и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по касационни жалби, депозирани лично от подсъдимия С. Б. Я. и от адв.Б., в качеството на негов защитник, срещу решение №10281 от 17.08.2020 г., постановено по внохд №538/2020 г. по описа на Софийски апелативен съд, НО. В жалбата на защитника на подсъдимия са релевирани касационните основания по чл.348 ал.1 тт.1-3 от НПК. Претенцията за допуснати от въззивната инстанция съществени процесуални нарушение се обосновава с допуснато отклонение от заложения в чл.13 и чл.14 от НПК стандарт на доказване, като се твърди, че доказателствата по делото са били едностранчиво тълкувани, действителното им съдържание е било изопачено, а съдържащата се в тях информация е била пренебрегната. Посочва се, че в резултат на тези недостатъци съдебният акт съдържа вътрешни противоречия и празноти, част от които са конкретно посочени в жалбата. Освен това се твърди, че приетата от съда фактическа обстановка се различава от тази, описана в обвинителния акт и самопризната от подсъдимия по реда на чл.371 т.2 от НПК. Като съществено нарушение на процесуалните правила защитникът оценява и пропускът на апелативния съд да се произнесе по доводите за несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание, изложени във въззивната им жалба. Оплакването за допуснати нарушения на материалния закон се свързва с неправилност в извода на съда за това, че подсъдимият е нарушил разпоредбата на чл.117 от ЗДвП. Оспорва се приетото от САС, че починалото дете не е било под контрол на възрастен, тъй като контролът върху него е следвало да се упражнява от служителите на фирма „У.“ Е., извършващи ремонтни дейности по [улица]. Анализирано е поведението на пострадалото дете преди настъпването на инцидента в посока наличието на съпричиняване, както и това на длъжностните лица от дружеството „У.“ Е., които е следвало да забранят навлизането на превозни средства още в самото начало на процесната улица. Касационното основание по чл.348 ал.1 т.3 от НПК се аргументира с неправилно възприемане от САС на редица обстоятелства като отегчаващи отговорността. Възразява се и срещу отмяната на института на условното осъждане, като в тази насока се излагат подробни доводи. Прави се искане в условията на алтернативност: да бъде намален размера на наложеното наказание; да бъде приложен закон за еднакво или по-леко наказуемо престъпление; да бъде приложена разпоредбата на чл.66 ал.1 от НК; решението да бъде отменено и делото върнато за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд за отстраняване на допуснати нарушения на процесуалните правила. В жалбата, подадена лично от подсъдимия се възразява срещу мотивите към атакувания съдебен акт, като се твърди, че същите са неправилни относно интерпретацията на изразеното от подсъдимия съжаление и подбудите за извършване на деянието. Твърди се, че не е нарушена разпоредбата на чл.117 от ЗДвП, тъй като подсъдимият не е възприел детето на пътя като опасност по време на управление на превозното средство, а само когато е бил извън автомобила, както и, че при изграждането на изводите за наличие на технически възможности за водача да спре автомобила, не е отчетена възможността за човешка реакция в момент, когато водачът е насочил вниманието си назад. Отправя се укор към апелативния съд, че не е изследвал дали са били спазени конкретните нормативни изисквания на Наредба №3 за временна организация и безопасност на движението при извършване на СМР по пътищата и улиците и на Наредба №2 за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд при извършване на СМР, които нарушения са релевантни за отговорността на подсъдимия. Изложени са подробни аргументи, обосноваващи незаконосъобразност на отмяната на института на условното осъждане. Правят се искания, аналогични на тези, обективирани в жалбата на адв.Б.. В съдебното заседание пред Върховният касационен съд, защитникът на подсъдимия- адв.Б., поддържа касационната жалба по изложените в нея съображения. Моли да бъде изменено решението на апелативния съд и да бъде приложена разпоредбата на чл.66 ал.1 от НК. Представителят на Върховната касационна прокуратура взема становище за неоснователност на касационните жалби, поради липса на касационните основания по чл.348 ал.1 от НПК. Счита, че апелативният съд е взел правилното и справедливо решение да отмени приложението на чл.66 ал.1 от НК. Предлага да се остави в сила атакуваното съдебно решение. Адв.Д., повереник на частните обвинители М. С., И. С., Т. Т., Ю. Т. и В. С., пледира за оставяне в сила на въззивното решение. Счита, че същото е правилно и справедливо и не са налице основания за допълнително смекчаване на наложеното на подсъдимия наказание, нито за приложение на института на условното осъждане. Претендира за възлагане в тежест на подсъдимия на разноските, направени от частните обвинители пред ВКС. В последната си дума подсъдимият С. Б. Я. изказва дълбоко съжаление за случилото се. Моли да бъде осъден условно. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето наказателно отделение като обсъди доводите, релевирани в касационните жалби, становището на страните от съдебното заседание и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в рамките на правомощията си, установи следното: С присъда № 663 от 12.02.2020 г., постановена по нохд №503/2019 г., Благоевградски окръжен съд е признал подсъдимия С. Б. Я. за виновен в това, че на 25.07.2018 г., около 09.05 часа в [населено място], на [улица], в района на дом №25, при управление на МПС- л.а. „Ф. П.“ с рег. [рег.номер на МПС] в посока [улица], нарушил правилата за движение по пътищата- чл.20 ал.1 от ЗДвП и чл.117 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на М. И. С., поради което и на основание чл.343 ал.1 б.“в“ пр.1 във вр.с чл.342 ал.1 във вр.с чл.58а ал.1 от НК му е наложил наказание в размер на три години лишаване от свобода, чието изтърпяване на основание чл.66 ал.1 от НК е отложил с изпитателен срок от пет години, считано от влизане на присъдата в сила. На основание чл.67 ал.3 от НК е постановено през изпитателния срок изтърпяването на пробационна мярка по чл.42а ал.2 т.2 от НК. На основание чл.343г от НК подсъдимият Я. е лишен от право да управлява МПС за срок от седем години и шест месеца. В тежест на подсъдимия са възложени направените по делото разноски, както и тези, сторени от частните обвинители. По въззивни жалби на подсъдимия и на частните обвинители, пред Софийски апелативен съд е било образувано внохд №538/2020 г., приключило с решение №10281 от 17.08.2020 г., с което първоинстанционната присъда е била изменена, като е бил намален размера на наложеното на подсъдимия наказание лишаване от право да управлява МПС от седем години шест месеца на шест години; приложението на чл.66 ал.1 от НК и постановената пробационна мярка по чл.42а ал.2 т.2 от НК, търпима през изпитателния срок, са били отменени. С решението е бил определен първоначален общ режим на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода и са възложени в тежест на подсъдимия, направените от частните обвинители разноски пред въззивната инстанция. В останалата част присъдата е била потвърдена. Касационните жалби са ОСНОВАТЕЛНИ, макар и не по всички изложени в тях съображения. Не се констатира основателност на оплакването за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Производството по делото е протекло по реда на диференцираната процедура по глава XXVII, в хипотезата на чл.371 т.2 от НПК. При избрания от подсъдимия ред на разглеждане на делото, същият получава по-благоприятно наказателно правно третиране във връзка с наказанието, което следва да понесе, но същевременно се съгласява с известни ограничения - да спори по поддържаните от прокурора факти и в тази връзка да участва лично и непосредствено в събирането и проверката на доказателствата и доказателствените средства. Ето защо, релевирането на оплаквания от подсъдимия и защитника му за неразкриване на обективната истина по делото от съда и за допуснати от решаващия съд нарушения на чл.13 и чл.14 от НПК, по същество представляват оттегляне на самопризнанието по чл.371 т.2 от НПК, което оттегляне е процесуално недопустимо пред касационната инстанция. Съгласно ТР №1 от 2009 г. на ОСНК на ВКС, крайният момент до който могат да бъдат оттеглени изявленията на подсъдимия по чл.371 т.2 от НПК е постановяването на определението на първостепенния съд по чл.372 ал.4 от НПК. След като делото е решено при условията на диференцираната процедура по чл.371 т.2 от НПК и при нейното провеждане не са допуснати съществени процесуални нарушения /такива липсват по настоящето дело/, защитата на подсъдимия остава ограничена в рамките на признатите фактически положения по обвинителния акт. Ако подсъдимият не е бил съгласен с изложената фактология в обвинителния процесуален документ, същият не е следвало да инициира провеждането на диференцираната процедура, а е следвало своевременно да изложи съображенията си, за да може производството да се проведе по общия ред. Оттук насетне на преценка подлежи подкрепеността на самопризнанието на подсъдимия от доказателствата, събрани на досъдебното производство, защото ако такава подкрепеност липсва, съдът е длъжен да не допуска провеждането на съкратено съдебно следствие по чл.371 т.2 от НПК, а да премине към разглеждане на делото по общия ред. В настоящият случай е налице подкрепеност на самопризнанието на подсъдимия С. Я. от валидно събрани на досъдебното производство доказателства и в тази насока подробна аргументация се съдържа в мотивите към първоинстанционната присъда /л.115-118 от нохд №503/2019 г./, изцяло възприета от втората инстанция /л.89-90 от внохд №538/2020 г./. При разглеждане на делото по реда на чл.371 т.2 от НПК, съдилищата принципно не дължат извършването на онзи анализ на доказателствата и доказателствените източници, който е задължителен при разглеждане на делото по общия ред. Задължението им се изчерпва до мотивирана преценка за подкрепеност на направеното от подсъдимия признание на фактите по обвинителния акт от събраните на досъдебното производство доказателства, независимо, че по настоящото дело първоинстанционният съд е провел задълбочена проверка и анализ на събрания доказателствен материал, разглеждайки го в неговата логическа връзка и съвкупност. Предвид изложеното, доводите на защитата на подсъдимия, че доказателствата са били интерпретирани произволно и не според действителното им съдържание, както и, че е била пренебрегната значима информация, съдържаща се в тях, са лишени от основание. Следва да се отбележи, че фактите в обвинителния акт по потегляне на автомобила рязко напред по [улица]в посока [улица], самопризнати от подсъдимия, са коректно изведени на базата на събраните гласни доказателствени средства- показания на свидетели-очевидци и данните, закрепени в протокола за оглед на местопроизшествие- всички те професионално интерпретирани от експертите, изготвили автотехническите експертизи. Желанието на подсъдимия да включи на задна предавка, за да потегли на заден ход и неговата увереност, че това именно е сторил, са чисто субективни. Те не отговарят на обективно установеното, че процесният автомобил е потеглил напред, като в тази насока доказателствата по делото са еднозначни и категорични. На следващо място, претенцията на защитата, че въззивният съд се е отклонил от фактите по обвинителния акт, е неоснователна. Прочитът на възприетите от апелативната инстанция факти, посочени в мотивната част на решението му и тези, отразени в обвинителния акт и самопризнати от подсъдимия Я., сочи на съвпадение между тях. Това са именно фактите, на базата на които съдът е изградил своите изводи по правото. Не се споделя и възражението на адв. Б., че проверяваното съдебно решение страда от липса на мотиви в частта, касаеща наложеното на подсъдимия наказание, понеже съдът не бил обсъдил доводите, изложени в депозираната от тях въззивна жалба. На седем страници от решението, САС е обсъдил в детайли всички обстоятелства, относими към индивидуализацията на наказанието- обществената опасност на деянието и дееца, смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства. Преценявал е правилността на изводите на първоинстанционния съд по конкретните смекчаващи и отегчаващи обстоятелства и ясно и недвусмислено е посочил, че не намира основания за ревизия на размера на наказанието лишаване от свобода. Избраният от въззивния съд подход при обсъждане реализацията на наказателната отговорност на Я. не може да се счете за неудачен, защото, излагайки съображения по отделните обстоятелства, обосноваващи правилното отмерване на наказанието, той имплицитно се е произнесъл и по доводите, наведени в жалбата на защитника на подсъдимия. В този смисъл проверяваното съдебно решение не страда от дефицит на мотиви. ВКС не констатира да е налице касационното основание по чл.348 ал.1 т.1 от НПК. В тази насока възражението на жалбоподателите касае приетото от съдилищата като допуснато от подсъдимия нарушение на чл.117 от ЗДвП. Засилената закрила на здравето и живота на децата, която водачите дължат при управление на МПС, е продиктувана от липсата на стабилни навици у тях да реагират адекватно на опасностите, които ги грозят, когато се намират на пътя или в близост до него. Детето представлява опасност за движението, когато е на пътя или в близост до него, от една страна и от друга- когато то се възприема от водача или когато той е бил длъжен и е могъл да го възприеме. Детето не представлява опасност за движението, когато то се намира под контрол на възрастен, а то е под такъв контрол, само когато възрастният го държи за ръка или носи, или по-друг начин възпрепятства навлизането му в пътното платно /в този смисъл ТР №61/1983 г. на ОСНК на ВС/. Твърдението на подсъдимия, че не е видял детето е ирелевантно, доколкото от описаните по делото факти за местоположението на пострадалото дете на пътното платно, самопризнати от подсъдимия, се налага извод, че липсват фактори от заобикалящата действителност, които да са препятствали видимостта на подсъдимия към него, т.е обстоятелството, че подсъдимият не го е видял, се дължи изцяло на неговото неправомерно поведение. Обстоятелството, че подсъдимият е имал пряка, техническа видимост към местоположението на пострадалото дете, е установено от тройната автотехническа експертиза. За това, че детето не е било под контрол на възрастен, по делото са налице обилни доказателства, чието съдържание коректно е отразено в самопризнатите от подсъдимия факти в обвинителния акт, а именно, че към процесния момент св.С., майка на пострадалото момче, се е намирала в магазин и то е било оставено само. Но дори и същата да е била на местопроизшествието, детето ако не е било държано за ръка от нея отново ще е налице хипотезата на липса на контрол от възрастен. Това е така, тъй като от децата като участници в движението винаги може да се очаква несъответно, неразумно поведение, тъй като същите нямат затвърдени рефлекси да се предпазват от опасностите, които създава едно МПС за тяхното здраве и живот, т.е обикновеното присъствие на възрастен на мястото на инцидента не е достатъчно, за да се приеме, че детето е под негов контрол. Вярно е, че контрола от възрастен може да се осъществява от всяко трето лице, но също така е вярно и че намиращите се по това време работници на инкриминираното място, не са били ангажирани с надзора върху малолетния М. С., поради което и логично не са осъществявали такъв. По-нататък, ВКС изцяло споделя изводите на въззивната инстанция за това, че подсъдимият е нарушил и разпоредбата на чл.20 ал.1 от ЗДвП, задължаваща водачите да „контролират непрекъснато пътните превозни средства, които управляват“, което нарушение е в причинна връзка с настъпилия съставомерен резултат. В принципен план загубата на контрол може да се дължи на различни причини от субективен характер, като: неправилно боравене с уредите за управление на автомобила, заспиване, отклоняване на вниманието, липса на всеобхватно наблюдение на пътната обстановка и пр. В конкретния случай, първоначално подсъдимият е насочил автомобила си в дясно, след което, за да избегне удар в паркирания л.а. „Тойота РАВ 4“ с рег. [рег.номер на МПС] , го е отклонил наляво, но независимо от тези действия е настъпил удар между двете МПС-та, след което автомобилът на подсъдимия е продължил ускорителното си движение, макар Я. да е имал техническа възможност за спиране и е ударил пешеходеца М. С.. ВКС напълно се съгласява с приетото от апелативната инстанция, че именно поради неправилно боравене със системите и органите за управление на автомобила- неправилна употреба на педала на газта /въздействие върху него, вместо предприемане на аварийно спиране/ и неправилно боравене с волана, довело до качването на автомобила с десните му колела върху тротоара и рязкото му завъртане за отклонение движението наляво, се е стигнало до загубата на контрол над управлението му. Ако подсъдимият Я. е задействал ефективно и своевременно спирачната система от момента на предприемане на управление на МПС-то в посока [улица], или дори от момента на предприетите от него действия по завиване наляво непосредствено преди първия удар /удара с л.а. „Тойота РАВ 4“ с рег. [рег.номер на МПС] / и въпреки настъпилия удар в заден ляв габарит на л.а. Тойота, вторият удар- с пешеходеца М. С., не би се случил. Предвид изложените съображения, ВКС приема, че материалният закон е приложен правилно. Във връзка с оплакването за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода и отмяната на разпоредбата на чл.66 ал.1 от НК, настоящият касационен състав, констатира следното: За престъплението по чл. 343 ал.1 б.“в“ пр.1 във вр.с чл.342 ал.1 от НК, законодателят е предвидил наказание лишаване от свобода от две до шест години. С оглед провеждането на диференцираната процедура по чл.371 т.2 от НПК, съдът е бил длъжен след като определи подходящия размер на наказанието лишаване от свобода за извършеното от подсъдимия престъпление, да го намали с 1/3 на основание чл.58а ал.1 от НК, или да приложи разпоредбата на чл.58а ал.4 от НК, ако установи условията на чл.55 от НК и ако тази разпоредба е по-благоприятна за дееца. В конкретния случай, както правилно е преценила въззивната инстанция, не се установяват нито многобройни, нито изключителни по своя характер смекчаващи отговорността обстоятелства, когато и най-лекото предвидено в закона за съответното престъпление наказание /в случая две години лишаване от свобода/ е несъразмерно тежко. Определеното наказание от четири години и шест месеца лишаване от свобода, редуцирано на основание чл.58а ал.1 от НК на три години, не е явно несправедливо, тъй като липсва явна и очевидна диспропорция между него и обществената опасност на деянието и дееца. Същото е било съобразено с конкретната тежест на извършеното престъпление, обществената опасност на подсъдимото лице и наличните смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства. ВКС не възприема обаче доводите на въззивната инстанция, чрез които изказаното от подсъдимия съжаление за случилото се и за смъртта на детето, е било изключено от кръга на смекчаващите отговорността обстоятелства. В хода на целия наказателен процес, подсъдимият Я. многократно е изразявал своето отношение към настъпилите трагични събития. Вярно е, че едва пред настоящата инстанция, същият се обръща към близките на починалото дете, нещо, което до този момент не е правил. Това обаче не означава непременно, че не се разкайва и не съжалява искрено. Възможни са причини от различен характер, които да са препятствали подсъдимия да адресира извиненията и съжалението си директно към близките на детето- напр. срам, неудобство, липса на достатъчна смелост да се изправи пред тях и пр., а не непременно отсъствие на съчувствие и състрадание към тях, така както е приел въззивният съдебен състав. Съдът няма специални знания да прецени характеристиките на психическите процеси, протичащи в подсъдимия във връзка с деянието и настъпилия от него безспорно изключително тежък резултат- смъртта на дете на 6 години. Разкаянието е специфичен морален акт, който може да бъде проява на съвест или на чувство на срам, обективиран чрез гласно признаване пред околните на съжаление за случилото се. Именно за това съдебната практика приема, че когато едно подсъдимо лице е изказало съжаление веднага след извършване на деянието, което е поддържал през цялото време на процеса, същото следва да се приеме като смекчаващо отговорността обстоятелство. На следващо място, настоящият съд приема за верни изводите на контролираната инстанция, че не е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на св.С., оставила на улицата малолетното си дете без контрол, нито пък на работниците от „У.“ Е., и поради тяхната изчерпателност не намира за необходимо да ги преповтаря. В допълнение следва да се посочи само, че цитираното от защитата решение №110 от 23.05.2014 г. по н.д. 274/2014 г. на ВКС, второ н.о., е неотносимо към настоящия случай и това е така, тъй като на подсъдимият по това дело не е било повдигнато обвинение за нарушение на чл.117 от ЗДвП, точно защото същият обективно не е могъл да възприеме в по-ранен момент местонахождението на детето на банкета, а впоследствие и навлизането му в лентата за движение. По-нататък, апелативният съд не е имал задължение да изследва какви са конкретните нарушения, допуснати от страна на дружеството, осъществяващо ремонта, в каквато насока е отправен укор от страна на жалбоподателите. Това е така, тъй като от една страна, обвинение спрямо лица от това дружество няма, а от друга- не е налице изискуемата се от закона пряка причинно –следствена връзка между допуснатите нарушения и настъпилия съставомерен резултат- смъртта на детето, който се дължи изцяло на неправомерните действия на подсъдимия като водач на МПС. Независимо, че настоящият съд приема, че изказаното от дееца съжаление за случилото се следва да бъде ценено като смекчаващо отговорността обстоятелство, то неговата относителна тежест, преценена на фона на останалите обстоятелства, имащи значение за правилното отмерване на наказанието, не дава основание за ревизия на определения размер на наказанието лишаване от свобода. По-нататък ВКС не споделя извода на въззивната инстанция за отмяна приложението на чл.66 ал.1 от НК. Наказателният кодекс подчертава преобладаващото значение на задачата за поправяне на престъпния деец при преценката относно приложението на института на условното осъждане, без разбира се да игнорира въздействието, което последното ще окаже върху останалите членове на обществото. Когато съдът преценява дали наказанието да бъде изтърпяно ефективно или условно, той трябва да вземе предвид, както личните качества на подсъдимия, така и конкретната обществена опасност на престъплението. Прилагането на института на условното осъждане всякога е свързано с изграждането на положителен извод, че целите на наказанието ще бъдат постигнати и без въдворяването на лицето в пенитенциарно заведение. Вярно е, че за личността на дееца следва да се съди и по характе- ристиките на изпълнение на престъпната деятелност, в конкретния случай сочещи на завишена степен на обществена опасност на деянието /в тази насока правилно са били взети предвид възрастта на пострадалото дете, значително по-ниска в сравнение с горната граница, определена в Закона за закрила на детето и наличието на две нарушения на ЗДвП, запълващи бланкетната норма на чл.343 от НК, допуснати от подсъдимия/. Едновременно с това обаче, данните по делото сочат, че подсъдимият С. Я. е неосъждан, с положителни характеристики, пенсионер, социално адаптирана личност, полагал обществено полезен труд през целия си живот, като престъпното поведение по настоящото дело е инцидентно. В дългия му стаж като водач на МПС същият е бил дисциплиниран и акуратен и свидетелство за това е липсата на налагани наказания по административен ред. Към настоящият момент е на 76 години, с редица сериозни заболявания- карцином на простатата, диабет и диабетна полиневропатия- средна към тежка степен. ВКС приема за необходимо да отбележи, че не толкова възрастта и заболяванията му /обективни факти, които не следва да бъдат нито пренебрегвани, нито фаворизирани/, а цялостната оценка на неговите личностни качества и поведението му в изминалия дотук житейски път, са тези, които следва да бъдат поставени в основата на преценката дали би се постигнало превъзпитателно и възпиращо въздействие върху него и без принудителната му изолация в местата за лишаване от свобода. В този смисъл липсата на каквито и да е криминални и противообществени прояви, липсата на административни санкции за неспазване на ЗДвП и поведението на подсъдимия в рамките на значителен период от време- седемдесет и шест години, сочи на това, че дотук той е живял като съзнателен и отговорен гражданин, без отклонения от правилата на закона и обществото, което пък от своя страна е сериозна гаранция в насока удовлетворяване на специалната цел на наказанието лишаване от свобода и без ефективно му изтърпяване. Точно обратното, откъсването от обществото на подсъдимия, предвид посочените личностовите характеристики, с нищо не би допринесло за осъществяване на по-ефективна преоценка и преосмисляне на бъдещето му поведение. Действително тревожния ръст на пътно-транспортните произшествие изисква адекватна наказателна политика, но тя не би трябвало да се отъждествява единствено и само с налагането на ефективни наказания на лицата, причинили съставомерен резултат. В случая самият факт на обвинението и наказателния процес, осъждането и налагането на наказание три години лишаване от свобода е от естество да окаже възпитателно въздействие върху подсъдимия. При това, условното осъждане притежава и този специфичен предупредителен момент, че запазва възможността за привеждане в изпълнение на наказанието, в случай, че деецът извърши ново престъпление- нещо, което оказва върху него съществено положително мотивационно въздействие / И. Н., Наказателно право, Обща част, 1972 /. Този ефект би се постигнал и чрез определянето на пет годишен изпитателен срок, чиято продължителност се явява сериозен мотив за подсъдимия, да се въздържа от неправомерни действия и поведение. Всъщност, в обясненията си, дадени на досъдебното производство, подсъдимият е заявил, че след инцидента е преустановил управлението на МПС, което индикира на започнал поправителен процес. В заключение, съчетаването на възпитателно-поправителните моменти /специална превенция/ с принудително-предупредителните /генерална превенция/, могат да бъдат в различно съотношение /какъвто е случаят по настоящото дело/, без да се нарушава диалектическата връзка помежду им, като не следва да се забравя, че генералната превенция също може да бъде постигната и с прилагане на разпоредбата на чл.66 ал.1 от НК. Предвид изложеното следва да се приеме, че условното осъждане на подсъдимия С. Я. отговаря на предвидените в закона предпоставки и няма да компрометира постигането на целите на специалната и генерална превенция на наказанието. С оглед решението на ВКС, претенцията на повереника на частните обвинители за възлагане в тежест на подсъдимия на направените от тях разноски в производството пред касационната инстанция, следва да бъде удовлетворена. По изложените съображения и на основание чл.354 ал.2 т.3 във вр.с ал.1 т.4 от НПК, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯВА решение №10281 от 17.08.2020 г., постановено по внохд №538/2020 г. по описа на Софийски апелативен съд, НО, като: На основание чл.66 ал.1 от НК отлага изтърпяването на наложеното на подсъдимия С. Б. Я. наказание лишаване от свобода ЗА СРОК ОТ ПЕТ ГОДИНИ. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част. ОСЪЖДА подсъдимия С. Б. Я. да заплати на частните обвинители М. Т. С., И. В. С., В. П. С., Т. С. Т. и Ю. Я. Т. направените от тях разноски пред ВКС в размер на по 800 лв. за всеки един. РЕШЕНИЕТО е окончателно и не може да се обжалва. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1/ 2/