Р Е Ш Е Н И Е № 216 гр. София, 07 май 2013 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на осми април две хиляди и тринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена Величкова ЧЛЕНОВЕ: Николай Дърмонски Капка Костова при секретар Аврора Караджова и в присъствие на прокурора Пенка Маринова, изслуша докладваното от съдия Капка Костова касационно дело № 614/2013 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на Глава тридесет и трета от НПК и е образувано по искане М. И. Я. за отмяна по реда на възобновяването на наказателните дела на влязлата в законна сила присъда № 404 от 25 септември 2012 година на Новозагорския районен съд, постановена по нохд № 263/2012 година и потвърдена с решение № 6 от 20 февруари 2013 година на Сливенския окръжен съд, по внохд № 565/2012 година. Искането е с правно основание чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК и съдържа недоволството на осъдения Я. от размера на наложеното му наказание и от отказа на редовните съдебни инстанции да определят същото при условията на чл. 55 от НК и да отложат изтърпяването му при условията на чл. 66 от НК, което прави това наказание явно несправедливо, а възражението ангажира отменителното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. Осъденият претендира отмяна на атакуваната присъда и връщане на делото за ново разглеждане или изменяването й при смекчаване на наказателно-правното му положение. В съдебно заседание пред ВКС осъденият Я. участва лично и със защитника си адвокат С. П. от АК – [населено място], която поддържа искането за възобновяване на делото при релевираното в него основание и доводи, които намира, че го подкрепят. Представителят на Върховната касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на искането и оставянето му без уважение. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка по делото, установи следното: С присъдата на първоинстанционния съд М. И. Я. е признат за виновен в това, че: - на 27. 11. 2011 година в [населено място], в съучастие като съизвършител с В. М. К., е отнел чужда движима вещ – преносим компютър „А.”, на стойност 528 лева, от владението Н. К. К., с намерение противозаконно да го присвои, като употребил сила и заплашване за запазване на владението върху отнетата вещ, поради което и на основание чл. 198, ал. 3 във вр. ал. 1 във вр. чл. 20, ал. 2 от НК и при условията на чл. 54 от НК, е осъден на четири години и шест месеца лишаване от свобода; - на 18. 02. 2012 година, в [населено място], чрез използване на техническо средство, е направил опит да отнеме чужди движими вещи – компютър и монитор „LG” и сумата 2лева и 80 стотинки, от владението на М. Т. А., без нейно съгласие и с намерение противозаконно да присвои, като деянието е останало недовършено по независещи от дееца причини, поради което и на основание чл. 195, ал. 1, т. 4 във вр. чл. 18, ал. 1 от НК и при условията на чл. 54 от НК, е осъден на една година лишаване от свобода. За двете деяния на осъдения Я. е определено общо наказание в размер на по-тежкото – четири години и шест месеца лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален „общ” режим в затворническо общежитие от открит тип. С присъдата е ангажирана наказателната отговорност и на съучастника на осъдения Я. – В. М. К., за престъплението по чл. 198, ал. 3 във вр. чл. 20, ал. 2 от НК. Постановено е надлежно разпореждане с вещественото доказателство по делото и са присъдени направените разноски, като са възложени в тежест на осъдените. С решението на въззивния съд присъдата е потвърдена изцяло по отношение на осъдения Я.. Искането за възобновяване на делото е процесуално допустимо, тъй като е направено от надлежно легитимирано за това лице по чл. 420, ал. 2 от НПК и в срока по чл. 421, ал. 3 от НПК. Разгледано по същество, то е основателно. Единственият повод за недоволството на осъдения от постановеното по отношение на него осъждане, е тежестта на наложената му наказателна санкция. В искането твърди, че предходните съдебни инстанции не са отчели в необходимата степен установените по делото смекчаващи отговорността му обстоятелства, а някои от тях са игнорирали, а като отегчаващи такива отговорността му са съобразени неправилно факти, които са елемент от състава на престъплението и поради това не следва да бъдат отчитани при индивидуализацията на наказанието му, ако се държи сметка за разпоредбата на чл. 56 от НК. В подкрепа на оплакването се акцентира върху липсата на минали осъждания по отношение на осъдения, оказаното от него съдействие на разследващите органи, възстановяване на отнетия преносим компютър отново с негово съдействие, мотивацията му за извършване на престъпленията – неблагоприятната икономическа и социална среда, в която живее, липсата на работа, необходимостта на осигури издръжка на семейството си, искреното съжаление за деянията. Напълно идентични възражения и доводи в тяхна подкрепа са изложени и във въззивната жалба на осъдения Я. и са били предмет на въззивната проверка. Въззивният съд е изложил съображенията си за тяхното отхвърляне (с. 7 от решението), като част от тях няма как да бъдат споделени, защото не кореспондират с данните по делото и противоречат на закона. Други обстоятелства, касаещи индивидуализацията на наложеното наказание, са игнорирани, както това ще бъде обсъдено. За да наложи на осъдения Я. наказанието от четири години и шест месеца лишаване от свобода, първоинстанционният съд е отчел „... изключително висока степен на обществена опасност на осъдения ... изградени криминални навици ... престъпна психика ... завършен образ на опасен криминален престъпник.” (л. 69 от делото, мотиви на присъдата). Освен че съдът не е посочил на какви точно обстоятелства основава тези свои изводи, те и обективно не намират подкрепа в данните по делото. Въззивният съд твърде безкритично е подходил към констатациите на първоинстанционния съд, като единствено е коригирал очевидно невярната оценка на действията на осъдения за запазване на владението на отнетата вещ като отегчаващи отговорността му обстоятелства, а с останалите изводи декларативно се е съгласил. Изобщо, при индивидуализацията на наказанието съдът е подходил формално и незадълбочено. Затова е и обяснимо, че искането за възобновяване на делото практически повтаря оплакванията и доводите от въззивната жалба. От решението на въззивния съд не става ясно кои са отегчаващите отговорността на осъдения Я. обстоятелства, при чийто превес първоинстанционният съд е определил размера на наказанието, с което въззивният съд се е съгласил. Опитът на осъдения да избяга от мястото, където е взел лаптопа на пострадалия, едва ли би могъл да се цени като отегчаващо отговорността му обстоятелство, още повече, че тези му действия са част от изпълнителното деяние на престъплението, както вече беше посочено – именно при отдалечаването му от мястото на предаването на вещта от пострадалия, осъденият е отправял заплахи към него, за да го спре и да запази владението върху отнетата вещ. С оглед на тези именно обстоятелства съдилищата правилно са квалифицирали деянието като такова по чл. 198, ал. 3 от НК. На следващо място, съобщеното от свид. К. за отправена му заплаха от осъдения преди провеждане на едно от съдебните заседания по делото би могло да е предмет на разследване в едно друго производство, но не и да се цени като несъмнено установено обстоятелство, касаещо наказателната отговорност на осъдения по настоящето дело. Въззивният съд не е отчел в необходимата степен липсата на минали осъждания по отношение на Я., а съображенията му за „...осъждане за извършено в този период друго престъпление.” (л. 7, абз. 2 от решението), са непонятни, доколкото по делото липсват данни за такова осъждане. Ако съдът е имал предвид наличието на обвинение и постановена първоинстанционна присъда и за опита за кражба в рамките на настоящето производство (арг. от следващото изречение), то такава преценка е абсолютно неприемлива при положение че това деяние е предмет на извършваната въззивна проверка. Извън вниманието на съда са останали обстоятелства като оказаното от осъдения Я. съдействие за връщане на отнетия компютър на свид. К. чрез посочване къде се намира той, изразеното искрено съжаление за стореното от самото начало на процеса, утежненото му семейно и социално положение. Не е съобразено от съдилищата и обстоятелството, че извършената от осъдения кражба е преустановена във фазата на опита, макар и по независещи от волята му причини, но обективно не са настъпили целените от него общественоопасни последици. При изложените съображения, ВКС намира наложеното на осъдения Я. наказание за явно несправедливо по смисъла на чл. 348, ал. 5, т. 1 от НПК. Тази неправилност при осъждането му обаче не налага връщане на делото за ново разглеждане, доколкото може да бъде отстранена от настоящата инстанция в рамките на правомощията й по чл. 425, ал. 1, т. 3 от НПК – касае се за некоректна оценка на надлежно установени по делото и приети от предходните съдебни инстанции обстоятелства, относими в процеса на индивидуализиране на наказанието на осъдения Я.. ВКС преценява, че наказание, определено при предвидения в закона минимум от три години лишаване от свобода за престъплението по чл. 198, ал. 3 от НК, удовлетворява изискванията на чл. 54 от НК и изпълнява целите на наказанието по чл. 36 от НК. То е съразмерно на тежестта на извършеното престъпление, достатъчно за постигане на съответните положителни промени в съзнанието на осъдения и превъзпитаването му към спазване на законите и добрите нрави и затова е справедливо. ВКС намира за правилни и законосъобразни изводите на редовните съдебни инстанции, че по отношение на Я. не са налице изключителни или многобройни смекчаващи отговорността му обстоятелства. Така определеното наказание от три години лишаване от свобода следва да бъде изтърпяно ефективно, въпреки формалното наличие на предпоставките на чл. 66 от НК. Промененият срок на наказанието налага промяна и в частта относно определеното общо наказание за двете престъпления, но не налага промяна на определения първоначален режим и мястото на изтърпяването му. В този смисъл следва да бъде изменен атакуваният съдебен акт. Предвид изложеното и на основание чл. 425, ал. 1, т. 3 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ решение № 6 от 20 февруари 2013 година на Сливенския окръжен съд по внохд № 565/2012 година, с което е потвърдена присъда № 404 от 25 септември 2012 година на Новозагорския районен съд, по нохд № 263/2012 година, като н а м а л я в а наложеното на осъдения М. И. Я. наказание за престъплението по чл. 198, ал. 3 във вр. чл. 20, ал. 2 от НК на три години лишаване от свобода и определеното общо наказание на три години лишаване от свобода. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.